О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
№…………………………..
2014 година,
гр.ВАРНА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД гр.Варна, второ отделение, ХХХІІ-ри В ОТКРИТО СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГЕРГАНА СТОЯНОВА
Разгледа докладваното от председателя административно дело № 1763/2014 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и следващи от АПК
във връзка с приложението на чл. 216 от ЗУТ.
Образувано е по жалба на
Е.И. ***, срещу Заповед №
ДК-10-СИР-14/29.04.2014 г., издадена от началника на РДНСК СИР Варна.
С обжалваната
заповед, на основание чл. 216, ал.5 от ЗУТ административният орган прекратил
производството, образувано по жалбата на
Е.И., срещу акт за узаконяване №
22/04.07.1998 г., издаден от Главния архитект на район „Одесос” при община
Варна, приемайки, че същото не попада в кръга от лица, очертани в чл. 149 ал.1
от ЗУТ.
В жалбата си
оспорващата излага обширни доводи
за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради нарушение на
материалния закон и на процесуалните
правила.
Основно възразява срещу приетия от АО извод за
отсъствието на качеството на заинтересовано лице, разполагащо с правото на
жалба и въз основа на това липса и на правен интерес от обжалване.
В подкрепа на
доводите си изтъква, че придобито (макар и в по-късен момент) по наследство
право на собственост върху имота, в
който е осъществено строителството, предмет на узаконяване с Акт № 22/1998 г.
го легитимира като заинтересовано лице, имащо право на жалба.
Посочва,
че липсвало съгласие на нейния наследодател – И.Н. И., за
извършване на строителството – предмет на Акта за узаконяване
Твърди още и че
Акт за узаконяване № 22/04.07.1998 г. бил издаден от некомпетентно лице, тъй
като липсвал документ, удостоверяващ правата на арх. Ф. за издаване и
подписване на акта.
Въз основа на изложеното формира петитум, с който иска
от съда да постанови решение, с което да отмени като незаконосъобразна заповед
№ ДК-10-СИР-14/29.04. 2014 г. на началника на РДНСК СИР Варна, да отмени и Акт за узаконяване №
22/04.07.1998 г.
Алтернативно претендира последният да бъде прогласен
за нищожен.
Ответникът, чрез процесуалния си представител, в
представени по делото подробни писмени бележки изразява становище за
неоснователност на жалбата, моли съдът
да я отхвърли.
Твърди, че оспорената заповед е издадена при спазване
на материалния и процесуалния закон, предвид на което моли съда да отхвърли
жалбата и да я остави в сила. Относно компетентността на издалия акта за узаконяване гл. архитект на район Одесос, посочва че
действително към датата на издаването му
длъжността е заемана от арх. Ф..
Заинтересованите лица чрез процесуалния си
представител в представени по делото писмени бележки развиват доводи,
аналогични на изтъкнатите от ответника.
Предвид изложеното молят съда да постанови решение, с
което да отхвърли като неоснователна жалбата на Е.И. и да остави в сила
оспорената заповед. Претендират се и разноски.
Настоящият съдебен състав,
като анализира доказателствата и съобрази доводите на страните с данните по делото, приема следното:
Производството пред административния орган е инициирано по жалба на Е.И.
№ ВН-454-00-320/22.04.2014 г. насочена срещу издадения от главния архитект на
район „Одесос” Акт за узаконяване № 22/04.07.1998 г. на строеж , представляващ
надстройка над съществуващ гараж и склад, находящ се в ПИ № 6, кв.156, по плана
на 11 м.р. на гр.Варна с административен
адрес Варна, ул. ****.
В жалбата си пред АО И. посочва, че в качеството и на наследник на И. Н.
И. – неин баща, по силата на решение от 23.11.1984 г. на ВРС постановено по
гр.д. № 3203/1983 г. е
станал собственик на „част от
жилище – дял втори, състоящо се от две стаи , салон и ниша, ведно с ½
ид. части от дворното място, цялото от 297 кв.м., съставляващо ПИ № 6 в кв. 157, по плана на 11 микрорайон
на гр.Варна, ул. ****
Останалата ½ част от
дворното място била собственост на Л. С. Д., който притежавал дял първи от
жилището построено в него, състоящ се от две стаи, антре, ниша и баня.
Сочи, че през 1986 г. съсобствениците Р.Т.И. (негова майка) и Л. Д.
взаимно си отстъпили право на строеж върху съсобствения имот на два гаража (на двамата по един) и баня
плюс ателие в полза на родителите му
върху площ не повече от 46 кв.м. – за гаражите по 18 кв.м. съгласно одобрени
проекти и разрешение за строеж № 249/18.07.1986 г. така разрешеното
строителство било осъществено през 1987 г. от И. (неговите родители) и през
1988 г. – от съсобственика Д..
В жалбата пред АО твърди, че през 1991 г. без съгласието на родителите
и и без отстъпено право на строеж, гаражът на Д. бил разширен с пристройка към
него с обща площ от 50 кв.м., а през 1993 г. бил издигнат втори етаж с площ
също от 50 кв.м. Променено било и предназначението на гаража и към момента се ползва за жилищни нужди.
По изложеното в жалбата АО въз основа на събраните допълнително документи от жалбоподателя, както и такива,
съхранявани в архива на район „Одесос” извършил проверка и установил следното
от фактическа страна:
Съгласно Решение от 23.11.1984 г. постановено от ВРС по гр.дело №
3203/1983 г. в производство по чл. 288, ал.2 от ГПК (отм.), описания в него
имот - ПИ № 6 в кв. 157, по плана на 11 микрорайон на гр.Варна, е
съсобствен на Л.С.Д. (собственик на дял
І по решението) и Р.Т.И. – майка на жалбоподателя (собственик на дял ІІ).
По заявление от 20.03.1986 г.,
подадено от Л.Д. и Ж. Д. , началникът на отдел „АБ” при РНС „Аспарухово”
е издал разрешение за строеж №
249/18.07.1986 г., с което на първия заявител и на съсобственицата Р.И. на основание чл. 148 от ППЗКСУ (отм.)се
разрешава да изградят в парцел 6,
кв.7 по плана на 11 подрайон на гр.Варна, ул. **** два гаража ,
тоалет-баня, съобразно одобрени проекти.
При изпълнение на неговата част от така разрешеното строителство Д.
допуснал отклонение от одобрения проект,
като увеличил застроената площ с 14.30 кв.м., променил и предназначението на
изградената част в жилищна, извършил и надстройка над първия етаж.
Впоследствие по негово искане е почната процедура по узаконяване,
районният архитект е издал виза за узаконяване от 27.04.1998 г., допуснато е
било и заснемане на строежа, одобрен бил и проектът за узаконяване, като е издаден Акт
за узаконяване № 22/04.07.1998 г. Към преписката за узаконяване е
представена и декларация № 491826.05.1998 г. от Р.И., с която същата е
заявила съгласието си съседът (и
съсобственик) Л. С. Д. да построи втори етаж.
Коментираният по-горе акт е предмет на жалбата до началника на РДНСК.
АО въз основа на събраните и подробно коментирани писмени доказателства
е постановил оспорената пред настоящия съд заповед, с която е приел жалбата за
недопустима, тъй като жалбоподателката Е.И.
към момента на издаване на Акт за узаконяване № 22/04.07.1998 г. не е била
собственик или носител на друго вещно право върху имота – предмет на
узаконяване, поради което не попада в
кръга на заинтересованите лица, очертан в чл. 149 от ЗУТ.
Правните доводи на АО са в две посоки –
на първо място относно липсата на качеството на заинтересовано лице по
смисъла на чл. 149, ал.1 т.1 от ЗУТ и
произтичащата от това липса и на правото на жалба; на второ място (но не и по
значение) относно правния режим на разрешенията за строеж и актовете за
узаконяване в контекста на чл. 156 от ЗУТ.
Съгласно чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ правото да
оспорят издаденото разрешение за строеж имат възложителя, собствениците или
носителите на ограничени вещни права в поземления имот, каквото качество както правилно е приел АО
оспорващата (жалбоподателка пред него) не притежава.
Същата към 11.01.2003 г. е придобил при условията на ЗН идеални части
от дворното място и от построените в
него сгради, обособени като самостоятелни обекти в съсобствен имот.
В настоящия случай без значение е фактът кога
строителното разрешение е влязло в сила, както
и последвалия го Акт за узаконяване № 22/1998 г. относно частта от
строителството, осъществено при надвишаване на разрешения с РС № 249/1986 г. обем.
Актът за узаконяване замества РС – в настоящия случай такова е издадено, разрешеното с него строителство е осъществено, като е надхвърлена разрешената с него РЗП.
Към момента на издаването на РС, на реализиране на строителството в рамките
на разрешения с него обем и извън него собственици на дворното място (владяно в съсобственост) са Р. Т. И. (майка на жалбоподателя) И.И.
(негов баща) и Л. Д. -осъществил
строителството, предмет на узаконяване.
Не са установени данни, не се и въвеждат доводи за възражения в хода на осъществяване на
строителството от страна на заинтересованите лица – Р.И. и И. И., липсват и
такива И. да е оспорил даденото от съпругата му съгласие, а според разпоредбите
на СК разпореждането с обща недвижима
вещ или право върху такава, извършено от
единия съпруг без участието на другия,
поражда действие за втория, ако в 6 месечен срок от узнаването , той не го оспори по исков
ред.
Видно от представеното по делото удостоверение за наследниците на И.Н. И.,
същият до датата на кончината си на 11.01.2003 г. е имал постоянен и настоящ
адрес в гр.Варна, ул. **** , на който се намира и съсобственият със съпругата
му и с Л. Д. имот, с който кореспондира и оспорения Акт за узаконяване №
22/1998 г.
Придобитото от Е.И. чрез наследяване касае вещни права върху част от
недвижим имот и не се транслира върху правото на жалба в конкретния случай.
Към момента на издаване на РС през 1986 г., така и към момента на
постановяване на Акта за узаконяване през 1998 г. И. не се легитимира като
собственик или носител на ограничено вещно право върху имота, в който е било
осъщественото строителство - предмет на
узаконяване с Акт № 22/1998 г.
Ето защо правилно административния орган е приел, жалбоподателката Е.И. не попадат в
кръга на заинтересуваните лица по чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ, които да имат
правото да оспорят издадения Акт за
узаконяване, заместващ РС, поради което жалбата им
законосъобразно е била отхвърлена с процесната заповед.
Освен горното съдът намира за уместно да отбележи, че
при наличие на изграден преди подаване на жалбата строеж отмяната на РС, така и
на заместващия го Акт за узаконяване е безпредметна. Предназначението на РС е
да даде право на съответното лице да реализира разрешения строеж, това му
предназначение отпада, то престава да съществува като индивидуален
административен акт, има само удостоверителен характер относно
законосъобразността на строежа. Същият правен коментар се отнася и за Акта за
узаконяване, като заместващ РС.
По изложените съображения и с оглед
стабилитета на издадения акт, оспорената заповед се явява правилна и законосъобразна и като
такава следва да се остави в сила, а оспорването - да се отхвърли.
По направеното от процесуалния представител на
заинтересованите страни С.К. и Д.Д. искане за присъждане на сторените по делото
разноски – по 700 лв. адвокатско възнаграждение за всеки един от тях, според
представените по делото договори за правна помощ и съдействие, съдът намира, че същите за реално извършени
и предвид изхода от спора следва да
се уважи.
Мотивиран от горното на основание чл. 172, ал.2 във връзка с чл. 216,
ал. 5 от ЗУТ съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването на Е.И. ***, срещу
Заповед № ДК-10-СИР-14/29.04.2014 г., издадена от началника на РДНСК СИР
Варна.
На основание чл. 143, ал.3 от АПК
ОСЪЖДА
Е. *** да заплати на Д.Л.Д. и на сумата
от 700 (седемстотин) лева представляваща адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА
Е. *** да заплати на С. Л.К. и на сумата от 700 (седемстотин) лева
представляваща адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно, не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Г.Стоянова