Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……….,
31.01.2020 година, град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина
Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана
Ружина,
след като разгледа
докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 16299 по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка
с чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 49490 от 16.10.2018 г., постановено по
гражданско дело № 31421 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 37
състав, било постановено издаването на заповед за защита в полза на А.Р.А. срещу
Ю.О.П., като последният бил задължен да се въздържа от извършване на домашно
насилие, забранено му било да се приближава до молителката на разстояние
по-малко от 200 метра за срок от 6 месеца, считано от датата на издаване на
заповедта, като бил предупреден и, че при констатирано от полицейските органи
неизпълнение на заповедта, полицейският орган е длъжен да го задържи и да
уведоми незабавно органите на прокуратурата и бил осъден да заплати глоба в
размер на 200 лева и държавна такса в размер на 25 лева по сметка на СРС.
Недоволен от така постановеното решение останал Ю.О.П.,
ответник в първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, който обжалва
същото изцяло. Излага се, че решението е неправилно, поради противоречие с
материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила. Излага доводи и съображения
за посочените пороци. Моли съда да постанови решение, с което да отмени съдебния
акт в обжалваната от него част, като отхвърли молбата за предоставяне на
съдебна защита и му присъди сторените в производството пред двете съдебни
инстанции разноски.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по
делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира
сторените деловодни разноски по представен списък.Окончателното си становище
излага в писмени бележки, вх. № 131533/28.10.2019 г.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН, молителката в
първоинстанционното производство А.Р.А., въззиваема страна в настоящето
производство, депозира писмен отговор, като оспорва въззивната жалба на
ответника като неоснователна. Излага подробни съображения, като моли съда да
постанови решение, с което да остави в сила обжалвания съдебен акт.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по делото, оспорва жалбата и
поддържа заявеното в отговора си становище. Моли съда да постанови решение, с
което да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен. Не претендира
присъждане на деловодни разноски. Окончателното си становище по делото излага в
писмени бележки, вх. № 132183/29.10.2019 г.
Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока по
чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в първоинстанционното производство, имаща
правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата
на чл.258 от ГПК във връзка с чл. 17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт,
като поради това следва да се разгледа по същество.
При
произнасянето по спора въззивния съд, съобрази следното :
Производството пред Първоинстанционният Софийски районен съд било
образувано по молба от 18.05.2018 г., подадена от А.Р.А. за защитата й срещу Ю.О.П..
Молителката твърдяла, че ответникът осъществил спрямо нея актове
на домашно насилие на 29.04.2018 г. и на 30.04.2018 г., които подробно
описвала.
Ответникът оспорвал изцяло твърденията на молителката за
За да постанови обжалвания съдебен акт,
Първоинстанционният Софийски районен съд приел за установена следната
фактическа обстановка :
Ответникът е фактически съжител на молителката.
По делото била представена декларация по 9, ал. 3 от
ЗЗДН, приет бил диск със записи от 30.04.2018 г. и били разпитани свидетелите Д.К.,
М. Е., С.И.и Д.Й., като първоинстанционния съд кредитирал показанията на
свидетелите Е.,И.и Й., а предвид конфликтните отношения между свидетелят К. и
ответника, удостоверени с приложения диск, и признанието на самия свидетел, че
на 30.04.2018 г. помежду им с ответника имало физическа саморазправа, не
кредитирал показанията му, считайки ги за необективни.
С показанията си свидетелката Е. установила, че на
30.04.2018 г. ответникът дошъл в офиса на счетоводната къща на молителката,
където свидетелката работела. В присъствието на свидетелката, ответникът
повишил тон на молителката, започнал да я дърпа за ръката, макар тя да му
казвала, че иска повече да се разправят. Тогава се намесил свидетелят К., който
през цялото това време също бил в офиса, и се стигнало до физически сблъсък
между този свидетел и ответника.
Свидетелите Й. иИ.не били преки свидетели на актовете
на домашно насилие, за които се водело делото. Й. установил, че отношенията
между страните понастоящем били влошени, а свидетелкатаИ.установила
състоянието, в което се намирал самия ответник след инцидента, станал на
работното място на молителката.
При тази фактическа установеност и ангажирани писмени
и гласни доказателства, Първоинстанционния съд е постановил обжалвания съдебен
акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложимия закон и по свое убеждение, прие за установено следното от фактическа
страна:
Въззивният съд, споделя установената в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за
необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание § 1 от
Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК, правейки я по
този начин част от своя съдебен акт. Същата се установява от събраните по
делото писмени доказателства, от които съдът приема за относими към предмета на
доказване декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, подписана от молителката,
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, съгласно който страните по
спора са придобили в съсобственост описания в този нотариален акт недвижим
имот.
Останалите представени от страните писмени
доказателства, а именно – постановление за отказ да се образува наказателно
производство от 02.07.2018 г. на СРП по прокурорска преписка № 27087/2018 г.,
договор за отговорно пазене и приемо-предавателен протокол от 30.04.2018 г.,
както и разрешение № 20170313058, издадено от МВР на въззивника, не са относими
към предмета на доказване по делото, поради което същите не следва да бъдат
обсъждани подробно. Все пак следва да се отбележи, че първият документ
установява твърденията на въззиваемата, че на 30.04.2018 г. сезирала 01
РУ-СДВР, а вторият кореспондира с твърденията на въззивника, че предприел
действия за ремонт на автомобил, ползван от страните.
Въззивният съд изключва от доказателствената
съвкупност представения диск със записи и снимки, направен от въззиваемата и
свидетелката Е. на 30.04.2018 г., доколкото същият се явява негодно
доказателствено средство по ГПК.
Въззивният съд, като прецени по реда на чл. 172 от ГПК
показанията на разпитаните в
първоинстанционното производство свидетели М.П.Е., Д.И.К., доведени от
въззиваемата, и С.Г..и Д.Г.Й., доведени от въззивника, без дела и родство със
страните, кредитира същите в частите им, касаещи личните впечатления свидетеля
за правно релевантните факти по делото. Отделно от това, за да кредитира
показанията на тези свидетели, съдът отчита факта, че свидетелката Е. се намира
в трудовоправни отношения с въззиваемата, свидетелят К. е клиент на ръководената
от нея счетоводна къща, а свидетелят Й. е в колегиални отношения с въззивника.
По отношение на свидетелят К. следва да се посочи, че независимо от
възникналото на втората посочена дата физическо противопоставяне с въззивника,
този свидетел е предупреден за носената от него наказателна отговорност и е дал
показанията си след това, като приетата от съда фактическа обстановка следва да
бъде допълнена с показанията му. С показанията си този свидетел установява, че
29.04.2018 г. той видял въззиваемата, заедно със сестра й, пред блока (самият
свидетел живеел в съседство на страните), като видял, че въззиваемата била
разстроена и тя му обяснила причината за това. Той я закарал до 3 РУ, където я
оставил, след като потвърдил уговорката им за следващия ден, изразяваща в
помощта на въззиваемата за попълване на съответна декларация за доходите му
като физическо лице. На следващия ден двамата с молителката отишли до офиса и
след около 10 минути там дошъл и въззивника, който започнал да й говори на
висок тон и да я й посяга. Тук свидетелят се намесил, като след кратка схватка
помежду им успял да изтласка въззивника от стаята. Той обаче се върнал и
започнал да ги заплашва, тъй като въззиваемата и свидетелката Е. снимали
случващото се с телефоните си, като настоявал да ги изтрият. Като разбрал, че
на мястото е извикана полиция си тръгнал. След това дошъл патрул от 01 РУ-СДВР
и въззиваемата пуснала жалба. Този свидетел уточнява, че за случилото се на
29.04.2018 г., въззиваемата му споделила, че била в дома си и сушела косата, а
като спряла сешоара, след разменени помежду им с въззивника реплики, той й
ударил шамар. Според този свидетел въззиваемата била разстроена докато му
разказвала това и плачела.
Във въззивното производство като писмено доказателство
по делото е прието постановление от 08.04.2019 г. на СРП за отказ да се
образува досъдебно производство по пр. пр. № 5986/2019 и по пр., вх. №
227000-1300/2019 г. по описа на 03 РУ-СДВР, който документ настоящият съдебен
състав не обсъжда като неотносим към предмета на доказване по делото, доколкото
касае възникнал след процесните дати спор между страните за ползване на
съсобствения им имот.
Други относими доказателства за твърденията на
страните не са ангажирани в настоящата въззивна инстанция.
При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните
изводи от правна страна :
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя прецизните
правни изводи на първоинстанционния съд, касаещи осъществяването на актове на
домашно насилие от страна на ответника над молителката, изложени в мотивите към
обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги преповтаря, а
препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН във
връзка с чл. 272 от ГПК.
С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи
следното:
Неоснователни са доводите, че сочените актове на
домашно насилие не са установени от молителката при условията на пълно и главно
доказване. В случая, въззиваемата е твърдяла два акта на домашно насилие,
осъществени съответно на 29.04.2018 г., станал в дома на страните, и на
30.04.2018 г. на работното й място в присъствие на свидетелите К. и Е.. Тези
два акта на домашно насилие безпротиворечиво се установяват от представената от
въззиваемата декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и от показанията на посочените
свидетели, като не се опровергават от доказателствата, ангажирани от
въззивника. Следва да се отбележи, че противно на твърденията в жалбата,
представената от въззиваемата декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН съдържа всички
необходими реквизити, като еднозначно индивидуализира страните и сочените
актове на домашно насилие, като представлява годно доказателствено средство за
изложените в нея обстоятелства. Поради това, по отношение на тази декларация в
частта й относно първия акт на домашно насилие, осъществен на 29.04.2018 г., е
приложима разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, съгласно която когато няма
други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание
приложената декларация по чл. 9, ал. 3. Следователно, по отношение на този акт
на домашно насилие посочената декларация се явява достатъчно основание за
издаване на заповед за защитата на въззиваемата, поради което правилно такава е
издадена от първоинстанцинния съд. Въззивният съд споделя изводите на
първоинстанционния съд и относно това, че предвид осъществяване на втория акт
на домашно насилие в присъствието на трети лица – свидетелите К. и Е.,
декларацията не се ползва с формалната доказателствена сила по чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, а обстоятелствата за които се отнася следва да бъдат установени с
допустимите доказателствени средства по чл. 13 от ЗЗДН, а предвид препращащата
разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на същия закон, и с допустимите
доказателствени средства по ГПК. В случая налице са непротиворечивите и взаимно
допълващи се показания на свидетелите Е. и К., които въззивният съд кредитира и
които изцяло кореспондират с твърденията на пострадалата. С тях се установява,
че на процесната дата 30.04.2018 г.
въззивникът дошъл на работното място на въззиваемата, и в присъствието на тези
свидетели й повишил тон и започнал да я дърпа, а след намесата на свидетеля К.,
с когото си разменили удари, отправил заплахи към всички тях. Тези обстоятелства
се установяват и от показанията на свидетелите Й. и И., които въззивника
посетил след всеки от инцидентите. Според Й., въззиваемият бил в отпуск до края
на месец април 2018 г., но една неделя (денят 29.04.2018 г. също е неделя),
преди края на ползвания отпуск дошъл надвечер около 19-20 часа, като бил
разстроен и му споделил, че въззиваемата го обвинила за нещо по колата.
Свидетелят не е уточнил с какво точно свързва времето на пристигане на
въззивника, като посочения от него примерен времеви интервал (определен с
„около“) предполага,че пристигането на въззивника може да е станало по всяко
време между 18.30 - 20.30 часа. Следователно, тези показания на свидетеля не
опровергават твърденията на пострадалата, че станала жертва на домашно насилие
вечерта на същата дата – 29.04.2018 г. Аналогично е положението с показанията
на свидетелката И., на която споделил, че в офиса на въззиваемата техен съсед
му вдигнал скандал и го изгонил от там. Свидетелката установява, че въззивникът
бил много гневен, ядосан и притеснен при идването си при нея, като ризата му
била скъсана. Тези обстоятелства, лично са възприети от свидетелката, поради
което съдът е кредитирал показанията й в
тази им част, но по никакъв начин не опровергават показанията на свидетелите Е.
и К., които са очевидци на втория акт на домашно насилие. Цялостната преценка
на доказателствената съвкупност обуславя като единствено възможен извода, че на
процесните дати въззивникът е осъществил твърдените актове на домашно насилие
спрямо въззиваемата, поради което първоинстанционният съд правилно е издал
заповед за защитата й.
Доводите в жалба, касаещи злоупотреба с права от
страна на въззиваемата, която води настоящето дело като средство за уреждане на имуществени
отношения между страните изобщо не следва да бъдат коментирани, тъй като не
кореспондират с доказателствената съвкупност по делото. Налице са единствено
предположенията на свидетелката И., че не се касае за домашно насилие, а за
спор за съсобственото жилище на страните, като в тази й част показанията й
нямат никаква доказателствена стойност. Следва да се отбележи, че свидетелите,
с показанията си установяват лично възприети факти, релевантни на спора, а техните
мнения, умозаключения, оценки и предположения не са факти и не следва да бъдат
вземани предвид от съда при произнасяне по спора. От друга страна,
санкционирането на отношенията на страните в настоящето производство с
обжалвания съдебен акт, по никакъв начин не би могло да се отрази на имуществените
им отношения, развити например в производство по съдебна делба на съсобствения
им имот или за управление на съсобствен имот.
Отделно от това, при цялостната проверка на действията
на първоинстанционния съд, касаещи допускането и събирането на доказателствата
и тяхната оценка, въззивния съд не констатира нарушения на процесуалните
правила, опорочаващи формирането на вътрешното му убеждение, респективно -
постановеното в следствие на това решение. Не са налице и общо сочените в
жалбата допуснати нарушения на материално правни норми, довели до неправилност на
обжалвания съдебен акт. С оглед пълнота на изложението, такива нарушения биха
били налице при несъобразяване на императивна, материално правна норма, която следва да е конкретно посочена в жалбата. В
случая, това не е така, дори и само поради липсата на такова конкретно
посочване и обхвата на въззивна проверка, съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, който в този случай е ограничен до посоченото в жалбата.
Ето защо, въззивният съд намира оплакванията във
въззивната жалба за изцяло неоснователни. Първоинстанционният съд е постановил
решението си в съответствие с доказателствената съвкупност и правилната й
преценка. Обжалваният съдебен акт постановен при правилно приложение на закона
към значимите по делото факти, като същия е валиден и допустим, а съобразно
изложеното по-горе и правилен.
По изложените правни аргументи и поради съвпадение на
крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първата инстанция, въззивния
съд счита, че първоинстанционното решение е правилно, не страда от визираните
пороци и следва да бъде оставено в сила.
По разноските
:
Съдът е сезиран с претенция за присъждане на сторените
деловодни разноски само от въззивника, като с оглед изхода на спора същата се
явява неоснователна.
При този изход на спора и при условията на чл. 18, ал.
1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и във
връзка с чл. 11, ал. 3 и чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН въззивникът следва да се осъди
за дължимата по делото държавна такса в размер на 25 лева (доколкото въззиваемата
е съединила с молбата си две искания за съдебната си защита, по всяко от които
се дължи съответна държавна такса в размер на 25 лева, респективно в размер на
12,50 лева за въззивната инстанция, като въззивният съд не е ангажиран от действията
на първоинстанционния съд по събирането на такса в по-нисък размер от дължимия
за първоинстанционното производство).
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен състав, на основание чл.
17, ал. 5, предложение І от Закона за защита от домашното насилие,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение №49490 от 16.10.2018 г.,
постановено по гражданско дело № 31421 по описа за 2018 г. на Софийски районен
съд, ІІІ ГО, 37 състав.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на въззивника
Ю.О.П., за присъждане на сторените
деловодни разноски като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА
въззивника Ю.О.П., с
ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в
размер на 25 (двадесет и пет) лева.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ:
1. …………… 2. ……………