Решение по дело №13987/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264110
Дата: 17 юни 2021 г.
Съдия: Стела Борисова Кацарова
Дело: 20201100513987
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 декември 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

        

Номер              17.06.2021г.                 гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

 

                                        ЧЛЕНОВЕ:            ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                                       

                                                                          МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при участието на секретар Цветелина Добрева като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 13987 по описа за 2020г., взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.                                                                            

С решение от 12.10.2020г., гр.д.24397/19г., СРС, 157 с-в осъжда Г.Т.И. да заплати на  „Т.- Ц.С.“ ЕООД на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД сумата 9 718.02 лв., представляваща получено при начална липса на основание възнаграждение на управител за периода 01.07.2014 г. – 20.04.2015 г.; сумата от 751.68 лв., представляваща получено при начална липса на основание обезщетение за неспазен срок на предизвестие, отхвърля иска за сумата над 751.68 лв. до пълния предявен размер от 918.72 лв. и сумата от 526.18 лв., представляваща получено при начална липса на основание обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, отхвърля иска за сумата над 526.18 лв. до пълния предявен размер от 1002.24 лв., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба на 02.05.2019 г. до окончателното изплащане, като осъжда ответника да заплати на ищеца сумата от 1 441.03 лв. – разноски, а ищеца на ответника сумата от 55.25 лв. - разноски.

Срещу решението в частта, с която са уважени исковете постъпва въззивна жалба от първоначалния ответник по исковете Г.Т.И.. На негово място по реда на чл.227 ГПК в хода на въззивното производство са конституирани наследниците по закон Ю.Г. М.-И., Л.Г.И. и С.Г.И.. В жалбата са релевирани оплаквания, че първоначалният ответник Г.И. е освободен от отговорност по чл.145 ТЗ от ищцовото дружество. Съставените от него отчети за работата като управител са одобрени от Съвета на директорите. Неправилно се претендира изчисляване на дължимото му възнаграждение за процесния период по ал.8 на чл.33 ПРУПДТДДУК, а чл.20 от договора за възлагане на управление препраща само към ал.1, 2, 5, 7 и 12 от същия член. В този смисъл възнаграждението не е изплатено при начална липса на правно основание. Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване на друго, с което да се отхвърлят исковете.

         Въззиваемият – ищецът „Т.- Ц.С.“ ЕООД оспорва жалбата.

Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решението е изцяло валидно, а в обжалваната част е допустимо и правилно.

Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

По силата на договор за възлагане на управление от 17.07.2014г., първоначалният ответник Г.Т.И. следва да упражнява правомощията по управление на ищцовото дружество „Т.- Ц.С.“ ЕООД, за срок от 3 години.

С решение от 20.04.2015г. на Съвета на директорите при ищеца се прекратява с едностранно писмено предизвестие същия договор и ищецът е освободен като управител, считано от заличаването му като такъв в ТР при АВп.

С решение от 09.08.2018г., Общото събрание на дружеството освобождава ответникът от отговорност за действията му като управител.

Взетото по реда на чл.137, ал.1, т.5, предл.3 ТЗ решение единствено касае опрощаване на специалната имуществена гражданска договорна отговорност по чл.145 ТЗ на управителя за вреди, причинени на дружеството във връзка с противоправно поведение, свързано с неположена дължима грижа при осъществяване на възложените договорни управленски правомощия. Фактическият състав на „управленския деликт“ включва виновно поведение, противоправност, вредоносен резултат спрямо управлението на дружеството и причинна връзка между тях. Същият е коренно различен от фактичестия състав на напълно самостоятелния общ гражданскоправен институт на неоснователно обогатяване и в частност  хипотезата на получена престация при начална липса на правно основание – чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Затова освобождаването само от договорна отговорност за вреди към дружеството не ограничава правната възможност на същото да претендира по реда на престационната кондикция възстановяване на необосновано нарушеното имуществено равновесие чрез връщане на дадено при изначална липса на валидно правно основание.

Неоснователно е оплакването в жалбата, че спорното плащане на надплатено възнаграждение е извършено на годно правно основание, а именно чл.20 от договора и след одобрение на дружеството на извършената от ответника работа, на неговите отчети и съответно на плащането. Под правно основание се разбира правоотношението, от което произтича правото да се иска получаването на съответната имуществена облага и задължението тя да се престира. Това може да бъде договор, административен акт, самият закон, водене на чужда работа без поръчка и други. Липсата на правно основание представлява отсъствие на право за придобиване на материално благо към момента на фактическото му получаване или поради неосъществено, или при отпаднало с обратна сила основание.

В случая, възнаграждението е изплатено отчасти в повече и съответно без основание, поради допуснато тогава противоречие именно с начина на неговото формиране според чл.20 от договора и нормите на чл.33,  ал.1, 2, 5, 7 и 12 ал.8 от Правилника за реда за упражняване на правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала.  Противно на оплакванията в жалбата, при определяне размера на дължимото възнаграждение за управителя през процесния период, в съдебно-счетоводната експертиза изрично е посочено, че са съобразени разпоредбите на чл.33,  ал.1, 2, 5, 7 и 12 ПРУПДТДДУК. Липсва каквото и да било позоваване или реално изчисляване в хипотеза на ал.8, с. чл. Спазени са също чл.33, ал.1 от Правилника, според който месечните възнаграждения се определят чрез бална оценка, образувана въз основа на резултатите за отчетното тримесечие по показатели и критерии от таблица, съгласно приложение № 2 и определена стойност на една бална единица, както и чл.33, ал.5, предвиждащ, че  управителите на еднолични търговски дружества с ограничена отговорност получават възнаграждение, определено при стойност на една бална единица, равна на минималната месечна работна заплата, установена за страната за съответния месец. Вещото лице индексира стойността на балните единици за възнаграждението при отчитане задълженията на дружеството към доставчици, свързани лица и такива, произтичащи от получен заем през исковия период, отразени в съответните финансови отчети за 2014 г. и 2015г. Прието е, че изплатените на ответника трудови възнаграждения през периода 01.07.2014г. – 20.04.2015г. възлизат на 29 788.06 лв. и са превишени със сумата 9718.02 лв. До последния размер, искът по чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД е основателен.

При липсата на други конкретни оплаквания в жалбата срещу формираните в решението фактически и доказателствени изводи и след съобразяване на чл.269, изр.2 ГПК, съдът при условията на ограничен въззив не дължи служебна проверка за правилност на решението в останалата част.

         Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди в частта, с която са уважени исковете.

Решението в останалата отхвърлителна част като необжалвано е влязло в сила.

Пред настоящата инстанция въззиваемият претендира разноски за адвокатско възнаграждениие, но не установява такива, поради което недоказани разноски не се дължат.

По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в

 

 

Р   Е   Ш   И   :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.10.2020г., гр.д.24397/19г., СРС, 157 с-в в частта, с която се осъжда Г.Т.И. да заплати на  „Т.- Ц.С.“ ЕООД на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД сумата 9 718.02 лв., представляваща получено при начална липса на основание възнаграждение на управител за периода 01.07.2014 г. – 20.04.2015 г. и сумата от 751.68 лв., представляваща получено при начална липса на основание обезщетение за неспазен срок на предизвестие.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване препис на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                          2.