№ 872
гр. София , 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на тридесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20201000503738 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 5354 от 10 септември 2020г. по гр. д. № 9685/2019г.
Софийски градски съд, ГО, 29 състав е отхвърлил предявените от В. Г. Г. и Г.
К. Г. против Банка ДСК АД, искове с правно основание чл. 439 от ГПК за
недължимост към банката поради погасяването им по давност на вземания за
сумата 74 635 евро, представляваща главница по запис на заповед от
21.11.2007г., законната лихва върху тази сума за периода от 15.03.2013 г. до
21.07.2019 г., и сумата 4809.46 лева – разноски, за които е издаден
изпълнителен лист от 28.06.2013 г. по заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 25.03.2013
г. по гр. дело № 11483/2013 г. по описа на СРС, ГО, 57-ми състав, и
образувано принудителното изпълнение по изп. дело № 423/2019 г. по описа
на ЧСИ В. Ц.; осъдил ищците да заплатят на ответника, на основание чл. 78,
ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК, сумата 100 лева – разноски по производството за
юрисконсултско възнаграждение.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на В. Г. Г. и
Г. К. Г. срещу решението по гр. д. № 9685/2019г. на СГС, 29 състав. С доводи
1
за неправилност на решението, концентрирани върху нарушения на
материалния закон – чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който считат, че е неприложим към
заповедното производство, и неправилно прилагане на момента, от който ТР
№ 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. действа, както и неправилен
извод откога е последното валидно изпълнително действие по отношение на
ищцата, искат отмяна на решението и вместо това уважаване на предявените
искове по чл. 439 ГПК.
В съдебно заседание пред въззивния съд ответникът по жалбата „Банка
ДСК“ АД оспорва жалбата.
Софийски апелативен съд, в изпълнение на правомощията СИ, уредени
в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС, след служебна проверка на обжалваното решение, намира
същото за валидно и допустимо – разгледани са предявените с редовна искова
молба искове, които се основават на факти, настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение (чл. 439, ал. 2 ГПК), а с оглед доводите във
въззивната жалба счита същото за правилно.
По доводите в жалбата и в приложение на императивните
материалноправни норми, приложими към спора, намира следното:
Предявени са на 22.07.2019г. искове с правно основание чл. 439
ГПК.
Ищците Г.и са оспорили дължимостта на вземане в размер на 74 635
евро – главница по запис на заповед от 21.11.2007г., ведно със законната
лихва от 15.03.2013г. до окончателното й плащане и сумата 4 809, 46 лв. -
разноски. Поддържат, че въз основа на издаден на 28.06.2013г. изпълнителен
лист въз основа на заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. №
11483/2013г. на СРС, 57 състав, срещу тях, като солидарни длъжници, от
взискателя „Банка ДСК” ЕАД е образувано изпълнително дело № 126/2014г.
по описа на ЧСИ С. Я.. Уточняват, че не са подали в срок възражение срещу
заповедта за изпълнение. Посочват каква е според тях хронологията на
извършените изпълнителни действия, в това число спирането на
изпълнението по искане на взискателя на 07.03.2017г., както и, че по искане
на взискателя от 05.04.2019г. изпълнителното дело е препратено на друг ЧСИ
2
– с рег. № *** на КЧСИ с район на действие СОС – В. Ц., при когото е
образувано изп. дело № 423/2019г., по което на 17.05.2019г. бил наложен
запор върху вземания към банки, а на 20.05.2019г. и запор върху вземане на
ищцата към банка. Считат, че поради неизвършване на изпълнителни
действия в продължение на две години, считано от 03.09.2014г., е настъпила
перемпция – на 03.09.2016г. (както поддържат и в допълнителната искова
молба), а новата погасителна давност е започнала да тече от последното
валидно изпълнително действие – от 03.09.2014г. Поддържат, че
погасителната давност за вземането по записа на заповед е тригодишна, тъй
като заповедта за изпълнение не се ползва със сила на пресъдено нещо,
поради което тя е изтекла на 03.09.2017г. преди образуване на второто
изпълнително дело. По този начин мотивират искането си към съда да
признае за установено, че не дължат посочените суми поради погасяването
им по давност.
Ответникът - „Банка ДСК” ЕАД (Банка ДСК), каквато е била
правноорганизационна форма на дружеството до 30.04.2020г., е предприел
процесуална защита срещу допустимостта на исковете и защита по същество
срещу исковете. Оспорил е възражението за изтекла погасителна давност.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е
приел в решаващите си мотиви, с които е обосновал неоснователност на
исковата претенция, че към момента на постановяване на ТР по тълк. дело №
2/2013г. изпълнителното дело е било висящо, поради което до 26.06.2015г.
съгласно ППВС № 3/1980г. погасителната давност за вземанията е спряла да
тече и е започнала да тече, начиная от 26.06.2015г., като оттогава се смята
прекъсната с всяко изпълнително действие, и до момента на подаване на
исковата молба, съответно до спирането на изпълнението като обезпечителна
мярка, погасителната давност, която съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД е петгодишна
поради настъпилия стабилитет на заповедта за изпълнение, не е изтекла.
Съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест,
установено в чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът, предявил отрицателен
установителен иск, е този, в чиято тежест е да докаже своите възражения
срещу вземането под формата на основания за недължимост на твърдяното от
ответника вземане. В конкретния случай, с оглед повдигнатия спор,
3
взискателят - ответник следва да докаже, че определен изтекъл период от
време след падежа на вземането е правно ирелевантен по отношение броенето
на давностния срок.
За да се произнесе по основния спорен въпрос относно погасителната
давност, въззивният съд взе предвид следното:
Въз основа на издадения в заповедно производство изпълнителен
лист от 28.06.2013г. по заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по запис на
заповед, Банка ДСК е подала молба на 22.01.2014г. за образуване на
изпълнително производство срещу двамата длъжници – авалисти по записа на
заповед, осъдени солидарно, по която е било образувано изпълнително дело
№ 126/2014г. по описа на ЧСИ с рег. № *** с район на действие СГС. С
молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал от СИ
да наложи запор върху вземания, да извърши опис, оценка и продажба на
движими вещи, възбрана, опис, оценка и продажба на недвижими имоти, като
му е възложено и извършване на действия по чл. 18 ЗЧСИ.
По приетата от първоинстанционния съд хронология на
изпълнителните действия не са направени оплаквания с изключение на
последното изпълнително действие по отношение на ищцата Г., което тя
оспорва да е извършено на 06.03.2015г. и сочи, че такова е извършено на
03.09.2014г., когато е наложена възбрана върху нейн собствен имот;
последното изпълнително действие спрямо ищеца Г. се поддържа да е от
24.04.2014г., когато е наложен запор върху МПС, а СГС е приел, че такъв е
наложен на 15.04.2014г.
Въз основа на приетите за установени от първоинстанционния съд и
неоспорени фактически положения и въз основа на анализ на действията по
приложените изпълнителни дела, който въззивният съд извършва в
правоприлагащата си дейност, приема за установено следното :
На 27.01.2014г. ЧСИ е постановил връчване на покани за доброволно
изпълнение на длъжниците, осъществено чрез залепване на уведомление на
02.02.2014г. Постановил е също насочване на изпълнението чрез налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Г. и върху вземанията на
длъжницата като управител на търговски дружества, също запор върху
4
дружествените й дялове в едно от дружествата.
С разпореждане от 21.02.2014г. ЧСИ е разпоредил налагането на
възбрана върху притежавани от длъжницата в съсобственост недвижими
имоти, като съобщения за това са изпратени на 12.03.2014г. до съответната
Служба по вписванията и до длъжницата, като възбраната е вписана в СВп –
Ботевград на 28.03.2014г.
Изискани са и справки за притежавани от длъжниците МПС. Въз
основа на тях ЧСИ е наложил запор върху МПС, притежавано от длъжника,
като на 15.04.2014г. е изпратил запорно съобщение до длъжника (върнало се с
отбелязване „непотърсено“) и до КАТ, в чийто масиви запорът е вписан на
24.04.2014г.
След установяване на ново имущество ЧСИ е постановил налагането
на възбрана и върху ½ ид. част, притежавана от друг имот от длъжницата.
Възбраната е вписана в СВп – Ботевград на 03.09.2014г.
С молба от 06.03.2015г. взискателят Банка ДСК е поискал
изпълнителното дело да се прехвърли на друг ЧСИ и да бъде насрочена дата
за опис и публична продан на два от недвижимите имоти, собственост на
длъжницата, върху които е била наложена възбрана по изпълнителното
производство. ЧСИ е разпоредил на същата дата делото да се изпрати на
посочения от взискателя ЧСИ, но въпреки това изпълнителното дело не е
изпратено; поискано е заплащане на такси от страна на взискателя, след което
е посочено, че делото ще бъде изпратено за продължаване на изпълнителните
действия при другия ЧСИ. Съобщение за това разпореждане е връчено на
взискателя на 17.03.2015г. На 30.06.2015г. е наредено плащане на таксите по
сметка на ЧСИ.
По молба на взискателя от 27.02.2017г., на 07.03.2017г. ЧСИ е
постановил разпореждане, с което е спрял изпълнителното производство и е
вдигнал, както е поискано, наложения запор върху дружествените дялове на
длъжницата. Установява се, че на 02.03.2017г. между банката и търговско
дружество, представлявано от В.Г., което е правоприемник на издателя на
записа на заповед, авалиран от длъжниците, е сключено споразумение за
плащане на дълга по посочен договор за кредит, по който са издадени два
5
записа на заповед, и за задълженията по който са образувани две
изпълнителни производства, измежду които и процесното.
С молба от 05.04.2019г. взискателят Банка ДСК отново е поискал
препращане на изпълнителното производство за продължаване на
изпълнението върху недвижими имоти на длъжницата, на основание чл. 427,
ал. 2 ГПК, този път на друг ЧСИ.
Изпълнителното производство е препратено на ЧСИ Цачев с рег. ***
и район на действие СОС, от когото е поискано да продължи изпълнителните
действия, да се снабди с необходимите документи за извършване на публична
продан и да насрочи дата за опис. Образувано е изп. дело № 423/2019г. по
описа на този ЧСИ, който на 24.02.2019г. е предприел действия по налагане
на запор върху вземания за трудово възнаграждение на длъжницата и опис на
притежавани от нея недвижими имоти, осъществен на 16.07.2019г., а
оценката им е извършена на 18.07.2019г. Взискателят е посочил актуален
размер на дълга към 30.04.2019г. (молба на л. 319 от описа на СГС).
На 13.05.2019г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения до трети
задължени лица – банки, в това число и до банката – взискател, получила
запорните съобщения на 17.05.2019г., отговорила като трето задължено лице,
че длъжницата Г. няма банкова сметка, подлежаща на запориране, а
длъжникът има открита сметка с вече наложен запор по друго изпълнително
дело. Уникредит Булбанк е получила запорно съобщение за вземане на
длъжницата към банката на 20.05.2019г., такова е получила и за вземане на
длъжника; Райфайзенбанк (България) EАД е получила запорно съобщение на
17.05.2019г. за вземане на длъжницата. На 17.05.2019г. и други банки са
получили запорни съобщения за вземания на длъжника и длъжницата.
Изпълнителното производство е спряно с определение от 23.07.2019
г., постановено по настоящото исково производство, като обезпечение на
предявените искове.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се
прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години. Основанието за
прекратяване, предвидено в цитираната норма, предпоставя бездействие на
6
взискателя по образувано изпълнително дело за период от време, надвишаващ
две години. Изтичането на този срок води само до прекратяване на
започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на
материалното право на взискателя. Прекратяването настъпва по силата на
закона (вж. ТР № 47/65г. на ОСГК на ВС и цитираното по-долу ТР), а с
постановлението си съдебният изпълнител само констатира настъпилото
прекратяване, като издаването му, сега предвидено изрично в разпоредбата на
чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо не само с оглед прогласяване на това
прекратяване, а и за да се приложат някои от последиците му (вж. напр. чл.
433, ал. 3 ГПК). Настъпилото прекратяване на изпълнителното производство
има за последица недопустимост на следващи изпълнителни действия. По
силата на чл. 116, б.”в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от
момента на предприемане на действия за принудително изпълнение и
независимо от по - нататъшната съдба на тези действия. В т. 10 от ТР № 2 от
26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС е прието, че когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм.), нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Съгласно
разясненията в това задължително за съда ТР (т. 10), след образуването на
изпълнително дело, при висящност на изпълнителния процес, прекъснатата
давност не спира, като според това ТР ППВС № 3/1980г., съгласно което
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането, вече е изгубило сила. Не е
изпълнително действие и не прекъсва давността изпращането и връчването на
призовката (поканата) за доброволно изпълнение, както и искането за
извършване на справки (т. 10 от цитираното ТР от 2015г.). Във връзка с
приложението на посоченото ТР е образувано ново тълкувателно дело - т. д.
№ 3/2020г. на ВКС, ОСГТК, за отговор на въпроса от кой момент поражда
действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се
последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди
приемането му?.Жалбоподателите обосноват приложимост на ТР №
2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС , обявило за изгубило
7
сила ППВС № 3/1980г., и към изпълнителното дело, образувано срещу тях,
като се позовават на принципното действие на едно тълкувателно решение и
на мотивите към т. 10 от цитираното ТР.
На основание приетото по-горе и въззивният съд намира, че,
възражението за давност, релевирано от ищците, е неоснователно.
От изложеното за движението на изпълнителното производство, се
налага извода, че двугодишният срок, представляващ санкция за
бездействието на взискателя да придвижи производството по изпълнението
по отношение на ищците, откогато следва да се отчита бездействието на
взискателя, за да е релевантно за прекратяване на изпълнението, в случая
започва да тече от 24.04.2014г. по отношение на процесуалното
правоотношение с длъжника (откогато в случая следва да се счита наложен
запорът върху МПС – чл. 450, ал. 2 ГПК) и от 06.03.2015г. по отношение на
процесуалното правоотношение с длъжницата. Тогава е подадено искане за
препращане на делото на надлежния съдебен изпълнител, който да извърши
опис и продан на вещите, намиращи се в неговия район, както следва да се
тълкува искането на взискателя, което като резултат не е било изпълнено (чл.
427, ал. 2 ГПК), но представлява искане за извършване на опис и оценка на
недвижимите имоти и публичната им продан. Буквалният прочит във
въззивната жалба на искането като такова само за “насрочване на опис“ не
отговаря на същността на изявлението, насочено към извършване на публична
продан на възбранените имоти извън района на съдебния изпълнител, пред
който е било образувано изпълнителното дело. Тук следва да се подчертае, че
молбата на взискателя по чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК за спиране на
изпълнителното производство, съотв. актът на съдебния изпълнител за
спиране на принудителното изпълнение, не спира течението на срока на
перемпцията и по принцип на давностния срок за вземането (в случай, че
такъв тече), защото се касае за избор на взискателя да не се предприемат
изпълнителни действия за удовлетворяването на вземането и възприемането
на противното би довело до противоречие със чл. 113 ЗЗД. Възприемането на
теза, е посочените срокове спират, би означавало изпълнителният процес да
не приключи никога, съответно срокът на давността, с изтичането на който се
погасява правото на иск и правото на принудително изпълнение на вземането,
да зависи от волята на кредитора като по този начин недопустимо се дерогира
8
действието на императивните норми, с които законодателят е определил
продължителността на давностните срокове и като резултат от бездействието
на кредитора биха възникнали благоприятни правни последици за него, което
е недопустимо (вж. в този смисъл решение по чл. 290 ГПК № 45 от
30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС). Несподелима, като
необсновима с постановките на процесуалния закон, е тезата на ответника, че
искането за вдигане на запор върху дружествените дялове на длъжницата
представлява искане за предприемане на изпълнително действие. Както е
приел и първоинстанционният съд, с това искане се изоставя насочването на
изпълнението върху дружествените дялове. По горните съображения,
изпълнителното производство в разглеждания случай е било прекратено по
право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 вр. чл. 60, ал. 2 ГПК по отношение на
длъжницата Г. на 07.03.2017г., когато е изтекъл двугодишният срок,
предвиден в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а по отношение на длъжника Г. най-късно
на 26.04.2016г. (във връзка с чл. 60, ал. 6 ГПК). Тези изводи са в съответствие
с принципа, че предприемането на изпълнително действие по отношение на
един от солидарните длъжници по изпълнителното дело не е предвидено като
основание за неприлагане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по отношение
на останалите длъжници. Срокът за прекратяване на изпълнителното
производство по перемпция, като правна последица от бездействието на
взискателя, тече поотделно спрямо всеки един от длъжниците, въпреки че
всяко изпълнително действие по събиране на дълга от солидарен длъжник се
отразява на погасяването му (чл. 123, ал. 1 , изр. 1 вр. чл. 141 ЗЗД; вж. и
решение по чл. 290 ГПК № № 83 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 1667/2017г., ГК,
ІV ГО на ВКС). Следователно т.н. „абсолютно действие“ при солидарността
каквото определени юридически факти пораждат за всички солидарни
длъжници, допустимо поначало само, когато те са в полза на всички
солидарни длъжници (напр. чл. 123, ал. 1, чл. 124, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като
давността е обхваната от т.н. относително действие на солидарността – вж.
чл. 125 ЗЗД и изричната норма на чл. 148 ЗЗД), е неприложимо към
прилагане на правните последици на перемпцията. На следващо място следва
да се посочи, че изпълнителни действия, извършени след като
изпълнителното производство вече е било прекратено по силата на закона, не
могат да имат за правна последица прекъсване на давността, тъй като е
недопустимо да се извършват изпълнителни действия по прекратено
9
изпълнително дело. Няма пречка обаче след прекратяването на
изпълнителното производство взискателят да предприеме събиране на
вземането си по изпълнителния лист чрез образуване на ново изпълнително
производство, доколкото, както се посочи, изтичането на срока по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК води само до прекратяване на започналото изпълнително
производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя. В
разглеждания случай изпълнителното дело (както се отбеляза, прекратено по
силата на закона) е изпратено на друг ЧСИ за продължаване на
изпълнителните действия, при който то е било образувано под № 423/2019г.
на практика като ново изпълнително дело, по което са предприети
изпълнителни действия като обсъдените по-горе, последните, изразяващи се в
налагане на запори към трети задължени лица – банки през м.05.2019г.,
впоследствие спряно като обезпечителна мярка по разглежданите в
настоящото производство искове.
За разрешаване на основния спорен въпрос по делото относно
изтичането на погасителната давност и въззивният съд намира, че до
постановяването на решението по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС на
26.06.2015г., в отношенията между страните следва да бъдат приложени
постановките на ППВС № 3/80, т.е. до 26.06.2015г., по време на образуваното
изпълнително дело по отношение на вземането, за чието събиране е
образувано изпълнението, давност не тече, съобразно и разясненията в
решение по чл. 290 ГПК, постановено по гр. д. № 2382/2017г. на ІV ГО на
ВКС. Съгласно същото извършената с т. 10 на ТР № 2/2013г. отмяна на
ППВС 3/80 поражда действие от датата на обявяване на ТР и даденото с т. 10
от него разрешение се прилага от тази дата и по отношение на висящите към
този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са
приключили преди това. Въззивният съд не е оправомощен да спира
производството поради образуването на тълкувателно дело, което може да
стори само касационната инстанция (ТР № 8 от 07.05.2014г. по тълк. д. №
8/2013г., ОСГТК на ВКС). Ето защо, в случая, въпреки образуването на ново
тълкувателно дело за постановяване на ТР за разрешаване на въпроса от кой
момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с
т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва
да разреши спора прилагайки закона и актовете по тълкуването му, които
10
счита, че са приложими към конкретното спорно правоотношение. В тази
връзка съдът изхожда от положението, че моментът, от който започват да
действат тълкувателните актове, които могат да бъдат прилагани само въз
връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма, не е уреден
нормативно. Първоначално приетите тълкувателни ППВС и ТР имат обратно
действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната
норма е влязла в сила - счита се, че тя е имала съдържанието, което
впоследствие е посочено в тълкувателните актове. Що се отнася до
тълкувателни ППВС и ТР, с които се обявява за изгубило сила дадено
тълкуване и се прави ново тълкуване на правна норма, различно от това по
предшестващия тълкувателен акт, се налага извод, че те стават задължителни
(чл. 130, ал. 2 ЗСВ) и имат действие от момента, в който са постановени и
обявени, откогато се изоставя предходното тълкуване (вж. цитираното
решение № 170 от 17.09.2018 г., по гр. д. № 2382/2017г. на ІV ГО на ВКС).
При това положение въззивният съд приема, че доводите на жалбоподателите
във въззивната жалба, с които отричат действието на разрешението, дадено в
т.10 от обсъжданото ТР, от датата на обявяването на ТР, като изхождат от
принципното действие на тълкувателния акт и от мотивите към ТР, за да се
приеме подобна постановка при действието на новата Конституция на РБ, са
неоснователни. Горното означава, че нова погасителна давност за вземането,
за чието събиране е било образувано изпълнителното производство, е
започнала да тече от 26.06.2015г., при липса на основание да се приеме, че тя
е прекъсната с признаване на вземането от длъжниците – физически лица на
02.03.2017г., когато е сключено споразумение само с правоприемника на
издателя на записа на заповед - кредитополучател (вж. чл. 116, б.“а“ ЗЗД).
По делото се спори и относно срока на погасителната давност за
процесното вземане с източник менителнично поръчителство по запис на
заповед. Жалбоподателите в качеството си на авалисти поддържат, че
съгласно чл. 531, ал. 1 вр. чл. 538, ал. 1 вр. чл. 485, ал. 1 ТЗ исковете по записа
на заповед срещу тях като поръчителствали за издателя, се погасяват с
тригодишна давност. Считат за неправилен извода на първоинстанционния
съд за приложението на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
За да се произнесе въззивният съд, взе предвид следното:
11
Неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК или оттеглянето му имат
за правна последица настъпване на стабилитет на заповедта за изпълнение –
влизането й в сила (чл. 416, изр. 1 ГПК). Оспорването на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането,
предмет на заповедта за изпълнение, се преклудира, освен ако не са налице
специалните хипотези, предвидени в чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК.
Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на
вземането по реда и в сроковете на чл. 424 ГПК. На новонастъпили
(настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение) факти длъжникът
може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 ГПК.
Следователно, щом длъжникът не е възразил в срок, както е в случая,
възраженията му срещу вземането, чието съществуване следва да се приеме
за установено към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение, са преклудирани с изтичането на този срок, а заповедта за
изпълнение влиза в сила и правна последица от това е настъпването на ефект,
близък до силата на присъдено нещо, защото единствената възможност за
оспорване на самото вземане, предмет на заповедта, са основанията по иска с
правно основание чл. 424 ГПК. Ето защо, с оглед правните последици, които
настъпват при стабилизиране на заповедта за изпълнение, и въззивният съд
намира, че в случая няма основание да се отрече приравняването на влязлата
в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал.
2 ЗЗД и да се приложи петгодишната давност предвидена за вземане,
установено със съдебно решение. Поради отликите между заповедното
производство, уредено в действащия процесуален закон, и производството по
издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително
основание по ГПК (отм.), доводите, основани на правните последици от
предявяване на вземане с молба за издаване на изпълнителен лист и относно
давността за вземането, за което е издаден изпълнителен лист въз основа на
акт по чл. 237 ГПК (отм.), са неотносими към настоящия спор.
По всички изложени съображения, въззивният съд счете, че
предявените искове са неоснователни – вземанията на ответника към ищците
не са погасени по давност към момента на спиране на принудителното
изпълнение, а поради съвпадане на крайните правни изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд, решението, предмет на съдебен контрол,
12
като правилно подлежи на потвърждаване и чрез препращане към мотивите
на първоинстанцинния съд (чл. 272 ГПК). При този изход на спора, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, в полза на ответника по жалбата се
присъжда възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лв.
Така мотивиран, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5354 от 10 септември 2020г. по гр. д. №
9685/2019г. на Софийски градски съд, ГО, 29 състав.
ОСЪЖДА В. Г. Г., ЕГН ********** и Г. К. Г., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, да заплатят на „Банка ДСК“ АД, ЕИК
*********, сумата 100 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му, пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13