СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "А" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно гражданско дело № 8837 по описа на съда за
2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 353720 от 06.03.2018 г.,
постановено по гр.д. № 70985/2016 г. по описа на СРС, ГО, 42 състав, e признато за
установено на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 535 от ТЗ
по отношение на С.Д.Й., че съществува вземане на А.Д.Т. в размер от 3175 евро и
162,50 лева, представляващи вземане по запис на заповед от 29.11.2014 г., ведно
със законната лихва върху главницата,считано от 26.08.2015 г. до окончателното
изплащане на вземането, относно което е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 50899/2015 г. по описа на СРС, 42 състав, като е отхвърлен иска в
частта за разликата над 3175 евро и над 162,50 лева до пълния претендиран
размер от 7500 евро и 300 лева, както и e признато за установено на основание
чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 535 от ТЗ по отношение на С.Д.Й.,
че съществува вземане на И.И.Т., в размер от 3175 евро и 162,50 лева,
представляващи вземане по запис на заповед от 29.11.2014 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 26.08.2015 г. до окончателното
изплащане на вземането, относно което е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 50899/2015 г. по описа на СРС, 42 състав, като е отхвърлен иска в
частта за разликата над 3175 евро и над 162,50 лева до пълния претендиран
размер от 7500 евро и 300 лева.
Срещу
решението в частта, в която исковете са отхвърлени, е подадена въззивна жалба в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ищците А.Д.Т. и И.И.Т.. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на решението. Твърди
се, че първоинтсанционният съд неправилно е приел, че приложената по делото
разписка установява извършено частично плащане по записа на заповед, тъй като в
нея липсва основанието за плащане. Релевират се доводи, че на записа на заповед
няма отбелязване за извършено частично плащане. Аргументира се, че
наследодателят на ищците е предявил записа на заповед след датата на подписване
на разписката и ответникът по делото не е възразил, че е платил вземането.
В
законоустановения срок ответникът по жалбата С.Д.Й. е депозирал писмен отговор
на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.
Решението не е
обжалвано в уважителната част и в тази част е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
В исковата молба ищците твърдят, че са наследници по
закон на Д. Т. като негови родители с наследствени дялове по ¼.
Заявяват, че техният наследодател е кредитор на ответника по делото по запис на
заповед, по който от Д. Т. е образувано заповедно производство.
В законоустановения срок ответникът е депозирал
отговор на исковата молба, с който я оспорва. Твърди, че не е получавал сумата
по записа на заповед и е подписал същия, поради приятелските му отношения с
наследодателя на ищците с цел да се избегне скандал със съпругата на същия. Аргументира,
че е върнал на Д. Т. сумата в размер на 17300 евро и на 550 лева, която е и
действително дължимата от него сума. Оспорва представителната власт на адвоката
– пълномощник на Д. Т., подал заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Със заявление по реда на чл. 417 от ГПК наследодателят
на ищците Д. Т. е претендирал издаването на заповед за изпълнение и на
изпълнителен лист против ответника С.Й. за сумата от 30 000 евро и 1 200 лева, ведно
със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до
окончателното изплащане на вземането. Искането е уважено и е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 50899/2015 г. по описа на СРС, 42 състав за
горепосочената сума.
От приетия по делото като писмено доказателство запис
на заповед, издаден на 29.11.2014 г.,с се установява, че С.Й. в качеството му
на издател се е задължил да заплати сумата от 30 000 евро и 1 200 лева на Д. Т.
в качеството му на поемател.
От приетата по
делото нотариална покана, връчена на ответника по делото при условията на чл. 47
от ГПК се установява, че ответникът С.Й. е поканен от Д. Т. да се яви в
нотариалната кантора на нотариус Р.Д. на 12.06.2015 г. в 15 ч., за да му бъде
предявен записът на заповед. Видно от приетия като писмено доказателство по
делото протокол, съставен от нотариус Р.на 12.06.2015 г. за времето от 15 ч. до
15:30 ч. в нотариалната кантора не се е явил С.Й. или упълномощен негов представител.
Видно от приложеното по делото удостоверение за
наследници, заявителят Д. Т. е починал на 22.09.2015 г. (след депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК) и е оставил
като наследници по закон съпруга и родителите си – ищците по настоящото дело.
Видно от
приетата по делото като писмено доказателство разписка от 04.05.2015 г. Д. Т. е
декларирал, че е получил от С.Й. сумата в размер на 17300 евро и 550 лева.
От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-почеркова
експертиза се установява, че подписът, положен за упълномощител в пълномощно, издадено
в полза на П.И.Н.без датировка е положен от лицето Д. А. Т., както и че подписът,
положен в разписката от 04.05.2015 г. е положен от лицето Д. А. Т.. Вещото лице заявява, че липсват
данни за техническо въздействие върху подписите и се касае за подписи, положени
в оригинал.
При така установената фактическа обстановка,
въззивният съд достига до следните изводи от правна страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
СРС е сезиран със субективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 535 от ТЗ.
При така релевираните твърдения на ищците възникването
на спорното право се обуславя от осъществяването на две групи материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение,
възникнало по запис на заповед и 2) записът на заповед да е действителен като
формална правна сделка.
Въззивниците не са индивидуализирали каузалното
задължение, за чието изпълнение като обезпечение е издаден процесният запис на
заповед, с посочване на конкретния правопораждащ юридически факт (договор за
лизинг), неговия предмет и поетите задължения по него, изпълнението на които е
следвало да обезпечава процесната ценна книга на заповед.
От представената по заповедното производство ценна
книга на заповед се установява, че тя удостоверява действително поето
менителнично задължение. Записът на заповед е действителен, тъй като в този
документ са обективирани всички изискуеми от закона клаузи (реквизити) –
изразът „запис на заповед” се съдържа както в заглавието на акта, така и в
неговия текст; безусловно обещание за плащане на определена сума – 30 000
евро и 1 200 лв.; името на лицето, на което или на заповедта на което
трябва да се плати – Д. А. Т.; дата и място на издаване – гр. София, 29.11.2014
г. и подпис на издателя – С.Д.Й.. В записа на заповед не са посочени падеж и
място на плащане и съгласно чл. 536, ал. 2 и ал. 3 ТЗ се смята за платим на
предявяване и мястото на издаване се смята за място на плащане. Установява се,
че е възникнала изпълнителната сила на този менителничен ефект, тъй като поемателят
е поканен с нотариална покана от издателя да му се предяви записа на заповед.
Тъй като записът на заповед като едностранна абстрактна
сделка е едновременно доказателство и основание за поето менителнично
задължение, въззивният съд приема, че в процеса на доказване бе установено по
несъмнен начин, че между страните е възникнало и съществува действително
менителнично правоотношение, по което ответникът е поел безусловно едностранно
задължение за заплащане на посочените в заповедта суми.
Възражението, съдържащо се във въззивната жалба, че първоинтсанционният
съд неправилно е приел, че приложената по делото разписка установява извършено
частично плащане по записа на заповед, тъй като в нея липсва основанието за
плащане, въззивният съд намира за неоснователно. В тежест на ответника по
делото е да докаже извършено плащане и от представената от него разписка се
установява, че такова е направено в размер на 17300 евро и 550 лева. Съдът
кредитира заключението на вещото лице като обективно и компетентно дадено. От
него се установи, че разписката е подписана от наследодателя на ищците.
Действително в разписката не е посочено основанието, на което се плаща, нито в
записа на заповед е отбелязано да е извършено частично плащане. Тези
обстоятелства обаче не са достатъчни да обуславят правния извод, че е платено
по друго правоотношение. Такива твърдение са наведени от ищците, но не е
представено и прието по делото нито едно доказателства в тази насока. За да има
валидно плащане по запис на заповед законът не изисква в разписката да е
индивидуализирано по кой документ се плаща или в самия запис на заповед да има
отбелязване, че е платено частично, поради което съдът намира, че ответникът е
доказал своето възражение за извършено частично плащане и не следва да се
уважава въззивната жалба на ищците.
Ирелевантно е за решаване на настоящия правен спор
обстоятелството, че наследодателят на ищците е предявил записа на заповед след
датата на подписване на разписката и ответникът по делото не е възразил тогава,
че е платил вземането. Ответникът има право да избере своята защита и в кой
момент да я реализира. Няма как съдът да приеме, че само защото не е отговорил
на поканата за предявяване на записа на заповед е признал дължимостта на цялата
сума и не е извършил частично плащане преди това. За да има валидно
извънсъдебно признание то трябва да е изрично, а не да липсва извънсъдебно
оспорване, както е в случая. От значение за настоящото дело е обстоятелството,
че ответникът е направил възражението си, че е платил своевременно по делото с
отговора на исковата молба и към него е приложил разписката като писмено
доказателство, установяващо този факт. Поради изложеното е неоснователно
възражението на въззивниците, наведено с въззивната жалба.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на правния спор, предмет на настоящото
съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
разноски се дължат на въззиваемата страна в размер на 1098,43 лв. от общо
платените 1300 лв. за адвокатско възнаграждение, тъй като ищците са направили
своевременно възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 353720 от 06.03.2018 г.,
постановено по гр.д. № 70985/2016 г. по описа на СРС, ГО, 42 състав в
обжалваната отхвърлителна част.
ОСЪЖДА А.Д.Т., ЕГН ********** и И.И.Т., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на С.Д.Й., ЕГН ********** сумата в размер на 1098,43 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е
влязло в сила в необжалваната уважителна част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.