Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и
първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Йорданка
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска в.гр.дело
№ 3361 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 494436 от 25.09.2018 г., постановено по
гр.д. № 74070/2017 г. по описа на СРС, 143 състав, е уважен предявеният
от Й.В.М. срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 7000 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на ищеца с повдигнатото му обвинение по
досъдебно производство № ЗМ 2311/2007 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр.пр. №
8074/07 г. на СГП, за престъпление по чл. 123 от НК, по което е бил оправдан по
НОХД № 1954/2009 г. по описа на СГС, НО, 2-ри състав, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 18.10.2012 г. до изплащането ѝ, като е отхвърлен
иска за сумата над 7000 лв. до претендирания размер от 10000 лв.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство, с която се поддържа, че решението в частта, с която искът е
уважен, е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Неправилно, според
въззивника ответник, първоинстанционният съд уважил иска, който не бил доказан
по основание. Не ставало ясно как съдът определил размера на обезщетението за
неимуществени вреди, а възраженията на ответника в производството останали
необсъдени. Неправилно решаващият състав на СРС приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, което довело до необосновано завишен размер на присъденото обезщетение,
некореспондиращ със събраните по делото доказателства. Наказателното
производство приключило в изключително кратки срокове, а по отношение на ищеца
била взета най-леката мярка за неотклонение – „Подписка“. Неимуществените вреди
останали недоказани, като неправилно СРС кредитирал показанията на разпитаните
свидетели. Не бил отчетен икономическия стандарт в страната. Съдът не обсъдил
възражението за погасяване по давност на обезщетението за забава. В заключение
се обобщава, че не били налице предпоставките за ангажиране отговорността на
държавното обвинение в случая, с оглед което се иска решението да бъде отменено
– а предявеният иск – отхвърлен. В условията на евентуалност въззивникът
ответник моли размерът на обезщетението да бъде намален
Насрещната
страна оспорва подадената срещу отхвърлителната част на решението жалба с
отговор, постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Със същия се поддържа, че
всички, изложени от ответника доводи, са неоснователни, а решението в обжалваната
част следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно.
Постъпила
е и въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство срещу решението
в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лв. В
жалбата, подадена от ищеца, се акцентира, че по делото безспорно са установени
всички предпоставки за основателността на предявения иск. Анализирайки
свидетелските показния на разпитаните в първоинстанционното производство
свидетели, ищецът поддържа, че са доказани заявените с исковата молба
неимуществени вреди, а справедливият размер за обезщетяване на същите възлиза
на сумата от 10 000 лева. Неправилното определяне на размера на това
обезщетение съставлявало нарушение на принципите, заложени в нормата на чл. 52 ЗЗД и развити в съдебната практика на съдилищата, с оглед което от въззивния
съд се иска да отмени решението в обжалваната от ищеца част и да уважи иска за
сумата от още 3 000 лева.
Не
е постъпил отговор на тази въззивна жалба от ответника Прокуратурата на
Република България. В съдебното заседание, проведено на 21.04.2021 г. пред
въззивния съд, представляващият страната прокурор е оспорил основателността на
същата.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното:
В разглеждания случай по делото е установено,
че ищецът е привлечен като обвиняем с постановление от 30.01.2009 г. по ДП № ЗМ
2311/2007 г. по описа на 06 РУ - СДВР, за извършването на престъпление от общ
характер по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК, за това, че на 19.07.2007 г. около 12:30
часа в гр. София, на строителен обект на „Б.97“ ООД в местност „Малинова
долина“, кв. 5, в качеството си на технически ръководител поради немарливо
изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща източник на
повишена опасност, като не осигурил безопасни условия на труд на обекта на
дружеството причинил на В.В.З.смърт, вследствие на падане от стоманенобетонна
конструкция на височина + 9,35 м. В обвинението се твърди, че деянието е
извършено в нарушение на разпоредбата на чл. 60, ал. 1 и 2 и чл. 61 от Наредба №
2 от 22.03.2004 г. за минимални изисквания за здравословни и безопасни условия
на труд при извършване на строителни и монтажни работи, както и Приложение № 2
към чл. 2, ал. 2 от същата наредба. По отношение на обвиняемия е взета мярка за
неотклонение „Подписка“, като са му указани задълженията във връзка с
наложената мярка.
На 11.05.2009 г. в СГС е внесен обвинителен
акт по обвинението срещу ищеца за същото престъпление, за което е привлечен
като обвиняема. В обвинителния акт са посочени фактическите констатации на
държавното обвинение, направени въз основа на събраните в хода на разследването
доказателства. От съдържанието на същия става ясно, че са разпитани 7 свидетели,
изготвени са експертни заключения, приобщени са писмени доказателствени
средства. Мярката за неотклонение на ищеца към момента на внасяне на
обвинителния акт в съда е „Подписка“.
По отношение на ищеца прокуратурата във
внесения в съда обвинителен акт сочи да е установено в хода на досъдебното
производство, че е българин, български гражданин, със средно образование, женен,
трудово ангажирана като строителен техник, валутен касиер, както и че не е
осъждан.
С разпореждане от 14.05.2009 г. на съдията
докладчик по НОХД № 1954/2009 г. делото е насрочено за разглеждане в открито
съдебно заседание на 02.07.2009 г. от 09:30 часа, потвърдена е мярката за
неотклонение, взета по отношения на подсъдимия.
По делото е приложена справка за съдимост на Й.В.М.
от 18.05.2009 г. видно от която е, че лице от не е осъждано, същото е
освободено от наказателна отговорност с влязъл в сила на 12.02.2008 г. съдебен
акт по реда на чл. 78а НК за престъпление по чл. 134, ал. 1, пр. 2, алт. 2, вр.
чл. 129, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, като му е било наложено наказание глоба в
размер на 500 лева.
В периода от 02.07.2009 г. до 11.10.2010 г. по
НОХД № 1954/2009 г. са проведени 7 открити съдебни заседания, като на всички
тях ищецът се е явявал лично и с упълномощен защитник без да е ставал причина
за отлагане на делото. В хода на производството са били конституирани частни
обвинители и са прието за съвместно разглеждане граждански искове срещу
подсъдимия в размери, както следва: за сумата от 130 000 лева, ведно със
законната лихва от датата на деянието, както и за сумата от 50 000 лева,
ведно със законната лихва от датата на деянието.
С присъда № 313/11.10.2010 г. СГС е признал
подсъдимия за невиновен по повдигнатото му обвинение за извършване на
престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК и е отхвърлил предявените от
гражданските ищци искове за обезщетение за неимуществени вреди.
По протест, подаден от страна на
прокуратурата, както и по жалба на частните обвинители и граждански ищци,
производството по делото е пренесено за разглеждане пред САС, като е образувано
ВНОХД № 1239/2011 г. по описа на този съд.
В насроченото първо съдебно заседание се е
явил защитникът на подсъдимия, като ход на делото не е даден поради
невъзможност повереникът на частните обвинители и граждански ищци да участва в
заседанието поради служебна ангажираност.
Пред въззивния съд е проведено още едно
съдебно заседание, в което подсъдимият е представляван от упълномощения
защитник.
С решение № 26/17.02.2021 г., постановено по
ВНОХД 1239/2011 г. е потвърдена изцяло постановената от първоинстанционния съд
присъда.
По протест на прокурор от Апелативна
прокуратура е образувано касационно нак.дело № 1083/2012 г., като в проведеното
на 19.09.2012 г. открито съдебно заседание съставът на ВКС е обявил делото за
решаване.
С неподлежащо на обжалване решение №
366/18.10.2012 г. по к.н.д. № 1083/2012 г. е оставено в сила решението на
Апелативен съд – София.
В хода на съдебното дирене, проведено пред
първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства – разпитани са
свидетелите П.Н.К., И.Г.Г.и И.М.И..
От показанията на св. К., управител на „Б.97“
ЕООД, в което дружество като технически ръководител е работил ищецът от 2003
г., се установява, че след настъпване на инцидента ищецът изглеждал видимо
притеснен. След като през 2009 г. започнали да го викат в полицейското
управление станал неконтактен и потаен, притеснявал се и се оплаквал от
главоболие. По време на съдебното производство не изпълнявал вече така добре
служебните си задължения, бил разсеян, често ползвал отпуск, закъснявал за
работа, затворил се в себе си и отказвал да комуникира. Поискал да бъде
освободен от работа, тъй като ежедневно си спомнял за инцидента. Според свидетеля
осезаемата промяна в поведението на ищеца настъпила през 2009 г., когато
започнали да го търсят от полицията.
От показанията на св. И. и св. Г., колеги на
ищеца, се установява, че промяна у М. настъпила още след инцидента, но най-вече
след 2009 г., след като му било повдигнато обвинение. Затворил се в себе си и
ограничил контактите си. Охладнели отношенията между ищеца и останалите членове
на семейството му. Хората започнали да странят от него, а в работата станал
разсеян и се налагало да се осъществява контрол при изпълнение на служебните му
задължения.
При така установената фактическа обстановка въззивният
съд намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
като с него съдът правилно е приел, че предявеният иск е доказан по своето
основание. Правилно е определен и размерът на обезщетението за неимуществени
вреди, като в подкрепа на този си извод въззивният съд следва да изложи свои
мотиви по съществото на правния спор.
С
оглед релевираните във въззивните жалби доводи срещу първоинстанционния съдебен
акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, което се установява и от
доказателствата по делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган -
обвинение в извършване на тежко престъпление, като образуваното наказателно
производство е завършило с постановяването на влязла в сила оправдателна
присъда. Отговорността на ответника произтича от законоустановените правомощия
на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за
законосъобразното му провеждане, респ. от обстоятелството, че съдът е приел, че
повдигнатото обвинение е неоснователно, тъй като от страна на ищеца не е
осъществен престъпният състав, за който е бил внесен обвинителен акт в съда.
Спорните
по същество във въззивното производство въпроси са свързани с наличието на
причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и всички твърдени от ищцта
в исковата молба вреди, както и какъв е справедливият размер на претендираното
обезщетение за неимуществени вреди.
Постановяването
на влязла в сила оправдателна присъда е достатъчно, за да се приеме, че
обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от
ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било противоправно. Ето защо
ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от
длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ, доколкото по същността си тази отговорност е
обективна.
При
незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим
начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което
несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка
и непосредствена последица от това увреждане. Обезщетението за претърпените
неимуществени вреди, за които държавата носи отговорност по реда на ЗОДОВ, се
определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по
смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид
от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на
повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и
продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на
подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е
извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в
това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен
план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените
морални страдания (в този см. Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. №
295/2010г., ІV г.о.)
В
случая при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази
периодът от узнаване от страна на ищцата за образуваното наказателно
производство. От събраните по делото доказателства не се установява /а не се и
твърди с исковата молба/ ищецът да е узнал срещу него да се провежда наказателно
преследване преди привличането му като обвиняем с постановлението от 30.01.2009
г. Наказателното производство е приключило окончателно с постановяване на
решението на касационната инстанция по н.д. № 1083/2012 г. на ВКС на 18.10.2012
г., т.е. продължителността на незаконното преследване възлиза на 3 години, 8
месеца и 18 дни. Както се посочи и по-горе в съдебните заседания, проведени в
рамките на първоинстанционното производство, ищецът се е явявал лично, а в
производствата пред въззивната и касационната инстанция е представляван от защитник. Не са налице
данни по делото, а не се и твърдят такива обстоятелства от страна на ответника,
ищецът с поведението си да е станал причина за забавяне на производството срещу
него, което настоящата инстанция приема за приключило в разумен срок.
При
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът
съобразява освен периода от време, през който спрямо ищеца реално са били
предприети действия по наказателно преследване, още и обстоятелството, че
същият е бил с наложената мярка за неотклонение, макар и най-леката такава.
Съгласно действащия НПК налагането на мярка за неотклонение по отношение на
обвиняем не е задължително. Същевременно макар мярката за неотклонение да е
била „Подписка“, изпълнението на задълженията по същата е свързана с известни
ограничения на правата и свободите на обвиняемия, а неизпълнението на
разписаните в процесуалния закон задължения пък би довело да изменени на
мярката за неотклонение в по-тежка такава /арг. от чл. 66, ал. 1 НПК/.
Съдът
съобразява и факта, че М. е бил привлечен да отговаря по обвинение за
престъпление, наказауемо с лишаване от свобода – според действащата към момента
на настъпване на престъпния резултат правна норма предвиденото наказание е било
лишаване от свобода до пет години.
При
определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази и фактът, че към момента на привличане на ищеца
като обвиняем, същият не е бил осъждан. По отношение на представената по делото
справка за съдимост следва да се посочи, че действително М. е бил освобождаван
по силата на влязло в сила съдебно решение на 28.02.2008 г. по НАХД № 4645/2007
г. от наказателна отговорност в налагане на административно наказание - глоба в
размер на 500 лева. В тази връзка при съпоставяне на датата на влизане в сила
на съдебното решение /28.02.2008 г./ и датата на привличането му като обвиняем
за деяние по чл. 123, ал. 1 НК, е видно, че неоснователно е възражението,
поддържано от ответника в производството, относно това, че неимуществените
вреди, причинени от ищеца имат за свой причинител и друго наказателно
производство, водено срещу М..
От
показанията на разпитаните в хода на съдебното дирене пред първия съд свидетели
настоящият състав на съда приема за установено по делото, че вследствие на
повдигнатото и поддържано и пред съда обвинение ищецът е изживял негативни
емоции, стрес и притеснение, страх от осъждане, затворил се е в себе си,
ограничил е контактите с колеги и с близките си хора, съответно е загубил
приятелски и колегиални отношения. Установява се на следващо място, че в
служебната си дейност ищецът, който до преди повдигане на обвинението е
изпълнявал съвестно и старателно задълженията си, станал разсеян, допускал
пропуски и се налагало да бъде контролиран от страна на други служители, като в
крайна сметка поискал да напусне работа. Не са налице основания съдът да не
даде вяра на показанията на разпитаните свидетели. Същите са ясни и
последователни, изразяват непосредствените впечатления на колегите на ищеца и
управителя на дружеството, явяващо се негов работодател във времето, през което
наказателното производство е било висящо, кореспондират помежду си и не
противоречат на останалите доказателства по делото. Това са и причините
въззивният съд при преценка основателността на иска, включително и за целите на
определяне размера на справедливото обезщетение, да ползва същите при
изграждането на изводите си относно правнорелевантните за спора факти.
Съдът
съобразява още, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил мъж в
зряла възраст /50-годишен/, трудово и социално ангажиран, глава на семейство,
като поддържаното срещу него обвинение освен в социален и трудов аспект, е
повлияло още и на отношенията със семейството му в посока охладняването им.
Съдът
съобразява и актуалната към момента на повдигане и поддържане на обвинението
социално-икономическа обстановка в страната /2009 г. – 2012 г./.
С
оглед изложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен
материал, като взе предвид продължителността на делото, извършените
процесуално-следствени действия, тежестта на повдигнатото обвинение и
спецификите на конкретното обвинение, мярката за неотклонение, съдебното минало
и негативните изживявания, които обвинението е провокирало у ищеца, съдът
намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени
вреди възлиза на сумата от 7000 лв., за какъвто размер е приет за основателен
иска и от първия съд. За разликата до пълния предявен размер правилно е
отхвърлен като неоснователен. В тази връзка съдът сочи, че производството с
оглед тежестта на обвинението е приключило в разумен срок, ищецът е бил
оправдан още на първа инстанция, както и предвид липсата на данни за тежки и необратими
здравословни проблеми, както и за дезадаптивни промени в психичните сфери и в
начина на цялостното когнитивно и личностно функциониране на ищеца като
резултат от провеждането на наказателното производство против него – все
обстоятелства обуславящи по-нисък размер на обезщетението за неимуществени
вреди, имащо за цел да репарира последните.
По отношение на възражението на ответника за
погасяване по давност на част вземането за лихва върху обезщетението за неимуществени
вреди от датата на прекратяване на незаконно повдигнатото от ответника
обвинение с влизане на оправдателната присъда в сила:
В случая ищецът с исковата молба е поискал да бъде
присъдена законна лихва от 18.10.2012 г/ датата на постановяване на решението
на ВКС/ до окончателното плащане. Такова искане е
допустимо съгласно т.4 от тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г., ОСГК на
ВКС.
С
отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение за погасяване по
давност на част от претенцията за лихви на ищеца с оглед характера на вземането
и датата на предявяване на иска.
Съгласно
чл. 111, б. "в" ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичането на
тригодишна давност. Както бе посочено по-горе вземането е станало изискуемо на 18.10.2012
г. Искът е предявен на 17.10.2017 г. Ето защо на ищеца се следва обезщетение за
забава в размер на законната лихва, за последните три години преди
предявяването на иска - т. е. от 17.10.2014 г. Следователно решението на първия
съд в частта, с която искането за присъждане на законна лихва за периода от
18.10.2012 г. до 16.10.2014 г. вкл. е неправилно и следва да бъде отменено, а в
останалата част – да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските:
Първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено и в частта за разноските, доколкото макар
същото да се отменя частично се касае за искане за присъждане на законна лихва,
без да е предявен самостоятелен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С
оглед изхода от спора и потвърждаване на решението по иска с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разноски на страните не следва да бъдат присъждани с
въззивното решение.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
решение № 494436 от 25.09.2018 г., постановено по гр.д. № 74070/2017 г. по
описа на СРС, 143 състав, в частта, с която по иск с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от Й.В.М., ЕГН **********, Прокуратурата на Република България е осъдена
да заплати законна лихва върху сумата от 7000 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на ищеца с повдигнатото му обвинение по
досъдебно производство № ЗМ 2311/2007 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр.пр. №
8074/07 г. на СГП, за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, по което е бил
оправдан по НОХД № 1954/2009 г. по описа на СГС, НО, 2-ри състав, за периода от 18.10.2012 г. до 16.10.2014
г. вкл.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 494436 от 25.09.2018 г., постановено по гр.д. № 74070/2017 г. по описа на
СРС, 143 състав, в частта, с която е уважен предявеният от Й.В.М., ЕГН **********,
срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди,
причинени на ищеца с повдигнатото му обвинение по досъдебно производство № ЗМ
2311/2007 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр.пр. № 8074/07 г. на СГП, за
престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, по което е бил оправдан по НОХД № 1954/2009
г. по описа на СГС, НО, 2-ри състав, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 17.10.2014 г. до
изплащането ѝ, както и в частта, с която е отхвърлен иска за сумата над 7
000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.