РЕШЕНИЕ
Номер 261295 16.11.2020
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, IV-ти граждански
състав, в открито съдебно заседание на двадести октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЯН
ВЪТОВ
при участието на секретаря: Диана Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 13262 по описа на съда за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са главен положителен установителен иск по чл. 22 ЗПК на Д.Б.Д.,
ЕГН **********, адрес: ***, представлявана от адв. И., против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД,
ЕИК131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“,
бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46, представлявано от С. К. К. за
прогласяване на недействителността на договор за паричен заем/кредит №******/**.**.****г.
и евентуален иск за прогласяване на
нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 500 лева, при фиксиран
лихвен процент от 35, 00% и годишен
процент на разходите 41,68%, със срок за
погасяване на заема 26 седмици при размер на двуседмична погасителна вноска 42,18
лева. Според чл.4 от договора е предвидено предоставяне на обезпечение: две
физически лица - поръчители, всяко от които да има нетен размер на осигурителен
доход над 1000,00 лева; работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статут не по - лош от „Редовен“ или да представи банкова гаранция с
бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни
след крайния срок на плащане на задължението по договора. При липса на
предоставяне на посочените данни кредитополучателя дължи неустойка на кредитора
в размер на 225,94 лева. Същата се заплаща разсрочено по 17,38 лева заедно с
погасителните вноски. Ищцата е усвоила изцяло заемната сума. Посоченият в
договора фиксиран лихвен процент в размер на 35,00% не отговаря на действително
приложения лихвен процент, защото уговорената неустойка представлява добавък
към договорната лихва. Изложено е, че е
налице скрита печалба, което противоречи на добрите нрави, разпоредбите на ЗПК и сочи недобросъвестност на кредитора и явно
неравноправие между породените права и задължения на страните пораждащо
нищожност на договорното съглашение. Договорената между страните лихва
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите
нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото. Обоснова
се, че невключването на неустойката в посоченият в потребителския договор
размер на годишния процент на разходите /ГПР/, води до недействителност на
кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Иска прогласяване на недействителността на договора за кредит, евентуално
на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора. Претендират се разноски.
В отговора на исковата молба ответникът признава изложените от ищеца
фактически основания. Възразява за недопустимост и отхвърляне на иска. Сочи, че искът е недопустим с оглед изпълнение на
всички задължения по заплащане на главницата, лихвата и неустойката, поради което
липсва правен интерес. Развива съображения, че уговорената неустойка цели
обезпечаване на по-голям риск за кредитора произтичащ от липсата на обезпечение
на вземането. Уговореният ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва
и предвид принципа за свобода на договарянето кредитора при наличие на съгласие
от страна на длъжника е свободен да определя цената на предоставяната от него
услуга, в частност процента на възнаградителната лихва. Възразява, че са
спазени императивно предвидените разпоредби на ЗПК, като общият размер на
всички плащания е 548,34 лв. Претендира разноски.
Настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е процесуално допустим.
Възраженията за липса на правен интерес, наведени от ответника, са
неоснователни. Направеното доброволно плащане въз основа на неравноправна
клауза не лишава длъжника от иск за установяване на недействителността на
договора, тъй като доброволното изпълнение не е основание за саниране на
недействителността по чл. 22 ЗПК.
Съдът, като съобразни наведените от страните доводи, възражения и
оспорвания, и като взе предвид доказателствата по делото, приема, че главният
иск е основателен, по следните съображения:
Между страните не се спори, а и от приетите по делото доказателства се
установява, че на **.**.**** г. е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 500 лева, при фиксиран
лихвен процент от 35, 00% и годишен
процент на разходите 41,68%, със срок за погасяване на заема 26 седмици при
размер на двуседмична погасителна вноска 42,18 лева. В чл. 4 от договора е
предвидено предоставяне на обезпечение: две физически лица - поръчители, всяко
от които да има нетен размер на осигурителен доход над 1000,00 лева; работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от
„Редовен“ или да представи банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за
заемната сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на
задължението по договора. При непредоставяне на обезпечението кредитополучателя
дължи неустойка на кредитора в размер на 225,94 лева, като същата се заплаща разсрочено по 17,38 лева
заедно с погасителните вноски
При така установеното от фактическа страна, съдът приема, че договорът за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради противоречието му с чл. 11, ал 1 т. 10 ЗПК.
Според чл. 11, ал 1 т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа - годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването
на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК.
В разглежданата хипотеза потребителят е поел задължение за неустойка при
непредоставяне на обезпечение. След като с договора за кредит е въведено
обременително задължение за предоставяне на бъдещо обезпечение, скрепено с
неустоечна клауза, то неустойката има характер на разход по договора за кредит
и следва да фигурира в годишния процент на разходите. При договорено по-този
начин обезпечение по типов договор от икономически по-силната страна, която
определя условията за отпускне на кредита, потребителят е поставен в
неравностойно положение от гледна точка на възможността да влияе на клаузите на
договора. С неустойката се заобикаля се и изискването на чл. 19 ЗПК относно
максималният размер на годишния процент на разходите, тъй като длъжникът поема
задължение, имащо по същество характер на скрита възнаградителна лихва. Констатацията
за наличието на подобна клауза, която не е отразена като част от разходите по
кредита, сочи на недействителност на договора по смисъла на ЗПК. Според чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Неустойката е трябвало да бъде отразена в годишният процент на разходите,
който следва вярно да посочва размера на разходите по кредита. Не може да се
приеме, че цитираната разпоредба се отнася до произволно посочен процент,
формиран от избрани от кредитора разходи, а не до реалният такъв, който обхваща онова,
което длъжникът би платил срещу ползването на предоставения паричен ресурс.
За действителността на договорите за потрбителски кредити са предвидени
завишени изисквания за яснота, изчерпателност и информираност, с оглед гарантиране
на правата на потребителя, за които съдът следи служебно. След като не е
посочено по какъв начин вземането за неустойка би се отразило на общия размер на дълга, се налага извод за
недействителност на договора за кредит. Следва да се изтъкне също, че разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК въвежда законов максимум на годишния процент на разходите,
като с посочената разпоредба се ограничава свободата на договаряне в
отношенията с потребителите. Преследваната от законодателя цел е потребителят
да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен
интерес. Въденото законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят
е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и
клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена
клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба
плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от
стойността на кредита.
Установява се от приетата съдебно-счетоводна експертиза, че ако сумата за
неустойка бъде добавена като процент към ГПК, то би бил нарушен предвидения
законов максимум на разходите по кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният
процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след
като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, което води до недействителността на
договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица на недействителстта по чл. 22 ЗПК е, че се дължи размера на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране
на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по
последици на нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва
страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума.
Потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за
недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към ликвидиране на главното
задължение за връщане на главницата по кредита.
При това положение предявеният главен положителен установителен иск е
основателен, поради което и евентуалният иск не подлежи на разглеждане.
При този изход на спора право на разноски има ищцовата страна за държавна
такса в размер на 50 лева и 150 лева за експертиза. Право на разноски има и
процеуслният ѝ предствител при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА в
размер на 300 лева, съобразно цената на иска.
Така мотивиран, РС-Пловдив
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявен иск на Д.Б.Д.,
ЕГН **********, адрес: *** против „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК131576434, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап. 40-46,
представлявано от С. К. К. , че
сключеният между страните договор за потребителски кредит №******/**.**.****г. е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК131576434 да заплати на Д.Б.Д.,
ЕГН ********** сумата от 200 (двеста) лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание 38, ал. 1 т. 2 ЗА да „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД,
ЕИК131576434 заплати на адвокат Е.Г.И., личен № ******* от АК-П., сумата от 300
(триста) лева - разноски за осъществената в полза на ищеца правна помощ.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му пред ОС-Пловдив.
СЪДИЯ: / П / ДЕЯН ВЪТОВ
ВЯРНО С ОРГИНАЛА: Д. Д.