РЕШЕНИЕ
№ 102
гр. Кюстендил, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Елисавета Г. Деянчева
Членове:Николай Ал. Николов
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Симона Р. Цикова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20251500500042 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл. 258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Постъпила е въззивна жалба с вх.№13853/27.12.2024 г. от
„******************“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. „********“ №**, бл.** *, вх. *, чрез пълномощника юрк. Е. К., насочена
против Решение № 636 от 05.12.2024 г., постановено по гр.д. № 1690 по описа на
Районен съд – Дупница за 2024 г., в частта му, в която съдът е отхвърлил като
неоснователни исковите претенции, произтичащи от сключен между страните Договор
за потребителски кредит № *********** за следните суми: за разликата над сумата от
2508.22 лева до пълния предявен размер от 3676.64 лева дължима по договора
главница; сума в размер на 1 719.92 лева – възнаградителна лихва за периода от
25.02.2023г. до 06.03.2024г.; сума в размер на 133.28 лева – обезщетение за забава за
периода от 26.07.2022г. до 06.03.2024г.; сума в размер на 284.14 лева – обезщетение за
забава за периода от 06.03.2024г. до 29.05.2024г.
Изрично се сочи, че съдебното решение в частта, с която са отхвърлени
претенциите за: възнаграждение за закупени допълнителни услуги по Договор за
потребителски кредит № ***********, услуга „****“ и услуга „******“, ведно със
законна лихва, до окончателното изплащане на сумата, както и в частта с отхвърлените
обезщетения за забавено плащане, НЕ СЕ ОСПОРВА.
Наведени са доводи, че в процесния договор ясно била посочена методиката на
формирания годишен процент на разходите. Подобно изискване имало единствено при
наличието на референтен лихвен процент - арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая
била спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на
1
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В случая страните уговорили глобален
фиксиран размер на годишния лихвен процент, като в договора ясно бил посочен
процентът на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника.
В чл. VI. „Параметри“ на самия договор подробно били посочени размерът на
отпуснатата сума, размерите на ГПР и ГЛП, лихвеният процент на ден, дължимата
сума по кредита, размерът на възнаграждението по закупените допълнителни услуги
Фаст и Флески, общото задължение по договора и размерът на месечните вноски.
Информацията била предоставена на разбираем език и подробно - относно всяка сума,
която формира крайното задължение по договора. В чл. 5.2 от Общите условия, които
били неразделна част от договора и били подписани на всяка страница от длъжника,
подробно било посочено какво включва годишният процент на разходите, дали
подлежи на промяна и в какви валута и курс се отпуска сумата по заема. Позовава се
на пар. 1 от ДР на ЗПК, в който било посочено, че в ГПР не са включени разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато закупуването им не е
задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при
предлаганите условия, какъвто бил и настоящият случай, което е изрично описано в
договора и в клаузата за предоставяне за допълнителни услуги/.
Сочи се, че процесният договор отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9,
т.9а, т.10 и следващите ЗПК. В случая получаването на допълнителни услуги не било
задължително условие за сключването на договора за кредит, доколкото компанията
отпускала заеми, по които даден клиент е избрал да закупи само една от услугите ****
или ******и, или изобщо да не закупи такива услуги. Отбелязана е разликата в
правното значение и последиците на уговорени допълнителните услуги по договори за
потребителски кредит, в случаите, в които ползването на тези допълнителни услуги е
условие за предоставянето на кредит, от една страна, и в случаите, в които ползването
на такива услуги не е условие за предоставяне на кредита, от друга страна.
В настоящия случай, закупувайки допълнителни услуги, кредитополучателят си
осигурявал допълнителна възможност във всеки един момент да поиска извършването
на някоя или на всички предоставени услуги, но закупуването им не било условие за
сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните
условия.
Таксата за предоставяне на услугата „отлагане и намаляване на вноски“ не
отговаряла на нито една от характеристиките на общ разход по кредита, поради което
не представлявала такъв разход и не следвало да участва във формирането на размера
на общите разходи по кредита за потребителя, както и поради това в размера на
годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Стойността, платима от
потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не била задължителен
разход, а се заплащала само ако потребителят поискал да има възможността да се
ползва от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга би представлявала условие
за кредита, ако кредиторът изисквал от всеки кредитополучател да я заплати, за да му
предостави кредит при определените условия, а това безспорно не било така в случая.
Договорът бил напълно действителен, като породил своите правни последици за
страните.
Изразява се несъгласие с приетото от съда, че ГЛП в размер на 41.00%
противоречи на добрите нрави. Сочи, че уговорената между страните по
облигационното правоотношение възнаградителна лихва е допустима съгласно
2
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Договорения размер на лихвата бил съобразен и с
действащия принцип на свободно договаряне /чл. 9 от ЗЗД/. Несъотносим към размера
на възнаградителната лихва бил размера на начислената лихва за забава. Търговския
характер на сключения договор за потребителски кредит предопределял приложението
на чл.430, ал.2 ТЗ, където законодателят не бил ограничил с добрите нрави размера на
дължимата по кредита лихва.
Съгласно чл. 26 от ЗЗД нищожността на отделни части не сочела нищожност на
договора, когато те били заместени по право от повелителни правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните
и части. От друга страна, предвид действителността на договора, не следвали
последиците на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК.
С оглед изложеното и предвид наличието на действително договорно
правоотношение между страните и действителността на клаузата, уговаряща
договорното възнаграждение, следвало на ищеца да бъдат присъдени дължимите
задължения за договорно възнаграждение и лихви за забава. И доколкото договорът
бил сключен валидно, наред с клаузата за възнаградителна лихва, длъжникът дължал
заплащане освен на предоставения кредит и на уговорената в договора
възнаградителна лихва.
Предвид гореизложеното се иска решението да бъде отменено в атакуваната
част и вместо него постановено ново, с което да бъде установено съществуването на
вземане в полза на „******************” ЕООД срещу длъжника ни С. С. З. за
разликата над сумата от 2508.22 лева до пълния предявен размер от 3676.64 лева
дължима по договора главница или за сумата от 484.78 лева; сума в размер на 1 719.92
лева – възнаградителна лихва за периода от 25.02.2023г. до 06.03.2024г.; сума в размер
на 133.28 лева – обезщетение за забава за периода от 26.07.2022г. до 06.03.2024г.; сума
в размер на 284.14 лева – обезщетение за забава за периода от 06.03.2024г. до
29.05.2024г., дължими на основание ДПК № 40009646651, ведно със законна лихва от
входиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Претендират се
и сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – С. С. З., чрез пълномощника адв. В. С.. Жалбата се приема за
неоснователна и се моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендират се съдебно – деловодни разноски за въззивната инстанция.
Възиваемата страна се консолидира с извода на районния съд, че посоченият в
договора ГПР в размер на 48,98 % само формално отговарял на изискванията на ЗПК
за максимален размер на ГПР, доколкото към последния не били включени редица
допълнителни такси, които се регламентират от нищожно споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Посочено е, че изключването на
допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет
услуги представлявало заобикаляне на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като тези
услуги не представлявали действителни услуги, а прикрити разходи по кредита, с
които се надхвърлял максималния размер на ГПР, въведен в ЗПК. Пояснено е, че
възнагражденията за допълнителните услуги, са възнаграждения, свързани с договора
за кредит и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК задължително следвало да бъдат включени в
ГПР. Позовава се на Решение на СЕС по дело С 714/22, постановено на 21.03.2024 г., в
което е прието, че в случай на неточно посочване на ГПР, това представлява порок от
толкова висока степен, че влече до пълната недействителност/нищожност на
правоотношението, при което потребителят дължи връщане само на чистата получена
3
стойност на заема. Сочи, че клаузите за допълнителни услуги са съществен елемент от
договора, защото уреждат възнаграждението за кредитодателя. Премахването изцяло
на клаузите за допълнителни услуги по договора за потребителски кредит би
променило възмездния му характер, поради което и извод, че такъв договор би се
сключил и без да е уговорено такова допълнително възнаграждение не можело да се
обоснове. Съглашението за допълнителни услуги по договор не можело да бъде
заместено от норми на закона, защото такива не били въведени от законодателя,
включително и на основание на разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД.
Излага виждане, че възнаградителна лихва е недължима на самостоятелно
основание, доколкото клаузата, която я регламентира в размер на 41,00%, е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави. Въззиваемата напълно споделя мотивите на
районния съд относно въпроса защо не е налице надлежно обявяване на предсрочна
изискуемост и недължимостта на вноските с ненастъпил падеж до формирането сила
на присъдено нещо по делото.
По делото е постъпила частна жалба с вх.№535/15.01.2025 г. от адв. В. Ф. С.,
като процесуален представител на С. С. З., насочена против определение
№27/07.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 1690 по описа на Районен съд – Дупница за
2024 г., с което съдът е изменил, на основание чл.248 ГПК, Решение с №
636/05.12.2024г. по гр. д. № 1690/2024г. по описа на РС – Дупница, IV с-в в частта за
разноските, като е осъдил, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,
„*****************“ ЕООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. С., бул. „*******“ № **,
бл. ***, вх. * да заплати в полза на адв. В. Ф. С. от САК сумата от 148.55 лева –
адвокатско възнаграждение по съразмерност за исковото производство и сумата от
37.14 лева – адвокатско възнаграждение по съразмерност за заповедното производство.
Обжалваното определение се приема за неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния закон и в разрез със съдебната практика на
съдилищата, за което излагам следното от фактическа и правна страна:
Изразява се несъгласие с извода на първоинстанционният съд, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, ниския материален интерес и масовия
характер на исковете на ищцовото дружество.
Сочи, че при определяне на възнаграждението съдът е обвързан по силата на чл.
130, ал. 2 от ЗСВ с определените в наредбата минимуми. Това задължение произлизало
от разрешенията, дадени в тълкувателната практика на ВКС, постановена по
отношение на определянето на адвокатско възнаграждение по реда на чл, 38 от ЗАдв -
Тълкувателно решение от 06/11/2013 г. постановено по т.л.№ 6/2012 г, на ОСГТК при
ВКС и по-конкретно т. 6, според която при определяне и присъждане на
възнаграждение по чл. 38, ал, 2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5
от ГПК, съдилищата, с оглед разпоредбите на чл. 36, ал. 2, чл. 38, ал. 2 от ЗА и чл. 78,
ал. 5 от ГПК, вр. Наредба № 1/2004 г. са обвързани от предвидените в Наредбата
минимални размери.
Изтъква необходимостта от отделяне на необходимото внимание и време, за да
бъдат максимално защитени интересите на клиента, респ. постигнатия в
производството положителен резултат за него.
Счита, че цитираната от съда практиката на СЕС е относима за случаи, при
които са заплащани неоправдано високи адвокатски възнаграждения, които биха
4
довели по-скоро до вреда. В настоящия случай не се претендирало възнаграждение,
различно от минималното.
Сочи, че липсата на приети обективни законодателни критерии за определяне на
адвокатско възнаграждение не предполага пълното игнориране на нормите в
наредбата, доколкото същите следва да служат за ориентир при определяне на
минималното адвокатско възнаграждение.
Твърди, че съобразно публично известната и възприета от върховните съдии
практика по отношение тълкувателно на актът на СЕС, наредбата преследва легитимни
цели, когато претендираното възнаграждение отговаря на минимално определеното -
Определение № 2995/13.06.2024 г. постановено по ч.гр.д.№991/24 г. по описа на 4-то
отделение на ГК при ВКС.
Изложеното се отнасяло както за разноските в исковото производство, така и за
тези в заповедното. По отношение разноските в заповедното производство сочи
наличие на изрична правна норма: чл. 7, ал. 7 във връзка е чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изложените съображения, се моли за отмяна на обжалваното
определение и постановяване на друго определение по същество, с което въззивният
съд да осъди ищеца/въззивник „*****************“ ЕООД да заплати на адв. В. Ф. С.
сумата от още 230,00 лв. до пълния дължим минимален размер от 290,84 лв. -
адвокатско възнаграждение в заповедното производство и сумата от още 744,28 лв.-
адвокатско възнаграждение за исковото производство.
Претендират се разноски, изразяващи се в заплатената държавна такса за
разглеждане на частната жалба в размер на 15,00 лв.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от
„*****************“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., бул. „*******“ №**, бл.** *, вх. * чрез пълномощника юрк. Е. К. Застъпено е
мнение, че частната жалба е неоснователна и се иска оставянето й без уважение.
Посочено е, че производството действително не се отличава с фактическа и правна
сложност. Счита се, че следва да бъде определено адвокатско възнаграждение под
минимума по Наредбата за минималните размери за адвокатските възнаграждения с
оглед на решение на Съда на ЕС (първи състав) от 23.11.2017 г. по съединени дела С
427/16и С 428/16, с което е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно
която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
По отношение на присъдените разноски в заповедното производство се изразява
становище, че подаването на възражение по чл. 414 ГПК не се постановява в
самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на
материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство
длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Законът
изрично освобождавал длъжника от задължението да мотивира възражението си,
поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422
ГПК би била напълно аналогична, нямало основание да бъде възмездяван двукратно за
едно и също нещо. За подаването на възражение по чл. 414 ГПК и за защитата срещу
иска по чл. 422 ГПК възнагражденията обективно биха могли да бъдат поискани за
възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК. Ето защо следвало да се приеме,
5
че в полза на длъжника, на неговия процесуален представител в производството по чл.
410 ГПК и чл. 417 ГПК не се дължат отделно разноски за подаденото възражение по
чл. 414 ГПК.
В съдебно заседание въззивникът, чрез писмено становище на своя
процесуален представител, поддържа въззивната жалба, а въззиваемата страна, също
чрез пълномощника си, оспорва същата.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата
инстанция, намира, следното от фактическа страна:
Районен съд-Дупница е бил сезиран с искова молба, депозирана от
„******************“ ЕООД, ЕИК/БУЛСТАТ ********* с адрес Област С. (С.)
Община С. гр.С. бул. „*******“ № ** Блок ** *, Вх.*, против С. С. З., ЕГН
**********, адрес: гр. Д., ул. „***“ № *
Предмет на претенцията е било искане за установяване дължимостта на сума в
размер на 3 676.64 лева – главница по сключен Договор за потребителски кредит №
40009646651/20.05.2022г., ведно със законната лихва, считано от 30.05.2024г. /датата на
депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането; - сума в размер
на 1 719.92 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.02.2023г. до 06.03.2024г.; -
сума в размер на 133.28 лева – обезщетение за забава за периода от 26.07.2022г. до
06.03.2024г.; - сума в размер на 284.14 лева – обезщетение за забава за периода от
06.03.2024г. до 29.05.2024г.
Предявени са били и осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД за следните суми: - сума в размер на 1198.34 лева – възнаграждение за
закупена услуга „****“; - сума в размер на 2238.02 – възнаграждение за закупена
услуга „******“.
В исковата молба е било посочено, че страните са били обвързани от Договор за
потребителски кредит № 40009646651/20.05.2022г., по силата на който ответникът
получил паричен заем в размер на 4000 лева, със срок на връщане 36 месеца, на
месечни вноски от по 194.78 лева, отразени в погасителен план, при договорен ГПР
48.98%; ГЛП 41%, а общото задължение по кредита възлизало на сумата от 7012.20
лева.
Твърди се, че ответницата преустановила плащанията на погасителните вноски,
като на 06.03.2024г. настъпила предсрочната изискуемост на вземанията по сключения
договор и съгласно условията на чл. 13.03. от ОУ към договора. В т.см. се поддържа
евентуално, че изикуемостта е настъпила с връчването на исковата молба.
Общо направените плащания били в размер на 2130,30 лв. С нея била погасена
сума от 1539,04 лв. по погасителния план, а поради забавата в плащанията била
начислена и лихва за забава в размер 553,64, - от тях платени 420,36 лв., и дължими
133,28 лв.
След обяваването на предсрочната изискуемост било начислено и обезщетение
за забава на основание чл. 12/12.01 от ОУ за периода 06.03.2024 г. до 29.05.2024 г.
Останало дължимо и договорно възнаграждение в размер на 01719,92 лв. за
периода 25.02.2023 г. -06.03.2024 г.
Страните по договора приели и че ще се ползва и допълнителни услуги „****“
и „******и“ срещу възнагараждение в размер на съотв. 1198,38 и 2238,02 лв., което
6
също не било платено.
С оглед изложените съображения ищецът намира предявените искове за
основателни и доказани.
Претендира разноски.
В срока чл.131 е постъпил отговор от ответника /л. 61 и сл./, в който са
изложени възраженията му срещу основателността на предявените искове.
Сочи се, че клаузите за заплащане на допълнителните услуги „****“ и „******“
са нищожни, доколкото нарушават разпоредбите на чл.10а, ал. 2 от ЗПК, чл. 26, ал. 2
ЗЗД и чл. 143 от ЗПК. Те противоречали и на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК,
доколкото не били включени в обявения от кредитора ГПР. Договорът за
потребителски кредит бил нищожен и в частта, в която са уредени лихвите, поради
противоречие с добрите нрави и поради това, че бил сключен при неспазване на
разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10, във вр. с чл. 22 ЗПК. Обобщава се, че целият
договор за кредит е недействителен.
Сезираният съд е разгледал постъпилата искова молба, като с атакуваното
решение е признал за установено в отношенията между страните, че ответницата
дължи на ищеца сума в размер на 2508.22 лева – главница по сключен договор за
потребителски кредит № 40009646651/20.05.2022г., ведно със законната лихва върху
следните суми: върху сумата от 73.52 лева, считано от 25.01.2023г.; върху сумата от
76.03 лева, считано от 25.02.2023г.; върху сумата от 78.63 лева, считано от 25.03.2023г.;
върху сумата от 81.32 лева, считано от 25.04.2023г.; върху сумата от 84.10 лева,
считано от 25.05.2023г.; върху сумата от 86.97 лева, считано от 25.06.2023г.; върху
сумата от 89.94 лева, считано от 25.07.2023г.; върху сумата от 93.01 лева, считано от
25.08.2023г.; върху сумата от 96.19 лева, считано от 25.09.2023г.; върху сумата от 99.48
лева, считано от 25.10.2023г.; върху сумата от 102.88 лева, считано от 25.11.2023г.,
върху сумата от 106.39 лева, считано от 25.12.2023г., върху сумата от 110.03 лева,
считано от 25.01.2024г., върху сумата от 113.79 лева, считано от 25.02.2024г., върху
сумата от 117.67 лева, считано от 25.03.2024г. , върху сумата от 121.69 лева, считано от
25.04.2024г. , върху сумата от 125.85 лева, считано от 25.05.2024г., върху сумата от
130.15 лева, считано от 25.06.2024г. , върху сумата от 134.60 лева, считано от
25.07.2024г., върху сумата от 139.20 лева, считано от 25.08.2024г., върху сумата от
143.95 лева, считано от 25.09.2024г., върху сумата от 148.87 лева, считано от
25.10.2024г., върху сумата от 153.96 лева, считано от 25.11.2024г., като законната лихва
върху посочените суми се дължи до окончателното им плащане.
С решението е оставена без уважение: - претенцията за главница за разликата
над сумата от 2508.22 лева до пълния предявен размер от 3676.64 лева; -
установителните искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, с които се иска
установяване по отношение на ищеца, че ответникът дължи следните суми: сума в
размер на 1 719.92 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.02.2023г. до
06.03.2024г.; сума в размер на 133.28 лева – обезщетение за забава за периода от
26.07.2022г. до 06.03.2024г.; сума в размер на 284.14 лева – обезщетение за забава за
периода от 06.03.2024г. до 29.05.2024г.
Отхвърлени са и осъдителните искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД за следните суми: сума в размер на 1198.34 лева – възнаграждение за
закупена услуга „****“; сума в размер на 2238.02 – възнаграждение за закупена услуга
„*****“.
За да постанови този резултат първостепенният съд е приел фактическа
7
обстановка, досежно която липсват повдигнати възражения, заради което въззивният
съд е обвързан от така приетите факти и не може да приеме за установена различна
такава - (именно поради липсата на нарочни възражения в този смисъл от страна на
жалбоподателя и/или въззиваемата страна).
За пълнота на мотивите ще се посочи, че тя се споделя от този съдебен състав,
като следва да се акцентира само на това, че по делото липсва спор по наличието на
договорна обвързаност между страните по силата на Договор за потребителски кредит
№ 40009646651/20.05.2022 г., сключен при Общи условия, връчени на ответника,
видно от положения негов подпис на всяка страница.
С него е договорен годишен процент на разходите 48.98%; ГЛП 41%, а общото
задължение по кредита е 7012.20 лева.
Прието е и задължение по пакет от допълнителни услуги за сумата от 1400 лева
– възнаграждение за закупена услуга „****“; сума в размер на 2600 лв. –
възнаграждение за закупена услуга „*****“, платими на месечни вноски, заедно с
месечните вноски за погасяване на кредита.
Така общото задължение е установено в размер на 11012,20 лв., с размер на
месечната вноска от 305,89 лв., платима на всяко 25-то число от месеца.
Приложен е и погасителен план, като в него всяка вноска е разделена на
съставните й елементи – главница и лихва по кредита и размер на вноската по
закупения пакет от допълнителни услуги.
От приобщените по делото доказателства се установява, че длъжникът е
получила в заем договорената сума от 4000 лв., като се задължила да го връща на
месечни вноски, посочени в погасителен план, вт.ч. и дъпленителин плащания.
Към договора са сключвани анекси, с които на три пъти са изменяни условията
по договора досежно ГЛП и размерът на дължиминте месечни вноски, при което са
изготвяни нови погасителни планове.
Според данните в извлечение по сметка по Договор за кредит № 40009646651
към 19.07.2024 г. ответникът е изпълнил задълженията си до размер на 2130,30 лева,
като остатъчното задължение по договора е в размер на 9250,34 лева.
Поради забавата в плащанията, видно от уведомително писмо на л. 29 от
делото, е изпратено уведомление за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията
по кредита, считано от 06.03.2024 г., но няма данни то да е получено от адресата му –
спр. л. 22-23.
От доказателствата по делото е установимо също проведено заповедно
производство ч. гр. д. № 1188/2024 г. по описа на Районен съд - Дупница, продължение
на което е развилото се такова по гр.д. №1690/2024 г. на ДРС.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Преценявайки гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:
След обстоен анализ на материалите по делото настоящият съдебен състав
приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в
първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен
акт, подлежащ на въззивна проверка.
В резултат на проверката по чл.269 от ГПК се установява, че решението, което
се атакува, е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в
надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в
8
писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо. Постановено е по редовна искова молба, като съдът е бил
сезиран с допустими искови претенции. Налице е издадена заповед за изпълнение в
хода на заповедното производството за вземането, предмет на настоящата искова
молба, против която е депозирано възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК в срока по чл.
414, ал. 2 от ГПК, като е разпоредена процедура по чл. 415 от ГПК. Указанията на
заповедния съд до заявителя по реда на чл. 415 от ГПК са съответни на предприетото
оспорване, като е спазен и срокът за предявяване на установителния иск.
По правилността на решението:
Решението се атакува само в частта, в която е отхвърлена установителната
претенция, произтичаща от сключен между страните Договор за потребителски кредит
№ 40009646651 за следните суми: за разликата над сумата от 2508.22 лева до пълния
предявен размер от 3676.64 лева за дължима по договора главница; сума в размер на 1
719.92 лева – възнаградителна лихва за периода от 25.02.2023 г. до 06.03.2024 г.; сума в
размер на 133.28 лева – обезщетение за забава за периода от 26.07.2022 г. до 06.03.2024
г.; сума в размер на 284.14 лева – обезщетение за забава за периода от 06.03.2024 г. до
29.05.2024 г.
В останалата му част – в която са отхвърлени осъдителните искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за следните суми: сума в размер на
1198.34 лева – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“; сума в размер на 2238.02 –
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, решението е влязло в сила като
необжавлано.
Досежно установителните искове, предмет и на въззивната жалба:
Исковата претенция е предявена по реда на чл. чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415
от с.к., като всеки от исковете намира основанието си в нормата на чл. 240 от ЗЗД и чл.
240, ал. 2 от с.з., и чл. 86 от ЗЗД.
По делото е установено, както вече бе посочено, че кредитът е усвоен изцяло.
Поради това в правната сфера на ответницата е възникнало задължение за връщане на
предоставената й парична сума. Изразява се признание от ищеца, че тя е заплатила
част от дължимите погасителни вноски – общо в размер на 2130,30 лева. Така
остатъчното задължение по договора е останало в размер на 9250,34 лева, а пороади
неплащането му в срок следва да се изясни, станало ли е изскуемо вземането по
догова в неговата цялост, т.к. в т.см. по делото се поддържа възражение с въззивната
жалба.
Досежно предсрочната изискуемост на кредита:
Съгласно нормата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ кредитът може да бъде обявен за
предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита.
Тази хипотеза се предпоставя от настъпването на два юридически факта: обективен -
неизпълнение от страна на длъжника, и субективен нарочно волеизявление на банката,
отправено и достигнало до длъжника, за отнемане на преимуществото на срока. В т. 18
от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК е дадено задължително
разяснение относно зависимостта между субективния елемент и настъпването на
последиците на предсрочната изискуемост, като там е посочено, че за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след
9
като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Следователно, обявяването на
предсрочна изискуемост е едно потестативно право на банката да отнеме от длъжника
преимуществото на срока и само от нея зависи дали и кога ще го упражни.
Изискването за съобщаване на решението на банката на длъжника също изключва
възможността предсрочната изискуемост да настъпва автоматично при проява на
определени условия.
Вярно е, че разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, на чието тълкуване са
посветени разясненията на т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. дело № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, има за свой адресат банките, но липсва основание да се приеме
различен, по-усложнен режим на настъпване на предсрочна изискуемост за вземанията
на банките от този на небанковите финансови институции, след като се касае до
идентични като произход вземания, подчинени на изискванията на ЗПК.
Кредитодателят в случая е финансова институция, която извършва дейност,
регламентирана в ЗКИ и за него се прилагат същите правила, каквито се прилагат и за
банките, тъй като кредитирането е правно регламентирана дейност и с оглед защита на
потребителите на такива услуги е необходимо да се прилагат еднакви правила,
независимо от субекта, който отпуска потребителския кредит. В т.см. не може да се
сподели становщитео на жалбоподателя, че постановките на посоченото тълкувателно
решение не следва де прилагат в случая. Цитираната от него съдебна практика в
обратен дмисъл не споделя от този съдебен състав, като тя не е и задължителна,
доколкото не е постановена в производство по чл. 280 от ГПК. Споделя се схващането,
че нееднаквото третиране на банките и другите търговци, предоставящи заеми и
кредити, би нарушило принципа за правна сигурност и предвидимост в уредбата на
потребителските кредити, което е недопустим правен резултат.
С оглед горното следва да се обърне внимание на това, че плащане на
погасителни вноски след 13.03.2023 г. не е извършвано. Поради това се е сбъднало
условието ищецът да прибегне до действия по обявяване на предсрочната изскуемост
на кредита. Няма данни изявлението на ищеца до ответника, с което го уведомява, че
отнема преимуществото на срока и обявява кредита за предсрочно изискуем, считано
от 06.03.2024 г., да е достигнало до адресата. Обстоятелството, че получателят на
писмото не се е явил в съответния пощенски клон да го получи предвид евентуално
оставено съобщение, че за него има препоръчано писмо, не освобождава пощите от
задължението им отново да потърсят получателя на неговия адрес (Решение
№144/2012 г., ІІ т. о. ВКС). Удостовереното от пощенския оператор отсъствие от
адресат и неявяването в пощенската служба за получаване на пратката не презумира
недобросъвестно поведение на получателя – укриване, отказ за получаване и пр., тъй
като той не е страна по договора между подателя и пощенския оператор (Решение №
41/2017 г., ІІ г. о. ВКС; Решение № 148/2016 г., І т. о. ВКС). Освен това, не се намира
норма, която да въвежда фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при
изпълнение на задълженията на пощенския служител по чл. 5, ал. 3 от правилата,
пратката ще се счита за доставена на получателя. В този случай, когато фактическо
връчване не е осъществено, кредиторът следва да положи усилия за откриване на
длъжника според принципа за дължимата грижа и добросъвестността (Решение
№40/2015, І т. о. ВКС). Поради това препоръчано писмо, върнато от пощите с отметка
"непотърсено" не може да бъде прието за недоставено по вина на получателя
(Решение№ 144/2012, ІІ т. о. ВКС). И доколкото изявление за предсрочна изискуемост
е направено с исковата молба, като към нея е приложено писмо и чрез ищеца до
10
ответника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, а такава възможност
се признава в съдебната практика (така Решение № 204/25.01.2018 г. по т. д. №
2230/2016 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 147/10.03.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на
ВКС, II т. о.), следва да се приеме, че тук изявлението в т.см. е достигнало до
длъжника към датата на получаване съобщението по чл. 131 от ГПК – 18.09.2024 г. – в
т.см. Решение № 118 от 19.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1580/2023 г., II т. о., ТК.
Така и в съгласие с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се приеме, че
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо – в случая това е датата на
приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция, а именно – 08.04.2025
г., вече е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, като вноските с настпъли
падеж за тези до датата на проведеното съдебно заседание пред въззивния съд.
При така обоснованата фактическа и правна установеност по делото, на
изследване подлежи обстоятелства относно действителния размер на задължението
дължимо спрямо ищеца.
Общият размер на вноските с настъпил падеж от 05.12.2024 г. (при последно
падежирала вноска от 25.11.2024 г. преди приключване на устните състезания пред
ДРС) до 25.03.2025 г. (дата на последно падежирала вноска преди устните състезания,
проведени пред КОС на 08.04.2025 г. – датата на формиране на сила на пресъдено
нещо включително), е за сумата от 670,26 лв. Горната сума, наред с установената
такава от ДРС, също се дължи ведно със законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането.
Въпреки това, като краен резултат атакуванато решение се възприема за
правилно, поради следното:
В случая отпуснатият на ответника заем като физическо лице представлява
предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите и ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13,
т. 1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност. С оглед на това, извършвайки проверка на
процесния договор за кредит с оглед задължението си по чл. 7, ал. 3 от ГПК, а и
поради наведените доводи за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в него,
този съдебен състав констатира:
Нормата на чл. 22 от ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията , вкл. и на
чл. 10 и чл. 11 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита,
договорът следва да се приеме за недействителен. В случая е посочен годишен
процент на разходите, поради което договорът формално отговаря на изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Размерът му обаче не съответства на действителния такъв, с
оглед поетите от потребителя и допълнителни задължения.
Според указанията на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
11
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Тук, в представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е
задължил да заплати възнаграждение за пакет допълнителни услуги (приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита, възможност за отлагане или намаляване на
определен брой погасителни вноски и за смяна на дата на падеж, улеснена процедура
за получаване на допълнителни парични средства), което се начислява и заплаща
заедно с месечните вноски по кредита, но размерът на посоченото възнаграждение не е
включен в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки
че разходите за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно
императивните разпоредби, посочени по-горе е следвало да бъдат включени при
изчисляването му. В т.см. е решението на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г.,
постановено по отправено преюдициално запитване, в което се сочи, че чл. 3, б. ж от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102ЕИО на
Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
Прието е още, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
Процесният договор за кредит отразява ГПР, коойто не включва договораните
допълнителни плащания, поради което следва да са приеме, че той е посочен
неправилно. В следствие на това потребителят не е бил известен за действителната
цена кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО. В т.см. договорът не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а това води неговата
недействителност съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, а потребителят дължи само
чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по него – чл. 23 ЗПК – в т.см.
и Решение № 59/20.05.2024 год. по търг. д. № 2695/2022 год. на II ТО на ВКС, Решение
№79/10.02.2025 по дело №5337/2023 г. и др.
Наред с това следва да бъде зачетено и решението на първостепенния съд в
частта, в която то е влязло в сила като необжалвано и съгласно което претенциите за
установяване на вземане за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги
в размер на 1198,34 лв. и 2238,02 лв., са отхвърлени поради установена
неравноправност на клаузите, които ги предвиждат.
С оглед изложеното и доколкото се прие, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, размерът на всички претендирани суми
извън главницата, не следва да бъде включван в дължимата от ответника чиста
12
стойност на кредита – от 4000 лв., като се вземе предвид и доброволно погасената от
длъжника сума в размер на 2130,30 лева. Т.к. обаче вноските с настъпил падеж до този
момент са в размер на 3178,48 лева, а на ищеца е признато вземане в размер на
2508,22 лв., като не е отчетано обстоятелството, че е налице признание за платени
суми по кредита от 2130,30 лв., следва да се приеме, че релно дължимата сума е в
размер на 1048,18 лв., респ. на ищеца е признато вземане в по-голям обем, но при
отсъствие на въззивна жалба от насрещната страна и в изпълнение на правилото на чл.
271, ал. 1, изр. 2 от ГПК, регламентиращо принципа за забрана да бъде влошавано
положението на жалбоподателя, липсва процесуална възможност за отмяна на
първоинстанционното решение в уважителната му част. Липсва обаче и основание за
отмяна на същото в отхвърлителната му част, тъй като искането за присъждане на
главница в размера, посочен в исковата молба, е неоснователно. Неоснователни са и
претенциите за установяване на вземаниата в размер 1719,92 лв., 133,28 и 284,14 лв.,
т.к., както вече се посочи, коннстатираната недействителност на договора води до
дължимост само на главното вземане.
Главната сума се дължи, ведно със законната лихва, както е приел и ДРС, т.к.
специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК, макар и да санкционира кредитодателя, като
отнема правото му на възнаградителната и мораторна лихва, не цели да обогатява
длъжника и да го освобождава завинаги от отговорност поради наплащане. Нормата
има за цел да предотврати подобни нарушения от страна на кредитодателя, което е
израз на възпиращия ефект на санкцията съгласно правото на ЕС. Поради това, се
дължи законна лихва за забава по смисъла на чл. 86 ЗЗД.
Като краен резултат решението на районния съд е правилно и следва да се
потвърди.
По частна жалба с вх.№535/15.01.2025 г.:
С жалбата се атакува Определение №27/07.01.2025 г., постановено по гр.д.№
1690 по описа на Районен съд – Дупница за 2024 г., с което съдът е изменил, на
основание чл.248 ГПК, Решение с № 636/05.12.2024г. по гр. д. № 1690/2024г. по описа
на РС – Дупница, IV с-в в частта за разноските, като е осъдил, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, „***********“ ЕООД, с ЕИК ********* с адрес: гр. С.,
бул. „*******“ № **, бл. ***, вх. *, да заплати в полза на адв. В. Ф. С. от САК сумата
от 148.55 лева – адвокатско възнаграждение по съразмерност за исковото производство
и сумата от 37.14 лева – адвокатско възнаграждение по съразмерност за заповедното
производство.
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 248, ал. 1
от ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, от страна с интерес от обжалването,
поради което е процесуално допустима.
Тя обаче, е неоснователна.
За да намали присъденото на адвокат В. С. на основание чл. 38 ЗА адвокатско
възнаграждение за защитата на ответника в размер на 892.84 лева – адвокатско
възнаграждение по съразмерност за исковото производство и сумата от 327.98 лева –
адвокатско възнаграждение за заповедното производство до съответно сумата от
148.55 лева – адвокатско възнаграждение по съразмерност за исковото производство и
сумата от 37.14 лева – адвокатско възнаграждение за заповедното производство,
решаващият състав е приел, че същото е прекомерно с оглед фактическата и правна
сложност на спора пред първата инстанция, респ. и заповедното производство.
Съобразил е и постановено от СЕС решение от 25.01.2024 г., според което съдът не е
13
обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Тези съждения се споделят и от този съдебен състав.
Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по реда на
чл. 38 от ЗА, е установено със закон. Наред с това обаче, той има право на
възнаграждение за своя труд, според нормата на чл. 36, ал. 1 ЗА. то се определя в
договор с клиента и размерът му трябва да бъде справедлив и обоснован – ал. 2 на чл.
36 от ЗА. В съдебната практика е възприето разбирането, че справедливо е
възнаграждение, което съответства на високите изисквания за упражняване на
адвокатската професия по глава ІІ от ЗА. Обосновано е възнаграждение, което
съответства на извършената дейност при отчитане на действителната правна и
фактическа сложност на делото, многобройността на процесуалните действия,
продължителността на процеса и значимостта на защитата за интересите на
представлявания. В същото време когато в съдебното производство насрещната страна
дължи разноски адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на
адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение
присъжда на адвоката. За да упражни това свое право адвокатът е достатъчно да
представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да
посочи, че договореното възнаграждение е безплатно в някоя от хипотезите на чл. 38
от ЗА.
В случая е представен договор както за исковото, така и за заповедното
производство, заради което на адв. С. следва да бъде определено възнаграждение.
Досежно ръзмерът му, макар нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, тя не обвързва съда
може служи единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения.
Поради това в полза на адвоката следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ в размер под минималния по наредбата. За
определянето му този съдебен състав съобразява, че правната помощ е само за
депозиране на отговор, последван от молба-становище, в която е инкоропорано
съдържанието на отговора на искавата молба, като делото не се отличава с фактическа
или правна сложност, а самият адвокт не е представлявал страната лично в
проведеното едно открито съдебно засадение. Поради това следващото му се
възнаграждение правилно е определено в размер на 200 лв., с оглед именно на вида на
интереса по делото, положените усилия от адвоката, правната и фактическа сложност
на делото, като с оглед изхода на спора в полза на адвоката е присъдена сумата от
148,55 лв.
Досежно адвокатското възнаграждение за процесуаното представителство за
подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, следва да се посочи, че то действително не
е сред изрично предвидените случаи в Наредба № 1 от 9.07.2004 г., но общият
принцип за възмезност на адвокатския труд, налагато да се определи по аналогия при
съобразяване на извършеното процесуално действие. Процесуалното действие на адв.
С. в случая се изразява в попълване на утвърден образец от министъра на
правосъдието с Наредба № 6/2008 г., който се връчва на длъжника и съдържа указания
за попълването му. Това действие може да се приравни по сложност на посоченото в
чл. 6, т. 5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
(Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) - изготвяне на книжа и молби, за което е предвидено
минимално възнаграждение в размер на сумата от 50,00 лв. Споделя се и
еднопосочената съдебната практика, вкл. изразената в цитираните от ДРС съдебни
14
актове, че сторените разноски по повод извършване на сочените действия не следва да
бъдат съизмервани със заявения за защита от молителя материален интерес – срвн.
Определение № 140/19.03.2020 г. на ВКС.
Предвид обусловената и несамостоятелна роля на защитата на
длъжника/ответника чрез депозиране на възражение по чл. 414 от ГПК адвокатско
възнаграждение в заповедното производство правилно е определено в размер на 50
лева, от които ищецът е осъден да заплати на адвоката съответната сума съразмерно на
уважената част от исковете.
При изложените аргументи атакуванато определение ще бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото първоинстанционното решение не следва да бъде
ревизирано в частта за разноските.
По разноските пред въззивната инстанция:
С оглед установената от въззивния съд неоснователност на въззивната жалба,
разноски за въззивното производство, се следват на ответника по жалбата, който в
отоговора си сочи и Списък по чл. 80 от ГПК, в който е посочил адвокатско
възнаграждение в размер на 631 лв., определен по реда на чл. 38 от ЗА. Поддържано е
било в срок възражение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, което се възприема за
основателно, т.к. делото не се отличава със сложност, над обичайната за тори вид
дела, проведено е едно съдебно заседание пред въззивния съд, в което представителн
на въззивника не се явил; депозиран е и отговор на въззивната жалба, но други
действия от адвоката не са били извършвани. Поради това, а и защото посочените в
НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. –
ДВ, бр. 14 от 2025 г.) възнаграждение не са обвързващи са съда по изложените вече
аргументи, разноските за заплащането на това възнаграждение, които ще се възлагат в
тежест на въззивната страна, следва да се определят в размер по-нисък от установения
среден размер на възнаграждението за осъществяване на правни действия по такова
дело, а именно в размер на 200 лв., която сума ще бъде присъдена на адв. С..
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол, съобразно
императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 636 от 05.12.2024 г., постановено по гр.д. № 1690
по описа на Районен съд – Дупница за 2024 г., изменено в частта за разноские с
Определение № 28/07.01.2025 г., в частта му, в която съдът е отхвърлил като
неоснователни исковите претенции, произтичащи от сключен между страните Договор
за потребителски кредит № 40009646651 за следните суми: за разликата над сумата от
2508.22 лева до пълния предявен размер от 3676.64 лева дължима по договора
главница; сума в размер на 1 719.92 лева – възнаградителна лихва за периода от
25.02.2023 г. до 06.03.2024 г.; сума в размер на 133.28 лева – обезщетение за забава за
периода от 26.07.2022 г. до 06.03.2024 г.; сума в размер на 284.14 лева – обезщетение за
забава за периода от 06.03.2024 г. до 29.05.2024 г., КАТО ПРАВИЛНО И
15
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
В ОСТАНАЛАТА част решението е влязло в сила като необжалвано.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ Частна жалба с вх.№535/15.01.2025 г., депозирана
от адв. В. Ф. С., като процесуален представител на С. С. З., насочена против
Определение №27/07.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 1690 по описа на Районен съд –
Дупница за 2024 г., с което съдът е изменил по реда на чл.248 ГПК Решение с №
636/05.12.2024г. по гр. д. № 1690/2024г. по описа на РС – Дупница, IV с-в в частта за
разноските, като е осъдил, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,
„****************“ ЕООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. С, бул. „*******“ № **, бл.
***, вх. * да заплати в полза на адв. В. Ф. С. от САК сумата от 148.55 лева –
адвокатско възнаграждение по съразмерност за исковото производство и сумата от
37.14 лева – адвокатско възнаграждение по съразмерност за заповедното производство.
ОСЪЖДА „****************“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в гр. С., бул. „********“ № **, бл.***, вх.*, ДА ЗАПЛАТИ НА
АДВОКАТ В. Ф. С. от САК, сумата в размер на 200,00 лв. (двеста лева и нула
стотинки) адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38 от ЗА за
въззивното обжалване.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационна обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16