Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,… 07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Б въззивен състав, в открито
заседание на двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл. с-я
СТАНИСЛАВ СЕДЕФЧЕВ
при участието на секретар Капка
Лозева като разгледа докладваното от мл. съдия Седефчев в.гр.д. № 6146 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение от 24.01.2011 г., постановено по гр.дело № 17398/2010 г. на СРС, 24-ти състав е уважен предявеният от "М.Х.Г." АД по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск срещу Л.Б.П. за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 316 евро по запис на заповед от 10.09.2007 г. с падеж
от 10.04.2009 г., ведно със законната лихва от 03.06.2009 г. до окончателното
плащане на сумата. Със същото решение ответникът е осъден да заплати разноски
по делото в размер от 305 лв.
В законоустановения срок срещу решението в цялост е
подадена жалба от ответника. В жалбата се излагат доводи, че съществува
специален ред за предявяване на иска, който не е спазен, както и че процесният
запис на заповед е обезпечавал вноска по сключения между страните договор за
лизинг, а не вземания по сключеното впоследствие споразумение, на което се е
позовал ищецът. По тези съображения се иска решението да бъде обезсилено или
евентуално отменено, а искът – отхвърлен изцяло.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна, с който се излагат аргументи за нейната
неоснователност.
Софийският градски съд прецени събраните по делото материали
и наведените от страните доводи съобразно разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал.2 ГПК и прие следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от "М.Х.Г." АД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск срещу Л.Б.П. за
признаване за установено по отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумата
от 316 евро, представляваща вземане по запис на заповед от 10.09.2007 г. с
падеж от 10.04.2009 г., служещ за обезпечение на всички задължения на ответника
по споразумение от 19.12.2008 г. към договор за лизинг от 10.09.2007 г.
Ответникът е оспорил иска по основание и размер,
твърдейки че клаузите от въпросните споразумения, на които се позовава ищецът
са неравноправни и поради това нищожни.
С обжалваното решение, като е съобразил писмените доказателства по делото,
първоинстанционният съд е уважил изцяло предявения иск.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената
служебна проверка настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне на съществото на
правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи.
Липсва спор пред настоящата инстанция, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на
10.09.2007 г. между страните е сключен договор за финансов лизинг на МПС – л.а.
„Мерцедес“ С200, като лизингополучателят-ответник се е задължил да заплаща
месечни лизингови вноски в срокове и размер определен в Приложение № 1 към договора. Съгласно
въпросното приложение общият брой на лизинговите вноски е 48, като вноска № 19
е в размер от 316 евро и с падеж 10.04.2009 г. На 10.09.2007 г. ответникът е издал
запис на заповед, с който безусловно и неотменимо се задължил да заплати на
ищеца на 10.04.2009 г. сумата от 316 евро.
Със споразумение
от 19.12.2008 г. страните се съгласили
процесния договор за лизинг да бъде прекратен по взаимно съгласие,
считано от 19.12.2008 г. Във връзка с постигнатото споразумение, съгласно чл. 3
лизингополучателят признал безусловно и се задължил да заплати на
лизингодателя-ищец в срок до 19.12.2008 г. следните суми: по чл.3.1 - 1105, 48
лв. – размер на неплатени трета и четвърта вноска по застраховка „Автокаско“, по
чл.3.2. - 246 лв. – размера на неплатена вноска по застраховка „Гражданска
отговорност“, по чл.3.3. - 463, 46 лв. – дължимо плащане за ремонт/или сервизно
обслужване на процесния автомобил, по чл.3.4. - 1545 лв. – неустойка по чл. 41,
ал.2 от договора за лизинг и по чл.3.5. - 9160 евро – неустойка по чл. 37,
ал.1, т. 4 от договора за лизинг. Страните се споразумели, че издадените от
лизингополучателя по силата на чл. 26 от
договора за лизинг записи на заповед ще служат за обезпечение на всички
вземания на лизингодателя към
лизингополучателя, произтичащи от това споразумение (т.4.3).
Ищецът признава, че въз основа на каузално обвързаните
записи на заповед към момента на предявяване на иска вече са били издадени
изпълнителни листове, по силата на който ответникът е осъден да му заплати сума
в общ размер на 4738 евро.
С решение от 05.01.2012 г. по гр.д. №
18802/2011 г. на СРС, ГО, 31-ви състав са
прогласени за нищожни клаузите на чл. 3.4 и чл.3.5 от споразумението от
19.12.2008 г. във вр.чл. чл. 41, ал.2 и чл. 37, ал.1, т. 4 от договора за
лизинг. Първоинстанционното решение е
отменено с решение от 15.06.2016 г. по в.гр.д. № 8725/2012 г. на СГС, ІV-В
въззивен състав в частта, в която е прогласена нищожността на клаузата за
неустойка по чл. 3.4 от споразумението от 19.12.2008 г. и потвърдено в
останалата част, като решението е влязло в сила като необжалваемо на 15.06.2016
г.
Липсва спор между страните относно гаранционно-обезпечителната
функция на издадения от ответника запис на заповед. Макар в договора за лизинг от
10.09.2007 г. да не е посочено изрично, че заплащането на всяка от месечните
вноски се обезпечава с издаването на запис на заповед, изводът, че процесният
запис на заповед е обезпечавал задължението на лизингополучателя за вноската с
падеж април 2009 г., следва от обстоятелството, че записът на заповед е издаден
на датата, на която е подписан и самият договор за лизинг - 10.09.2007 г. и че
както падежът (10.04.2009 г.), така и сумата по записа на заповед (316 евро)
съвпадат напълно с падежа и размера на вноска № 19 съгласно приложението към
договора за лизинг. В подкрепа на горния извод е и процесуалната позиция на
ищцовото дружество, което след получаване на отговора на исковата молба не е
оспорило поддържаното от ответника по иска твърдение, че процесният запис на
заповед е издаден за обезпечаване на съществуващото между страните каузално
правоотношение, породено от договора за лизинг от 10.09.2007 г. В този смисъл е
Решение № 86 от 18.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 139/2012 г., II т. о.
С последвалото споразумение от 19.12.2008 г., предхождащо
падежа на процесния запис на заповед, страните са се споразумели менителничния
ефект да обезпечава всички вземания на ищеца, произтичащи от това споразумение.
Съобразно задължителната практика на касационната
инстанция (т.17 от ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, Решение № 108 от 22.07.2014 г.
на ВКС по т. д. № 2418/2013 г., I т. о., Решение № 61 от 21.10.2015 г. на ВКС
по т. д. № 894/2014 г., I т. о.) при условие че вземането по издадената заповед
за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, съдът следва да
се произнесе относно съществуването на спорното вземане, след като изследва не
само формалната редовност и действителност на менителничния ефект, а и
валидността на сделката, сочена за източник на каузалното правоотношение. Необходимостта
от изследване на каузалните правоотношения между издателя и приносителя на
записа на заповед произтича от обстоятелството, че когато записът на заповед е
издаден с цел да обезпечи задължения на издателя по каузалното правоотношение
недействителността на каузалната сделка препятства възникването не само на
пряко свързаните със съдържанието й права и задължения, но и на поетите със
записа на заповед менителнични права и задължения, т.е. предпоставка за
основателността на иска по реда на чл. 422 ГПК, е наличието на валидно вземане
на ищеца по така обезпеченото каузално правоотношение.
Доколкото с влязло в сила съдебно решение е обявен за нищожен
чл. 3.5 от споразумението във вр. с чл. 37, ал.1, т. 4 от договора за лизинг,
вземането за неустойка в размер от 9160 евро, основаващо се на въпросната
клауза, се явява невъзникнало. Размерът на останалите вземания на ищеца по
споразумението възлиза на сумата от 3113, 84 лв., като с исковата молба ищцовото
дружество признава, че ответникът е осъден да му заплати сума в размер от 4738
евро въз основа на други записи на заповед, обезпечаващи вземания по
споразумението, т.е. сума, надхвърляща валидните вземания по споразумението. При това условие и след като ищецът не твърди, че процесният запис на
заповед обезпечава само конкретна част от задълженията по каузалното
правоотношение, следва да се приеме, че той не е установил дължимостта на вземането,
обезпечено със записа на заповед, респективно искът се явява недоказан и следва
да се отхвърли.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта за
разноските.
При този изход на делото право на разноски пред
настоящата инстанция има единствено въззивникът, който претендира такива, включително
и за адвокатско възнаграждение, но доказва единствено заплащането на държавна
такса за въззивно обжалване в размер от 25 лв.
С оглед цената на иска и правилата, установени в
разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение от 24.01.2011 г., постановено по гр.дело
№ 17398/2010 г. по описа на СРС, 24-ти състав и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от "М.Х.Г." АД, ЕИК ********по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК иск срещу Л.Б.П., ЕГН ********** за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 316 евро по запис на заповед
от 10.09.2007 г. с падеж от 10.04.2009 г.
ОСЪЖДА "М.Х.Г." АД, ЕИК ********да заплати на Л.Б.П., ЕГН ********** на
основание чл.273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 25 лв. – държавна такса за въззивно обжалване.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал.2, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.