№ 409
гр. Варна , 29.01.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и
девети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно гражданско
дело № 20213100500193 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано частна жалба, подадена от „АЙ
ТРЪСТ“ЕООД, чрез пълномощник ю.к. Г. срещу разпореждане
№272342/26.11.20г. по ч.гр.д.13675/20г по описа на ВРС 12 с-в, В ЧАСТТА с
която е отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
ГПК за заявени задължения за сумите: 264.27лв възнаграждение на
поръчител, 22.27 лв законна лихва за забава по това възнаграждение и
изплатени от поръчителя за сметка на кредитополучателя по обезпечен
потребителски кредит 61.38 лв административни разноски за събиране на
просрочения кредит.
Жалбата вх. №290716/21.12.20г. е подадена с куриерска пратка на
18.12.20г в законоустановения едноседмичен срок, считано от уведомяването
на заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението за сезиране на
въззивен съд е на надлежна страна – заявител срещу подлежащо на обжалване
разпореждане и производството по жалбата е процесуално допустимо, на осн.
чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово дължимата такса в минимален размер е
внесена.
Жалбоподателят излага оплаквания за неправилно приложена
нормативна уредба, като твърди, че като поръчител, понесъл плащането на
задължението на главния длъжник, е основал претендираните в заявлението
1
свои вземания на валидно възникнали договорни клаузи. Счита, че
заплатените на кредитора административни разноски неправилно са
квалифицирани като такса, събрана в нарушение на чл. 33 и чл. 10а ал. 1-2
ЗПК, тъй като не са свързани с дейностите по усвояване и управление на
кредитирането, а са направени в резултат на некоректно поведение на
кредитополучателя, просрочил падежите по погасителния план. Позовава се
на новопосочено доказателство, представляващо протокол на кредитора за
остойностяването на действията по търсене на длъжника и приканването му
да изпълни дълга в периода от настъпване на правата забава до приканването
на поръчителя да изплати дълга на кредитополучателя. Оспорва и
квалифицирането като неравноправна клауза на уговорката за предоставяна
на кредита след учредяване на поръчителството от дъщерното на кредитора
предприятие, като сочи, че потребителят е упражнил по своя лична преценка
предоставения му избор между различни възможности за кредитиране и
договорът е бил сключен след като е довършено индивидуално договорено с
кредитора финансиране чрез обезпечение с поръчителство с одобрено от
кредитора юридическо лице. Именно този начин на индивидуално договаряне
според жалбоподателя изключва неравноправността, според специалната
уредба на потребителската закрила по чл. 146 ал.2 ЗПК. Счита, че връзката
между кредитора и поръчителя не е от естество да породи съмнение за
недобросъвестност на доставчиците на свързаните услуги, тъй като
поръчителят е специализиран търговец за гаранционни сделки и обслужва и
други кредитори. Жалбоподателят оспорва и възприемането на
поръчителството като средство за заобикаляне на задължения на кредитора по
чл. 16 ЗПК да оцени платежоспособността на потребителя и по чл. 19 ал. 4
ЗПК да оповести действителните разходи по кредитирането като ГПР. Сочи,
че проверката за възможностите на кандидата е заложена в общите условия
независимо от обезпечаването и е била извършена преди договарянето на
поръчителството, а цената на допълнителния договор не е била известна на
кредитора за да следва да я оповестява предварително като част от стойността
на своята услуга. С довод за необосновано отричане на валидността на
уговорката за вземането за възнаграждението на поръчителя и начислена
върху него обезщетение за забава, договорено в размер на законната лихва и
уговорката за заплащане на допълнителните разходи по събиране на
просрочения дълг, жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането
2
да бъде отменена и вместо нея въззивният съд да постанови издаване на
заповед за всички поискани суми. Претендира и за определяне на разноски за
това въззивно производство.
Насрещна страна не се конституира в настоящото производство( чл. 413
ал. 2 ГПК).
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и
представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по
същество на искане до съда, с което не се решава спор за материално право,
съответното приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и
служебна проверка за действителност, допустимост и редовност на
заявлението, в рамките на правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014
на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу
физическо лице – потребител с настоящ адрес в седалището на сезирания съд.
Компетентният районен съд е сезиран с формуляр по чл. 410 ГПК. Съответно
на това сезиране разпореждането на първоинстанционния съд кореспондира
на акт по чл. 413 ал.2 ГПК и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана
сборна претенция, формирана от четири отделни вземания, начислени като
задължения, възникнали на две самостоятелни основания. На първо място
заявителят е посочил, че като поръчител е изпълнил обезпеченото задължение
на главния длъжник, като е удовлетворил кредитора и претендира на това
основание плащането на просрочената главница, договорна и наказателна
лихва за забава, както и сума от 61.38 лв, за която твърди, че покрива
административни разходи на кредитора за опитите по извънсъдебно
погасяване на задължението. Това задължение е допълнително обосновано с
позоваване на клауза от общи условия, с която кредитополучателят се е
задължил да отговаря за разноски, свързани с неизпълнение на задължения и
с извършените от кредитора действия по уведомяване на длъжника и опити за
извънсъдебно погасяване на дълга. На второ място заявителят се е позовал на
3
договореното с кредитополучателя възмездно поръчителство и е заявил за
плащане цената в размер на 264,27лв на ползваната гаранционна услуга.
Твърденията на заявителя достатъчно индивидуализират тези две
вземания, предмет на настоящото производство.
Въззивният съд приема, че първото вземане по тези твърдения,
последователно поддържани от заявителя и в жалбата, несъмнено следва да се
квалифицира като уговорена компенсация за вредите от неизпълнение на
задължения на кредитополучател, получил кредит за лично потребление.
Макар и да е предвидена като клауза в общи условия, компенсацията не е
уговорена по размер и затова уговорката може да се възприема само като
възпроизвеждане на общите правила за отговорност на неизправен длъжник
за вреди от неизпълнен договор(чл. 79 ал.1 ЗЗД). В случая обаче, както
правилно е констатирал първоинстанционния съд, спецификата на
потребителското кредитиране налага прилагане на специални императивни
правила, изключващи общия закон. При предприето от кредитор търсене на
реално изпълнение(в случая получено от поръчителя плащане),
положителният кредиторов интерес е покрит до разлика, представляваща
обезщетение за забава. Обемът на обезщетение с такъв характер в чл. 33 ал.2
ЗПК е лимитиран до законната лихва, и се покрива от наказателната лихва,
търсена кумулативно с процесните допълнителни разходи. Ето защо каквито
и да са били действията на кредитора не могат да бъдат допълнително
компенсирани без да се наруши изрична законова забрана. Отделно от това,
допълнителното разходване на каквито и да е средства при наличие на
доверен поръчител е несъвместимо с добросъвестността, изискваща от
кредитора по общо правило да вземе мерки за ограничаване на вредните
последици от неизпълнението (чл. 83 ал. 2 ЗЗД).
Другото вземане е породено от договора за поръчителство, сключен от
потребителя в изпълнение на условие, поставено в общите условия на
кредитора. Въззивният съд намира за неоснователен доводът за
индивидуалния характер на договарянето на обезпечения кредит. Вярно е, че
в общите си условия финансовата институция е предложила обезпечено и
необезпечено кредитиране, но характеристиката на последиците от избора на
всяка от двете опции сочи, че са предложени два различни типизирани
4
кредитни продукта, различаващи се съществено по обема на правата на
потребителя. Така от една страна, ако заяви необезпечен кредит, клиентът
сключил договора с доставчика на кредита следва да изчака неговото решение
до 14 дни дали заявлението му ще бъде одобрено без да са оповестени
конкретни критерии за обосноваване на това решение. Напротив, уговорено е
право на кредитора да откаже одобрение без мотиви и с това да осуети изцяло
действието на иначе сключения под отлагателно условие кредит. От друга
страна обаче, заявката на кредит с обезпечение, задължава кредитора да се
произнесе до 24 часа от предоставянето на вече учредената банкова гаранция
или предварително одобрен и посочен от кредитора поръчител-юридическо
лице. Явно е, че първият продукт е класическо потребителско кредитиране,
което налага на доставчика на кредитната услуга да положи пълен обем от
дължимата грижа за установяване на кредитоспособността на клиента и да
поеме сам риска от неправилната си преценка, докато вторият продукт е
сходен с рисково „бързо“ кредитиране, при което значително ограничените
възможности за преценка на риска за кредитора се компенсира с
допълнителна гаранция. Затова и след като веднъж е предпочел именно
бързото кредитиране, потребителят съвсем не е бил свободен да избира
индивидуално съдържанието на сделката и не е можел да влияе върху най-
съществения за него елемент, характеризиращ този кредит спрямо други
пазарни предложения – вида на обезпечението. Възможностите, предложени
от доставчика са несъмнено определени изключително от самия него,
включително с конкретни определения на понятията в пар. 20 и раздел трети
чл. 12 от ОУ. Затова и не може да се приеме, че с избора си на обезпечен
кредит потребителя е изразил волята си за обвързване с всички уговорки
изцяло според личния си индивидуален интерес. Такъв щеше да бъде случая
само ако доставчикът бе предоставил и право на избор на гарант, който да
предложи допълнителната си отговорност като обезпечение, за да е свободен
потребителя да се договори с лице, което му има доверие и би поело
ангажимент безвъзмездно. Обратно, при предварително изискване на високо
специализирана гаранционна услуга от професионален гарант, каквито са
както търговските банки, издаващи неотменими гаранции, така и посоченото
като безусловно одобрено свързано с кредитора гаранционно дружество,
няма никакво съмнение, че обезпечението ще е възмездно за потребителя и то
на цена, съизмерима с носене на значителен финансов риск. Затова
5
въззивният съд споделя обоснованото съмнение на първата инстанция за
типично неравноправно договаряне (чрез използване на предварително
фиксирани в общи условия клаузи, върху чието съдържание потребителя не
може да влияе) на уговорката за приетото от кредитора обезпечение и
прехвърляне на риска за сметка на потребителя, чрез пренасянето му върху
специализиран търговец срещу допълнително плащане, увеличаващо
значително цената на полученото кредитиране. Насочването на потенциално
“лошия“ кредитополучател, към учредяване на лично обезпечение от
благонадежден платец(банка или свое дъщерно дружество–финансов гарант)
във всички случаи на бърз кредит, позволява на доставчика на финансовата
услуга да си спести оценката на платежоспособността на клиента (чл.16 ЗПК),
като същевременно обявява цена за ползване(ГРП), която не включва цената
за получаване на тези специални гаранции. С това е осуетена и възможността
на потребителя да прецени основния критерий за ориентирането му в
икономическата тежест от сключената сделка при сравнението й с другите
предлагани на пазара продукти, още повече, че препоръчания от кредитора
гарант не събира възнаграждението си предварително, а го добавя към
вноските по бъдещия погасителен план. Комбинацията от условията по
възмездното поръчителство, които не може да не са известни на кредитора –
принципал на гаранта, наред с гарантираното с него изпълнение по договора
за кредит, пораждат значително фактическо оскъпяване на ползвания заем,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране(чл. 19 ЗПК).
В заключение въззивният състав достига до изводи изцяло съвпадащи с
мотивите на обжалваното разпореждане. Неоснователни са оплакванията на
жалбоподателя за неправилна интерпретация на съдържанието на сделката и
нейната цел, съответно за констатирано нарушение на императивни правила,
въведени в интерес на потребителите, за които се следи служебно при
основаване на заявление на договаряне с потребител. Заявяването на такива
задължения като безспорни несъмнено противоречи на закона(схващан в най-
общия му смисъл на съвместимост на последиците на сделката с обществения
ред на правовата държава) и съответно се санкционира на осн. чл. 411 ал.2 т.
2 ГПК. Така мотивирания отказ е основание за трансформиране на искането
6
на кредитора в защита по общия ред (чл. 415 ал.1 т.3 ГПК) за да бъде
установена безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора
след провеждане на пълно съдебно дирене по въпросите относно сключването
на сделката с участието на надлежно информирания потребител.
Обжалваното разпореждане следва да се потвърди.
Разноски във въззивното производство не се определят.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК, съставът на Варненски
окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №272342/26.11.20г. по ч.гр.д.13675/20г
по описа на ВРС 12 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявени задължения за сумите:
264.27лв възнаграждение на поръчител, 22.27 лв законна лихва за забава по
това възнаграждение и изплатени от поръчителя за сметка на
кредитополучателя по обезпечен потребителски кредит 61.38 лв
административни разноски за събиране на просрочения кредит.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от
ТР4/2013 на ОСГТК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7