Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 17
гр.Русе, 14.04.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 16 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.197, ал.2 вр.чл.208, ал.2 от ДОПК.
Образувано е по жалба на Ц.С.Д. *** против решение № 266/14.12.2020 г. на директора на ТД на НАП –
Варна, с което е оставена без уважение жалбата му срещу отказ за отмяна на
наложени обезпечителни мерки с изх. № С200018-012-0000118/23.11.2020 г.,
издаден от А. С. – публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП –
Варна. В жалбата се развиват подробни оплаквания за незаконосъобразност на
оспореното решение и на потвърдения с него отказ на публичния изпълнител да
бъде отменена наложената с постановление за налагане на обезпечителни мерки с
изх. № С200018-022-0075560/02.11.2020 г. възбрана върху недвижим имот с
идентификатор 63427.2.453.4.4, находящ се в гр.Русе, ул.“***“ № *, вх.*, ап.*.
Сочи, че предназначението на имота било променено от „офис“ на „жилище“ още
през 2015 г., за него той представлява единственото му жилище и като такова то
е реално неподеляемо. Счита, че, съгласно чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК, тези
съображения обуславят несеквестируемостта на възбранения жилищен имот, поради
което, по силата на препращащата разпоредба на чл.198, ал.3 от ДОПК, върху него
не може да бъде налагана и възбрана. Подчертава, че систематичното място на
последната разпоредба е именно в глава XXIV „Обезпечения“, раздел II „Обезпечителни мерки“,
поради което съдържащата се в нея забрана касае именно наложените обезпечителни
мерки и не се отнася само до фазата на принудително изпълнение на публичното вземане. Счита, че изричната
законова регламентация в ДОПК изключва възможността за прилагането на правилата
на ГПК, чието приложение, съгласно § 2 от ДР на ДОПК, е само
субсидиарно. По тази причина счита, че не намират приложение и указанията,
дадени с т.1 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. №
2/2013 г., ОСГТК, на които се позовава административният орган. В депозираната
писмена защита излага и допълнителни съображения, според които в случая липсва
влязло в сила осъдително решение, което да съставлява годно изпълнително
основание, тъй като с постановеното решение от 05.10.2016 г. по гр.д. № 2424 по
описа за 2012 г. на СГС, по което срещу него е издаден изпълнителен лист от 30.09.2020
г., всъщност е уважен един конститутивен по естеството си иск с правно
основание чл.28 вр. чл.4, ал.1 от ЗОПДИППД (отм.). Моли съда да постанови
решение, с което да отмени оспореното решение на директора на ТД на НАП – Варна
и потвърдения с него отказ на публичния изпълнител и да върне преписката на
последния със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
Претендира присъждането на направените деловодни разноски.
Ответникът по жалбата
– директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител, е
депозирал писмена защита, в която изразява подробно становище за нейната неоснователност.
Според изложените в защитата аргументи целта на възбраната е да задържи
имуществото на длъжника, върху който е наложена тя, в неговия патримониум, и
така да осигури възможност на взискателя да се удовлетвори от стойността на
възбранения имот, ако длъжникът реши да се разпореди със същия, тъй като
рапореждането с такъв имот ще доведе и до отпадане на несеквестируемостта.
Поддържа, че несеквестируемостта на единственото жилище на длъжника е уредена в
чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК и е единствено на принудителното изпълнение, поради
което не намира приложение при налагането на обезпечителните мерки, каквато
мярка е възбраната. Възразява, че тя не представлява изпълнителен способ и не
ограничава правото на длъжника да ползва имота, а само правото на същия да се
разпорежда с него. По тези съображения счита, че постановките на т.1 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК намират
приложение. Позовава се на решения на ВКС, според които, ако искът по чл.28
вр.чл.4, ал.1 от ЗОПДИППД (отм.) не може да бъде уважен поради липса на
съответния актив в притежаваното от ответника имущество, на основание чл.4,
ал.2 от същия закон следва да се претендира действителната стойност на
имуществото, съответстваща на реалната му пазарна цена към момента на
извършване на разпоредителната сделка и е без значение дали претендираните суми
са налични в имуществото на длъжника. Счита, че и в настоящия случай без
значение за основателността на предявения иск с горното правно основание е
наличието на претендираната сума в имуществото на длъжника към момента на
подаване на искането от Комисията за установяване на имущество, придобито от
престъпна дейност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата
като неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна – адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат
от него, в преклузивния срок, след изчерпване на възможността за обжалване по
административен ред и при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.
Оспореното решение е
постановено от материално и териториално компетентен орган
съгласно чл.197, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.208, ал.2 от ДОПК – от директора на ТД на
НАП – Варна, в предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което
отговаря на изискванията за излагане на фактическите и правни
основания за издаване на акта и при спазване на административнопроизводствените
правила.
С оспореният акт
обаче материалният закон е приложен неправилно.
Първият въпрос,
на който следва да бъде даден отговор в настоящото производство, е дали е
налице съдебно решение, което да представлява годно изпълнително основание.
Както се сочи в чл.197, ал.3 от ДОПК, към която разпоредба препраща чл.208,
ал.2 от ДОПК във връзка с обжалването на отказите за отмяна на обезпечението,
съдът отменя обезпечителната мярка и когато не съществува изпълнително
основание. Според чл.165 от ДОПК, озаглавен „Изпълнително основание“, събирането
на държавните и общинските публични вземания се извършва въз основа на влязъл в
сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от
компетентен орган, освен ако в закон е установено друго. Текстът на чл.209,
ал.2, т.6 от ДОПК предвижда, че изпълнителни основания по този кодекс са и
влезлите в сила решения на съдилищата. Разпоредбата на чл.162, ал.2, т.5 от ДОПК, в относимите й части, гласи, че публични са и държавните вземания при
отнемане на парични средства в полза на държавата. Следователно изпълняемото
право в изпълнителното производство по ДОПК е именно публичното вземане, т.е. едно изискуемо притезание, което може да бъде предмет на
осъдителен иск, но не и на конститутивен такъв, чийто предмет са единствено потестативни
права, за които законът предвижда упражняването им по съдебен ред. Както
правилно сочи ответникът по жалбата в мотивите на друго свое решение,
постановено по жалба на същия жалбоподател – решение № 256/03.12.2020 г. на
директора на ТД на НАП – Варна, конститутивният иск и конститутивното съдебно
решение по него са средства за принудителното осъществяване на субективни
потестативни права. В доктрината се приема, че защитата, която дава
конститутивният иск, е много по – пълна от тази, търсена с осъдителния иск. Това
е така, защото осъдителното решение само открива възможността за принудително
изпълнение, а не доставя дължимото на правоимащия. И обратно, конститутивното
решение дава на правоимащия дължимата правна промяна като след неговото влизане
в сила той не се нуждае от изпълнително производство, за да осъществи
потестативното си право. Чрез конститутивното решение той получава цялата
възможна защита, от която се нуждае, поради което решението, с влизането си в
сила, е на практика самоизпълняемо.
Поради тези съображения
следва да се приеме, че видът на иска по чл.28 вр.чл.4, ал.1 от ЗОПДИППД (отм.)
– осъдителен или конститутивен, респ. видът на постановеното по него решение, а
оттам – и въпросът дали то съставлява годно изпълнително основание в
изпълнителното производство по ДОПК, е обусловен от вида на подлежащите на
отнемане субективни права, включени в имуществото, придобито чрез престъпна
дейност. Ако се касае например до право на собственост върху недвижими имоти
или МПС, то постановеното решение безспорно би имало конститутивен характер
като собствеността върху тези активи преминава в полза на държавата от момента
на влизане на решението в сила, без да е необходимо провеждането на каквото и
да било изпълнително производство. Това конститутивно съдебно решение
представлява титулът за собственост на държавата, който подлежи на вписване в
съответните служби по вписванията – за недвижимите имоти, а за моторните
превозни средства – в съответните структурни звена на МВР съгласно чл.166, ал.2
от ЗПКОНПИ. Това вече станало държавно имущество, според чл.168, ал.1 от ЗПКОНПИ, се продава от НАП по реда на ДОПК, като за целта междуведомственият съвет
за управление на отнетото имущество изпраща на НАП решението на съда за
изпълнение, в 7-дневен срок от приемането му, заедно с комплектуваната преписка
по чл.166, ал.3 от същия закон. Решението, което НАП изпълнява в този случай, е
не съдебното решение за отнемане на придобитото по престъпен начин имущество,
което по отношение на собствеността на движимите вещи и недвижими имоти има
конститутивен характер и поради това не съставлява годно изпълнително основание,
а решението на Министерския съвет, с което, на основание чл.168, ал.1
вр.чл.167, ал.1 от ЗПКОНПИ, на НАП се възлага да извърши съответните правни и
фактически действия и продажба по реда на ДОПК на имуществото, отнето в полза
на държавата.
Различно е
положението обаче по отношение на паричните суми, за които е постановено
отнемането. Парите са преди всичко платежно средство, универсална мярка за
стойност, поради което правото върху тях съставлява вземане, парично притезание,
което може да бъде предмет именно на осъдителен иск. В този смисъл, когато с
решение от 05.10.2016 г. по гр.д. № 2424 по описа за 2012 г. на СГС, е
постановено отнемане от жалбоподателя в полза на държавата на описаните в
диспозитива на съдебния акт суми, постъпили по банковите сметки на последния,
но неналични към датата на предявяването на иска (видно от мотивите на
решението налична към този момент е била единствено сума в размер на 8183,04
лева по спестовен влог в „Уникредит Булбанк“ АД), за чиято левова равностойност
от общо 239116,81 лева КПКОНПИ е била присъединена като публичен взискател по
изпълнителното производство с разпореждане за присъединяване с изх. №
С200018-105-0361243/30.10.2020 г., за жалбоподателя е възникнало едно задължение за стойност, парично
задължение, кореспондиращо на публичното вземане на държавата в посочения
размер.
За пълнота
следва да се отбележи, че съдебната практика на ВКС дали е допустимо отнемане
на парични средства, преминали през банковите сметки на ответника, но неналични
към момента на завеждане на иска от Комисията, е противоречива. В по-новата
практика на ВКС (вж. решение № 263 от 18.12.2020 г. на ВКС по гр. д. №
1293/2020 г., IV г. о., ГК, определение № 118 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д.
№ 2529/2020 г., IV г. о., ГК и др.) се приема, че в тази хипотеза искът би бил
неоснователен, тъй като постъпилите суми по банкови сметки стават част от
имуществото на проверяваното или свързаните с него лица, тъй като това са техни
вземания от съответната банка, но с изтеглянето на тези суми и с извършването
на преводи с тях тези вземания се погасяват и престават да бъдат част от
имуществото на проверяваното или свързаните с него лица, поради което, щом тези
суми не са налични в края на изследвания период, те не формират превишение на
имуществото, не могат да обосноват несъответствие и не подлежат на отнемане.
Има и съдебна
практика на ВКС в обратен смисъл, на част от която се е позовал и съставът на
СГС, разгледал и уважил иска срещу жалбоподателя. Така например в решение № 187
от 26.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1557/2010 г., III г. о., ГК, по което
въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса предпоставка
ли е за основателността на иска по чл.4, ал.2 ЗОПДИППД (отм.) наличието на
претендираната сума в имуществото на длъжника към момента на подаване в съда на
мотивираното искане на Комисията, ВКС приема, че ако предявеният иск за
отнемане не може да бъде уважен поради липса към този момент на съответния
актив в притежаваното от ответника имущество, на основание чл.4, ал.2 от ЗОПДИППД
(отм.) следва да се претендира действителната стойност на имуществото,
съответстваща на реалната му пазарна цена към момента на извършване на
разпоредителната сделка.
Посочените
съображения обаче касаят правилността на влязлото в сила решение от 05.10.2016
г. по гр.д. № 2424 по описа за 2012 г. на СГС, което формира сила на пресъдено
нещо по въпроса за дължимостта на отнетата с него парична сума от жалбоподателя,
която сила настоящият съдебен състав е длъжен да зачете - арг. от чл.297 от ГПК вр. § 2 от ДР на ДОПК.
В обобщение
следва да се посочи, че когато със съдебното решение е постановено отнемането
на парични средства, които не са налични по банковите сметки на ответника към
датата на предявяване на иска от Комисията, то за ответника (жалбоподател в
настоящото производство) се поражда едно задължение за стойност, т.е. парично задължение, на което
кореспондира публичното държавно вземане по чл.162, ал.2, т.5 от ДОПК. В тази
хипотеза, с оглед характера на правото, по отношение на което е разпоредено
отнемането и независимо от формулировката на диспозитива на съдебния акт, е налице
едно по съществото си осъдително, а не конститутивно съдебно решение.
Осъдителното съдебно решение съставлява годно изпълнително основание по смисъла
на чл.209, ал.2, т.6 от ДОПК и неговото наличие изключва отмяната на оспорения
акт на основание чл.197, ал.3 вр.чл.208, ал.2 от ДОПК.
На следващо място, от доказателствата по делото става ясно, че имотът, по
отношение на който е наложена възбраната с постановление за налагане на
обезпечителни мерки с изх. № С200018-022-0075560/02.11.2020 г., вписано в
Служба по вписванията – Русе с вх. № 11496/04.11.2020 г.,
акт № 22, т.VI,
двойно-входящ регистър № 11196, е именно жилищен такъв по
смисъла на чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК. По това обстоятелство спор между страните
по делото няма. Действително, към датата на придобиването му с нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 72, т.II, рег. № 6170, д. № 194 от 12.12.2014 г. на нотариус П. Ш., район на действие РРС, имотът с идентификатор
63427.2.453.4.4, е бил с предназначение за офис. Още в този нотариален акт
обаче е отбелязано, че към имота има прилежащо складово помещение – изба № 5. Видно
от технически паспорт № 96/63427.2.4534.4 от 08.04.2015 г., при промяната в
предназначението на имота от „офис“ в „жилище“ се запазват и съществуващите кухня
и санитарни помещения. Следователно още
към датата на придобиването му имотът е отговарял на нормативните изисквания за
жилище по чл.40, ал.1 и § 5, т.30 от ДР на ЗУТ, респ. чл.110, ал.1 от Наредба №
7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове
територии и устройствени зони. С влязло на 11.03.2015 г. в сила разрешение за
строеж № 40/09.02.2015 г., издадено от главния архитект на Община Русе, е
разрешена исканата промяна на предназначението и вътрешно преустройство на
посочения имот – офис № 3, в жилище.
Няма спор също така, че това жилище е единствено за
жалбоподателя и че същият фактически го обитава, което се установява и от
показанията на св.С. М. Касае се до имот със застроена площ от 74,02 кв.м.,
т.е. жилищната площ, определена съгласно § 1 от ДР на Наредбата за жилищните
нужди на длъжника и членовете на неговото семейство, вероятно надхвърля
предвидените в чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК 30 кв.м. за жалбоподателя, който го
обитава сам. Независимо от това, описанието на имота в техническия паспорт води
до категоричния извод, че от същия не могат да бъдат обособени поне два отделни
имота, които да отговарят на изискванията на ЗУТ и Наредба № 7/22.12.2003 г.,
т.е. жилищният имот е реално неподеляем, което обстоятелство също не е спорно
между страните.
Спорът се концентрира по въпроса представлява ли
несеквестируемостта на посочения жилищен имот пречка за налагане на възбрана
върху него. Съдът намира отговора на този въпрос положителен.
Императивната разпоредба на чл.198, ал.3 от ДОПК, чието
систематично място, както основателно сочи жалбоподателят, е именно в глава
XXIV „Обезпечения“, раздел II „Обезпечителни мерки“, изрично предвижда, че запор
и възбрана за публични вземания не могат да се налагат върху имуществата по чл.213.
Следователно, ако възбраненият имот представлява единственото жилище на длъжника
и поради това той е несеквестируем на основание чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК, то
върху него не може да бъде налагана и възбрана като обезпечение на публичното
вземане, независимо че възбраната не е изпълнителен способ и поради това тя не
лишава длъжника от собствеността и ползването на имота, а само от възможността
той да се разпорежда с него – чл.451, ал.1 от ГПК вр.чл.206, ал.1 от ДОПК. ГПК
не съдържа правило, подобно на това на чл.198, ал.3 от ДОПК. Поради наличието
на изрична уредба в ДОПК правилата на ГПК не намират приложение, тъй като те се
прилагат само субсидиарно - за „неуредените
в този кодекс случаи“, както изрично предвижда § 2 от ДР на ДОПК. Поради
това в настоящия случай не намират приложение и указанията по т.1 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, на които се
позовава ответникът по жалбата. Според тези указания налагането на възбрана
върху несеквестируема непотребима вещ, каквато е и единственото жилище на
длъжника, е допустимо изпълнително действие, тъй като възбраната само задържа
тази вещ в патримониума на длъжника и поради това налагането й не е
несъвместимо и не нарушава несеквестируемостта. Това тълкувателно решение,
съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ, е задължително за органите на съдебната и
изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички
органи, които издават административни актове, но само по отношение на
тълкуването на приложимия закон – арг. от чл.124, ал.1 от ЗСВ, какъвто, с оглед
изричната уредба в чл.198, ал.3 от ДОПК, ГПК не е.
Друг е въпросът има ли законодателен разум зад допуснатата
по този начин възможност на длъжник, който не изпълнява доброволно публичните
си задължения, да се позволи да се разпорежда с жилището си, макар и единствено,
и обосновано ли е различното третиране на едно и също публично вземане в
зависимост от това дали то ще бъде възложено на публичен изпълнител, в която
хипотеза длъжникът ще се ползва от допълнителната закрила по чл.198, ал.3 от ДОПК, тъй като тогава приложими ще са правилата на ДОПК – арг. от чл.163, ал.1
вр. ал.3 от ДОПК, или на съдебен изпълнител (частен или държавен), в който
случай приложение ще намерят правилата на ГПК – арг. от чл.163, ал.4 от ДОПК, респ.
чл.2, ал.2 от ЗЧСИ, чл.4, ал.2 от ЗМДТ и чл.264, ал.2, изр.второ от ЗСВ, поради
което за длъжника ще важат и постановките по т.1 от Тълкувателно решение №
2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК.
Въпреки проблемите, които поставя възприетият двойнствен
режим на принудителното изпълнение на публичните задължения и приложимата в
случая забрана по чл.198, ал.3 от ДОПК за налагане на възбрана върху
единственото и поради това несеквестируемо жилище на длъжника, то публичният
изпълнител разполага и с други процесуални средства за защита на държавния
интерес при евентуално разпореждане от страна на длъжника с несеквестируемия
имот. В този случай публичният изпълнител е овластен да предяви специалният
отменителен иск по чл.216, ал.2 вр. ал.1 от ДОПК или Павловият иск (actio Pauliana) по чл.135 от ЗЗД, съгласно чл.216, ал.3 от ДОПК. В
тази хипотеза, според константната практика на ВКС (вж. решение № 1206 от
19.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3864/2007 г., III г. о., ГК, решение № 357 от
11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 100/2010 г., IV г. о., ГК, решение № 456 от
25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2009 г., IV г. о., ГК и др.), след уважаване
на иска и връщане на имуществото в патримониума на длъжника последният вече няма
да може да противопостави възражение за несеквестируемост. Когато длъжникът, в чиято полза е прогласена несеквестируемостта на
определени вещи, сам се разпореди с тях, той сам се лишава от законовата
привилегия за тях, поради което е налице отпадане на несеквестируемостта. Обратното
би означавало да се възнагради недобросъвестния длъжник.
Съобразно принципът на законност, прогласен в чл.5 от ГПК
вр. § 2 от ДР на ДОПК, съдът е длъжен да разгледа и реши
делото според точния смисъл на закона. А законът – чл.198, ал.3 вр.чл.213,
ал.1, т.2 от ДОПК, е пределно ясен: не може да се налага възбрана за публични
вземания върху единственото жилище на длъжника, което в случая е реално
неподеляемо. Като са приели обратното публичният изпълнител, респ. решаващият
орган, в лицето на директора на ТД на НАП – Варна, са постановили своите актове
в нарушение на материалния закон, поради което те следва да бъдат отменени.
Доколкото извършването на действията, поискани от жалбоподателя с
искане с вх. №
С200018-000-0535127/16.11.2020 г., а именно вдигане на възбраната върху
недвижим жилищен имот с идентификатор 63427.2.453.4.4, с административен адрес
гр.Русе, ул.“***“ № *, вх.*, ет.*, ап.*, не могат да бъдат извършени от съда, а
са в компетентността на публичния изпълнител, то след отмяната на посочените
административни актове преписката, на основание чл.160, ал.3 вр.чл.144, ал.2 от ДОПК, следва да бъде върната на същия със задължителни указания по тълкуването
и прилагането на закона.
По изложените
съображения и на основание чл.161, ал.1, изр. първо вр.чл.144, ал.2 от ДОПК, в
полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски
в съдебното производство в общ размер на 160 лева, от които 10 лева – държавна
такса и 150 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Тези разноски, на
основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК,
следва да бъдат възложени в тежест на НАП, която агенция е има качеството на
юридическо лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП.
Така мотивиран и
на основание чл.160, ал.1 и ал.3 вр.чл.144, ал.2 от ДОПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Ц.С.Д., с ЕГН **********, решение
№ 266/14.12.2020 г. на директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без
уважение жалбата му с вх. №
29059/30.11.2020 г. по регистъра на ТД на НАП – Варна, срещу отказ за отмяна на
наложени обезпечителни мерки с изх. № С200018-012-0000118/23.11.2020 г.,
издаден от А. С. – публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП –
Варна, и вместо това постановява:
ОТМЕНЯ отказ за отмяна на наложени обезпечителни
мерки с изх. № С200018-012-0000118/23.11.2020 г., издаден от А. С. – публичен
изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна.
ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител в
дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна, за извършване на действията, поискани
от жалбоподателя с искане с вх. №
С200018-000-0535127/16.11.2020 г., по вдигане на възбраната върху недвижим жилищен
имот с идентификатор 63427.2.453.4.4, с административен адрес гр.Русе, ул.“***“
№ ., вх.., ет..*, ап.*.
ОСЪЖДА Националната агенция по приходите да
заплати на Ц.С.Д., с ЕГН **********, сумата от 160 лева – деловодни разноски.
Решението не подлежи
на обжалване.
СЪДИЯ: