Решение по дело №2254/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 16 юни 2023 г.
Съдия: Наталия Петрова Лаловска
Дело: 20211100502254
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 февруари 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ …

гр. София, 16.06.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, ГО, IV-Д въззивен състав в публичното заседание на двадесети април две хиляди и двадесет и трета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:

В. ИВАНОВА

 

НАТАЛИЯ ЛАЛОВСКА

 

при участието на секретаря Екатерина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Лаловска въззивно гр.д. № 2254 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца М.С.М. срещу решение № 20282382/21.12.2020г., постановено по гр. дело № 68350/2019г. по описа на СРС, 126-и състав, в частта, в която СРС е отхвърлил предявените срещу ответника Областна дирекция на МВР – Пловдив осъдителни искове по чл. 187, ал. 5, т. 1, пр. 2 ЗМВР, вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 298.34 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 27.11.2016г. до 27.11.2019г. и за сумата 54.53 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от деня, следващ падежа на всяко вземане до 26.11.2019г. и на ответника са присъдени разноски.

Жалбоподателят намира, че атакуваното съдебно решение в обжалваната част било неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Позовава се на приложението на НСОРЗ, предвиждаща преобразуването на положения нощен труд в дневен с коефициент 1.143, нормите на КТ, КРБ – принципите на закрила на труда, равенство, уредбата на статута на държавните служители в ЗМВР, правото на ЕС, Хартата на основните права. Излага подробни съображения в тази връзка. Моли постановеното първоинстанционно решение да бъде отменено в обжалваната част, а вместо това – постановено друго, с което исковете му бъдат изцяло уважени. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна Областна дирекция на МВР – Пловдив в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Моли решението в обжалваната част да бъде потвърдено от въззивния съд като правилно и законосъобразно.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на въведените във въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното:

От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – Заповед № 317з-1620/20.04.2015г. на Директора на ОД МВР – Пловдив, справка-извадка от разплащателната ведомост за изплатен извънреден и нощен труд в часове на М.С.М. за периода м.11.2016г. – м.11.2019г., справка-извадка от разплащателна ведомост за основна заплата в лева на М.С.М. за периода м.11.2016г. – м.11.2019г., справка за положените 24-часови дежурства за периода от 27.11.2016г. до 27.11.2019г. от служителя М.С.М. при Трето РУ - Пловдив, а и безспорно между страните, съдът приема за установено, че през исковия период от 27.11.2016г. до 27.11.2019г. страните били обвързани от валидно служебно правоотношение, в рамките на което ищецът М. изпълнявал при ответника длъжността полицейски инспектор V степен.

От представената по делото Заповед № 317-з-3217/07.09.2016г. на Директора на ОД МВР – Пловдив се установява, че за длъжността на ищеца бил установен ненормиран работен ден, с продължителност на работното време от 8 часа дневно, при пет дневна работна седмица, от 08.30 часа до 17.30 часа от понеделник до петък, с един час обедна почивна от 12.00 до 13.00 часа, която не се включва в работното време, както и две почивки от по 15 минути от 10.00 часа до 10.15 часа и от 15.00 до 15.15 часа. Постановено е, че служителите на ненормиран работен ден могат да бъдат на разположение за времето от 17.30 часа до 08.30 часа на другия ден – в делнични дни, почивни и празнични дни, или в режим на дежурство от 12 или 24 часа, които се определят със заповед за всеки конкретен случай или в седмични/месечни графици.

Страните не спорят и от представените по делото и неоспорени справки за положени дежурства, протоколи за отчитане на отработеното време между 22.00 часа и 06.00 часа, времето на разположение и положения труд по време на официални празници в Трето РУ - Пловдив и заключенията на изслушаните пред първата и пред настоящата инстанция ССчЕ се установява, че през исковия период ищецът М.С.М. положил труд в извън установеното работно време (от 08.30 часа до 17.30 часа в делнични дни), като вещото лице, изготвило изслушаната пред СРС експертиза, онагледило в табличен вид – приложение № 1 към експертизата номер на заповед, дата и продължителност на дежурството извън установеното работно време. Установява се, че за периода от 27.11.2016г. до края на заявения от ищеца период – 27.11.2019г. ищецът М. положил при ответника общо 222 часа нощен труд. В случай, че нощният труд бъде преизчислен в дневен с коефициент 1.143, същият възлиза на 253.71 часа, като разликата от 31.71 часа не била овъзмездена. Възнаграждението за същото време положен труд- резултат от преизчисляването, съобразно неоспореното заключение на вещото лице, изслушано пред настоящата инстанция,  възлиза в размер на сумата 272.66 лева и същото не било заплатено.

Спорните между страните въпроси са свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ, в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове (Наредби), както и дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ.

Приложимите към процесния казус разпоредби от ЗМВР са тези, в редакцията им преди изменението бр. 60/2020г. ДВ.

Предвид нормата на чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. Разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР предвижда, че възнаграждението за извънреден труд е допълнително такова и се изплаща към основното месечно възнаграждение на държавните служители. На държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за полагане на труд през нощта от 22.00 до 6.00 ч. - чл. 179, ал. 1 ЗМВР. Следователно ЗМВР урежда отделно заплащане, както на положения извънреден труд, така и на този, положен през нощта, като няма пречка двете разпоредби да се прилагат едновременно.

Нормата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР,  урежда нормалната продължителност на работното време на държавните служители, която е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Ал. 3 на разпоредбата в приложимата към казуса редакция на нормата до изм. бр. 60/2020г. ДВ регламентира начина на изчисляване на работното време за държавните служители - в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумирано за тримесечен период. Ал. 4 в приложимата към казуса редакция на нормата до изм. бр. 60/2020г. ДВ, предвижда, че за държавните служители в МВР, извън тези по ал. 2 (които изпълняват служебните си задължения при специфични условия и рискове за живота и здравето и за тях е установено намалено работно време) и работещите на смени, се установява ненормиран работен ден, какъвто е установен и за длъжността на ищеца в случая. Тези служители са длъжни при необходимост да изпълняват служебните си задължения и след изтичане на редовното работно време. Когато е положен труд извън редовното работно време, в чл. 187, ал. 5, т. 1 ЗМВР са предвидени компенсации за служителите на ненормиран работен ден – допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за работата в почивни и празнични дни. С ал. 6 е уреден и начинът за заплащане на положения извънреден труд по ал. 5 – с 50 % увеличение върху основното месечно възнаграждение. Извънредният труд не може да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа годишно – ал. 7 на същия текст.

Съобразно нормата на чл. 187, ал. 9 ЗМВР (редакция преди изменението от 2020г., сега – ал. 10) редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. В темпорален аспект подзаконовите нормативни актове, приети въз основа на горната законова делегация са следните: Наредба № 8121з-407/11.08.2014г., обн. бр. 69/14г. ДВ, действала от 19.08.2014г. до 31.03.2015г., както и от 29.07.2016г. до 01.08.2016г., Наредба № 8121з-592/25.05.2015г., обн. бр. 40/15г.  ДВ, действала от 01.04.2015г. до28.07.2016г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016г., обн. бр. 60/16г. ДВ, действала от 02.08.2016г. до 09.01.2020г. (последната е приложима към конкретния казус). Единствено в чл. 31, ал. 2 на първата от наредбите е регламентирано, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 ч. и 06.00 ч. за съответния отчетен период се умножава по 0.143, а полученото число се събира с общия брой работни часове за същия период (т.е. часовете положен нощен труд се преизчисляват с коефициент 1.143). Нито в ЗМВР, нито в някоя от останалите две наредби е предвидено преобразуване на нощния труд в дневен с коефициент 1.143.

Съгласно чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета от Министерския съвет по приложението на КТ и обн. в бр. 9/07г. ДВ, когато работното време се изчислява сумирано, нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Този коефициент възлиза именно на 1.143 и се получава при разделянето на нормалната продължителност на работното време през деня, установена от нормата на чл. 136, ал. 3 КТ (8 часа) на нормалната продължителност на нощния труд, установена от нормата на чл. 140, ал. 1, изр. 2 КТ (7 часа).

По въпроса „При отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи приложими ли са разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ или следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове ?“ е постановено Тълкувателно решение № 1/15.03.2023г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Съобразно задължителното тълкуване на ВКС при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

В мотивите си към същото тълкувателно решение ВКС възприема становището, че ЗМВР е специален нормативен акт, регламентиращ статута на служителите, работещи в системата на МВР, което обосновава различен метод на правно регулиране на работното време и трудовото възнаграждение и че в него няма препращаща норма, която да даде основание да се прилагат субсидиарно разпоредбите на КТ и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, в т.ч. и НСОРЗ. Съгласно чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА, за да се приложи правна уредба по аналогия са необходими определени предпоставки. Първата предпоставка е празнота в закона. По задължителен за съдилищата начин (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) с тълкувателното решение е прието, че ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Анализирайки разпоредбата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР ВКС приема, че по смисъла на същата норма „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Различието - установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и реда за полагане на нощен труд, включително отчитането му и заплащането да се извършват със съответните актове - наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни часове в дневни. Не са налице и останалите две предпоставки за прилагането на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. ВСК приема, че случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Становището на ВКС е, че прилагането на НСОРЗ към служебните правоотношения няма да обезпечи постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – „8 часа дневно“, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага - през деня или през нощта. При разработването на ЗМВР, законодателят е съобразил спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време - чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, по- голяма основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл. 234, ал. 1 ЗМВР/, по - благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по - благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.

Противно на доводите във въззивната жалба на ищеца ВКС изрично излага в мотивите си към тълкувателното решение, че горното разрешение съответства на правото на ЕС, а чл. 8 и чл. 12, б. „а“ от Директива 2003/88/ЕО, съгласно решение на СЕС по дело № С-262/20, следва да се тълкуват в смисъл, че не се налага да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите, е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня, а Хартата на основните права на ЕС, в чл. 20 и чл. 31 допуска определената в законодателството на държава-членка нормална продължителност на нощния труд от 7 часа за работещите в частния сектор да не се прилага за работещите в публичния сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т.е. свързана е с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерно на тази цел.

Като се съобрази даденото от ВКС тълкуване, че работното време на държавните служители в МВР се отчита по специален ред следва, че е недопустимо към техните правоотношения по аналогичното да се приложи ЗДСл или КТ, в това число - конвертиране на часовете труд положен през нощта в дневни часове с коефициент 1.143.

Ето защо, при съобразяване на горното задължително във връзка с нормата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкуване, следва да се приеме, че в случая не могат да се прилагат субсидиарно издадените по приложение на Кодекса на труда подзаконови нормативни актове. Като се съобразят постановките в ТР № 1/2023 г. на ВКС, следва да се направи извод, че в случая е неприложим чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, според който при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място.

Предвид обстоятелството, че размерът на възнаграждението за положен нощен труд е определен от ответника по реда на посочените заповеди на Министъра на вътрешните работи, цитирани по-горе, предявеният иск по чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР за сумата 1 758.49 лева, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд под формата на нощен труд за периода от 27.11.2016г. до 27.11.2019г., получен чрез преизчисляване на нощния труд с коефициент 1.143, се явява неоснователен.

Претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забавено изпълнение е акцесорна спрямо главния дълг за допълнително възнаграждение за извънреден труд и предвид горните изводи на съда по иска по чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР, също следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, по посочените по – горе съображения (поради постановяване на ТР №1/2023г. на ОСГК на ВКС по спорния въпрос), първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски пред СГС има ответникът. Същият претендира такива за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя в размер на сумата 100 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му бъдат присъдени 100 лева разноски, сторени пред СГС.

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

 

                                                     Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20282382/21.12.2020г., постановено по гр. дело № 68350/2019г. по описа на СРС, 126-и състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от М.С.М., ЕГН **********, срещу Областна дирекция на МВР – Пловдив осъдителни искове по чл. 187, ал. 5, т. 1, пр. 2 ЗМВР, вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 298.34 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 27.11.2016г. до 27.11.2019г., и за сумата 54.53 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от деня, следващ падежа на всяко вземане до 26.11.2019г. и в частта, в която на Областна дирекция на МВР – Пловдив са присъдени разноски в размер на сумата 100 лева.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, М.С.М., ЕГН **********, да заплати на Областна дирекция на МВР – Пловдив, с адрес гр. Пловдив, ул. „*****, сумата 100 лева – разноски по делото, сторени пред СГС.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.