Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 15.05.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №10691 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
30.04.2019 год., постановено по гр.дело №32150/2018 год. по описа на СРС, ГО,
90 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от И.Р.Б. срещу „Б.т.к.“ АД искове с правно основание чл.
286 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 22 000 лв. – част от вземане с цял размер
от 57 439.74 лв., представляващо дължимо годишно допълнително възнаграждение за
периода от 01.01.2015 год. до 27.05.2015 год., съгласно чл. 11, ал. 1 от
договор за управление от 01.07.2013 год., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 02.11.2017 год. до окончателното й изплащане и сумата от 2
822.86 лв., представляваща обезщетение за забава в размерна законната лихва за
периода от 29.07.2016 год. до 01.11.2017 год., за които суми е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№78504/2017 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца И.Р.Б.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че
известието за прекратяване на процесния договор изменя клаузите на последния,
макар те да не са изрично посочени, че в чл. 2.1 до 2.7 от същото се съдържали
изчерпателно и окончателно дължимите от ответника възнаграждения, компенсации и
обезщетения, че известието за едностранно прекратяване представлявало
споразумение за предсрочно прекратяване на договора за управление, в който било
предвидено тримесечно предизвестие за прекратяване. Неправилно било прието, че
известието за прекратяване представлява съглашение между двете страни, с което
те преуреждали отношенията си във връзка с прекратяване на договора за
управление и то така, че при точно изпълнение на задълженията и плащанията по
т. 4.1 ищецът заявявал и признавал, че всички негови претенции към ответника са
окончателно удовлетворени, което съответно водело до погасяване на исковата
претенция. В случая първоинстанционният съд не бил издирил точната воля на
страните, въпреки че между тях имало спор за точния смисъл на клаузите на
процесния договор за управление. Претендираното годишно допълнително
възнаграждение представлявало уредено в договора условно задължение на
ответника, което възниквало и се дължало при едновременното настъпване на
определените за това условия в чл. 11, ал. 1 и 4 и чл. 12, ал. 1 от договора, а
именно: 1/ договорът да е влязъл в сила за цялата или част от 2015 год.; 2/
наличието на изплатено възнаграждение по договора за предходната 2014 год.,
служещо като основа за изчисление на 50 %, 3/ приетите бизнес бюджет и бизнес
план за 2015 год. да са изпълнени от ответника и 4/ решение на едноличния
собственик на капитала на ответното дружество за одобряване на проверените
годишни финансови отчети за 2015 год. Към датата на получаване на известието за
прекратяване – 29.05.2015 год., само първите две от горепосочените условия били
налице, като останалите две били настъпили едновременно на 29.06.2015 год.,
когато с приемането на годишния финансов отчет за 2015 год. било констатирано
изпълнението на приетите бюджет и бизнес план за 2015 год. Основанията за
прекратяване на договора за управление били установени в чл. 47 – 53 от
договора. Според чл. 48, договорът можело да бъде прекратен с тримесечно
предизвестие, а според чл. 49, ал. 2, било допустимо да не се спази предизвестието
от страна на ответника, но в този случай той дължал компенсация. По силата на
чл. 51 от договора, в случай че предизвестието за прекратяване било отправено
от ответника, същото следвало да бъде мотивирано. С решение от 25.04.2015 год.
на Надзорния съвет на ответника ищецът бил освободен като член на управителния
съвет. Във вътрешните отношения между страните промяната настъпвала от момента
на уведомяване на ищеца за взетото решение. Именно известието за прекратяване
представлявало писмено уведомление, което било получено от ищеца на 29.05.2015
год. Самото наименование на този документ сочело, че той не представлява
съглашение между две лица да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка
между тях – чл. 8, ал. 1 ЗЗД, а и съдържанието на преамбюла му потвърждавало
този извод. В текста на чл. 2.4 от писменото волеизявление на ответника,
дефинирано като „известие за прекратяване“, изрично било посочено, че договорът
за управление /назован като споразумение/ се прекратява на основание чл. 48 вр.
с чл. 49, ал. 2 – едностранно без спазване на тримесечния срок за предизвестие.
Пред периода, през който бил в сила процесния договор, между страните бил
сключен анекс към него от 16.04.2014 год., с който била съгласувана бонус схема
и основания за плащане на годишен бонус при смяна на контрола на управление в
дружеството. Това задължение на ответника било възпроизведено и в чл. 2.6 от известието за прекратяване. В този смисъл
чрез сключения анекс страните били изменили съществуващото между тях съглашение
/договор за управление/, като били използвали словесни изрази със съдържание,
съответстващо и разкриващо действителната им обща воля за изменение на договора
в резултат на одобрена бонус схема съгласно решение на Надзорния съвет от
13.06.2014 год. Предложението на прекратяване не представлявало предложение по
смисъла на чл. 14 ЗЗД за прекратяване на договора по споразумение, така че с
полагането на подпис от страна на ищеца под текста „прието от директора с
негово съгласие“ да представлява и да се тълкува като волеизявление за
сключване на споразумение за прекратяване. Известието за прекратяване не
съдържало характеристиките на предложение от страна на ответника, което да се
нуждае от приемане, а съставлявало безусловно изявление за прекратяване на
договора за управление. Подписът по право само бил доказателство за авторството
на волеизявлението, но не можело да замести волеизявлението. Подписът на ищеца
удостоверявал единствено датата и съгласието за получаване на прекратителното
съобщение, но не установявал съгласие за прекратяване на договора за управление
по споразумение. Допълнителен аргумент за този извод били и посочените от самия
ответник основания за плащане на дължимите суми във фиша и платежното
нареждане. В тях липсвало позоваване на известието за прекратяване. На следващо
място сочи, че към датата на известието за прекратяване процесното главно
вземане не било ликвидно, нито изискуемо, тъй като било поставено в зависимост
от бъдещо несигурно събитие, поради което и не можело да се приеме, че ищецът се
отказва от него с подписването на известието за прекратяване. В ЗЗД не се
предвиждало с декларация на кредитора да се погасяват негови вземания. Дори и
да с приемело, че с получаването на изявлението за прекратяване и полагането на
подпис от ищеца е налице съглашение между страните, то същото не погасявало
претендираното вземане. В известието не се съдържала никаква изрична клауза
относно вземането по чл. 11, ал. 1 от договора за управление и следователно
същото не било изменено с известието. В този смисъл клаузата на чл. 4.1 от
известието, в която било записано, че ищецът няма да има претенции по
изпълнението на договора, не погасявало съществуващото му право, нито го
преуреждало по начин, че същото да отпадне, нито можело да доведе до
предварителен отказ от правото на иск. Клаузата на чл. 4.1 не можела да се
възприеме и като намерение за обективна новация, тъй като не били налице
задължителните предпоставки по чл. 107 ЗЗД. Освен това била налице почти пълна
идентичност между съществените елементи в клаузите на договора за управление и
в известието за прекратяване. Клаузата на чл. 4.1 не може да се възприеме и
като опрощаване на задължението на ответното дружество, тъй като не било
постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и
размер. Ответникът не бил изпълнил всички свои задължения по известието, така
че по силата на чл. 4.1 да се погасят всички възможни претенции на ищеца по
договора за управление. Нямало доказателства за извършено плащане на вземането
по чл. 2.6 от известието. Т.е. не било настъпило т.нар. предвидено в чл. 4.1
условие за прекратяване на всчики претенции на ищеца. По отношение на
акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД сочи, че определянето на размера на
обезщетението било част от решаващата дейност на съда – чл. 162 ГПК. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Б.т.к.“ ЕАД счита, че решението на
СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че процесното изявление за
прекратяване на представлявало едностранен акт, респ. едностранна сделка. По
своята същност то представлявало оферта, отправена от ответника, за
прекратяване на договорното правоотношение чрез постигане на съгласие по
условията за прекратяване. Това било така, тъй като с известието за
прекратяване се поемали определени задължения от страна на ответника и ако
същото било разгледано като едностранна сделка то щяло да бъде нищожно на
основание чл. 44 вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С приемането на офертата, изявлението
за прекратяване се трансформирало в споразумение, с което при изпълнение на
поетите в него задължения и условия, се прекратявал договорът за управление и
всички отношения във връзка с него. Такава била и действителната воля на
страните – окончателно и доброволно да уредят и прекратят отношенията между тях,
които са възникнали по повод договора за управление. Именно поради това било
необходимо съгласието и приемането на условията по известието за прекратяване
от страна на ищеца, за да може същото да породи действие и да възникне и
задължение за ответника да изплати уговорените в него суми. Ако ищецът не бил
съгласен с условията по известието за прекратяване, то същият нямало да го
подпише и същото нямало да породи своето правно действие. В този случай обаче
нямало да му бъде заплатена сумата от 338 098.93 лв., основание за което било
именно процесното известие за прекратяване /споразумение/. Действително
мандатното правоотношение, което се пораждало с избора на лице като член на
управителен орган /в случая член на Управителния съвет/ възниквало с решението
за неговия избор и с даването на изрично съгласие от това лице. Прекратяването
на мандатното правоотношение ставало само с решение на компетентния орган и
същото имало незабавен ефект във вътрешните отношения с дружеството. Това обаче
по никакъв начин не променяло същността на известието за прекратяване
/споразумението/, с което се уреждали отношенията по това мандатно отношение.
Разпоредбата на чл. 241, ал. 6 ТЗ предвиждала, че отношенията между член на
управителния съвет и дружеството се уреждат с договор. В този смисъл не
съществувала законова пречка, а и такава била и обичайната практика,
прекратяването на договора за управление с член на Управителния съвет също да
се уреди със споразумение, без значение, че мандатното правоотношение се
прекратява едностранно и единствено с решение на компетентния орган. Процесното
известие за прекратяване не представлявало едностранна сделка, с която ищецът
се отказва от свои бъдещи, още невъзникнали права по договора за управление.
Целта на известието /споразумението/ била да се уредят окончателно финансовите
отношения, които съществували по повод мандатното правоотношение. По своята
същност известието за прекратяване /споразумението/ не представлявало
едностранен отказ от права /а още по-малко отказ от иск/, а двустранно
споразумение, при изпълнението на условията по което договорната връзка се
считала за окончателно прекратена поради постигнато взаимно съгласие на страните.
Подписът на ищеца, поставен върху известието за прекратяване не удостоверял
само, че същото е получено и датата на получаването. Ако ищецът не бил съгласен
с предложените условия той нямало да го подпише и да приеме плащането на сумата
в общ размер на 338 098.93 лв. Освен това за първи път във въззивната жалба
ищецът възразявал, че не са изпълнени всички условия по известието за
прекратяване /споразумението/, предвидени в чл. 2 и по-специално в чл. 2.6.
Освен това и до момента не била извършена смяна на контрола на дружеството,
поради което и такова възнаграждение не се дължало. А и претенцията била за
заплащане на допълнително годишно възнаграждение на основание чл. 11, ал. 1 от
договора за управление. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл.
286 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно
е между страните, че на 01.07.2013 год. между тях е бил сключен безсрочен
договор за управление, по силата на който ищецът, наричан „директор“, поел
длъжността на член на Управителния съвет на ответното дружество и Главен
технически директор, считано от 21.06.2013 год. /датата на вписването му в
Търговския регистър като член на Управителния съвет/, при 8-часов работен ден и
40-часова работна седмица, срещу задължението на ответника да му заплаща
основно брутно месечно възнаграждение възлизащо на 12 000 евро /без ДДС/,
включващо и допълнително възнаграждение /ако има такова/ за общ брой прослужени
години и трудов стаж /чл. 7/. Съгласно чл. 11, ал. 1 и 4 от договора,
директорът имал право на годишно допълнително възнаграждение, възлизащо на 50 %
от изплатеното за предходната календарна година брутно годишно възнаграждение
/подлежащо на съответните законни удръжки/, ако ответното дружество било
изпълнило приетия бюджет и бизнес план, като същото се изплащало през
следващата година в рамките на 30 календарни дни след одобрението от Общото
събрание на акционерите на ответното дружество на преминалите през одит годишни
финансови отчети за съответната година, за която било дължимо допълнителното
възнаграждение. Заплащането на част от годишното допълнително възнаграждение
можело да бъде отсрочено, като при прекратяване на договора за управление,
всички отсрочени и неизплатени суми по годишното допълнително възнаграждение се
изплащали изцяло на директора /чл. 11, ал. 5/. Условие за предоставяне на
допълнителното възнаграждение било договорът да бъде в сила за срока, за който
се отнася допълнителното възнаграждение, а ако договорът бил прекратен по
каквато и да е причина през съответния период, директорът имал право на допълнително
възнаграждение съразмерно със срока, в който договорът бил в сила – чл. 12, ал.
1. Страните постигнали и съгласие, че всяка от тях може да прекрати договора с
тримесечно писмено предизвестие – чл. 48. Ако ответникът бил упражнил правото
си по чл. 48 да прекрати договора, директорът имал право на еднократна
компенсация равна на сбора от брутната основна компенсация за последните 12
месеца, изплатена от компанията – чл. 49, ал. 1. Ответникът имал право да не
изпълни изцяло или частично условието за предизвестие, в който случай дължимата
компенсация за неизпълнение на изискването за предизвестие, се добавяла към
компенсация по чл. 49, ал. 1 от договора /чл. 49, ал. 2/.
На
16.06.2014 год. между страните бил сключен анекс към горепосочения договор, по
силата на който било постигнато съгласие, че директорът има право на годишен
бонус /бонус за бюджетни постижения – постигнат бюджет поне 100 %/, както и на
възнаграждение за контрола съгласно реда и условията на бонусна схема, одобрена
от Надзорния съвет на компанията Приложение № 1. Бонусът за бюджетни постижения
за членовете на Управителния съвет бил в размер на 50 % от изплатената годишна
заплата за съответната година, като не се изплащали бонуси при преизпълнение на
целите, тъй като преизпълнението щяло да бъде стимулирано по схема за
стимулиране с дялови инструменти /раздел 4/. Ответникът се задължил да заплати
на директора всички възнаграждения, дължими по раздел 4 от бонусната схема
незабавно след настъпването на следните събития: а/ промяна в контрола на
компанията или б/ при ненастъпване на промяна в контрола – след изтичане на
петата годишнина от преструктурирането /съгласно определението в раздел 4.1 от
бонусната схема/.
Не се
спори също така, че ищецът бил освободен като член на Управителния съвет на
ответното дружество съгласно решение на Надзорния съвет от 25.04.2015 год.
На
29.05.2015 год. на ищеца било връчено известие за прекратяване, с което
ответното дружество го уведомило, че прекратява договора за управление /сочен
като „споразумението“/ без посочване на причината, считано от 28.05.2015 год. В
известието за прекратяване е посочено, че то се подчинява на разпоредбите на
договора за управление, освен ако в него не е посочено друго, както и че където
е изрично посочено, разпоредбите на споразумението се изменят от реда и
условията в известието – чл. 1.1. Според раздел 2 от известието ответникът щял
да изплати на ищеца, както следва: неизплатеното му и дължимо месечно
възнаграждение, полагащо му се до датата на прекратяване, в т.ч. дължимото
брутно месечно възнаграждение за периода от 01.05.2015 год. до датата на
прекратяването /чл. 2.1/; компенсация за всички неползвани платени годишни
отпуски до датата на прекратяването /чл. 2.2/; еднократна компенсация в размер
на брутното му месечно възнаграждение за последните 12 месеца до датата на
прекратяването – в 14-дневен срок /чл. 2.3/; компенсация по чл. 49, ал. 2 от
договора за управление за несъответствие с изискването за предизвестие в размер
на брутното му месечно възнаграждение за последните 3 месеца, предхождащи
датата на прекратяването – в 14 дневен срок /чл. 2.4/; премиално възнаграждение, предвидено в случай
на промяна в контрола на компанията съгласно приложение към договора за
управление от 16.06.2014 год. /чл. 2.6/, като ответникът вече бил изплатил на
ищеца годишното премиално възнаграждение за 2014 год. в размер на 50 % от
брутното годишно възнаграждение, изплатено през 2014 год. /чл. 2.5/. В чл. 4.1 от известието е предвидено, че при
точно извършване на плащанията и изпълнение на задълженията на компанията
съгласно известието, директорът заявява и признава, че всички негови претенции
към компанията, произтичащи от договора за управление и свързани с него и
прекратяването му са напълно, окончателно и удовлетворително уредени.
Видно е от
протоколно решение от 29.06.2016 год., че едноличният собственик на ответника
одобрил проверения и заверен от назначения регистриран одитор годишен
индивидуален и консолидиран финансов отчет на дружеството за 2015 год.,
годишния индивидуален и консолидиран доклад на управителния съвет за дейността
на дружеството през 2015 год., както и предложение на управителния съвет
относно счетоводния резултат на дружеството за финансовата година, приключила
на 31.12.2015 год.
Видно е от
приетите като доказателство по делото фиш и преводно нареждане, че на
09.06.2015 год. ответникът заплатил на ищеца сумата от 338 098.93 лв. –
обезщетение при напускане, обезщетение за неползван отпуск за 2014 год. и 2015
год., обезщетение за неспазено предизвестие.
Основният
спорен между страните въпрос е свързан с правното естество на документа,
наименован „известие за прекратяване“, респ. дали същият съдържа волеизявления
на страните, които имат има за правна последица погасяване на вземането на
ищеца по чл. 11, ал. 1 от процесния договор за управление.
Правоотношението,
което се създава между член на управителен орган и търговско дружество,
възниква от избора, като това правоотношение има мандатен характер и се
регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между дружеството
/ЕАД/ и член на управителния съвет се уреждат с договор, който съгласно
разпоредбата на чл. 241, ал. 6 ТЗ следва да е писмен. Този договор е мандатен –
договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на
страните по него. Тъй като основните правомощия на члена на управителния съвет
произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на
управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и
размера на възнаграждението му /включително и допълнителни възнаграждения/, определено
от надзорния съвет, начина на плащането му, размера и начина на ползването на
отпуски, различни обезщетения и пр. Това мандатно правоотношение може да бъде
прекратено, освен на другите прекратителни основания, посочени в закона
/обективното гражданско и търговско право/, и по искане на члена на
управителния съвет или по решение на органа, който го е избрал – надзорния
съвет, включително и когато то избере нов член на управителния съвет на мястото
на стария.
С оглед
предвидената в ТЗ свободна оттегляемост на овластяването на членовете на
управителния съвет, законодателят не е въвел основания за освобождаване на
членовете на управителния съвет. Дори и в случаите, когато в дружествения
договор са предвидени такива основания, те не биха могли да преодолеят
императивно уредената в чл. 241, ал. 2 ТЗ свобода на надзорния съвет да заменя
по всяко време членовете на управителния съвет, но такива основания биха имали
значение при търсене на отговорност на член на управителния съвет. При
предсрочно прекратяване на действието на договора за възлагане на управлението
на член на управителния съвет поради оттегляне по смисъла на чл. 287, предл. 2 ЗЗД, не би могло да се поставя въпрос за виновно договорно изпълнение по смисъла
на чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В тази хипотеза от доверителя се дължи и заплащането на
договорените суми, като се отчита изискването за дължимост на уговореното
възнаграждение, установено в чл. 288, ал. 1 ЗЗД.
На
следващо място настоящият съдебен състав приема, че при определянето на
правната същност на една сделка /едностранна или двустранна/ от значение е не
използваната от страната /страните/ терминология, а съдържанието на
волеизявлението /волеизявленията/. При неясни договорни клаузи и при възникнал
спор между страните относно съдържанието на конкретни уговорки в договора,
съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора; тълкуването следва да се
извърши съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а
не предполагаемата воля на договарящите страни; прилагането на критериите на
чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга
и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практика и добросъвестността, без са
се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието
му воля на договарящите – в този смисъл Решение № 38 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д.
№ 1227/2011 г., II г. о., ГК, Решение № 80 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о.,
ГК, Решение № 89 от
17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 523/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 81 от 7.07.2009 г. на
ВКС по т. д. № 761/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 546 от 23.07.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 16 от 28.02.2013 г. на
ВКС по т. д. № 218/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 100 от 10.08.2015 г. на
ВКС по т. д. № 1191/2014 г., II т. о., ТК и др.
Известието
за прекратяване на договор по своята правна същност представлява едностранно
волеизявление на една от страните, като същото не се нуждае от приемане с
насрещно волеизявление на другата страна. За да породи правно действие
изявлението за прекратяване на договора трябва да достигне до другата страна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 365, ал. 1 ЗЗД, спогодбата е двустранен договор, с който
страните изявяват воля за прекратяване на съществуващ спор или да избегнат един
възможен спор чрез взаимни отстъпки. Това легално определение изисква
индивидуализиране на предмета, по който е постигнато съгласие на страните. Със
спогодбата могат да се изменят или погасяват съществуващи задължения или да се
поемат нови задължения спрямо правоотношението, което уреждат /например
страните могат да се съгласят да получат по-малко от дължимото или за по-кратък
период или за удължат падежа на задължението и пр./. Именно наличието на воля
за взаимни отстъпки разграничава договора за спогодба от установителния
договор. Докато при установителния договор /който най-често има характера на
констативен протокол/ страните единствено установяват, „Декларират“, описват
съществуващите между тях безспорни правоотношения, то при договора за спогодба
чрез извършването на взаимни отстъпки се цели предотвратяването, респ.
прекратяването на един правен спор, като в резултат на така направените
отстъпки съществуващите между спорещите страни правоотношения се променят /регулиращ
и конститутивен ефект на договора за спогодба/.
Взаимните
отстъпки по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД не включват задължително отказ от
субективни права, респ. воля за опрощаване /което по своята същност наподобява
отказа от субективно право, но представлява двустранна правна сделка/.
В
разглеждания случай СГС счита, че спорният документ по своето правно естество
представлява сделка със смесен характер. В едната си част същият обективира
едностранно волеизявление на ответника за прекратяване на договора за
управление, което е безспорно, че е било доведено до знанието на ищеца, а в
останалата част представлява спогодба по чл. 365 ЗЗД, доколкото обективира
волеизявленията на двете страни, в т.ч. на ищеца, който като го е подписал, е
удостоверил не само получаването на документа, но и съгласието си /според
използвания израз на последната страница от него/ за доброволно уреждане на отношенията
си във връзка с договора за управление и последиците от неговото прекратяването,
в т.ч. имуществените такава – отсрочено е
изпълнението на част от задълженията за заплащане на компенсации /виж т.
2.3 и 2.4/, както и тези, свързани със съдействието на ищеца по време на
12-месечния ограничителен период – предвидено е в рамките на 3 месеца той да
продължи да използва предоставените му от ответника служебен автомобил,
устройства за мобилни телефони, мобилните и стационарни телефонни номера,
широкообхватните и други телекомуникационни услуги, както и здравна осигуровка,
както и да му бъдат възстановени всички разумни разходи, направени при
изпълнение на задълженията по т. 3, а след изтичането на 3-месечния период да
задържи устройства за мобилни телефони,
мобилните и стационарни телефонни номера и другите телекомуникационни услуги,
като обаче се абонира по свой избор по някоя от тарифите и планове за
обслужване, предлагани на търговски начала от ответника.
Преценявайки
клаузите на известието за прекратяване в частта му с характер на споразумение
/спогодба/ по реда на чл. 20 ЗЗД въззивният съд приема, че ищецът и ответникът
са изразили воля за опрощаване на всички възникнали задължения един към друг, с
оглед изявленията им, че „всички претенции, произтичащи от договора за
управление и свързани с него и прекратяването му са напълно, окончателно и
удовлетворително уредени“ – т.е. да се направят отстъпки за всички възникнали
вземания и задължения и изцяло да се прекратят споровете между тях по повод
договора за управление /използваният израз „всички претенции“ предполага отстъпване
от пълния обем права, предвид уредените със спогодбата правоотношения между
страните/. Осъществена е хипотезата на чл. 108 ЗЗД, доколкото е налице сключен
договор между страните, с който ищецът се е отказал от вземането си за пропорционалната
част от годишния бонус /годишно допълнително възнаграждение/ за периода от
01.01.2015 год. до 28.05.2015 год. Обстоятелството, че това вземане не е конкретно
посочено, не опорочава волеизявленията /поради неопределяемост/, доколкото в
техния обхват попадат всички съществуващи такива. Изявленията не са направени и
под условие – уреждането на отношенията по споразумението /спогодбата/ в
предходните негови клаузи е достатъчната причина за даването им. Опрощаването
има материално-правно погасително действие, като то може да има за предмет и
условни задължения, какъвто е характерът на задължението за заплащане на годишно
допълнително възнаграждение /виж и понятието за тантием, дефинирано с § 1, т.
21 ЗОДФЛ/ – същото е определено по основание и размер и се получава след
отчитане изпълнението на специфични показатели на годишната бизнес задача. Т.е.,
ищецът е имал конкретна представа за обема и съдържанието на вземането си и е
можел да приеме при съобразяване на обичаите в практиката, че става дума именно
за опрощаване.
Следователно
за ищеца е отпаднала възможността да претендира годишното допълнителното
възнаграждение, уговорено в чл. 11, ал. 1 от процесния договор за управление,
което съответно обосновава неоснователността на релевираната частична главна
претенция, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. А щом няма
главно задължение, не може да възникне задължение за обезщетение за забава в
размер на законната лихва.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено,
като правилно.
По
отношение на разноските:
При този
изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
Тъй като
липсват данни ответникът по жалбата /ответникът/ да е направил реално разноски
във въззивното производство, СГС намира, че няма основание за ангажиране на
отговорността на жалбоподателя /ищеца/ по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.04.2019 год., постановено по гр.дело №32150/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 90 с-в.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/