РЕШЕНИЕ
№ 310
гр. Севлиево, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЕВЛИЕВО в публично заседание на шестнадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Биляна Д. Коева
при участието на секретаря ТРАЯНА П. СПАСОВА
като разгледа докладваното от Биляна Д. Коева Гражданско дело №
20234230101128 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба подадена от „Юробанк България“
АД, ЕИК *********, срещу С. А. Р. ЕГН ********** и М. С. С. ЕГН **********, с
която по реда на чл.422, ал.1 ГПК са предявени обективно кумулативно пасивно
субективено съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.9 ЗПК и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за следните суми: 1879,67 лв. –
предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит № FL1020774 от
03.10.2019 г.; 204,20 лв. – възнаградителна лихва по договора за периода 04.05.2020 г.
до 16.11.2021 г.; 229,79 лв. – мораторна лихва за периода 14.05.2020 г. до 16.11.2021 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
1396/2021 г. по описа на РС Севлиево.
Ищецът твърди, че ответницата С. А. Р. ползвала банков кредит, съгласно сключен с
„Юробанк България“ АД Договор за кредит с № FL1020774. По договора за кредит
като солидарен длъжник се задължил и ответникът М. С. С.. На дата 04.05.2023 г.
кредитополучателят преустановил плащане на дължимите вноски за главница и лихва,
като е изпаднал в забава. Допуснато било просрочие на дължими по кредита вноски,
считано от дата на изпадане в забава- 04.05.2023г. С оглед на формираното просрочие
Банката направила кредита изцяло и предсрочно изискуем, считано от 17.09.2021 г.,
като за същото информирала длъжниците с връчена им покана чрез ЧСИ В. Ц. на
основание чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ. С поканите бил даден срок и възможност на длъжниците
за доброволно изпълнение на задължението по кредита. Към настоящия момент
длъжниците не изплатили дължимите суми за лихви и главница по сключения договор
с „Юробанк България“ АД.
Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендират се разноските.
Ответниците в срока по чл. 131 ГПК са подали отговор на исковата молба чрез
1
назначения си особен представител. Оспорват се предявените искове по основание и
размер. Поддържа се, че нямало доказателства, че сумите действително били
предоставени на ответника Р.. Искането към съда е да бъдат отхвърлени предявените
искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна страна следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. чл. 9
ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал.
1 и 2 ТЗ в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
че е възникнало договорно правоотношение между ответника и „Юробанк България“
АД по договор за потребителски кредит по смисъла и изпълнение на задължението на
заемодателя да предостави кредита; че са уговорени и дължими от ответника такси за
по договора; че е настъпила изискуемостта на главното парично задължение; че е
настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора и същата е обявена на
длъжника.
Не е спорно между страните, а и от представения договор за потребителски
кредит № FL1020774 от 03.10.2019 г. се установява, че банката, в качеството на
кредитодател, се е задължила да предостави на ответниците, в качеството на
кредитополучатели, сумата от 2200,16 лв. за текущи нужди. Съгласно чл. 6 от
договора, крайният срок за погасяване на кредита е последната падежна дата посочена
в погасителния план, неразделна част от договора. Чл. 3 от договора урежда, че за
усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката лихва, изчислена при
прилагане на променлив годишен лихвен процент, който се определя като сбор от
референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 9,350 % .
Съгласно чл. 4 от договора, погасителните вноски за издължаване на кредита,
включително дължимите лихви, се заплащат на съответната падежна дата от
съответния месец, посочен в погасителния план. В чл. 14 от процесния договор е
предвидено, че при непогасяване в уговорения срок на една или повече вноски по
кредита, банката има право да обяви кредита за изцяло или частично предсрочно
изискуем.
От изслушаното, прието и неоспорено от страните заключение по съдебно-
счетоводната експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно
дадено, се установява, че кредитодателят е изпълнил основното си задължение по
договора, като е предоставил заемната сума на ответника в пълния размер по този
начин кредитът е усвоен, като са извършвани периодично погашения във връзка с
отпуснатия кредит.
След като банката е изпълнила основното си задължение да предостави кредита
на ответника, за последния се е породило насрещното му задължение да го върне в
предвидения срок на уговорените погасителни вноски, включващи и дължимото
възнаграждение. Вещото лице е установило, че заплатените суми от ответника по
договора за кредит са в размер на 429,06 лв., с които са погасени главница и лихви за
периода 03.11.2019 г. – 03.04.2020 г. Вещото лице по ССчЕ посочва, че
кредитополучателят е спрял да плаща задълженията си от 21.09.2020 г. Посочено е, че
напогасените задължения по договора са 1004,50 главница, 211,11 лв. -
2
възнаградителна лихва, 177 лв. – такси за връчване на уведомления.
Доколкото ищцовата претенция е свързана с настъпила предсрочна изискуемост
на кредита, следва да се отбележи, че съгласно дадените разяснения в т. 18 на ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип
в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието
на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще
счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не
са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване
от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й.
В случая са налице и двете предпоставки – съгласно заключението по ССчЕ се
установява, че ответникът е преустановил плащанията по кредита. Налице е и втората
предпоставка – уведомяване на длъжника за изявлението на банката да счита целия
кредит за предсрочно изискуем. Видно е, че банката е изпратила покана
– уведомление до длъжниците, с която обявява кредита за предсрочно изискуем. Тази
покана представлява валидно изявление за упражняване на преобразуващото право на
банката, тъй като недвусмислено обективира волята на кредитора поради неизплатени
задължения по конкретния договор за банков кредит да обяви непадежиралия остатък
от кредита за предсрочно изискуем. Същата е изпратена за връчване чрез ЧСИ,
каквато възможност законът изрично допуска. Същата е връчвана на адреса, който е
посочен в договора. Видно от удостоверяванията на връчителя, направени в
разписките, адресите на длъжниците са посетени на различни дати, като връчителят е
установил, че лицата не се намират на адреса. След като не е открит адресатът или
друго лице, което да получи книжата, правилно е залепено уведомление по чл.
47 ГПК. Следва да се има предвид, че извършените от връчителя удостоверявания в
съобщението имат характера на официални удостоверявания съгласно чл. 179, ал. 1
ГПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че на длъжниците надлежно е обявена
предсрочната изискуемост.
Процесният договор за кредит попада в приложното поле на ЗПК, поради което
следва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл. 11, ал.
1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 от закона, досежно съдържанието
на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения
договор.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не –чл. 7 а,л. 3 ГПК, което изрично е указано на страните при
обявяване на проекта за доклад по делото за окончателен.
От представения договор за кредит и заключението на ССЕ се установява, че
ГПР по процесния договор за потребителски кредит не е определен правилно, тъй като
3
при изчисляването му не са включени всички разходи по кредита, като реалният
размер на ГПР възлиза на 26,76%, а не посоченият в договора – 17,10 %. Видно от
заключението на вещото лице и разясненията дадени в проведеното на 16.09.2024 г.
о.с.з. в ГПР не са включени застраховка „Защита на плащанията“, месечни такси за
обслужване на разплащателната сметка и такса за разглеждане на кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В представения договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
27,10 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
разходите за застрахователна премия по застраховка „Защита на плащанията“, които се
включват в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Застрахователната премия по застраховка „Защита на плащанията“ отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
За разрешаването на този въпрос следва да се приложи определението,
съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Според тази норма
„общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая
получаването на кредита при предлаганите условия/т. 2 от условията по договора/
включва заплащането на застрахователна премия за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“. Следователно застрахователната премия представлява разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Така
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., което
настоящият съдебен състав напълно споделя.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
4
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В константната практика на СЕС се приема, че правилното посочване на ГПР в
договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти
и за възможностите на потребителя да вземе информирано решение – решение по дело
С- 1377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г., Профи Кредит
България, и др. Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C-714/2022 г.,
Профи Кредит България, неправилното посочване на ГПР задължително трябва да се
приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това
обстоятелство. Съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор за
потребителски кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на
чистия размер на кредита.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на
ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката
на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за
периодичност за връщането на сумата.
Мотивиран от всичко изложено, съдът намира, че предявеният установителен
иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК за установяване дължимостта на сумата от
1879,67 лв. – непогасена главница по договор за отпускане
на револвиращ потребителски кредит, се явява частично основателен до размер на
1771,10 лв. – остатък от чистата стойност на кредита при съобразяване на извършените
плащания от страна на длъжника по ССчЕ в размер на 429,06 лв. и следва да се
отхвърли за горницата над тази сума до пълния предявен размер. Подлежат на
отхвърляне и предявените искове за взънаградителна, мораторна лихва и такси.
По разноските:
При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски в
исковото производство се явява частично основателна. Ищецът е представил списък с
разноски по чл. 80 ГПК и доказателства за същите, както следва: 400 лв. – заплатен
депозит за вещо лице, 600 лв. – заплатен депозит за особен представител, 684,13 лв. –
платено адвокатско възнаграждение и 54,02 лв. – платена държавна такса.
Съдът намира за основателно направеното от особения представител на
ответника възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение,
поради следните съображения:
С Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. СЕС е постановил, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
5
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На следващо място, СЕС са
посочили, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. На
последно място е уточнено, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение
на СЕС и изводите в него, поради което и с оглед гореизложеното е длъжна да откаже
да приложи националната правна уредба, в случая НМРАВ.
С оглед на което размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да
се определи съобразно фактическата и правна сложност на делото, както и
обстоятелството, че процесуалният представител на ищеца не се е явил в проведеното
о.с.з. като съдът го определя в размер на 400 лв. за исковото производство и 50 лв. в
заповедното производство.
С оглед изложеното и съразмерно с уважената част от иска ответникът следва да
понесе разноски в размер на 1003,27 лв. за исковото производство. В съответствие с т.
12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, на ВКС исковият съд
следва да се произнесе и по разноските в заповедното производство. За него ищецът
има право на разноски в размер на 71,89 лв., съразмерно с уважената част от иска.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Юробанк България“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша,
ул. „Околовръстен път“ № 260 против М. С. С., ЕГН **********, с адрес с.
Крамолилн, общ. Севлиево, ул. „*****“ № *** и С. А. Р., с ЕГН **********, с адрес с.
*********, общ. ******, ул. „*****“ № ***, положителни установителни искове, че
М. С. С. и С. А. Р. ДЪЛЖАТ СОЛИДАРНО на ищеца сумата от 1771,10 лв. /хиляда
седемстотин седемдесет и един лв. и 10 ст./ незаплатена главница по Договор за
потребителски кредит № FL1020774 oт 03.10.2019 г., ведно със законна лихва от
23.11.20221 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1369/201 г. на РС Севлиево, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за главницата за разликата над сумата от 1771,10 лв. до пълния
6
предявен размер от 1879,67 лв./, както и ОТХВЪРЛЯ изцяло иска за сумата 204,20 лв.
възнаградителна лихва за периода от 04.05.2020 г. до 17.09.2021 г. и изцяло иска за
сумата 229,79 лева мораторна лихва за периода от 14.05.2020 г. до 16.11.2021 г., за
сумата 387,44 лв. – такси и и разноски.
ОСЪЖДА М. С. С., ЕГН **********, с адрес с. ******, общ. *****, ул.
„****“ № *** и С. А. Р., с ЕГН **********, с адрес с. *****, общ. *****, ул. „***“ №
*** да заплатят на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата 71, 89 лв. /седемдесет и един лева и осемдесет и девет ст./ –
разноски за заповедното производството и сумата 1003, 27 лв. /хиляда и три лева и
двадесет и седем ст. – разноски за исковото производството.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Севлиево: _______________________
7