Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 20.09.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б въззивен състав, в публичното заседание на първи юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова            

          ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян

                            Ивайло Д.                 

 

при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Д. в. гр. дело № 2717 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 05.01.2021 г., постановено по гр. д. № 39426/2020 г. по описа на СРС, 61 състав, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Р.Р.С., извършено съгласно заповед № РД-08-48/ 17.07.2020 г. на изпълнителния директор на „П.З.“ ЕАД, като на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на длъжността „ръководител търговски екип", и на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ „П.з.“ ЕАД е осъдено да заплати на Р.Р.С. сумата 7114,80 лева, представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа вследствие незаконното уволнение за периода 18.07.2020 г. - 15.12.2020 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1255,17 лева, представляваща направени пред СРС разноски. С решението ищцовата претенция по чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа вследствие незаконното уволнение е отхвърлена над сумата 7114,80 лева до сумата лева 8712 лева като неоснователна. С оглед изхода на спора Р.Р.С. е осъден да плати на „П.з.” ЕАД съдебни разноски от 144,83 лева, а „П.з.” ЕАД е осъдено, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата 444,59 лева - държавна такса върху уважената част от исковете.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „П.з.” ЕАД с доводи за неговата неправилност. Оспорва се извода на СРС, че ищецът се ползва от закрилата на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, както и че тази закрила не е била преодоляна, тъй като ответникът не е поискал разрешение от Инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ за извършване на уволнението на ищеца като трудоустроен. Неправилно първоинстанционният съд бил възприел за действащо решение №3/08.01.2018 г. без да вземе предвид становището на ответника, че същото не е било влязло в сила, тъй като не е връчено на всички заинтересовани по административното производство лица по предвидения за това ред, а на ответника като работодател не бил изпратен екземпляр на решението на ТЕЛК с писмо с известие за доставяне (чл. 41 от Наредбата). Предвид това, по отношение на „П.З.“ ЕАД редът за обжалване на експертното решение на ТЕЛК не бил изчерпан, като не е настъпил и юридическия факт - получаване на екземпляр от решението, поставящ началото на срока за това.

Счита, че районният съд не е обсъдил подробно възраженията, изложени в отговора на исковата молба за неоснователност на твърденията на ищеца, че се ползва от закрилата срещу уволнение на две правни основания, тъй като, когато е налице установена намалена трудоспособност, но липсва произнасяне на съответния орган по въпроса за трудоустрояването, работодателят не е длъжен да иска съгласие по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ. Разпоредбата на чл. ЗЗЗ, ал. 1, т. 2 КТ изисквала от работодателя при извършване на уволнение в случаите на чл. 328, ал. 1, т. 2, т. 3, т. 5 и т. 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ да поиска предварително разрешение от инспекцията по труда за всеки отделен случай, когато работникът или служителят е трудоустроен, но правната норма не обвързвала трудоустрояването с процента на намалената трудоспособност. Основанието за трудоустрояване се съдържало в чл. 314 КТ, която норма също не обвързвала трудоустрояването с процента на намалената трудоспособност. Сочи, че в представеното ЕР на ТЕЛК № 0003 от 08.01.2018 г. на Р.С. е определена 52% трайно намалена работоспособност със срок на инвалидността до 01.01.2021 г., като в мотивите към експертизата комисията била приела, че лицето може да изпълнява длъжността си като управител. Не били обсъдени и доводи на стр. 3 от отговора на исковата молба за сезирани органи в лицето на НЕЛК и Прокуратура на Република България, където се водило досъдебно производство, включително и по въпроса с неполучена информация от ответника. Поддържа, че след като за ответното дружество не е възникнало задължение да отправи до Инспекцията по труда писмено искане за разрешение за прекратяване на трудовия договор, то заповедта за уволнение била законосъобразна и прекратяването на трудовото правоотношение не следвало да бъде отменено. В допълнение първоинстанционният съд не бил взел предвид доказателствата и становището на ответника, свързани с процедурата по съкращаване на щата и извършения подбор, въпреки разпределената му тежест да докаже законността на уволнението.

Тъй като основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т.2 КТ се обуславяла от незаконността на уволнението, неправилно било прието в обжалваното решение, че и този иск е основателен. Отделно от това, не били взети предвид и доводите на работодателя в писмената защита, че при определяне на обезщетението по чл. 225. ал. 1 от КТ 60% от трудовото възнаграждение се изплащало от НОИ. Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено, а ищцовите претенции – изцяло отхвърлени.

Въззиваемият Р.Р.С. оспорва подадената въззивна жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Поддържа, че в производството пред СРС е доказано знание у работодателя, че процесното експертно решение му е било известно преди да уволни ищеца, който се ползва от закрилата на две основания - по чл. 333, ал. 1, т. 2 и по т. 3 от КТ. Оспорва доводите във въззивната жалба, че служителят не е бил трудоустроен, а сезирането на органите - НЕЛК и Прокуратурата са обстоятелства, ирелевантни за настоящия спор. Сочи, че закрилата по чл. 333 КТ не се базира единствено на заболяването „Спондилоза“, но и следвало да се съобразят и останалите заболявания, посочени в т. 13. 1 от експертното решение на ТЕЛК, между които е и захарен диабет 2 тип, КДС - диабетна полиневропатия, като диабетът е заболяване, включено в списъка на Наредба №5 на министъра на здравеопазването. Изтъква, че представеното от ответника писмо от Главна инспекция по труда, с което се дава предварително разрешение съгласно чл. 333, ал. 1. КТ, е издадено след като трудовият договор на ищеца е бил прекратен. Оспорва наличието и на проведено от страна на работодателя доказване относно основанието, на което е извършил освобождаването на ищеца от работа - намаляване обема на работа. Счита че СРС правилно е присъдил обезщетението по чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда, като дори е следвало да постанови решение, в което да не фиксира датата на последното съдебно заседание като момент, към който следва да се определи дължимото обезщетение за оставане без работа, тъй като ищецът и след този момент не е работил и има право на обезщетение.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Съображенията за това са следните:

Не е спорно, а и от приложените по делото писмени доказателства се установява, че страните в производството са били обвързани от безсрочен трудов договор №003 от 17.08.2016 г., като ищецът е заемал при ответника длъжността „Ръководител търговски екип“, от която е бил освободен със Заповед №РД-08-48/ 17.07.2020 г. на изпълнителния директор на „П.З.“ ЕАД поради намаляване обема на работа, считано от датата на връчване на заповедта, което се е осъществило на 17.07.2020 г..

Според приетото като доказателство пред първата инстанция експертно решение № 3/08.01.2018 г. на ТЕЛК за общи заболявания, се установява, че на ищеца е определена трайно намалена работоспособност 52% за срок от 3 години - до 01.01.2021 г. В решението е посочено, че за ищеца е противопоказана тежка физическа работа. Като водеща диагноза е посочено заболяването Спондилоза, но също така е отразено, че ищецът страда от следните заболявания: Дясноконвексна сколиоза, Лумбална спондилоза с остеохондроза, Дископатия Л-4 и Л-5, Л5-С1, Дв. лумбосакрален радикулерен синдром, Захарен диабет 2 тип, ИНЗТ, КДС - диабетна полиневропатия, Артериална хипертония 2ст., Дв. плоскостъпие.

В приложеното към отговора на исковата молба ЕР №2631-129 от 15.07.2020 г., входирано при въззивника на 17.07.2020 г. (л. 42-43 от делото на СРС), в графа „Констатация от медицинските изследвания, представените документи и мотиви за експертното решение“ е посочено, че „В отговор на писмо с изх. №РД-19-107 от 29.06.2020 г. на „Пазари запад“ – ЕАД. Лицето с ЕР №003/08.01.2018 г. на ТЕЛК при 2-ра МБАЛ, 1-ви състав попада под закрила от уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ, както и по Наредба №5 на МЗ от 28.04.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ. Случаят попада на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ, поради което чл. 333 от Наредба №5 не се прилага.“.

По делото е приложено и писмо изх. №20062403 т 13.08.2020 г. от „Дирекция инспекция по труда“ - гр. София, което е постъпило по повод искането от 04.08.2020 г. на „Пазар запад“ ЕАД и с него е дадено предварително разрешение трудовото правоотношение на Р.Р.С. да бъде прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ.

Пред въззивната инстанция е прието като нововъзникнало доказателство представени от ответника Експертно решение на НЕЛК №3718-245 от 23.12.2020 г., с което е отменено горецитираното решение на ТЕЛК и върнато за ново освидетелстване, като няма данни решението на НЕЛК да е влязло в сила.

В практиката на ВКС (решение № 150 от 14.01.2021 г. по гр. д. № 3/2020 г., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 44 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4497/2013 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 174 от 30.07.2012 г. по гр. д. № 1269/2011 г., ІІІ г. о. на ВКС) константно и безпротиворечиво е прието, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ се прилага за работник или служител, който е трудоустроен. Когато с решението на ТЕЛК е определен процент на намалена работоспособност и са посочени противопоказни условия на труд работникът е трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ - наличието на заболяване, налагащо трудоустрояване е установено по законния ред и от орган по чл. 1, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояване. Без правно значение за обхвата на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ е дали работникът или служителят заема длъжност, определена за трудоустроени, както и дали в самото решение на ТЕЛК има конкретни противопоказания като условия на работа и същите са изпълнени или не. Задължението за вземане на предварително становище на ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда за предстоящото уволнение е с оглед преценката за евентуалното отражение на смяната на работата върху здравословното състояние на трудоустроения работник и възможностите му за адаптация на ново работно място. Поради това предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ за трудоустроени работници и служители обхваща всички случаи, когато лицето страда от заболяване, налагащо облекчени условия на труд, независимо дали заема длъжност, определена от работодателя за трудоустроени. Когато на работника е издадено експертно решение на ТЕЛК, с което е определена 50% намалена работоспособност, и са посочени противопоказни условия на труд, той се счита за трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и се ползва от закрилата, предвидена в този текст на Кодекса на труда. Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ има обективен характер и работодателят е задължен да събира предварителна информация от работниците дали са трудоустроени, а уволнението се явява незаконно, щом такава информация не е била изискана. Липсва нормативно установено задължение за работника или служителя да уведомява работодателя си предварително дали страда от болестите по посочената разпоредба, нито да представя медицински документи, удостоверяващи наличието на някое от визираните заболявания. Подобно изискване към уволненото лице би се породило, само когато ответното дружество е изискало от него да предостави такава информация, а укриването ѝ би могло да освободи работодателя от задължението му по чл. 333, ал. 1 КТ.

От ангажираните по делото доказателства, посочени по-горе, не се установява ответникът да е изискал разрешение от инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК относно уволнението на въззиваемия като трудоустроено лице. От друга страна, ищецът се явява трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, ал. 2 КТ, тъй като в представеното към исковата молба решение на ТЕЛК от 08.01.2018 г. му е определена над 50 % намалена трудоспособност и в т. 14 са посочени противопоказните за заболяванията му условия на труд. Както бе изяснено, без правно значение е дали е издадено конкретно предписание за трудоустрояване и дали то е сведено до знанието на работодателя, каквито доводи се излагат във въззивната жалба. Соченото от ответника решение № 316/ 10.06.2011 г. по гр.д. № 1545/ 2010 г. на ВКС, в което е прието, че при наличие на установена намалена трудоспособност и липсата на произнасяне на съответния орган по въпроса за трудоустрояването, работодателят не е длъжен да иска съгласие по смисъла на чл. 333 ал. 1 т. 2 КТ, е изолирано в съдебната практика на Върховен касационен съд и настоящият състав не го споделя предвид горецитираната актуална практика на ВКС, както и тази посочена в мотивите на първоинстанционното решение. Ирелевантно е и дали експертно решение № 003/ 08.01.2018 г. на ТЕЛК е влязло в сила, тъй като от значение е дали към датата на прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е бил информиран за заболяване, трайно намаляващо трудоспособността на ищеца и изискващо облекчени условия на труд, каквито данни се съдържат в експертното решение (в този смисъл определение 793 от 28.11.2016 г. по гр. д. №3176/2016 г., III ГО на ВКС). Според отразеното в мотивите на решението на НЕЛК от 23.12.2020 г., прието като доказателство във въззивното производство, процесното решението на ТЕЛК е обжалвано от работодателя пред НЕЛК на 11.05.2020 г., от което обстоятелство следва извода, че последно е било сведено до знанието му преди прекратяване на трудовото правоотношение, но въпреки това не е поискано мнение от ТЕЛК и предварително разрешение от инспекция по труда съобразно императивните изисквания, поставени в чл. 333, ал. 1, т. 2 и ал. 2 КТ. Следва да се отбележи и, че няма данни решението на НЕЛК, с което е отменено решението на ТЕЛК и преписката е върната за ново освидетелстване, да е влязло в сила. Приложеното на л. 47 от въззивното дело писмо от 28.05.2021 г. от НЕЛК до „П.з.“ ЕАД не съдържа данни издаденото от този орган решение от 23.12.2020 г. да е сведено до знанието на ищеца, а и последният отрича подобно обстоятелство в проведеното открито съдебно заседание на 01.06.2021 г.. Предвид това не може да се приеме, че срокът за обжалването пред административния съд е изтекъл, поради което и единствено от отразената в писмото констатация, че към момента на изготвянето му не е постъпвала жалба по реда на чл. 112, ал. 1, т. 4 от Закон за здравето, не следва извод, че решението на НЕЛК е влязло в сила, поради което в настоящото производство не може да бъде игнориран факта, че към датата на уволнението са съществували данни, че ищецът е трудоустроено лице, а работодателят не се освобождава от задължението си да поиска предварително разрешение за уволнение от инспекцията по труда.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че ищецът се е ползвал от предварителната закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и доколкото ответникът не я преодолял, то и уволнението се явява незаконно и правилно е било отменено на това основание.

Извън гореизложеното, уволнението е незаконно и на друго поддържано от ищеца основание – поради липсата на предварително дадено разрешение от инспекцията по труда по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. В отговора на исковата молба не е оспорено обстоятелството, че ищецът страда от болестта „Захарен диабет 2-тип“, а единствено, че не то, а диагнозата „Спондилоза“ е била водеща в ЕР №3 от 08.01.2018 г. на ТЕЛК. Самото решение също е оспорено пред НЕЛК от работодателя единствено по отношение оценката на трайно намалената работоспособност. В обжалваното от ответника решение на ТЕЛК е посочено, че служителят страда от заболяване „Захарен диабет 2 тип“ от 2005 г., който е усложнен с диабетна полиневропатия. Доколкото това заболяване представлява захарна болест по смисъла на Наредба №5 от 28.04.1987 г. на министъра на народното здраве, то и ищецът се ползва от закрилата по чл. 333 от КТ. Различен извод не следва от ЕР №2631-129 от 15.07.2020 г., с което въззивникът е изискал мнение по чл. 333, ал. 2 КТ, тъй като в него е посочено, че Р.С. е с ЕР №3/08.01.2018 г. на ТЕЛК и попадат под закрилата от уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от КТ, както и по Наредба №5. Следващото изречение, в което е посочено, че „случаят попада на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ, поради което чл. 333 от КТ и Наредба №5 на МЗ не се прилага“, освен че е в пълно логическо противоречие с предходно посоченото, че лицето попада под закрилата на чл. 333 КТ, представлява правен извод, извън компетентността на ТЕЛК, и който нито освобождава ответника от задължението му да поиска предварително разрешение за уволнение от Инспекцията по труда, нито обвързва последната при преценката ѝ. Цитираното от ответника решение № 21 от 02.02.2011 г. по гр. д. №808/2010 г. на ВКС, IV ГО е неотносимо към настоящото хипотеза, тъй като касае различна фактическата обстановка, при която в решението на ТЕЛК е било изрично посочено, че заболяването на служителя не е от категорията заболявания, описани в подзаконовия нормативен акт Наредба № 5 на МНЗ от 1987 г. Подобни конкретни и недвусмислени констатации не се съдържат в процесното ЕР №2631-129 от 15.07.2020 г., нито могат да бъдат извлечени от мотивите му.

С оглед изложеното, съдът намира, че за ответника е съществувало задължение да поиска и получи предварително разрешение за уволнение на служителя от Инспекцията по труда, но такова към момента на прекратяването на трудовото правоотношение не е било налице, като е без правно значение, че разрешение е дадено в един последващ момент – на 13.08.2020 г., тъй като преодоляването на закрилата се изисква към момента на връчването на заповедта – арг. от чл. 333, ал. 7 КТ. Следва да се отбележи, че сам ищецът признава, че в деня на връчване на заповедта за уволнение е посетил инспекцията по труда с цел да получи предварително разрешение, което сочи, че е бил запознат със заболяванията на ищеца и необходимостта да бъде преодолявана предоставената му от КТ закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ. Ирелевантни за законността на уволнението са и твърденията в отговора на исковата молба, че по случая с представянето в неясно кой момент в дружеството на ЕР №3 от 08.01.2018 г. на ТЕЛК са били сезирани компетентните органи в лицето на НЕЛК и Прокуратурата, тъй като понастоящем не са представени доказателства образуваните пред тези органи производства да са приключили с окончателен акт. Безпротиворечиво се установява, че работодателят е знаел за процесното експертно решение и отразените в него заболявания преди връчването на заповедта за уволнение, но въпреки това не е изискал и получил своевременно разрешение от инспекцията по труда, което обуславя и незаконността на уволнението. Поради непреодоляване на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, то и е безпредметно обсъждането на въпроса за наличието на реално намаляване обема на работа, послужило като основание за прекратяване на трудовото правоотношение.

Неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба за неправилно определяне размера на полагащото се на ищеца обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като СРС не се бил съобразил с обстоятелството, че 60% от трудовото възнаграждение се изплащало от Националния осигурителен институт. В мотивите на обжалваното решение правилно е съобразено, че съгласно разпоредбата на чл. 54е от КСО изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата за периода на полученото обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, определено съгласно нормативен акт. Обстоятелството, че нормата недвусмислено предвижда задължение за лицето, получило обезщетение за безработица, да го върне, ако получи такова за незаконно уволнение, сочи, че размерът на присъденото обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ не е обусловен от получаваното по чл. 54а КСО обезщетение, поради което последното не следва да се приспада от дължимия от работодателя размер.

         Тъй като крайните правни изводи не двете инстанция съвпадат, първоинстанционното решение в обжалваната му част следва да бъде изцяло потвърдено.

По разноските:

Предвид неоснователността на въззивната жалба право на разноски за адвокатско възнаграждение има въззиваемият – ищец. Такива му се дължат за въззивното производство в размер на 800 лв., както и в производството по обжалване на допуснатото предварително изпълнение на първоинстанционното решение. Подадената частна жалба от ответника е била оставена без уважение с определение от 18.03.2021 г., постановено по настоящото дело, като съдът е указал, че по разноските в частното производство ще се произнесе с оглед изхода на спора по същество пред въззивната инстанция. Ето защо и на въззиваемия следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 440 лв., заплатени за подадения отговор по частната жалба.

По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

 

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.01.2021 г., постановено по гр. д. № 39426/2020 г. по описа на СРС, 61 състав в обжалваните части.

ОСЪЖДА „П.з.“ ЕАД, с ЕИК ********, със съдебен адрес ***, офис 1, чрез адв. Ж. Д., да заплати на Р.Р.С., ЕГН **********,***, чрез адв. Л. Г., на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК, разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от 800 лв. за въззивното производство, както и такива в производството по обжалването на допуснатото от СРС предварително изпълнение на първоинстанционното решение, в размер на 440 лв.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1/                               2/