Р
Е Ш Е
Н И Е
№……………../17.11.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесети октомври през 2021
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 15639 по
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 136562 от 09.06.2019 г.,
постановено по гр.д. № 38126/2016 г. на СРС, 142 състав, е осъден, на основание
чл. 236, ал. 2, вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, П.В.П.
да заплати на А.Н.Н. сумата в размер на 4500 лв.
обезщетение за използване на имот на адрес гр. София, ж.к. Надежда, ул. ******,
за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2015 г., ведно със законната лихва за
периода от подаване на исковата молба - 11.07.2018г. до окончателното заплащане
на сумата, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 1030,82
лв. - законна лихва върху главницата за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2016 г., КАКТО И сумата в
размер на 129,91лв., - разходи за ползване на имот: адрес гр. София, ж.к.
Надежда, ул. ******, от които 99,93 лв. - разходи за електроенергия и 29,98 лв.
- разходи по водоснабдяване на процесния имот, като е
отхвърлен частично иска за сумата над 129.91 лв. до пълния предявен размер на
иска. С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и относно разноските, като е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 П.В.П.
да заплати на А.Н.Н. 927,60лв. за разноски.
Решението е обжалвано от ответната страна П.В.П. чрез назначения от съда особен
представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.В.Ж., в
частите, в които исковете са били уважени, с оплаквания за неправилност поради нарушение
на материалния и процесуалния закон, също и необоснованост при преценка на
доказателствата. Изразява несъгласие с мотивите на съда, че е налице сключен
договор за наем, още по-малко на посочената дата в решението 23.12.2012 г., за
неяснота дали договорът от срочен е станал безсрочен, за липсата на
доказателства за ползването на наетия имот от наемателя или за какъв период от
време, като счита показанията на свидетеля Николай Н. за ползването на имота за
заинтересовани с оглед роднинската му връзка са ищеца, за липсата на
доказателства за причината за прекратяване на договора поради неяснота и на
основанието за такова прекратяване, липсата на доказателства за плащане на
наема от наемателя при което не било ясно дали договорът за наем е произвел
действие. Оспорва и иска за дължимост на
консумативните разходи поради липсата на доказателства наемателят-ответник да е
ползвал имота въобще, оспорва да дължи сумата за лихви за забава поради липсата
на главни задължения. Моли решението да се отмени в обжалваните части, и
исковете да се отхвърлят изцяло.
Въззиваемата страна – ищец А.Н., оспорва въззивната жалба с писмен отговор чрез пълномощник адв.И.Г.. Намира да е доказано
по делото сключването на наемния договор, превръщането му от срочен в безсрочен
поради продължилото ползване на имота от наемателя.
Пред
въззивния съд, е отстранена нередовността на исковата молба с молба от ищеца от
05.08.2021 г., като освен горното, са
изложени и обстоятелства по иска, сочещи, че след изтичане 1 годишния срок на
договора, същият, на осн. чл.5, ал.1 от договора се е
превърнал в безсрочен и след това, поради неизпълнение задълженията на
наемателя да плаща наемната цена / а и консумативните разходи, заявени като
неизпълнение по-рано в процеса/, е прекратен на 01.04.2014 г. без предизвестие
съгласно такава уговорка в договора, но наемателят не е напуснал имота и е
продължил да го ползва, при което дължи на ищеца като собственик обезщетение в
размер на месечния наем за 15 месеца сумата от 4500 лв. общо за това, че ползва
вече без основание собствения на ищеца имот. По така направеното уточнение на
иска за обезщетение, особеният представител на ответника е възразил, наред с
оплакванията по въззивната жалба, и че не е ясно дали
наемателят е възразил съгласно чл.5,
ал.1 от договора за превръщането на договора за наем от срочен в безсрочен.
Лихви претендира за забава поради просрочие да се
заплати обезщетението за ползване на имота от 4500 лв. Моли решението да се
потвърди в обжалваните части, претендира разноски.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията
в жалбата съгласно чл.269
от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в обжалваните части и допустимо, тъй
като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно
предявените с исковата молба претенции. Допустимо е наемен договор, превърнат от
срочен в безсрочен, да бъде прекратен в последствие и без предизвестие поради
неизпълнение задължение на наемателя по договора, ако такова прекратяване
автоматично е било уговорено с договора / така напр. решение № 227 от
07.01.2015 г. по т. д. № 2482/2013 г., Т. К., І т. о. на ВКС/ в който случай, държането на наетата вещ е на
отпаднало основание, като последиците се уреждат на плоскостта на чл. 236, ал.
2 ЗЗД, която норма урежда спецификата на неоснователното обогатяване по
отношение на договора за наем с отпаднало действие. Ето защо дадената с обжалваното
решение правна квалификация на иска за
обезщетение като такъв по чл.236, ал.2 от ЗЗД се явява правилна, съобразно и
направеното уточнение на иска пред въззивния съд
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е приел, въз
основа на анализ на събраните по делото доказателства, че наемният договор е
обвързвал страните до изтичане на 1 година от неговото сключване, след което
поради липсата на противопоставяне от наемодателя, се епревърнал
в безсрочен наемчен договор на осн.
чл.236, ал.1 от ГПК, и през м.април 2014 г. е бил автоматично прекратен, без
предизвестие, поради неизпълнение задълженията на наемателя по договора, при
което за наемателя възниква задължение да плати на ищеца обезщетение в размер
на наемното възнаграждение за 15 месеца от м.04.2014 г. до м.06.2015 г.,
предмет на иска, в претендирания размер от общо 4500
лв. , и искът за тази главница е счетен за основателен. За основателен е счетен
иска за заплащане от ответника на консумативни разходи за ел.енергия за 99,93
лв.като попадащи в период, за който ответникът отговаря-до м.06.2015 г., а за
вода- частично за сумата от 29,98 лв. като попадащи в периода, за който
ответникът отговаря- до м.06.2015 г.
Направената в
мотивите на обжалваното решение констатация, че наемният договор е в сила от
23.12.2012 г. не съответства на отразеното в договора, че същият е сключен на
24.09.2012 г. и е в сила от подписването му, т.е. в сила е от 22.09.2012 г.,
която неточност- на каквато се позовава и въззивникът
с жалбата чрез адв.Ж., не се отразява върху
правилността на извода, че е налице сключен наемен договор, като началото на
наемния договор се счита от въззивния съд да е в сила 22.09.2012 г., а не от
23.12.2012 г. Едва с въззивната жалба от ответната
страна се прави възражение за недействителност на наемния договор като евентуално
неподписан от ответника-наемател, но това възражение е преклудирано
като направено извън срока по чл.131 от ГПК, и не се разглежда от въззивния
съд.
Основателно, обаче, е
направеното с въззивната жалба оплакване за необоснованост
на първоинстанциноното решение поради липсата на
доказателство за ползване на имота от ответника и тези за невъзможността това
ползване да се докаже само от показанията на свидетеля Н.-баща на ищеца и
съсобственик на имота. Съгласно чл.4, ал.2 от наемния договор, наемодателят се
е задължил да предаден имота, описан в т.1 от договора, на наемателя, в 3
дневен срок от подписването на договора, като предаването на наетия имот става
с приемо-предавателен протокол / Приложение № 1 / като неразделна част от договора. Такъв приемо-предавателен протокол не е представен по делото,
поради което не се установява реалното предаване на имота, описан в чл.1 от
наемния договор, от наемодателя на наемателя. Както е изяснено в съдебната
практика по правилното приложение на закона / напр. решение № 143 от 23.08.2016
г. по гр. д. № 5958/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС/ договорът за наем е
неформален и консенсуален договор, и за валидното
възникване на наемното правоотношение е необходимо между страните, да бъде
постигнато съгласие за отдаваната под наем вещ, и за възнаграждението, което
наемателят ще заплаща за така предоставеното му ползване, и при постигането на
такова съгласие договорът се счита за сключен, независимо от това дали вещта,
предмет на същия, реално е била предадена на наемателя. Предаването на вещта е
от значение единствено за дължимостта на наемната
цена, доколкото вземането на наемодателя за същата е обусловено от изпълнението
на основното му задължение да отстъпи ползването на вещта, предмет на наемния
договор. В настоящия случай, ищецът- наемодател не е доказал да е изпълнил
задължението си по чл. 228 във връзка с чл. 230 от ЗЗД да предаде на наемателя
вещта, предмет на наемния договор- не е представен приемо-предавателният
протокол, предвиден в ч.4, ал.2 от договора, при което за наемателя не е
възникнало обусловеното от изпълнението на задължението за предаване насрещно
такова за заплащане на наемната цена, както се сочи и в горецитираното
решение на ВКС. Показанията на свидетеля Николай Н.-баща на ищеца, не могат
самостоятелно да докажат предаването на имота от наемодателя-ищец на
наемателя-ответник, доколкото с наемния договор страните са се уговорили изрично
това предаване да се удостовери с нарочен писмен документ, и не се твърди от
ищеца такъв да не е бил съставен по вина на ответника, да е изгубен или
унищожен. Показанията на св.Н., въпреки неговата родствена връзка с ищеца, не
водят априори до извод за тяхната недостоверност
поради заинтересованост, но се преценяват съгласно чл.172 от ГПК заедно с
другите доказателства по делото, в случая частност с наемния договор, при което
съобразно уговореното с наемния договор нарочно доказване на предаването на
имота с приемо- предавателен протокол и липсата на
такъв, въззивният съд приема, че от свидетелските
показания само на бащата на ищеца не се доказва реалното предаване на наетия
имот от ищеца на ответника. Така за ответника не е възникнало задължението да
заплаща наемната цена, при което неоснователен е довода на ищеца, че поради
неплащане на наемната цена договорът за наем, след превръщането му от срочен в
безсрочен, е бил прекратен на основание чл.6, т.2- автоматично поради
неизпълнение задълженията на наемателя по договора. Ето защо поради недоказване
предаване на наетия имот от наемодателя на наемателя, не е възникнало
задължение на наемателя, макар и по валидно сключен наемен договор, да заплаща
на наемодателя наемната цена и
консумативните разходи за имота / които са дължими само при предоставено
ползване на имота/ при което не може да се приеме, че наемният договор е бил
прекратен от 01.04.2014 г. поради неизпълнение задължение на наемателя да
заплаща наемна цена и/или консумативни разходи за имота, предмет на наемния
договор, при което искът за главница- обезщетение от 4500 лв. и за консумативни разходи 99,93 лв. за
ел.енергия иза 29,98 лв. за вода, се явяват неоснователни и подлежат на тохвърляне. Поради липсата на главен дълг от 43500 лв.
неоснователно се явява и искането на ищеца за вземане за лихва за забава от
01.04.2014 г. до 01.07.2016 г.
Поради разминаване
изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжлаваните
части, в които исковете са били уважени, подлежи на отмяна с отхвърляне на
исковете изцяло, респ. отмяна и в частта за разноските.
По разноските: С оглед изхода на
спора, направените от ищеца разноски за двете съдебни инстанции остават в
негова тежест.
Поради
отхвърляне на исковете и съгласно т.7 от ТР № 6/6.11.2013 г. нпо т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ищецът следва да
заплати на СГС дължимата държавна такса по възивната
жалба на отвеника, подадена чрез особения представител,
в размер на 92,60 лв. / 2 % върху обжалваемия
интерес/.
Предвид цената на
исковете за главница и лихва- всеки под 5000лв., решението няма да подлежи на касационно
обжалване.
Воден
от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 136562 от
09.06.2019 г., постановено по гр.д. № 38126/2016 г. на СРС, 142 състав,
в обжалваните части, в които исковете А.Н.н. срещу П.В.П.
са били уважени, както и в частта за разноските, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.Н.Н. с ЕГН: **********
*** срещу П.В.П. с ЕГН: ********** ***, представляван с процеса от особен
представител по чл.47, ал.6 от ГПК - адв.В.Ж. ***,
искове с основание чл. 236, ал. 2, вр. чл.232, ал.2,
пр.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 4500 лв. за използване на имот на
адрес гр. София, ж.к. Надежда, ул. ******, за периода от 01.04.2014 г. до
01.07.2015 г., с основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 1030,82 лв.
- законна лихва върху главницата за периода от 01.04.2014 г. до 01.07.2016 г.,
и с основание чл.236, ал.2, вр. чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 129,91 лв., - разходи за ползване на имот:
адрес гр. София, ж.к. Надежда, ул. ******, за период 01.04.2014 г. до
01.07.2016 г., от които 99,93 лв. - разходи за електроенергия и 29,98 лв. -
разходи по водоснабдяване.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 71 от ГПК А.Н.Н. с ЕГН: ********** ***,
да заплати по бюджета на съда - на СГС, сумата 92,60 лв. за държавна такса по въззивно обжалване.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.