Р Е Ш Е Н И Е
№ 82 гр. Пазарджик, 09.03 .2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пазарджишки
окръжен съд , първи въззивен състав в открито заседание на четвърти март през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мина
Трънджиева
ЧЛЕНОВЕ:Венцислав Маратилов
Димитър Бозаджиев
при участието на секретаря Галина Младенова ,
като разгледа докладваното от съдията Трънджиева В гр. д. № 105 по описа за 2020 г. , за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следващите от
Граждански процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Панагюрище ,
постановено по гр.д.№874 по описа на съда за 2018 година е признато за установено по отношение на „и.ф.“ ЕООД, с ЕИК- *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район Т., ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17, ап.1, представлявано от
управителя Б.И.Н., и Р.С.Ш., с ЕГН- **********,***,че съществува облигационно
правоотношение, съгласно което Р.С.Ш., дължи на „и.ф.“ ЕООД заплащането на сума
в размер на 1348,87 лв. (хиляда триста четиридесет и осем лева и осемдесет и
седем стотинки), представляваща главница по договор за кредит от разстояние,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по смисъла на чл. 410 от ГПК –
04.07.2018 г., договорна лихва в размер на 89,10 лв. (осемдесет и девет лева и
десет стотинки) за периода от 23.09.2017
г. до 22.12.2017 г., както и неустойка в размер на 388,41 лв. (триста
осемдесет и осем лева и четиридесет и една стотинки) за периода от 23.09.2017
г. до 22.12.2017 г.
Присъдени са разноски.
В срок така постановеното решение е обжалвано от Р.С.
,чрез назначения му особен представител адв.А. –А..
Излага оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и нарушение
на материалния закон.
Моли решението да бъде отменено и иска отхвърлен или
решението да бъде отменено в частта,с която е присъдена неустойка в размер на 388,41 лева за периода
от 23.09.2017 г. до 22.12.2017 г. и намален присъдения размер на главницата със
сумата 129,47 лева ,заплатена като неустойка за непредоставено обезпечение с
първата месечна вноска .
Твърди ,че макар и да е налице съвпадение в размера на
вземанията по заявлението по чл. 410 ГПК и по исковата молба, при предявяване
на иска за установяване съществуването на вземането е въведен различен
правопораждащ факт, в сравнение с фактическото основание, заявено от кредитора
по реда на чл.410 ГПК.
Претендира се възнаградителна лихва в размер на 477,
51 лева, както в заповедното производство, така и в петитума на настоящото
дело, но в обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че сумата от
477, 51 лева се явява сбор от лихва в размер на 90,10 за периода 23.09.2017 г.
до 22.12.2017 г. и сумата от 387,41 лева - неустойка за същия период. Липсвал
идентитет между заявеното в исковата молба и заявлението по чл. 410 ч.гр.д.№595/2018 г.
по описа на РС-Панагюрище, поради което счита ,че в тази част иска следва да
бъде отхвърлен.
С решението съдът не се произнесъл по направеното
искане за присъждане на главница от 1348,87 лева и възнаградителна лихва в
размер на 477, 51 лева за периода 23.09.2017 г. до 22.12.2017 г., а се е
произнесъл и присъдил неустойка в размер на 387,41 лева, с каквото искане не е
сезиран, което води до незаконосъобразност и неправилност на постановения акт.
Лихвата и неустойката са различни вземания, уредени от различни правни норми и
основателността на всяко едно от тях следва да бъде доказвано самостоятелно.
В чл.З, ат.2 от договора било посочено, че ако
длъжника не предостави обезпечение в предвидените срокове, то дължи неустойка и
тя се заплаща заедно с месечните погасителни вноски. Тази клауза била нищожна и не следвало да се
присъжда неустойка на ищеца, при положение, че такава не е поискана. Поради
нищожността на чл.З, ал.2 от договора, следвало да се намали и размера на
главницата, тъй като с първоначалната вноска е погасена и неустойка за
непредоставено обезпечение в размер на 129, 47 лева.
В срок е постъпил писмен отговор от „и.ф.“ ЕООД.
Оспорват жалбата ,като я намират за недопустима ,тъй
като особения представител не бил легитимиран да подаде въззивна жалба.Този
довод е напълно несъстоятелен и доста странен. В
правната теория и практика е утвърдено разбирането , че особеният представител
разполага с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален
представител, с изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т.е.
той не може да прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба,
признание на иска или отказ от обжалване.
Подържа се,че обжалването е
само по отношение на част от решението – за неустойката и частта от главницата
, която представлява дължимата неустойка.Този довод също е
несъстоятелен.Изложени са обстоятелства и е направено искане за отмяна на цялото
решение или евентуално на част от него и отхвърляне на исковете.Това е предмета
на спора ,по който въззивният съд следва да се произнесе при спазване
изискванията на чл.269 от ГПК.
Към датата на подаване на заявлението нямало
изисквания за поясняване на договорните основания, на които се претендира
дадено вземане Поради това идентитета между заявление и установителен иск се
ограничавал до размера.
Основателността на претенцията лихвата и неустойката била установена чрез
събраните по делото доказателства.
Излагат доводи относно функциите на неустойката и
подържат ,че чл. 3 от Договора за кредит е за неустойка. Клаузата не била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от
ЗЗП. Размерът й не е неоправдано голям. Неустойката, съгласно чл. 3, ал. 2 от
Договора се определя с оглед главницата. Не съществува изискване неустойката да
е в по-нисък размер от този на главницата. Тя цели обезщетяване на вредите на
кредитодателя, породени от затрудненото удовлетворение, поради липса на
представените обезпечения. Следвало да се прецени и по-високия риск при
отпускане на кредити по ЗПФУР. Само и
единствено Ш. бил в състояние да се
произнесе, дали счита клаузата за неравноправна или не, както и дали я е
уговорил индивидуално или не и това възражение не следвало изобщо да се
разглежда.Доброволното плащане, от негова страна сочело, че същият конклудентно
приема, че договора е законосъобразен. .Считат
,че претендирайки нищожност едва в този - най-късен, възможен, етап на процес е
налице шиканиране и злоупотреба с право от страна на ответника по чл. 57, ал. 2
от ГПК/вероятно се има предвид друг текст , тъй като цитирания е неотносим/.
Поради това молят, съда въобще да не разглежда искането, а в случай, че го
разгледа да го отхвърли.
Нищожността на отделната клауза ,дори да се приеме,че
е налице ,не водела до нищожност на целия договор.
Искането за приспадане на главницата, било
неоснователно.
Липсвало законово основание съдът сам да компенсира
вземания. Особения представител не разполагал с такива правомощия.
По повод всички изложени доводи ,за да се внесе яснота
по кои въпроси ще се произнася съдът следва да се има предвид ,че у ответника
по жалбата очевидно е налице неразбиране на функциите и правомощията на
особения представител , правата на страните и възможностите и задълженията на
съда.
Решението е обжалвано изцяло , поради което съдът ще
се занимае с предмета на спора изцяло ,като служебно е длъжен да обсъди
наличието на неравноправни клаузи ,дори и да нямаше доводи в тази насока.
Съдът, като прецени валидността и допустимостта на
постановеното решение ,намира на първо място ,че в една част това решение е
недопустимо,като ще изложи доводи си,обсъждайки фактическата обстановка по
спора.
Предявените искове са с правно основание чл.430 от ТЗ
и чл.86 от ЗЗД като производството е по чл.422 от ГПК.
В исковата
си молба срещу Р.С.Ш.,*** „и.ф.“ ЕООД,
със седалище и адрес на управление: гр. С., район Т., ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17,
ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н.твърди, твърди,че на 24.08.2017 г. между
страните бил сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 180938.
Сключването на договора се осъществявало въз основа на подробна информация, достъпна на
уеб- адрес, където са публикувани общите условия и е посочено, че сключването
на договора става след регистрация на клиента в страницата и попълване на
въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с Общите условия“.
Твърдят, че ответникът Ш. е посочил телефонен номер, от който е проведен
разговор за установяване волята на страните и този телефонен разговор е
записан, за което ответникът е бил уведомен.
До
предявяване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, ответникът Ш. е
заплатил обща сума, в размер на 640,00 лв., с които е погасена главница, в
размер на 451,13 лв., лихва, в размер на 59,40 лв., и неустойка в размер на
129,47 лв.
На ответника бил отпуснат кредит с главница, в размер на 1800,00 лв.,
като Ш. е имал непогасен кредит с № 179361/08.08.2017 г. като с новополучения
кредит се задължил да погаси остатъка от предходния, в размер на 1625,23 лв.
Остатъкът в размер на 174,77 лв. бил преведен по
банкова сметка *** Ш. в „Уни Кредит Булбанк“ АД.
Ответникът не изпълнил задължението си по договора
,като не е заплатил вноски за погасяване
на кредита през периода 23.10.2017 до
22.12.2017 г., в общ размер на 1348,87 лв. Твърдят, че се дължи и лихва за
периода от 23.09.2017 г. до 22.12.2017 г., в размер на 90,10 лв., като същата е
уточнена съгласно чл.2, ал.4, т.3 от Договора за кредит и е с фиксиран лихвен
процент в размер на 40,15%. Ищците твърдят в исковата молба, че в случай, че
ответникът не е обезпечил вземането на кредита, той дължи неустойка, с която се
цели санкционирането му, задето не е изпълнил задължението си да обезпечи
вземането. Според исковата молба, неустойката е в размер на 129,47 лв. за
вноска, като вноската за 23.09.2017 г. е заплатена и дължимият остатък за
периода 23.09.2017 г. до 22.12.2017 г. възлиза на 387,41 лв.Софтуерно
вземанията били обединено в едно ,макар
да почиват на различно основание .Поради необходимостта от идентитет на
претенциите в заповедното и исковото производство за заявили иска си по следния
начин:
Да бъде установено със силата на присъдено нещо по
отношение на ответника Р.С.Ш., че помежду им съществува облигационно
правоотношение, съгласно което Р.Ш. дължи на ищците заплащането на сума в общ
размер на 1826,38 лв., представляваща сбор от главница, в размер на 1348,87 лв.
по предоставен кредит от 24.08.2017 г., възнаградителна лихва в размер на
477,51 лв. за периода от 23.09.2017 г. до 22.12.2017 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение -04.07.2018 г. до окончателно изплащане на
дължимите суми.
В срок е постъпил писмен отговор от особения
представител. Оспорва се допустимостта на иска ,поради това ,че кредиторът-
ищец основава вземането си на други правопораждащи факти, в сравнение с тези,
които са посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Оспорва и основателността на претенцията. Счита целия
договор за нищожен, като накърняващ добрите нрави ,противоречащ или заобикалящ
закона и съдържащ неравноправни клаузи в чл.2 ал.4.-т.2 от посочения текст
нарушавала принципа на добросъвестност;т.3 – фиксирания лихвен процент бил
завишен;лихвен процент при отказ бил недопустим като обезщетение;т.4- размера
на сумата за връщане бил фиксиран незаконосъобразно,тъй като била вкключена и неустойка;т.5
била нищожна поради завишаване и посочване на начина по който се формира;
Оспорват се и клаузите на чл.3 ал.2 относно неустойката;чл.4 ал.1,3,4 и 5;чл.7
ал.2 и 3 и ал.5
Освен това счита ,че реда ,по който е извършено
погасяването с внесената сума е некоректно приложен.Сумата 129,47 лева –
неустойка ,включена към отделната вноска,следвало да бъде отнесена към
погасяване на главницата,завишен бил лихвения процент.Направено е възражение за
погасителна давност.
Съдът , като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните , прие за установено следното:
Със заявление по реда на чл.410 от ГПК е направено
искане от ищеца за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника общо за
сумата 1866,38 лева.Изложени са обстоятелства ,че тази сума се формира за
задължения по договор от 24.08.2017 година,като главницата е в размер на
1348,87 лева,договорна лихва 477,51лева за периода 23.09.2017-22.12.2017 година
, разходи за извъсъдебно събиране на задължението поради забава 40 лева.Така е
издадена и заповедта.
В исковата молба е направено искане за присъждане на
същата крайна сума ,формирана от същата по размер главница и същата сума ,
посочена като възнаградителна лихва ,като обаче е направено уточнението ,че
сумата се формира от 90,10 лева договора лихва и неустойка в размер на 387,41
лева.Не е заявена претенция за разходи за извънсъдебно събиране на
задължението.
Очевидно е ,че идентитета между заявените в двете производства претенции е само
частичен.
Сумата 40 лева , представляваща разходи за събиране на
вземането не е заявена,което има за последица обезсилване на заповедта в тази
част.Претенцията за лихви е заявена по размер ,така както в заповедното
производство ,но само част от нея почива на основанието посочено в заповедното
производство – договорна лихва.Останалата част от вземането ,по изричното
посочване на ищеца представлява претенция за неустойка,тоест претенция на
съвсем различно основание.
С оглед естеството на
защитата, която се получава по реда на чл. 422 ГПК,
съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл. 410 ГПК правопораждащи факти,
а допустимостта на установителния иск по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК се определя от идентичността
между страните, предмета и страните, и вземането, относно което, вече е била
издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК.Такова
е било винаги изискването ,от приемането на текстовете на процесуалния
закон,уреждащи заповедното производство.Поради това доводите на ищеца ,ответник
по жалбата в тази насока са напълно неоснователни.По отношение на претенцията
за неустойка в размер на 387,40 лева иска е недопустим,тъй като претенция на
такова основание не е заявена по реда на чл.410 от ГПК ,решението в тази част
следва да бъде обезсилено и производството по делото прекратено.Поради този
изход не се налага и обсъждането на доводите относно нищожността на тази
клауза.За яснота следва да се посочи ,че съдът вече е имал повод да се
произнася и я намира за нищожна.
По
отношение на останалите две претенции – за главница и договорна лихва са налице
специфичните предпоставки за предявяване на иска по чл.422 от ГПК и съдът дължи
произнасяне по същество.
По делото е представен Договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 180938/24.08.2017 г. по продукт „Бърз, на вноски“.Спор
относно възникването на облигационното отношение няма.От договора е видно ,че
на ответника Ш. е отпуснат кредит в размер на 1800,00 лв. Тъй като към този
момент Ш. е имал непогасени задължения
спрямо дружеството - ищец, произтичащи от предходен договор за предоставяне на
кредит – Договор № 179361/08.08.2017 г., с новия кредит са погасени те - 1550,00
лв. главница, лихва в размер на 28,99 лв., такси за 46,24 лв. или общо 1625,23
лв.
Разликата от 174,77 лв., съгласно договора, е
преведена на ответника по банкова сметка, ***.
Срока е 120
дни, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15 %, като общата
дължима сума за плащане по кредита е уговорена на стойност от 1948,50 лв. Уговорките
относно неустойката за непредставяне на поръчителство, съдът няма да обсъжда
,поради изложените по-горе съображения.
Конкретни съображения са изложени за чл.2 ал.4 от договора.В т.2 е предвидено препращане към
погасителния план за размера на вноската, поради което този текст не би могъл
да се разглежда отделно от същинските доводи ,той сам по себе си не би могъл да
бъде нищожен на каквото и да е основание и не представлява клауза в
договора.Т.3 от този текст посочва фиксирания годишен лихвен процент – 40,15%.
При определяне на
дължимата лихва по договор би могло да се говори за нищожност поради
накърняване на добрите нрави.Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не
е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения. Нарушаване на тези принципи е налице когато има явно
несъответствие между насрещните престации, при което се достига до
несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
Тази
преценка винаги е конкретна.
В настоящият случай
съдът намира, изследвайки съдържанието на договора и поетите с него права и
задължения от страните, че не е налице нарушаване на този принцип.
Формираната
лихва е около четири пъти законната лихва.
Действително няма пречка
страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва и
тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД, който препраща към ПМС № 72 от 8.04.1994 г. (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994 г., изм., бр. 74
от 22.08.1995 г.), с което е определен само размерът на законната лихва, като
към момента на сключване на договора максималният размер на възнаградителната
договорна лихва е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави.
Несъмнено, обаче,
размерът на законната лихва, в практиката на съдилищата, е изведен като
критерии за преценка кога размера на уговорена договорна лихва, било
възнаградителна или компенсаторна, съпоставен с размера на законната лихва,
противоречи на добрите нрави.
Преди извършване на известни
законодателни промени съдебната практика приемаше,че са нарушени добрите нрави
при трикратното надвишаване на този размер.
Действително в случая
заемът не е обезпечен и в размера на възнаградителната лихва се калкулира и
риска,поради което съдът счита ,че не са нарушени добрите нрави.
Т 3.1 от ал.4 е
неотносима към спора ,поради което и съдът не я обсъжда ,тъй като не са
възникнали основания за приложението и.Точка 4 и т.4.1 също сами по себе си не
създават основание за преценка , те са свързани с доводите касаещи лихвения процент и дължимостта на
неустойката.По отношение на т.5 от текста възраженията също са неоснователни с
оглед нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК.
Другия изрично посочен
от представителят на ответника текст чл.3 касае именно неустойката ,по който
въпрос съдът вече изложи мотиви , приемайки ,че в тази част производството по
делото е недопустимо ,съответно и съдебното решение.
По отношение на текста
на чл.4 всъщност съществото на спора отново касае изложеното относно лихвата и
уговорката за неустойка,а чл.5 и чл.7 от договора са неотносими в настоящия
спор ,тъй като никоя от страните не се позовава на тези клаузи или не търпи
неблагоприятни последици от тях.
По делото е прието и неоспорено от страните заключение
на съдебно- счетоводната експертиза, от което се установява, че на 24.08.2017
г. по сметката на Р.С.Ш. в „Уни Кредит Булбанк“ АД е постъпила сумата от 174,77
лв., с основание на превода „Договор за заем 180938“, като наредител е
дружеството -ищец. Размера на отпуснатия кредит е 1800,00 лв., като за погасяване на задължение
по съществуващ и непогасен договор № 179361 от 08.08.2017 г. е преведена сумата
от 1625,00 лв., която включва главница от 1550,00 лв., лихва от 28,99 лв. и
такси в размер на 46,24 лв. Няма спор,че Ш. е извършил плащане на 27.09.2017 г., на
сумата 640 лева, като с внесената сума е погасена изцяло първата погасителна
вноска, в размер на 638,87 лв., дължима към дата 23.09.2017 г. Тази вноска,
според заключението, погасява главница в размер на 450,00 лв., договорна лихва
в размер на 59,40 лв. и неустойка за непредставеното обезпечение в размер на
129,47 лв. С остатъка от 1,13 лв., съгласно заключението на вещото лице, е
частично погасена втора погасителна вноска. От заключението е видно, че
съгласно погашенията, които Ш. е направил, размерът на дължимата главница
възлиза на 1348,87 лв. Ш. дължи договорна лихва, в размер на 89,10 лв. и
неустойка, в размер на 388,41 лв.
При тази фактическа обстановка ,съдът намира ,че е
налице облигационно отношение между страните,като не намира неравноправни
клаузи в договорките по него.
Както вече беше посочено ,счита уговорката за
неустойка при непредставяне на поръчителство принципно за нищожна.
Тези клаузи са нищожни,
включително и с оглед ориентировъчните критерий , заложени в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Те противоречат на добрите
нрави , съставляват и неравноправни
такива по смисъла на чл. 143 ал. 1 т. 19 от Закона за защита на потребителите.
Отрича се договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като
обезпечения, като същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на
главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за
това: условието за дължимост е не неплащане на това
задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично
такова, срещу което обаче длъжникът не получава насрещна престация.
Обезпечителната функция липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна
функция също отсъства: възникването на неустоечното
задължение е самоцел на кредитора. Тук следва да се отбележи, че определената
по чл. 3 ал. 2 изр. първо неустойка по размер надвишава два пъти размера на възнаградителната
лихва по договора, но за разлика от нея и от останалите разходи по
договора, не подлежи на пропорционално намаление при предсрочно погасяване на
главницата.
От член 8, параграф 1 от Директива
2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този
начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на
пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл
параграф 40-43 от Решение от 27 03.
2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл
клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител,
което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на ДПК е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
напри, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата (решения
по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson). На следващо място
следва да се посочи, че неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и
единствено да постигане неоснователно обогатяване. На последно
място, по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при
забава се дължи само обезщетение в
размера на законната лихва, забикаля се и нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК.
Съдът споделя и тезата , че ако има вреди ,то тези
вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е
нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпусне
преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от
неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата институция
не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да
претендира описаната неустойка.
Всикчо това съдът излага ,за да обоснове тезата ,че
сумата ,която е платена като неустойка към първата вноска ,е недължима на това
основание и всъщност с нея следва да бъде погасена главницата.
По повод възражението изложено от ответника следва да
се посочи,че това възражение не представлява възражение за прихващане ,а чрез
него се цели изясняване на въпроса за размера на дължимата сума.
По изложените съображения ,съдът намира ,че решението
в частта с която е присъдена лихва в размер на 89,10 лева , за периода от
23.09.2017 година до 22.12.2017 година е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Решението в частта ,с която е присъден главница по
кредита е правилно до размер на 1219,40 лева.До този размер следва да бъде
потвърдено , а в останалата част
отменено и иска – отхвърлен по изложените съображения.
В частта по претенцията за неустойка решението следва
да бъде обезсилено и производството по делото – прекратено.
Възражението за погасителна давност е неоснователно.Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение е постъпило в съда преди изтичане на една
година от сключване на договора.
С оглед изхода на спора се налага и корекция за
разноските по делото.
С оглед изхода на спора на „и.ф.“ ЕООД се дължат от
ответника по иска разноски в размер на 794 лева,като ищецът дължи и 25 лева
държавна такса за въззивната инстанция.Сумата на разноските включва изплатените
държавни такси ,възнаграждение за експерт ,за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение,редуцирано с оглед основателността на
претенцията.За заповедното производство то е в размер на 50 лева , а за
производството пред първата и втората инстанция ,като се има предвид
активността на страната и фактическата сложност на делото – в размер на 100
лева.
Мотивиран от изложеното Пазарджишки окръжен съд
Р Е
Ш И
ОБЕЗСИЛВА решение на Районен
съд Панагюрище , постановено по гр.д.№874 по описа на съда за 2018 година,в
частта с която е признато за установено по отношение на Р.С.Ш., с ЕГН- **********,***,че «и.ф.» ЕООД, с ЕИК-
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район Т., ж.к. И.В., ул.
„Б.“№ 17, ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н., има вземане за неустойка в
размер на 388,41 лв. (триста осемдесет и осем лева и четиридесет и една
стотинки) за периода от 23.09.2017 г. до 22.12.2017 г. и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази част.
ОТМЕНЯ
решението в частта , с която е признато за
установено по отношение на Р.С.Ш., с ЕГН- **********,***,че «и.ф.» ЕООД, с ЕИК- *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район Т., ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17,
ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н., има вземане зазаплащането на сума,
представляваща главница по договор за кредит от разстояние от 24.08.3.2017
година, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на заявлението в размер над
размера от 1219,40 лева и ОТХВЪРЛЯ иска до размер на 1348,87 лв. (хиляда триста
четиридесет и осем лева и осемдесет и седем стотинки).
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата обжалвана част.
Осъжда Р.С.Ш.,
с ЕГН- **********,***,че «и.ф.» ЕООД, с ЕИК- *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район Т., ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17, ап.1, представлявано от
управителя Б.И.Н. разноски в размер на 794 лева.
Осъжда „и.ф.“ ЕООД да заплати държавна такса в размер
на 25 лева за въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.