Р Е Ш Е Н И Е

№ ...............

 

гр. София, ………...2020 г.

 

                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:     

                                                  Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

          МАРИЯ БОГДАНОВА

                                                                                 

при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мария Богданова въззивно гражданско дело № 481 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение № 257261 от 02.11.2017 г. по гр. д. № 67072/2016 г., Софийски районен съд, ГО, 51 с-в, е уважил предявеният от Е.Л.П. срещу „Ч.Е.Б.“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуването на вземане в полза на ответника за сумата от 1204,25 лева - стойност на електрическа енергия за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2011 г., доставяна в имот, намиращ се в с. Владая, ул. „*****, клиентски номер № 300035672141, както и сумата 107,05 лева - лихва за забава за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2011 г., поради погасяване на вземанията по давност, като исковата молба е върната, а производството прекратено като недопустимо, в частта по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Е.П. не дължи на „Ч.Е.Б.“ ЕАД стойност на електрическа енергия за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2011 г. за сумата над 1204,25 лева до 2000 лева.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от „Ч.Е.Б.“ АД срещу Е.Л.П. насрещен иск за заплащане на сумата от 515,41 лева - обезщетение за забава за периода от 16.03.2014 г. до 25.01.2017 г. върху сумата 1 204,25 лева - стойност на електрическа енергия за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2011 г., доставяна в имот, намиращ се в с. Владая, ул. ******, клиентски номер № 300035672141.

Предвид изхода на спора „Ч.Е.Б.” АД е осъдено да заплати на Е.Л.П. съдебни разноски от 350 лева.

Ответното дружество „Ч.Е.Б.“ АД обжалва първоинстанционното решение изцяло в частта, в която е отхвърлен предявеният насрещен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 515,14 лв., както и частично по отношение на уважения установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – само до размера на 1170,83 лв. от уважените общо 1204,55 лв., дължима по фактури № 47128710 от 31.03.2009 г., №51678097 от 30.06.2009 г., №56399544 от 30.09.2009 г. и №61020084 от 30.12.2009 г. Изложено е, че по горепосочените четири броя фактури са налице доказателства за частичното им заплащане, поради което давността за главните вземания по тях е прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Твърди се, че поради изминалия значителен период от време и съгласно Общите условия, според които доставчикът съхранява документи за срок до 36 месеца, е налице обективна невъзможност да се представят съответните удостоверителни документи за направените плащания, но въззивникът изтъква, че самият първоинстанционен съд е достигнал до извод, че задължението е в по-нисък размер от сбора на фактурите, приложени по делото, от което следвало и извод, че част от същите са платени.

По отношение на отхвърления насрещен иск, представляващ лихви за забава за периода 16.03.2014 г. – 25.01.2017 г. върху сумата от 1204,25 лв., счита, че СРС е определил неправилно правната квалификация на иска като такава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, доколкото претендираното вземане има характера на неустойка. Поддържа, че изтичането на давностния срок за главницата не означава погасяване на самото материално право, а само на правото на принудително изпълнение. След като самото материално право съществува, то не било погасено и в момента, а лихвите от последните три години не са били изискуеми. В тази връзка излага, че за разлика от момента, в който започва да тече давността по главното вземане, което е срочно – от датата на падежа на всяка от фактурите, то съгласно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, при искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. Счита, че тази разпоредба е специална по отношение на нормата на чл. 119 от ЗЗД и поради това следва да се прилага. Поради това, според въззивника, щом искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането за неустойка/лихви за забава, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Навеждат се съображения, че е допустимо вземанията за главница и за лихви да се подчинява на различни давностни срокове. Излага, че когато към датата на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг и върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка, по давност следва да се счита погасено вземането за неустойка за период по-голям от три години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички периодични вземания. По тези съображения се прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му части.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Е.Л.П. оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Поддържа, че процесните суми са изцяло погасени, признание за което е направено в отговора на ответника.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че вземането на ответното дружество за доставена ел. енергия, за периода 01.01.2009 г. до 31.12.2011 г. в размер на 1204,25 лв., както и за начислената за същия период мораторна лихва от 107,05 лв. за клиентски № 300035672141, са погасени с изтичането на тригодишна погасителна давност. За разликата над 1205,25 лв. до предявените 2000 лв. съдът е счел, че ищецът не е доказал правния си интерес от воденето на отрицателен установителен иск, поради което с решението е прекратил производството и в тази част решението е влязло в сила, доколкото не е било обжалвано от ищцата. При тези съображения предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е уважен за главницата от 1205,25 лв. и за мораторната лихва от 107,05 лв.

Първоинстанционното решение като необжалваемо е влязло в сила и по отношение на призната за недължима мораторна лихва от 107,05 лева, начислена за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2011 г., както и за разликата над обжалваните с въззивната жалба 1170,83 лв. до признатите за погасени по давност 1204,25 лв.

По отношение на предявения насрещен иск са изложени мотиви, че с погасяване на главното парично вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. В приложение на правилото на чл. 119 от ЗЗД съдът е отхвърлил претенцията за заплащане на обезщетение за забава в размер на 515,41 лева, дължимо за периода от 16.03.2014 г. до 25.01.2017 г. върху сумата 1204,25 лева.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението в обжалваната част е валидно и допустимо.

На етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните по делото е възникнало договорно правоотношение с предмет доставка на електрическа енергия до обект, находящ се в с. Владая, ул. „******, клиентски номер № 300035672141. Страните са в облигационни отношения, които се регулират от Общи условия на договорите за продажба на ел. енергия, които съгласно чл. 98 ЗЕ обвързват всички абонати на енергийния снабдител.

Не е спорно и обстоятелството, че ответното дружество е начислило задължения на ищцата за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2011 г. за сума в общ размер на 1204,25 лева за потребена електрическа енергия.

Спор съществува по въпроса дали твърдените от въззивника частични плащания, извършени от ищеца по четирите издадени фактури за потребена електрическа енергия за процесния период, формиращи сумата от 1170,83 лв. (по фактури №47128710 от 31.03.2009 г., №51678097 от 30.06.2009 г., №56399544 от 30.09.2009 г. и №61020084 от 30.12.2009 г.), имат характера на признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и са от естество да прекъснат погасителната давност.

За да е налице признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, но само ако същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора (така и решение № 161 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1934/2014 г., І Т.О. на ВКС и решение № 26 от 24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г., І Т. О. на ВКС).

С оглед конкретиката на спора е необходимо да се отбележи, че липсва изрично признание от страна на въззиваемата да е правила частични погасявания по четирите фактури, още повече че в проведеното пред СРС о.с.з. от 13.10.2017 г. нейният процесуален представител изрично е оспорил представената от ответника с молба от 11.10.2017 г. справка с погасявания на начислени в процесния период задължения за ел. енергия (л. 89 от делото на СРС), тъй като същата не изхожда от ищцата. Липсват твърдения, а и данни по делото, към кой момент евентуално са извършвани тези плащания, за да се прецени дали давността вече не е била настъпила. Предвид това и доколкото във въззивната жалба изрично се признава, че „Ч.Е.Б.“ АД не съхранява и не може да представи като доказателства съответните удостоверителни документи за направените плащания, то и недоказани остават твърденията му за извършени частични плащания.

Наред с изложеното следва да се посочи, че константно в практиката на ВКС, обективирана във горецитираните решения, се приема, че частичното плащане от длъжника по издадена от кредитора фактура само по себе си не презюмира признание на вземането, а такъв извод би могъл да бъде обоснован с оглед на съдържанието на отправеното волеизявление и поведението на длъжника за всеки конкретен случай. При така дадените разяснения по приложението на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, дори да се приеме, че ищцата е извършила частични плащания на процесните фактури, тези действия не могат да обосноват извод, че за признание на целия дълг по всяка една от фактурите, тъй като подобно изрично изявление от нейна страна не е направено, а и липсват други твърдени от ответника и установено по делото факти, водещи до подобен извод.

Предвид изложеното правилни са изводите на първоинстанционния съд, че вземането за сумата от общо 1170,83 лв. е погасена по давност, тъй като след 31.12.2011 г. до датата на предявяването на исковата молба – 24.11.2016 г. е изминал период от повече от три години, в които кредиторът „Ч.Е.Б.“ ЕАД е бездействал и процесните вземания за доставена и потребена електрическа енергия, които безспорно имат характера на периодични плащания, са погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Неоснователна се явява въззивната жалба и относно съществуване вземане в полза на ответното дружество и ищец по насрещния иск за неустойка за забава, претендирана на основание чл. 35 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия върху неплатената главница от 1204,25 лева, начислена за периода 16.03.2014 г. - 25.01.2017 г..

Настоящата инстанция намира, че действителната правна квалификация на претенцията за сумата от 515,41 лв., предмет на насрещния иск, е по чл. 92, ал. 1, а не по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Макар и с оглед конкретиката на делото да съществува значително сходство в съдържанието между двете претенциите (касае се за обезщетение за забавено парично задължение, чийто размер е идентичен), основният разграничителен критерий следва да бъде изведен от обстоятелството, че обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи по силата на закона и без да е уговорено от страните, докато неустойката следва да е изрично предвидена в договора и то за конкретен вид неизпълнение. Предвид това и като се има предвид че в насрещната искова молба „Ч.Е.Б.“ ЕАД се позовава на договорна клауза – чл. 35 от Общите условия, неразделна част от самия договор за продажба на електрическа енергия, то и искът следва да се квалифицира по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Въпреки допусната неточност първоинстанционният съд не е разгледал непредявен иск, каквито неоснователни оплаквания се съдържат във въззивната жалба, тъй като не се е произнесъл по факти, различни от заявените в насрещната искова молба и в този смисъл решението е допустимо.

С оглед горните съждения за погасяване по давност на сумата от 1170,83 лв., представляваща част от главницата от 1204,25 лв. и предвид обстоятелството, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е установено, че ищцата не дължи разликата над 1170,83 лв. до предявените 1204,25 лв. като погасени по давност, то и следва да се приеме, за несъществуващо в полза на „Ч.Е.Б.“ АД, като погасено по давност, на главното вземане от 1 204,25 лв. върху което е начислена претендираната неустойка по насрещния иск, в размер на 515,41 лева.

Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а кредиторът може да иска обезщетение и за по - големи вреди. За да бъде основателен иска за заплащане на неустойка за забава, ищецът следва да докаже наличието на главен дълг; договорна клауза за мораторна неустойка; настъпването на уговорените предпоставки за възникване на договорната отговорност – забава и нейната продължителност.

Неустойката е форма на договорна отговорност. Неустойката като съглашение и право има допълнителен, акцесорен характер, което предпоставя наличността на друг главен дълг - на главница, зависи от него и се дължи наред с него. Именно от тази акцесорност на правото на неустойка следват последиците, както за възникването му, така и за погасяването му. Затова, когато се погаси главното задължение, което е причина за възникването на правото на неустойка, погасява се и допълнителното право. Нормата на чл. 119 от ЗЗД изрично предвижда, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.

Предмет на насрещната искова претенция по чл. 92 от ЗЗД е мораторна неустойка върху вземането за главница от 1 204,25 лева, чието съществуване, по вече изложените съображения следва да се приеме за погасено по давност. След като не е налице съществуването на вземането на ищеца за главницата, върху която се претендира да е начислена претендираната неустойка, то и липсва първият елемент от сложния правопораждащ фактическия състав на вземането за неустойка за забава, а именно наличието на главен дълг.

Неотносими към процесния случай са релевираните от въззивника доводи, че когато към датата на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг и върху него продължава да се начислява неустойка, по давност следва да се счита погасено вземането за неустойка за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, тъй като неустойката за забава се начислява за всеки просрочен ден. Действително, съобразно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, вземането за неустойка се погасява по давност за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички периодични вземания, което произтича от начина на формиране на вземането за неустойка – дължимо за всеки просрочен ден. Обстоятелството, че вземането за неустойка за период от три години преди подаване на насрещната искова молба не е погасено по давност на самостоятелно основание /чл. 111, б. „б“ от ЗЗД/, не изключва възможността това вземане да е погасено по давност на друго основание, а именно – на основание чл. 119 от ЗЗД поради погасяване по давност на главното /обезпеченото/ парично вземане. Доколкото главното задължение за заплащане на стойността на потребената ел. енергия е погасено по давност преди подаване на исковата молба по първоначалния иск, по давност са погасени и всички вземания за мораторна неустойка, дължима за неизпълнение на това задължение /така решение № 292 от 16.12.2009г. на ВКС по т.д. № 292/2009г., ІІ ТО/. Изложените във въззивната жалба съображения, че след като самото материално право за заплащане на стойността на потребената ел. енергия съществува /доколкото погасяването по давност на вземането не води до погасяване на самото материално право, а само на правото на принудително удовлетворяване – чл. 118 от ЗЗД/, то и акцесорните вземания продължават да съществуват за период от три години преди предявяване на иска по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, са неоснователни. Подобно разрешение би означавало да се допусне възможността определена категория вземания изобщо да не могат да бъдат погасени, което е в противоречие с общия принцип на облигационното право, че всяко вземане може да бъде погасено по давност.

По тези съображения се налага извод, че предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли.

Тъй като крайните правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат изцяло, то и първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено в обжалваните му части.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на спора право на разноски има въззиваемата, но доколкото липсват доказателства за тяхното заплащане (не е приложен договор за правна защита и съдействие до приключване на устните състезания във въззивното производство), то и искането за присъждане на сумата от 300 лв. за адвокатски хонорар се явява неоснователно.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 257261 от 02.11.2017г., постановено по гр. д. № 67072/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 51 с-в, в обжалваните му части.

Решението не подлежи на обжалване.

 

                                                                               

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                             

 

                                                                                                    

                                                            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                                                                                                              2.