Р Е
Ш Е Н И Е № 2895
гр. Пловдив, 09.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на втори
юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 18351 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София, срещу А.Н.А.
***, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.
240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1192,36 лева, представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит № **********г., сключен между
ответника и „Провидент Файненшъл България” ООД (със сегашно наименование
„Файненшъл България” ООД), вземанията по който са прехвърлен с договор за цесия
от 01.07.2017 г. на „Изи Асет Мениджмънт” АД, което от своя страна на
01.11.2017 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010 г. е прехвърлило процесните вземания на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД; сумата от 216,69
лева – договорна лихва за периода от 23.11.2016 г. до 20.12.2017 г., сумата
от 58,34 лева – такса за оценка на
досие за периода от 23.11.2016 г. до 20.12.2017 г.; сумата от 298,54 лв. – такса за услуга „кредит у
дома” за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя за
периода от 30.11.2016 г. до 20.12.2017 г.; както и сумата от 114,58 лв. – обезщетение за забава за
периода от 01.07.2017 г. до 04.06.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 04.06.2018 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 5175/05.06.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9237 по описа за 2018 г. на ПРС, II гр.
с-в.
В исковата молба ищецът твърди, че процесното вземане произтича от
договор за потребителски паричен заем № *********от 24.10.2016 г., сключен между
ответника и „Провидент Файненшъл България” ООД – кредитодател, по силата на
който на кредитополучателя била предоставена в заем сумата в размер на 1250 лв.
Изпълнението на задължението на кредитора било изпълнено чрез изплащането на
сумата в брой, което било удостоверено със самия договор за кредит. Страните
договорили и договорна лихва в размер на 246,57 лв. Общата стойност на
главницата, ведно с договорната лихва била 1496,57 лв., която следвало да се
върне на 60 равни седмични вноски, всяка в размер на 24,94 лв. Първата вноска
била платима на 02.11.2016 г., а последната – на 20.12.2017 г.
Кредитополучателят се съгласил да заплати и такса за оценка на кредитно досие в
размер на 62,50 лв., платима на 60 равни седмични вноски, всяка в размер на
1,04 лв. В договора била уговорена и услуга „кредит у дома” в общ размер на
1066,21 лв., от която 30 % била за предоставяне на кредита в дома на кредитополучателя,
а останалата част от таксата „кредит у дома” била свързана с разходите на
кредитодателя по събиране на вземането за всяка една от седмичните вноски.
Ищецът твърди, че крайният срок на договора бил 20.12.2017 г. и не бил обявяван
за предсрочно изискуем. Било начислено обезщетение за забавено плащане в размер
на 114,58 лв. за периода от 01.07.2017 г. до 04.06.2018 г. Кредитополучателят
не е изплатил изцяло задължението по кредита. Ищецът твърди, че на 01.07.2017
г. бил сключен договор за цесия между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Файненшъл
България” ЕООД (с предишно наименование „Провидент Файненшъл България” ООД), по
силата на който вземанията по процесния договор за потребителски кредит били прехвърлени
на цесионера „Изи Асет Мениджмънт” АД. Посочва, че на 01.11.2017 г. било
подписано Приложение № 1 към Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към
рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от дата 16.11.2010 г.
между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ищцовото дружество, по силата на който
вземанията по процесния договор били прехвърлени на ищеца. Цедентът упълномощил
цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия, като уведомлението за това
било изпратено на 23.11.2017 г. на посочения в договора за кредит постоянен
адрес на ответника, но пратката не била получена от последния. Копие от
уведомлението за цесията прилага и към исковата молба, като моли за неговото
връчване като приложение към нея. За процесните вземания била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 9237/2018 г. на
ПРС, II гр. с-в., която била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което и ищецът предявява настоящите искове за установяване на вземанията
си по заповедта. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на
сторените разноски, както в заповедното, така и в исковото производство.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът А.Н.А., чрез назначения особен представител адв. Н.Т., депозира
писмен отговор със становище за неоснователност на заявените искови претенции.
Прави възражение за недействителност на договора за кредит поради неизпълнение
на разпоредбите на ЗПК, уреждащи задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит, като изрично посочва нарушение на нормите на чл.11, ал.1,
т.11, т.13, т.26 ЗПК. Счита, че било нарушено изискването на чл.26, ал.1 ЗПК,
тъй като в договора за потребителски кредит липсвала уговорка за възможност за
цедиране на вземането по договора. Поради това намира, че процесният договор
бил нищожен. Оспорва съществуването на договора за цесия между „Файненшъл
България” ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт” АД. Оспорва ответникът да е уведомен за
цесиите, на които се позовава ищецът, поради което цесиите нямали действие по
отношение на длъжника. Моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № 9237 по описа за 2018 г. на
ПРС, II
гр.с., се установява, че ищецът
се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми
по чл.410 ГПК № 5175/05.06.2018 г., с която в полза на заявителя за присъдени
сумите, предмет на предявения иск. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 ГПК, поради което с разпореждане на съда № 91064 от 05.10.2018 г. и
на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия
едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между
претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на
производството по делото. Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит от „Изи Асет Мениджмънт” АД
съгласно Приложение № 1 от 01.11.2017 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., което от своя страна е придобило
процесното вземане от кредитодателя – „Провидент Файненшъл България” ООД (със
сегашно наименование „Файненшъл България” ЕООД). Затова, за да бъде титуляр на
процесното вземане и кредитор на ответника по процесния договор за
потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи осъществяването на така
описаните прехвърляния на вземания, т.е. наличието на валидни договори за
цесия, уведомяването на длъжника за прехвърлянията, както и наличие на уговорка
в договора за кредит, че кредиторът може да прехвърли вземането си, с оглед
наведеното от ответника възражение.
Съгласно
чл.22 от процесния договор „Провидент Файненшъл България” ООД има право да
прехвърля, изцяло или частично, правата си по този договор за кредит. От така
постигната изрична уговорка между страните следва, че са спазени специалните
закони изисквания на чл.26 ЗПК, а именно че кредиторът може да прехвърли
вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице, само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Затова
възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
По
делото се установява, че с договор за цесия и заместване в дълг от 01.07.2017
г. (л.98 от делото), сключен между „Провидент Файненшъл България” ООД, в качеството
му на продавач и „Изи Асет Мениджмънт” АД, в качеството му на купувач,
продавачът прехвърля на купувача всички главни и акцесорни, настоящи и бъдещи
вземания, произтичащи от договори за паричен заем, описани в Приложение № 1,
неразделна част от договора. Макар по делото да не е представено посоченото
приложение № 1, от потвърждение за сключена цесия, изходящо от „Файненшъл
България” ЕООД (с предишно наименование „Провидент Файненшъл България” ООД) се
установява, че вземането по договор за потребителски кредит № *********от
24.10.2016 г., по който кредитополучател е А.Н.А., е прехвърлено на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. От своя страна „Изи Асет Мениджмънт” АД е прехвърлило
на ищцовото дружество процесното вземане, видно от допълнително споразумение
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010
г. (л.15-20 от делото).
За
да имат действие двете последователни цесии по отношение на длъжника, а и
спрямо третите лица, същите следва да му бъдат съобщени надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за
длъжника надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава
предишния кредитор за извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от
новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче
не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
съдебната практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова представените
от ищеца уведомителни писма към исковата молба, изходящи от него, в качеството
му на цесионер по втората цесия, както и в качеството му на пълномощник на
цедента „Изи Асет Мениджмънт” АД по втората цесия съгласно пълномощно (л.21 от
делото), а също и преупълномощен с пълномощно (л.22 от делото) от „Изи Асет
Мениджмънт” АД (последният от своя страна упълномощен от „Файненшъл Бълагрия”
АД – с предишно наименование „Провидент Файненшъл България” АД – л. 96 от
делото) са годни да уведомят длъжника за извършените две последователни цесии
на процесното вземане. По делото обаче ищцовото дружество не е представило
доказателства тези писма да са достигнали до длъжника, преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Представени са доказателства
за изпращането им, но писмата са се връщали с отбелязване на пощенския плик
„пратката не е потърсена от получателя”. От значение за уведомяването по чл.99,
ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на длъжника на данни за сключените договори
за цесия с оглед обстоятелството на „замяна” на страна в заемното
правоотношение.
Въпреки
това няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителните писма за извършените цесии.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, респективно от упълномощения
цесионер, макар и като приложение на исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 ГПК.
В
случая, ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по
делото, а е представляван от назначения от съда особен представител, на който е
връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и
двете уведомления за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС,
обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по
описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. на въпроса
допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната
изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на препис от исковата молба
на особения му представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, е даден
положителен отговор. Макар настоящият случай, да не е точно такъв, с решението
на ВКС е даден принципен отговор, че особеният представител на ответника би
могъл надлежно да получава материалноправни изявления, от името на длъжника,
които да породят правно действие. Затова следва да се приеме, че изходящото от
цесионера, упълномощен от цедента, включително и преупълномощен от първия
кредитор, уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника, чрез особения му представител с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Дори и да
не се възприема така изложената теза, то уведомлението за цесията е връчено на
ответника – длъжник и на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на законовата
фикция, видно от книжата по делото – л. 50.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за заем по силата на договори за цесия, за които длъжникът е
надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По иска с правно основание чл.
240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила изискуемост на
вземането за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на
плащане от страна на заемателя.
По
силата на договор за потребителски кредит № *********от 24.10.2016 г., сключен
между „Провидент Файненшъл България” ООД, в качеството му на кредитор, и А.Н.А.,
в качеството му на кредитополучател, на кредитополучателя е предоставена заемна
сума в размер на 1250 лв., която е следвало да се върне на 60 равни седмични
вноски, първата от които с падеж – 02.11.2016 г.
Ответникът
в писмения отговор прави възражение за недействителност на процесния договор,
поради неизпълнение на специалните изисквания за съдържание на договора по
чл.11, ал.1, т.11, т.13 и т.26 ЗПК. Тези възражения е допустимо да бъдат
направени по отношение на цесионера с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗПК,
поради което следва да се обсъдят от съда при решаване на спора.
Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК част от договорното съдържание на
договора за потребителски кредит, какъвто безспорно е процесният, е наличието
на условия за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. От съдържанието на договора са
ясни условията за издължаване на кредита, а именно посочени са броя на вноските
(60 седмични вноски), общият размер на задълженията, както и размерът на всяка
погасителна вноски. Макар да не е налице погасителен план, съдът намира, че в
случая такъв не е необходим като задължителен реквизит от съдържанието на
договора. От текста на законовата норма на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК става ясно, че
погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските, се изисква когато неизплатените суми са дължими при
различни лихвени проценти. Настоящият случай не е такъв – договореният лихвен
процент по кредита е фиксиран, като дори е фиксирана като сума дължимата сума,
а именно – 246,57 лв. Поради това, съдът приема, че са спазени посочените
законови изисквания и процесният договор за кредит е действителен по аргумент
от противното на разпоредбата на чл.22 ЗПК.
На
следващо място, ответникът се позовава на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.13 ЗПК, а именно, че процесният договор за кредит не съдържал извлечение,
показващо периодите и условията за плащане на свързаните повтарящи се или
еднократни разходи и лихвата, когато те трябва да се заплатят, без погасяване
на главницата. В действителност процесният договор не съдържа посоченото от
закона извлечение. От текста му обаче става ясно, че общият размер на дължимата
сума, разпределена по вноски за издължаване включва главница, такса за оценка
на досие и договорна лихва, както и избраната от ответника такса „Кредит у
дома”, като е посочено ясно, че сумата следва да се изплати на 60 равни
седмични вноски, всяка в размер на 43,76 лв. С това съдът приема, че е спазено
законовото изискване.
По
отношение на изискване на чл.11, ал.1, т.26 ЗПК в текста на договора да се
съдържа адреса на Комисия за защита на потребителите като контролен орган по
спазване изискванията на този закон, в процесния договор не са налице
изискуемите данни. Въпреки това обаче, този пропуск не води до недействителност
на договора съгласно чл.22 ЗПК. Последният предвижда, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК. Сред
изрично посочените в разпоредбата на чл.22 ЗПК не попадат чл.11, ал.1, т.26 ЗПК, нито пък чл.11, ал.1, т.13 ГПК, обсъдена по-горе. Затова макар и да липсва
в договора посочване на адреса на Комисията за защита на потребителите, то тази
липса не се отразява на действителността на договора.
Предвид
изложените по-горе съображения, съдът приема за неоснователни възраженията на
ответника касателно недействителността на процесния договор. Последният е
валиден и е обвързал страните по негово с цялото си договорно съдържание. За да
претендира връщане на предоставената в заем сума, заемодателят следва да е
изпълнил основаното си задължение, а именно – да е предоставил заемната сума на
ответника. Съгласно договора кредитополучателят е избрал услуга „Кредит у
дома”, а именно – домашна доставка на заетата сума в брой по неговото
местоживеене и седмично домашно събиране на вноските по кредита. В изпълнение
на поетото от кредитора задължение по уговорената допълнителна услуга, заемната
сума е предоставена на заемополучателя, което обстоятелство е удостоверено в
чл.27 от договора. Затова съдът приема, че кредиторът е изпълнил задължението
си да предаде заемната сума на заемополучателят. Последната подлежи на връщане
от него на 60 седмични погасителни вноски, първата с падеж 02.11.2016 г., а
последната – 20.12.2017 г., поради което е настъпил и падежът на задължението
на ответника. Затова последният следва да върне заетата сума. Претендираният от
ищеца размер възлиза на 1192,36 лв., за която сума следва да бъде задължен
ответника, доколкото по делото не са налице данни за нейното плащане. В този
смисъл и заключението на ССчЕ установява, че от главницата е погасена само
сумата от 57,64 лв., а неплатена е останала сумата от 1192,36 лв.
Като законна последица от
уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 1192,36 лв., ответникът
следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 04.06.2018
г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация
чл. 240, ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Провидент Файненшъл Бълагрия” ООД по договор за потребителски
кредит № *********от 24.10.2016 г. Между страните е уговорен фиксиран годишен
лихвен процент от 31,82 %, като размерът на възнаградителната лихва възлиза на 246,57
лв. Доколкото, както се посочи по-горе, е настъпил падежът на всички погасителни
вноски, които включват както главница, така и договорна лихва, то искът за
признаване за установена дължимостта на това акцесорно вземане, следва да се
уважи. Неговият размер се установява от заключението на вещото лице, а именно –
дължима е сумата от 216,69 лв., представляваща договорна лихва за периода от
21.11.2016 г. до 18.12.2017 г., до която сума предявеният иск е основателен.
По
иска за признаване за установена дължимостта на такса за оценка на досие:
От
текста на договора следва, че страните са постигнали съгласие по отношение на
дължимостта на такса за оценка на досие, която възлиза на сумата от 62,50 лв.,
като същата следва да се заплаща като част от всяка дължима седмична вноска.
Таксата е включена в процента на годишния разход по кредита. Претенцията на
ищеца е основателна, поради което и следва да се уважи до претендирания размер
от 58,34 лв.
По
иска за признаване за установена дължимостта на такса „Кредит у дома” за
предоставяне на кредита в брой по местоживеене на длъжника:
Видно
от уговорките в договора, кредитополучателят се е съгласил да ползва услуга
„Кредит у дома”. Съгласно чл.25 от договора услугата „Кредит у дома” е
допълнителна и по желание и се предоставя срещу такса. Ответникът е изразил
изричното си желание да ползва посочената услуга, като е декларирал изрично
това с подписа си – така страница първа от договора. При тази услуга кредитът
се предоставя на клиента в брой по неговото местоживеене и погасителните вноски
се събират седмично също по местоживеене на клиента, като 30 % от таксата е за
предоставяне на кредита в дома на заемателя. Ищецът претендира именно тази
такса, а не такса за събиране на кредита, доколкото плащане не е извършвано за
претендираните погасителни вноски. Досежно установяване на размера на сумата е
изслушано заключението на ССчЕ, видно от което дължимият остатък от таксата
възлиза на сумата от 298,54 лв. за периода от 21.11.2016 г. до 18.12.2017 г.,
за която сума предявеният иск следва да се уважи.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Ищецът претендира обезщетение за забава в
размер на 114,58 лв. за периода от 01.07.2017 г. – датата на договора за цесия,
до 04.06.2018 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда. Съдът намира, че доколкото не е налице изпълнение на
задължението на ответника за заплащане на главницата, то последният е в забава
и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД дължи обезщетение.
За установяване на размера на
дължимото обезщетение за забава е изслушана ССчЕ, съгласно чието заключение,
което се кредитира от съда като обективно и компетентно дадено на основание
чл.202 ГПК, размерът на обезщетението за забава за периода от 01.07.2017 г. до
04.06.2018 г. е 112,28 лв. До тази сума искът по чл.86, ал.1 ЗЗД ще се уважи,
като за разликата от 112,28 лв. до пълния претендиран размер от 114,58 лв.
искът подлежи на отхвърляне.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Същият
е доказал заплащането на държавна такса в исковото производство в размер на 212,39 лв.
Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК, във вр. НЗПП да му бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева. Съдът намира, че при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото
присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100 лева. Доказа
се да са сторени и разноски за възнаграждение за особен представител в размер
на 362 лв., както и за възнаграждение за допусната ССчЕ в размер на 100 лв. Общият
размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 774,39 лева,
които следва да се присъдят в полза на ищеца. За заповедното производство
ищецът е доказал сторени разноски в размер на 87,61 лева, от които 37,61 лв. за
държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, които също следва да
се присъдят.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че А.Н.А., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, по предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86,
ал.1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 1192,36 лева, представляваща дължима главница по договор за
потребителски кредит № *********от 24.10.2016 г., сключен между ответника и
„Провидент Файненшъл България” ООД (със сегашно наименование „Файненшъл
България” ООД), вземанията по който са прехвърлен с договор за цесия от
01.07.2017 г. на „Изи Асет Мениджмънт” АД, което от своя страна на 01.11.2017
г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 16.11.2010 г. е прехвърлило процесните вземания на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД; сумата от 216,69
лева – договорна лихва за периода от 23.11.2016 г. до 20.12.2017 г., сумата
от 58,34 лева – такса за оценка на
досие за периода от 23.11.2016 г. до 20.12.2017 г.; сумата от 298,54 лв. – такса за услуга „кредит у
дома” за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя за
периода от 30.11.2016 г. до 20.12.2017 г.; както и сумата от 112,28 лв. – обезщетение за забава за
периода от 01.07.2017 г. до 04.06.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 04.06.2018 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 5175/05.06.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9237 по описа за 2018 г. на ПРС, II гр.
с-в., КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за признаване за установено по
отношение на А.Н.А., ЕГН: **********, че
дължи на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, обезщетение за забава за разликата от уважения
размер от 112,28 лв. до пълния предявен размер от 114,58 лв.
ОСЪЖДА
А.Н.А., ЕГН: ********** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* сумата от 774,39 лв. (седемстотин седемдесет и четири
лева и тридесет и девет стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
исковото производство, както и сумата от 87,61
лв. (осемдесет и седем лева и
шестдесет и една стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В. К.
Вярно с оригинала.
К.К.