Р Е Ш
Е Н И Е
Гр. София,
……………..2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Наказателно отделение, IV въззивен състав
в публично заседание на десети януари две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА
ПАПАЗЯН
ЧЛЕНОВЕ:
АТАНАС Н.
АТАНАСОВ
БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Татяна Асенова и прокурора Ахмед Кокоев, като разгледа докладваното
от съдия АТАНАСОВ ВНОХД № 4846 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С
присъда от 07.03.2014 г. по НОХД № 14578/2013 г. по описа на Софийски районен
съд, НО, 14-ти с-в, подсъдимият Л.Г.И. е признат за виновен за това, че за
времето от 10.12.2012г. до 20.12.2012г. от жилище изходящо се в гр. София, ул.
„*********е отнел чужди движими вещи /1бр. златен синджир от 14 карата с тегло
12.5гр. на стойност от 937,50/деветстотин тридесет и седем лева и петдесет
стотинки/ лв., 1бр. златен дамски пръстен от 14 карата с тегло 2.2гр. на
стойност 165,00/сто шестдесет и пет лева/лв. и 1бр. златна буква „В” от 14
карата с тегло 1гр. на стойност от 75,00/седем десет и пет лева/лв. или всичко
на обща стойност от 1177,50 (хиляда сто седемдесет и седем лева и петдесет
стотинки) лева от владението наК.Симеонов К. без негово съгласие с намерение
противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.54, вр. чл.194,
ал.1, вр. чл.55, ал.1, т.2, б. Б, вр. чл.42а, ал.1, ал.2, т.1 и т. 2 от НК, му
е наложено наказание „пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна
регистрация по настоящ адрес два пъти седмично за срок от /1/ една година;
задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от /1/ една
година.
Срещу
присъдата в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от служебния
защитник на подсъдимия И. – адв. Г., с която се моли за изменение на присъдата
в частта относно наложеното наказание. Оправя се конкретно искане за налагане
на наказание „пробация“ със същите пробационни мерки, но за по-кратък срок. С
жалбата не се иска събиране на нови доказателства.
В
разпоредително заседание на 17.10.2017 г. въззивният съд по реда на чл. 327 НПК
е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит
на подсъдимия, изслушване на свидетели или вещи лица, както и ангажирането на
нови писмени или веществени доказателства.
В
съдебното заседание пред въззивната инстанция, подс. И. не се явява, като съдът
е дал ход на делото в отсъствието на подсъдимото лице, при условията на чл.
269, ал. 3, т.4, б. „в“ от НПК, в условията на т. нар. „задочно производство“.
Пред
съда представителят на държавното обвинение моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а присъдата на СРС да бъде потвърдена. Застъпва
становище, че по делото са събрани достатъчно категорични доказателства по реда на чл. 371, т.2 от НПК
за извършеното престъпление и неговото авторство – в лицето на подсъдимия И..
Според прокурора на досъдебното производство и при провеждане на
първоинстанционното производство не са допуснати съществени процесуални
нарушения, които налагат връщане на делото в предходна процесуална фаза. По
отношение на наложеното на подсъдимия наказание изразява становище, че
последното е справедливо, поради което предлага присъдата на СРС да бъде
потвърдена.
Защитник
на подс. И. – адв. Г. моли жалбата да бъде уважена по изложените в нея
съображения, като бъде намален срока на наложените пробационни мерки.
Софийски
градски съд, като прецени изложените от страните доводи и възражения и след
като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна
служебна проверка на обжалвания съдебен акт, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира следното:
Производството
пред СРС е протекло по реда на глава ХХVІІ от НПК (съкратено съдебно
следствие), като на основание чл. 371, т. 2 НПК подсъдимият И. е признал изцяло
фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласието му
е одобрено от първоинстанционния съд.
Съобразявайки
разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК, съгласно която в случаите по чл. 372,
ал. 4 от НПК съдът приема за установени обстоятелствата, изложени в
обвинителния акт, правилно първоинстанционният съд в мотивите на присъдата е
приел за установени обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт, позовавайки се на направеното от подсъдимия самопризнание.
Законосъобразна е и констатацията му, че самопризнанието на подсъдимия се
подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство и липсват
основания за корекция на този извод на СРС.
Въззивният
съд, също както първия съд прие, че фактите, посочени в акта на обвинението и
признати от подсъдимия, се подкрепят от събраните в досъдебното производство
доказателства, което налага извод за възприемане в цялост на същите съобразно
отразяването им в обвинителния акт.
Предвид
изложеното, въззивната инстанция приема фактите, изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт и възпроизведени в мотивите на обжалваната присъда, а
именно:
Л.Г.И.
е роден на *** ***, български гражданин, неженен, неосъждан, със средно
образование, ЕГН: **********.
Св.Кирил
К. живеел под наем в апартамент, находящ се в гр.София, ул.„*********. В
апартамента задно с него, също под наем, живеел и подс. Л.И.. Двамата били
състуденти в СУ „Климент Охридски“ и спели в едно помещение на ползвания
апартамент. В гардероба на помещението в което спели двамата, в куфарче св. К.
бил поставил личните си златни накити, а именно 1бр. златен синджир от 14
карата с тегло 12.5 гр., 1 бр. златен дамски пръстен от 14 карата с тегло 2.2
гр. и 1 бр. златна буква „В” от 14 карата с тегло 1 гр.
На
10.12.2012 год. св. К. за последно бил видял златните си накити в гардероба,
след което заминал на гости при майка си в гр. Лондон, Англия, от където се
върнал преди коледните празници на същата година. Докато бил в Англия, св. К.
бил оставил накитите в куфарчето в гардероба. През времето в което св. К. бил в
Англия, подс. И. останал в апартамента. Възползвайки се от отсъствието на св.К.,
за времето от 10.12.2012 год. до 20.12.2012год., подс. И. отворил куфарчето на
св.К., от където взел златните накити на последния, а именно 1 бр. златен
синджир от 14 карата с тегло 12.5 гр., 1 бр. златен дамски пръстен от 14 карата
с тегло 2.2 гр. и 1бр. златна буква „В“ от 14 карата с тегло 1 гр., без да е
имал предварителното съгласие на К.. След като взел златните накити на св.К.,
подсъдимият И. отишъл в заложна къща, находяща се в гр.София, ул.„Граф
Игнатиев” и ул.„Любен Каравелов”, където лично продал срещу определена парична
сума, отнетия от него златен синджир 14 карата с тегло 12.5 гр., за което бил
съставен договор за покупко-продажба. В хода на досъдебното производство
подсъдимият съдействал на разследващите органи, като посочил в коя заложна къща
е заложил златния синджир, вследствие на което същия бил приобщен по делото и
предаден на полицейските служители, с протокол за доброволно предаване, от
служителя на заложната къща – св.И.Н.. Останалите златни накити, които отнел от
владението на св.К., а именно 1 бр. златен дамски пръстен от 14 карата с тегло
2.2 гр. и 1 бр. златна буква „В” от 14 карата е тегло 1 гр., подс. И.
заложил в заложна къща „Жойз”, намираща се в гр.София на ул.„********, за което
бил издаден заложен билет с № 565/20.12.12 год. Преди приключване на
досъдебното производство, подс. И. откупил обратно от заложната къща заложените
златни накити, за което бил съставен приходен касов ордер с № 10/10.01.13 год.,
издаден от заложна къща „Жойз“, като основание за погасяване на заложен билет с
№ 565/20.12.12 год., след което по собствена подбуда ги върнал на св.К..
Така
възприетата фактология се подкрепя от направеното от подсъдимия И.
самопризнание и от събраните на досъдебното производство доказателства и
доказателствени средства – показанията на св.К.К. (пострадал), св.И.Н., св. М.Т.,
протоколи за доброволно предаване, оценителна експертиза, графическа
експертиза, заложни билети, приходно-касов ордер, разписка, справка за съдимост
по отношение на подсъдимото лице.
В
съответствие с изискванията на процедурата, първостепенният съд е кредитирал
събраните на досъдебното производство доказателства и доказателствени средства.
Приел е, че доказателствените материали безпротиворечиво установяват
обстоятелствата относно фактическата обстановка и се подкрепят от направеното
от подсъдимия признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт. Счел е, че доказателствата са непротиворечиви, поради което
не ги е подложил на отделно подробно обсъждане, ръководейки се от постановеното
в т. 4 на ТР № 1 от 06.04.2009 г., ОСНК на ВКС, че „необходимо и достатъчно
условие за приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК е надлежно
приобщените и проверени гласни, писмени и веществени доказателства убедително
да потвърждават признатите от подсъдимия факти“.
При
извършената самостоятелна преценка на доказателствената съвкупност, събрана в
хода на досъдебното производство, въззивната инстанция намира, че това условие
е изпълнено. Признатите от подсъдимия факти убедително се потвърждават от
доказателствените материали по делото.
Както
правилно е заключил контролираният съд от съвкупната преценка на ангажираните
по делото гласни доказателствени средства – показанията на св.К.К. (пострадал),
св. И.Н., св. М.Т. се установява по безспорен
начин авторството на извършеното престъпление в лицето на подсъдимото лице, в
съответствие с направеното от него самопризнание. Като допринасящи за
изясняване авторството на процесното деяние, въззивният съд оценява
ангажираните по делото писмени доказателства (заложни билети и договор за
покупко-продажба, декларация за произход и др.), както и заключението на
изготвената по делото графическа експертиза, която въззивният съд кредитира
като обективно и компетентно изготвена. Видно от експертното заключение подписът
в графа „Продавач” на договор за покупко-продажба на 1 бр. златен синджир от 14
карата с тегло 12.5 гр. от 18.12.12 год., в графата „Декларатор” в декларацията
към договора, както и подписът и ръкописният текст „Л.И.“ находящи се в графа
„Заемател” в заложен билет № 565/20.12.12 год. са съответно положени и изписани
от подс. Л.И..
От
приложения по делото приходен касов ордер №10 от 12.01.2013 г. и показанията на
пострадалия свидетел К. се установява, в подкрепа на направеното от подсъдимия
самопризнание, че последният е откупил
обратно от заложната къща заложените златни накити – 1 бр. златен дамски
пръстен от 14 карата с тегло 2.2 гр. и 1 бр. златна буква „В” от 14 карата е
тегло 1 гр., като по собствена подбуда ги върнал на св. К. преди приключване на
досъдебното производство.
От
показанията на пострадалия свидетелК.К. се установява времето и мястото на
извършване на престъплението, както и конкретния предмет на престъпното
посегателство.
Показанията
на разгледаните свидетели настоящата инстанция намира за последователно,
обективно и достоверно изнесени, като същите се подкрепят от останалия събран
по делото доказателствен материал.
Съдът
в този му състав, подобно на предходния, кредитира като обосновано и обективно
заключението на извършената в хода на досъдебното производство
съдебно-оценителна експертиза, от която се установява общата стойност на
отнетите вещи от владението пострадалото лице.
Констатация
за съдебното минало на подсъдимия И. към датата на деянието, районният съд
правилно е направил въз основа на приложената и приетата по справка за съдимост
на подсъдимото лице.
На
базата на възприетите фактически обстоятелства районният съд правилно е
достигнал до извода, че подсъдимият И. от обективна и субективна страна е
осъществил състава на престъпление по чл.194,
ал.1 от НК, като за времето от 10.12.2012 год. до 20.12.2012 год. от жилището,
в което живеел, а именно гр.София, ул.„Иван Вазов“ № 15, вх.1, ет.1. ап.1,
извършил действия, насочени към отнемане на чужди, собственост наК.К. движими
вещи, а именно 1 бр. златен синджир от 14 карата с тегло 12.5 гр. на стойност
от 937.50лв., 1 бр. златен дамски пръстен от 14 карата с тегло 2.2 гр. на
стойност 165.00лв. и 1 бр. златна буква „В“ от 14 карата с тегло 1 гр. на
стойност от 75.00лв., или всичко на обща стойност от 1177.50лв., от владението
наК.Симеонов К., без негово съгласие.
Кражбата
е типично престъпление засягащо обществените отношения по необезпокоявано упражняване правото на
собственост на гражданите, изразяващо се в лишаване
собственика/владелеца/държателя на движима вещ с определена стойност от
владението върху нея, без негово съгласие като е налично и намерение у
отнемащия вещта да я присвои. В конкретния казус описаните в обвинителния акт
вещи са чужди движими вещи по заложеното от законодателя определение в чл.110
от ЗС, за отнемането на които подсъдимият И. не е получили съгласие или
разрешение за вземането им от собственика им – св.К.К..
Престъплението
е довършено, тъй като и подсъдимият е прекъснал владението върху
инкриминираните вещи на св. К. върху инкриминираните вещи, като е успял са да
установят своя фактическа власт върху тях и да се разпоредят с тях, (залагайки
ги в заложна къща).
От
субективна страна деянието е извършено при пряк умисъл, тъй като подсъдимият е
съзнавал, че отнема чужди движима вещ, че отнемането не е въз основа на закона,
като е имал намерение да присвои вещите. В тази връзка следва да се посочи, че
присвоително намерение е налице, не само когато деецът желае да си служи с
вещта и я използва като своя, съобразно предназначението, по начина, по който
това би могъл да стори собственикът ѝ, но и когато се разпореди с нея
(фактически или юридически) в свой или чужд интерес, каквото разпореждане
именно е извършил подсъдимия, предавайки инкриминираните вещи в заложна къща.
Подсъдимият е предвиждал и настъпването на общественоопасните последици от
деянието, като е искал настъпването на тези последици, а именно да се разпореди
с предмета на престъплението в своя полза. В такава насока са показанията на
св. И.Н., св. М.Т., съгласно които подсъдимият Л.И. лично е заложил
инкриминираните вещи срещу получаването на определена парична сума.
Правилно
е решението на контролираната инстанция, че извършеното от подсъдимото лице
деяние не следва да бъде подведено под привилигирования състав на чл. 197, т.1
от НК, доколкото част от инкриминираните вещи (противозаконно отнетият златен
синджир) не е бил върнат или заместен от страна подсъдимото лице, а е бил
предаден на полицейските служители от служителя
на заложната къща – св. И.Н.. Въззивната инстанция споделя изводите на първия
съд, че в случая е неприложима и разпоредбата на чл. 218б, ал.1 вр. чл. 194,
ал. 3 от НК, доколкото с оглед стойността на предмета на осъщественото
престъпление, начина на извършване на инкриминираното деяние – предвид предаденото
доверие на пострадалото лице, с което подсъдимият е съжителствал, не може да се
приеме, че става въпрос за маловажен случай, като обществената опасност на
деянието не е по-ниска в сравнение с обикновените случай на престъпление от
същия вид.
За
престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен, законът предвижда
наказание „лишаване от свобода“ в размер до осем години.
Противно
на доводите на защитата, въззивният съд намира, че не са налице основания за
изменение на първоинстанционната присъда в частта относно наложеното на
подсъдимия наказание.
С
атакуваната присъда СРС е наложил на подсъдимия наказание „пробация“ със
следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес два пъти
седмично за срок от /1/ една година; задължителни периодични срещи с
пробационен служител за срок от /1/ една година. Така наложеното наказание
въззивната инстанция намира за справедливо. Районният съд обосновано е отчел
фактите, установени по делото и имащи значение за определяне вида и размера на
наказанието – липсата на отегчаващи и наличието на многобройни смекчаващи
отговорността на подсъдимия обстоятелства), както и това, че и най-леко
предвиденото наказание „лишаване от свобода“ за съответното престъпление (три
месеца „лишаване от свобода“), не е справедливо и се явява несъразмерно тежко.
Предвид горното законосъобразно е преценил, че са налице условията на
предвидената от законодателя правна възможност за определяне на санкцията на
подсъдимия при прилагане на чл. 55 от НК, като съобразно нормата на чл. 55, ал.
1, т. 2 б. „б“ от НК, доколкото за съответното престъпление не е предвиден
най-нисък предел на наказанието, е заменил предвиденото за извършеното
престъпление наказание „лишаване от свобода“ с „пробация“ при горепосочените
пробационни мерки,
Доколкото
в разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК е предвидено, че когато са налице
случаите на чл. 58а, ал. 1-3 от НК и условията на чл. 55 от НК, съдът следва да
приложи само чл. 55 от НК, ако е по-благоприятно за дееца, независимо, че не е
изрично посочено от първоинстанционния съд в мотивите на присъдата, в
конкретния случай разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2 б. „б“ от НК безспорно се
явява по-благоприятна за дееца (с оглед предвидената възможност за замяна на
наказанието „лишаване от свобода“ с „пробация“), с оглед на което законосъобразно
последната е била приложена от страна на първия съд.
Правилно
съдът е преценил, че наказание „пробация“ в срок от една година със следните
пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес, и по чл. 42а, ал.
2, т. 2 от НК – задължителни срещи с пробационен служител е справедливо и
съответно на обществената опасност на конкретното деяние и деец, като отговаря
на изискванията на наказателната репресия, както и в пълна степен би изпълнило
визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална превенция. С оглед
горното, доводите на защитата за намаляване размера на наложеното на подсъдимия
наказание, въззивната инстанция намира за неоснователни, като счита, че всяко
едно по-леко наказание би било израз на необосновано и неоправдано снизхождение
към подсъдимия и сериозно би накърнило и нарушило изискването за справедливост
на наказанието.
С
оглед изхода на производството законосъобразно направените по делото разноски
са възложени в тежест на подсъдимото лице в съответствие с разпоредбата на чл.
189, ал. 3 НПК.
При извършената, на основание чл. 314, ал. 1 НПК,
цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната присъда, въззивната
инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното изменение или
отмяна, поради което и с оглед изложените съображения, постанови своето
решение.
Воден от
гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 НПК, Софийски градски
съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 07.03.2014 г. по НОХД №
14578/2013 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 14 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.