Р Е
Ш Е Н И Е
№…………/……………..
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седми ноември две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Станчева
ЧЛЕНОВЕ:
Златина Кавърджикова
Иванка Дрингова
При участието на секретаря Светлана
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Р.Станчева въззивно гр.д. № 2133 по описа за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по
делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по
жалба на Г.В.Г., ЕГН ********** против решението на Районен съд – Варна,
постановено на 16.06.2016г. по гр.д. № 2458/2017г. и с което е прието за установено по отношение на ищците М.Г.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, и С.Г.С., ЕГН **********, с адрес: ***, в качеството на наследник
на починалата в хода на процеса Ц.С.И., ЕГН **********, б.ж. на гр. Игнатиево,
че въззивникът Г.В.Г., ЕГН **********, с адрес *** НЕ Е СОБСТВЕНИК на реална част от ПИ №
500.48 по ПНИ на местност „Старите лозя“ – земеделска земя, землище на
гр.Игнатиево, ЕКАТТЕ 32278, община Аксаково, одобрен със Заповед №
РД-11-7706-113 от 01.04.2011 г. на областен управител на област с
административен център гр.Варна, с площ на тази реална част от 552 кв.м., повдигната
в кафяв цвят на приподписаната от съда комбинирана
скица 2, приложена на л. 116 от гр.д. № 12724/2015 г. на ВРС, при граници на
частта: от две страни път на община Аксаково – 500.179, останалата част от НИ №
500.48 и НИ № 400.422.
Твърди се, че така
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, немотивирано и
постановено при неспазване на законоустановения ред.
Сочи, че съдът не е съобразил установеното от доказателствата, а именно,
признатото по съдебен ред на праводателите на праводателя му право по §4б ЗСПЗЗ, вписванията относно
собствеността на процесния имот и депозираните по
друго дело от ищеца С.С. свидетелски показания.
Излагат се и доводи по съществото на спора. Иска се отмяна на решението, ведно
с присъждане на разноски за двете инстанции.
В с.з., чрез
процесуален представител жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от
насрещната страна – въззиваемите М.Г.М. и С.Г.С., в
който се изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба. По същество, чрез процесуален представител се пледира за потвърждаване
на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Претендират се и направените в настоящото производство
разноски.
За да се произнесе ВОС съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание
чл.124 ал.1 ГПК.
В исковата молба на
ищците М. Г. М. и Ц.С.И., последната починала в хода
на процеса и заменена от правоприемниците си С.Г.С. и участващата на лично
основание М.М., са изложени твърдения, че са сред наследниците
на С.Г. И., в чиято полза е постановено Решение № 13141/15.05.1997г. за
възстановяване правото на собственост върху лозе, находящо
се в землището на с.Игнатиево, м.“Старите лозя“, попадащо в терен по §4 ЗСПЗЗ и
за което по ПКП е отреден стар имот 519. Твърдят, че според ПНИ от 2011г. в
признатия им за възстановяване имот попада реална част от новообразуван имот №
500.48, с площ на тази част 552 кв.м., за който имот като собственик в плана е
записан ответника Г.В.Г.. Твърдят, че последният не притежава права на
собственост, тъй като неговите праводатели, респ.
техните праводатели не са били собственици. В тази
връзка оспорват, че в полза на първоначалния праводател
Г.С.К. /Г.С.А./ е било предоставено валидно право на ползване по см. на §4
ЗСПЗЗ, както и наличието на предпоставките за изкупуване по §4а и §4б ЗСПЗЗ.
Сочат, че предвид признатите с ПНИ права на ползвател и до отричането им по
съдебен ред реституционната процедура в тяхна полза не може да бъде финализирана с издаването на заповед по §4к ал.7 ЗСПЗЗ. С
това обосноват и правния си интерес от предявяването на настоящия иск за
приемане за установено, че ответникът Г.Г. не е
собственик на процесната реална част от ПИ 500.48.
В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен
с възражения за неговата недопустимост и неоснователност. Претендира се, че въззиваемият е станал собственик на ПИ 500.48 въз основа на
разпоредителна сделка, обективирана в нот. акт № 6/2012г. Сочи, че праводателите
му са придобили правото на собственост от лица, в полза на които е било
предоставено право на ползване и надлежно реализирано право на изкупуване по
реда на §4б ЗСПЗЗ, признато със съдебно решение по гр.д. № 128/1997г. Твърди
се, че ищците не са обжалвали ПНИ, съгласно който процесният
имот е отреден именно за ползвателя. Оспорват и претенираните
от тях права на основание решение № 13141/1997г. на ПК Аксаково, сочейки, че
реституционната процедура не е приключила, липсва извършен в полза на
наследниците въвод, визираните в решението имоти не
са индивидуализирани, поради което и липсва идентичност между процесния и който и да е от тях.
Съдът, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания,
становищата на страните по съществото на спора, събраните по делото
доказателства и въз основа на приложимия закон, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Липсва спор, а това е видно и от приетите като
доказателства удостоверения за наследници, че въззиваемите
са сред наследниците по закон на С.Г. И., б.ж. на гр.Игнатиево, поч. 30.10.1981г. Същите са преки наследници на Г.С. И.,
син на наследодателя С. И., починал на 02.03.1993г.
С решение № 13141/15.05.1997г. на ПК –
Аксаково в полза на наследниците на С.Г. И. е възстановено правото на
собственост върху 4 бр. лозя, находящи се в землището
на с.Игнатиево, терен по §4, първото от които в м.“Лозята“, две в м. „Аскадан баир“ с обща 1. 500 дка и едно в м.“Ачмите“. В коментираното решение липсва индивидуализация на
имотите по стар или действащ към момента на издаването му план. Съобразно
уточненията на ищците, направени пред първоинстанционния
съд /молба на л.93-96/, описаният под номер 3 от решението на ПК имот /лозе от
1 дка в м.“Аскадан баир“ съответства на отредения им
по ПКП имот пл. № 519, в който попада и процесната
реална част от НИ 500.48/.
От заключението на в.л. ж. Баев, което
съдът кредитира като обективно и компетентно, кореспондиращо на останалия доказателствен материал, се установява, че ПНИ на
м.“Старите лозя“ е одобрен със Заповед № РД-11-7706-113/01.04.2011г. на
Областния управител, заедно с ПКП. Съобразно тези планове новообразуван имот №
500.48, целият с площ от 900 кв.м., попада в стари имоти с №№ 1.463, 1.509,
1.465 и 1.519, като последният от тези имоти е записан като имот бивша
собственост на наследници на С.Г. И.. Площта на стар имот 1.519 е 1248 кв.м., а
частта от имот № 500.48, включена в него е 552 кв.м., графично означена на
скица № 2 към заключението.
От коментираното заключение се
установява, че първият кадастрален план за процесната
територия е именно ПКП, приет с протокол № 54/11.06.2009г. и одобрен с горецитираната заповед на Областния управител. Вещото лице
е посочило още, че м.“Старите лозя“ е обобщена местност, включваща подместности с различни наименования, сред които са и
визираните в реституционното решение местности „Лозята“ и „Ескадан
баир“.
Решението, на което се позовават въззиваемите е постановено преди изменението на чл.14 ал.1
ЗСПЗЗ, обн. ДВ бр.68/99г.. В същото обаче липсва
индивидуализация на възстановените имоти. Към този момент няма и действащ план
по чл.28 ППЗСПЗЗ. Ето защо това решение няма конститутивен
ефект, поради което и реституционното производство следва да бъде финализирано с издаването на заповед по §4к ал.7 ЗСПЗЗ.
Поради това и с оглед установените по-горе обстоятелства досежно
идентифицирането на стар имот 1.519 като бивша собственост на наследодателя С.Г.
И., съвпадането на местностите, в които се намират признатите за възстановяване
имоти под № 2 и 3, като част от м.“Старите лозя“, в която е имот 1.519 и
наличието на признати права на лица по §4 ЗСПЗЗ, за част от този имот /частта
от новообразуван имот 500.48/ за въззиваемите е
налице правен интерес от търсената защита. Отричането на претендираното
от въззивника право върху тази част е преюдициално за упражняването на признатите им права като
наследници на бившия собственик, поради което и предявеният от тях отрицателен установителен иск е допустим /в т.см. ТР № 8/27.11.2013г.
по т.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС/.
Въззивникът основава правото си на собственост върху ПИ 500.48 на договор за
покупко-продажба, обективиран в нот.акт
№ 6, том ІІІ, д.337/2017г., сключен с К.Д.В.. Продавачът от своя страна е приобретател по договор за покупко-продажба от Г.С.К. и Й.Ю.К.,
съгласно нот.акт № 20/2012г.
Предвид оспорените права на праводателите му, вкл. и на тези по нот.акт
20/2012г. /Г.С.К., с турски имена Г.С.А. и съпругата му/ по делото са приети
писмени доказателства от които се установява, че на основание 26-то ПМС с
протоколно решение № 14/23.11.1978г. на ИК на ОбНС – Аксаково
на Г.К. е предоставено право на ползване върху имот – хавра
от 900 кв.м., находящ се в землището на с.Игнатиево и
граници: път, път, С.Т. и В. И.. С решение по адм.д. № 128/1997г. на ВОС е
отменен отказът на кмета на община Аксаково да признае на Г.А. права по §4б ЗСПЗЗ
и е одобрена оценката на предоставения за ползване имот.
Липсва спор, а
това е видно и от ангажираните в тази насока доказателства, че ползвателят е заплатил
определената стойност на имота.
Съгласно заключението на СТЕ предоставеният
за ползване имот, отразен в ПКП като имот 501.58 на ползвател Г.А. е идентичен с
новообразуван имот 500.48 и се намира на разстояние от 10 950 м от центъра
на гр.Варна и на 12 200 м от крайбрежната морска ивица.
Съобразно
разпоредбата на §4б ЗСПЗЗ, в ред. към датата на постановяване на решението по адм.д. № 128/1997г., респ. към датата на отменения отказ на
кмета, ползвателят може да придобие право на собственост върху предоставения му
за ползване имот, когато представлява лозе, овощна градина или ако е единствена
земеделска земя на семейството му, освен ако земята е на по-малко от 30 км. от
градове с население над 300 хил. жители или на 10 км. от крайбрежната морска ивица. В настоящия
случай е налице именно първата от визираните пречки – процесният
имот отстои на разстояние по-малко от 30 км. от гр.Варна, който е град с над
300 хил. жители, вкл. и към 1997г. Тази фактическа констатация на първоинстанциониня съд, макар и оспорена с въззивната жалба не е опровергана в настоящото производство
от въззивника, в чиято доказателствена
тежест е установяването на всички предпоставки за реализиране правото на
изкупуване. Не са наведени и оплаквания за процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, правейки този фактически извод на
база ноторно известния факт, че гр.Варна е с
население над 300 хил. жители.
Ето защо, макар и праводателят на праводателя на въззивника да е бил ползвател по см. на §4 ЗСПЗЗ, то не са
били налице предпоставките за изкупуване на предоставения му за ползване имот
при условията на §4б ЗСПЗЗ.
Постановеното
решение по адм.д. № 128/1997г. не обвързва въззиваемите, тъй като същите не са били страна в това
административно производство. Не ги обвързва и постановеното съдебно решение по
воден срещу въззивника от трето за настоящия процес
лице /И.П./ иск с правно основание чл.108 ЗС.
Следователно
извършените разпоредителни сделки по нот.акт
20/2012г. и в полза на въззивника с нот.акт № 6/2012г. нямат вещно-прехвърлителен
ефект. Това обуславя и извода, че въззивникът не е
станал собственик на процесния имот на заявеното от
него придобивно
основание /покупко-продажбата по нот.акт №
6/2012г./.
Друго основание за
претендираното от него право на собственост в срока
по чл.131 ГПК не е въведено.
С оглед на
гореизложеното, предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
На основание чл.78 ГПК въззиваемите имат право на разноски за настоящото
производство, каквото искане своевременно е заявено. Със списъка по чл.80 ГПК
са представени два договора за правна помощ за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на по 650 лв., по всеки един от договорите. Видно от
двата договора обаче е, че и двамата въззиваеми са
страни по всеки един от тях. В същото време във втория по № договор /301080/
липсва отразяване, че се касае за допълнително уговорено адвокатско
възнаграждение, евентуално доплащане по първия, в който е посочен размер от 650
лева.
Ето защо,
следващото им се адвокатско възнаграждение е именно в размер на 650 лв. Този
размер не се явява прекомерен, по арг. от чл.7 ал.2
т.2 от Наредба № 1/2004г. и при съобразяване броя на страните-упълномощители.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
решението на Районен съд – Варна, постановено на 16.06.2016г. по гр.д. №
2458/2017г.
ОСЪЖДА
Г.В.Г., ЕГН **********, с адрес: *** дол ДА ЗАПЛАТИ на М.Г.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, и С.Г.С., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 650 /шестстотин
и петдесет/ лева, представляваща разноски за въззивното
производство, на основание чл.78 ГПК.
Решението може да се обжалва при
условията на чл.280 ГПК с касационна жалба, пред Върховния касационен съд, в
1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: