О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр. ЛОВЕЧ, 15.02.2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито заседание на петнадесети февруари през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. № 21 по описа за
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от Т.К., депозирана чрез процесуалния
представител на дружеството юрисконсулт Д.А., срещу Разпореждане № 3808 от 23.11.2018 г. на Районен съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. № 2327 по описа на съда за
Според
жалбоподателя заповедното производство е
специално уредено производство за създаване на изпълнително основание за
вземане, което не се оспорва. С оглед посоченото съдът е следвало единствено да
извърши проверка на формалната редовност от външна страна на заявлението и
наличието на задължителните реквизити на същото, като всички останали въпроси е
следвало да бъдат обект на изследване в едно евентуално исково производство по реда
на чл. 422 от ГПК. Счита, че съдът неправилно е приел, че клаузата, на база
която е начислена неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В
тази насока се мотивира, че неустойката е била уговорена между страните с цел
обезщетение на вредите, причинени от неизпълнението на задължението на
заемателя да предостави в срок обезпечение – поръчител или банкова гаранция и
по този начин да обезпечи обичайните вреди при едно неизпълнение на паричното
задължение. Релевира, че е осъществен, предвиденият в чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
фактически състав, поради което е налице и годно основание за заплащане на
неустойка. Позовава се на тълкувателна практика на ВКС, в която е възприето
становището, че неустойката може да се прогласи за нищожна само ако целта, с
която е уговорена излиза извън присъщите й функции - обезщетителна,
обезпечителна и санкционна, а в процесния случай същата е уговорена да обезпечи
евентуалните вреди от неизпълнение. По отношение на претендираната сума за
разходи за извънсъдебно вземане сочи, че същите представляват разходи по
изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни
обаждания, лични посещения и др. Твърди, че същите произтичат от клауза,
договорена доброволно между кредитора и длъжника и че не е налице противоречи с
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, доколкото в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е
уредена възможност за кредитора да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги. Акцентира на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, в която е предвидено,
че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит.
Моли обжалваното разпореждане да
бъде отменено и съдът да се произнесе по същество, като уважи заявлението и
издаде заповед за изпълнение за сумата, за която районният съд се е прозинесъл с
отхвърлителен диспозитив.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 12.12.2018 г., а жалбата е подадена на 17.12.2018 г.
/видно от п. кл., намиращо се на л. 14 от делото/, против подлежащ на обжалване
съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413,
ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 2327/2018г. по описа на
Районен съд – Ловеч, намира за установено следното:
Със заявление за издаване на
заповед за изпълние по чл. 410 от ГПК, по което е образувано
производството пред първоинстанционния съд, заявителят „Агенция за контрол на
просрочените задължения“ ЕООД е претендирал, че Д.А.М. дължи заплащане на следните
суми: 338,68 лв., представляваща главница; 34,62 лв. - договорна лихва за времето
от 22.01.2018 г. до 21.06.2018 г.; 235,38 лв. – неустойка за неизпълнение на
задължение; 45 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 18,17 лв.
– законна лихва за времето от 22.06. до 14.11.2018 г. и законна лихва от подаване
на заявлението до изплащане на вземането. В обстоятелствената част на
заявлението е посочено, че вземането прозитичат от Договор за паричен заем с № 3110644/21.12.2017
г., сключен между „Изи Асет Мениджъмънт“ АД и Д.М., като с договор за цесия от
01.09.2018 г. вземането е било прехвърлено на настоящия заявител в качеството
му на цесионер. Изложени са твърдения, че длъжникът е бил уведомен по реда на
чл. 99 от ЗЗД за извършената продажба на вземането на 04.09.2018 г. от „Изи
Асет Мениджъмънт“ АД посредством писмо с обратна разписка.
С
Разпореждане № 3808 от 23.11.2018 г., постановено по делото, районният съд е уважил
заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. № 12190/21.11.2018
г. на „Агенция за
контрол на просрочените задължения“ ООД за следните суми: 338,68
лв., представляваща главница; 34,62 лв. - договорна лихва за времето от
22.01.2018 г. до 21.06.2018 г.; 18,17 лв. – законна лихва за времето от 22.06.
до 14.11.2018 г. и законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на
вземането; и присъдил съдебо-деловодни разноски в размер на 25 лв. – държавна
такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, като по отношение на сумите в
размер на 235,38 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение и
45 лв., представляваща разходи за извънсъдебно събиране на задължението го
оставил без уважение.
В мотивите си районният съд е
приел, че клаузата, на база която е начислена претенцията за такси и
комисионни за допълнителни услуги, противоречи на императивната разпоредба чл. 33, ал. 1 от ЗПК, поради
което същата се явява нищожна. Що се отнася до неустойката, съдът е счел, че
същата се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото целта, с
която е уговорена излиза извън присъщите й функции.
Настоящата съдебна инстанция
изцяло се солидаризира с мотивите на районния съд, поради което разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
На
първо място изхождайки от твърденията в заявлението относно съдържанието на
уговорките за неустойка за неизпълнение на договорно задължение, въззивната
инстанция приема, че същите са нищожни, поради противоречие със закона и
добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Непротиворечиво и утвърдено в съдебната
практика е разбирането, че клаузата за неустойка е нищожна, когато е уговорена
извън присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна
(т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСГТК) и в разрез с принципа за
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. В случая
уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение чрез
намиране на поръчител или банкова гаранция, излиза извън присъщата ѝ
обезщетителна функция. Проявлението на тази функция е компенсиране на кредитора
за вредите от неизпълнението (пълното или неточно изпълнение с оглед
характеристиките време, количество и качеството) чрез получаване на благото от
неустойката. Вредите за кредитора от неизпълнението на задълженията по договора
за потребителски кредит се проявяват с неосигуряване на следните дължими
престации - за връщане на предоставените в заем парични средства, за заплащане
на възнаграждение за тяхното ползване и реалните разходи по събирането.
Уговорената между страните неустойка в случая не обезпечава възстановяването на
тези вреди от неизпълнение на задълженията по договора, а евентуални такива от
непредставянето на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, затова
тя надхвърля обезщетителната ѝ функция. Неустойката в случая е свързана
единствено с неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчители или банкова гаранция. Предвид
акцесорния характер на това задължение, неизпълнението му не води до
самостоятелни неблагоприятни последици, а единствено парира възможен механизъм
за тяхното избягване. Такъв механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото
кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит.
Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за
неустойка е свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът разполага с
достатъчно много източници на информация, за да оцени предварително
кредитоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК), и ако оценката му е лоша,
той може да откаже да предостави кредит (чл. 18 от ЗПК), вместо да сключи
договора за потребителски кредит.
На
следващо място въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е приел,
че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който е възникнало процесното
вземане, обект на заповедта за изпълнение, е приложим Законът за потребителския
кредит /ЗПК/. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че при забава на
кредитополучателя-потребител кредиторът има право единствено на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. В настоящата хипотеза с
клаузата, на база която са начислени процесните разходи за извънсъдебно
събиране, се цели именно заобикаляне на горепосоченото нормативно предвидено
ограничение, което на основание чл. 21, ал. 2 от ЗПК я прави нищожна. Така при
едно евентуално уважаване на заявлението в обжалваната част би се стигнало до оскъпяване
на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение
и на добрите нрави. Неоснователно е направеното от жалбоподателя възражение, че
таксата „разходи
за извънсъдебно събиране“ представлява допълнителна услуга, свързана с договора, и с оглед на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК претендирането й се явява законосъобразно.
Настоящата инстанция приема, че на практика дейността, във връзка с която е
начислена процесната сума не е допълнителни услуга, а дейност по усвояването и
управлението на кредита. В чл. 10, ал. 2 от ЗПК законодателят е предвидил
изрична забрана относно начисляването на такси и комисионни, свързани с
усвояването и управлението на кредита. Изложеното е съобразено и с последната практика на ВКС по реда
на чл. 290 от ГПК, отразена в Решение № 345/9.01.2019 г. по т.д. №1768/18 г.
С
оглед изводите за нищожност на уговорките за неустойка за неизпълнение поради
противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) и за „такса за разходи за
извънсъдебно събиране на задължението“ поради противоречие със закона съдът
намира, че за произтичащите от тях вземания следва да се откаже издаване на
заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в заповедното
производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК
от длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното
със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде
констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност на страните. Ето
защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в заповедното
производство от първоинстанционния съд е законосъобразно, а изложените в тази
насока възражения неоснователни. При тази преценка заповедният съд правилно и в
съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за
изпълнение за вземанията за неустойка и за такси и разноски за извънсъдебно
събиране на вземането. В този смисъл обжалваното разпореждане е правилно и
следва да се потвърди.
Водим
от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 3808 от 23.11.2018 г. на Районен съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. № 2327 по описа на съда за
Определението не подлежи на касационен контрол.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:…………………………..
ЧЛЕНОВЕ:
1………………………….
2………………………….