РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 07.06.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седми април през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
МЛ. С. ГЮЛСЕВЕР САЛИ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Г. Сали в.
гр. дело № 1723 по описа на Софийския градски съд за 2022 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение
от 27.09.2020 г., постановено по гр. дело № 2219/2018 г. по описа на Софийския
районен съд, 171 състав, поправено с решение от 13.11.2020 г. по реда на чл.
247 ГПК, са отхвърлени предявените от ищеца „А.Б.“ ЕАД по реда на чл. 422 ГПК
положителни установителни искове за признаване за установено по отношение на Р.С.И.
на основание чл. 79 ЗЗД, че дължи сумата от 264,31 лв., представляваща непогасен
остатък от главница за потребени и незаплатени далекосъобщитетлни услуги по
договори № И0160268 от 07.05. 2003 г. и № И0188576 от 21.07.2003 г. и неустойка
за предсрочно прекратяване на договорите и сума в размер на 27,10 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата като погасени чрез плащане в
хода на процеса.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ответницата Р.С.И. с релевирани доводи
за неговата недопустимост. В жалбата е изложено, че още с възражението по чл.
414 ГПК по ч. гр. дело № 72121/2017 г. ответницата изрично е признала
дължимостта на част от процесните суми, а именно 82,81 лв. главница за
далекосъобщитетлни услуги, 181,50 лв. неустойка и 4,76 лв. лихва за периода от
05.05.2015 г. до 25.09.2017 г., с оглед на което се поддържа, че за ищеца не е
било налице правен интерес от предявяване на положителен установителен иск по
реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК за тези суми. Въззивницата заявява, че с
възражението по чл. 414 ГПК е оспорила единствено претенцията за сумата от 20
лв., поради което обжалваното решение се явява недопустимо в останалата част и
като такова следва да бъде обезсилено.
В срока
по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцовото дружество „А.Б.“
ЕАД, с който я оспорва като неоснователна и необоснована. Въззиваемият
поддържа, че ответницата е заплатила сумата от 291,41 лв. едва след образуване
на исковото производство, поради което дружеството е имало правен интерес от
предявяване на установителен иск по реда на чл. 422 ГПК и първоинстанционният
съд правилно е отхвърлил исковете като погасени чрез плащане в хода на процеса,
като е осъдил ответницата да заплати разноски, тъй като същата е дала повод за
образуване на делото. По изложените аргументи се иска потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и обосновано. Претендират се
разноски.
По делото
е постъпила частна жалба вх. № 25182540/08.12.2020 г. от въззивницата Р.И.
срещу определение от 13.11.2020 г., постановено по гр. дело № 2219/2018 г. по
описа на Софийския районен съд, 171 състав, с което съдът е оставил без
уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за
разноските. В частната жалба се поддържа, че ответницата не е станала повод за
завеждане на процесния иск, поради което не следва да носи отговорност за
направените от ищеца разноски. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното
определение и постановяване на друго, с което в полза на ответницата да бъдат
присъдени направените по делото разноски, в това число възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска защита по чл. 38, ал. 2 ЗА.
В отговор
на подадената частна жалба въззиваемият заявява, че в случая ответницата е дала
повод за завеждане на делото, поради което правилно първоинстанционният съд е
възложил в нейна тежест направените от ищеца разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт
от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата
въззивна инстанция намира за основателни оплакванията на въззивницата за
недопустимост на постановеното първоинстанционното решение, поради следните
съображения:
Производството
по ч. гр. дело № 72121/2017 г. по описа на СРС, 38 състав е образувано по
заявление по чл. 410 ГПК от „А.Б.“ ЕАД за парично вземане в размер на 284,31
лв., от които 102,81 лв. за незаплатени далекосъобщитетлни услуги и 181,50 лв.
неустойка за предсрочно прекратяване на договор за доставка на
далекосъобщителни услуги, както и сумата от 4,76 лв. обезщетение за забавено
изпълнение на парично задължение за периода от 05.05.2015 г. до 25.09.2017 г. Въз
основа на заявлението е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 17.10.2017 г., с която е разпоредено длъжникът да заплати на
заявителя сумите по заявлението, както и 205 лв. разноски за заповедното
производство, от които 25 лв. държавна такса и 180 лв. възнаграждение за
адвокат.
В срока
по чл. 414 ГПК срещу заповедта е постъпило възражение от длъжника, с което е
оспорено изпълнение на част от сумите по заповедта, а именно сумата от 20 лв.
за главница, начислена в периода от 07.10.2014 г. до 06.01.2015 г. за
далекосъобщитетлни услуги по договор № И0160268 от 07.05. 2003. Във
възражението изрично е заявено, че длъжницата не оспорва и признава дължимостта
на останалите суми. С разпореждане от 13.11.2017 г. е указана на заявителя
възможността за предяви иск по чл. 415 ГПК. Такъв е предявен с искова молба вх.
№ 2000594/10.01.2018 г. за признаване на установено, че ответницата дължи
сумата от 264,31 лв., представляваща непогасен остатък от главница за потребени
и незаплатени далекосъобщитетлни услуги по договори № И0160268 от 07.05. 2003
г. и № И0188576 от 21.07.2003 г. и неустойка за предсрочно прекратяване на
договорите и сума в размер на 27,10 лв., представляваща мораторна лихва.
По
образуваното гр. дело № 2219/2018 г. първоинстанционният съд в изпълнение на
служебните си правомощия е оставил без движение исковата молба, като е указал на
ищеца да изложи обстоятелствата, обуславящи правния му интерес от предявяване
на процесния иск. В изпълнение на указанията на съда е депозирана молба от 17.12.2018 г. от ищеца, с която се
заявява, че ответницата е извършила плащане в размер на 293,13 лв. след
образуване на исковото производство, с което е погасила главницата по делото,
но не е заплатила присъдените в полза на заявителя разноски по заповедното
производство. С повторно разпореждане от
18.06.2019 г. съдът е указал на ищеца да приведе исковата молба по чл. 422 ГПК
в съответствие със заповедта по ч. гр. дело № 72121/2017 г. С молба-становище
от 01.07.2019 г. ищецът отново е уточнил, че ответницата е погасила главницата
в хода на процеса и остава да дължи единствено разноските за заповедното
производство.
С
окончателния съдебен акт, който е предмет на настоящото въззивно производство,
съдът се е произнесъл по цялото вземане, като е отхвърлил иска като
неоснователен поради погасяване чрез плащане в хода на процеса.
Съгласно
задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това
съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за
решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му
упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск,
тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е
произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В
мотивите към т. 10а на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на
ВКС е разяснено, че правото на иск за установяване на вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и
на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. Посочено е,
че правото на иск на кредитора е обвързано от депозираното от длъжника в
заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със
срок, поради което служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск,
обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и
спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Предметът на делото по
установителния иск е ограничен до съществуване на вземането на заявеното
основание и в предявения в заповедното производство размер, но и съобразно с
оспорването на това вземане от длъжника с възражението по чл.414, ал.1 ГПК. Именно
подаването на възражение, с което се оспорва вземането, поражда правен интерес
за кредитора да предяви положителен установителен иск за установяване със сила
на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане.
В случая
не е била налице една от абсолютните процесуални предпоставки за съществуването
на правото на иск за установяване по реда на чл. 422 ГПК на вземането на
кредитора, тъй като с подаденото възражение по чл. 414 ГПК длъжникът изрично е
признал дължимостта на посочените суми, и е заявил, че възразява само за сумата
от 20 лв. за главница, начислена в периода от 07.10.2014 г. до 06.01.2015 г. за
далекосъобщитетлни услуги по договор № И0160268 от 07.05. 2003. Неподаването на
възражение срещу заповедта по чл. 410 ГПК и признаването на вземането на
кредитора лишава дружеството-ищец от правото да иска установяването им по
съдебен ред. Дадените от съда, пред когото е висящо заповедното
производство, указания до заявителя да предяви иск за установяване на вземането
си в едномесечен срок съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК, не освобождават съда,
разглеждащ предявения установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, от задължението
му да провери абсолютните процесуални предпоставки, които обуславят
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Съдът, пред когото е
висящо исковото производство, не е обвързан от констатацията на съда по
заповедното производство, че е подадено в срок възражение от длъжника срещу
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, както и от дадените
указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, а е длъжен да провери допустимостта на
предявения установителен иск /Тълкувателно решение №
4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК/.
В
разглеждания случай се установява, че длъжникът в заповедното производство в
срока по чл. 414 ГПК е подал възражение срещу вземането само в частта, касаеща
претенцията от 20 лв., представляваща главница, начислена в периода от
07.10.2014 г. до 06.01.2015 г. за далекосъобщитетлни услуги по договор №
И0160268 от 07.05. 2003. В останалата част ответницата е заявила, че не оспорва
и признава дължимостта на вземането както за главница, така и за неустойка и
мораторна лихва. При липсата на възражение по смисъла на чл. 414, ал. 1 ГПК
следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила и исковата
защита е недопустима. Недопустимо е и предявяването на иск по чл. 422 ГПК за
суми, различни от сумите, за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК. В
настоящия случай заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело №
72121/2017 г. е издадена за мораторна лихва в размер на 4,76 лв., срещу която
длъжницата в заповедното производство не е възразила. Въпреки това с иска по
чл. 422, вр. чл. 415 ГПК ищецът – взискател по заповедното производство е
съединил иск за установяване на дължимостта на мораторна лихва в размер на
27,10 лв. Искът по чл. 422 ГПК, касаещ вземанията за тези суми, се явява
недопустим. Ето защо настоящият съдебен
състав счита, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК обжалваното
първоинстанционно решение на Софийския районен съд следва да бъде обезсилено, а
производството по делото – прекратено.
По
частната въззивна жалба на ответницата срещу определение от 13.11.2020 г. на СРС, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК:
С
обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата
на ответницата за изменение на решението в частта му за разноските, присъдени в
полза на ищеца.
Частната
въззивна жалба е подадена в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, но към настоящия момент същата е недопустима поради
отпаднал интерес от разглеждането, по следните съображения:
С
настоящото съдебно решение въззивната инстанция приема, че първоинстанционното
решение е недопустимо, поради което следва да се обезсили, а производството по
делото да се прекрати. След обезсилване на решението следва да се пререши и
въпросът за разноските. С оглед изхода на спора ищецът нямат право на разноски.
Определението по чл. 248 от ГПК няма самостоятелен характер /няма самостоятелно
съществуване без решението, което изменя или допълва/, а това прави
разглеждането на частната жалба и извършването на проверка за правилността на
определението безпредметно. За жалбоподателя е отпаднал правният интерес от
обжалване, доколкото въпросът за разноските, дължими на ищеца, е обусловен от
изхода на делото по материално-правния спор. След като решението на СРС се
обезсилва и в частта, в която са присъдени разноски в полза на ищците,
търсената защита срещу определението по чл. 248 от по същество е дадена, поради
което частната въззивна жалба следва да се остави без разглеждане, а
производството в тази част да бъде прекратено.
По
отношение на разноските:
С оглед
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК въззивницата има право на
сторените в настоящото производство разноски в общ размер на 440 лв., от които 25
лева държавна такса за разглеждане на въззивната жалба, 15 лв. за разглеждане
на частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, както и 400 лв. за
възнаграждение за един адвокат, съгласно договор от 09.10.2020 г., сключен на
основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА.
В полза
на ответницата следва да се присъдят и сторените по делото разноски в
първоинстанцинното производство, които възлизат на сумата от 600 лева, от които
300 лева възнаграждение за адвокат за процесуално представителство по
първоинстанционното исково производство и 300 лева адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство по заповедното производство по ч. гр. дело
№72121/2017 г.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение от 27.09.2020 г., постановено по гр.
дело № 2219/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 171 състав, поправено с
решение от 13.11.2020 г. по реда на чл. 247 ГПК и прекратява производството по делото.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна
жалба вх. № 25182540/08.12.2020 г. от въззивницата Р.И. срещу определение от
13.11.2020 г., постановено по гр. дело № 2219/2018 г. по описа на Софийския
районен съд, 171 състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК
за изменение на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на Р.С.И., ЕГН ********** сумата от 40 лв., представляваща
сбор от 25 лв. държавна такса за въззивното обжалване и 15 лв. държавна такса
за разглеждане на частната жалба.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА на адвокат М.Л. –
САК, със съдебен адрес: ***, офис – партер възнаграждение за предоставена
безплатен адвокатска помощ в рамките на въззивното производство в размер на 400
лв.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА на адвокат К.Б. –
САК, със съдебен адрес:***, офис – партер възнаграждение за предоставена
безплатен адвокатска помощ в рамките на първоинстанционното исково производство
в размер на 300 лв.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА на адвокат В.Т.–
САК, със съдебен адрес:***, офис – партер възнаграждение за предоставена
безплатен адвокатска помощ в рамките на заповедното производство в размер на
300 лв.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: