О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил, 04.06.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд,
гражданска колегия, в закрито заседание на четвърти юни
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ
като разгледа
докладваното от съдия Костадинова в.ч.гр.д.№187 по описа за 2020 г. на КнОС и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на чл. 274
и сл. от ГПК.
Образувано
е по постъпила частна жалба от „***“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. ***, чрез юрисконсулт А. Б., насочена
срещу разпореждане №751/17.02.2020 г.
на Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№359/2020г. по описа на същия съд.
С обжалвания съдебен акт първостепенният съд е оставил
без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
депозирано от „***“ ЕАД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за
изпълнение против М.Р.Ч., ЕГН **********. Съдът е указал на заявителя, на
основание чл.415, ал.3 вр. ал.1, т.3 от ГПК, че може да предяви осъдителен иск
за вземането си в едномесечен срок от съобщението. За да постанови обжалвания акт, заповедният
съд е приел наличието на вероятна неравноправност на клаузи от приложения към
заявлението договор за потребителски заем.
Частният жалбоподател обжалва постановеното от РС –
Кюстендил разпореждане, релевирайки доводи за неговата неправилност. Твърди, че
към заявлението за издаване на заповед за изпълнение е приложен договорът за
потребителски кредит, от който произтича процесното вземане, предвид което
следва да се приеме, че заявлението отговаря на изискванията на чл.410, ал.3 ГПК. Акцентира, че предмет на заявлението е заповедно производство, а не исково
такова, което има двустранен и състезателен характер. Сочи, че в случая,
доколкото заповедното производство е едностранно, законът не изисква
представяне на доказателства в подкрепа на твърденията от страна на кредитора,
освен посочените в чл.410, ал.3 ГПК. Излага, че едва след оспорване на
твърденията на заявителя от длъжника посредством подадено от същия възражение,
заявителят ще има възможност да инициира исково производство, в което да
доказва твърденията си. Твърди, че целта на заповедното производство по реда на
чл.410 и сл. ГПК е само да провери дали вземането е спорно, като е достатъчно
заявителят да твърди съществуване на вземането. Приема, че въпросите за
доказването на обстоятелствата и фактите, на които се основава вземането, което
е предмет на заповедното производство, са въпроси, които не са в пределите на
изследване от заповедния съд. На самостоятелно основание се твърди, че погрешно
заповедният съд е приел, че в процесния случай са нарушени императивните
изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Изтъква, че в договора за кредит е
уговорен фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходите, поради което
изискванията на закона, касаещи референтни стойности, индекси и методики, са
неприложими. Сочи, че към договора е приложен ясен погасителен план, който не
подлежи на промяна. Твърди, че съдържанието на договора отговаря на
императивните изисквания на закона. Алтернативно приема, че дори да се установи
наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, то заповедният съд
неправилно е отхвърлили изцяло претенцията на заявителя, без да се съобрази с разпоредбата
на чл.23 от ЗПК, предвиждаща, че когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва и други разходи по кредита. На следващо място излага довод за
липсата на изискване към заявлението да се представят доказателства за
уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането на друг кредитор. По
същество моли съдът да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за цялото претиндирано вземане.
Кюстендилският
окръжен съд, след преценка на изложените в частната жалба доводи, както и
събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Заповедният съд е бил
сезиран с подадено заявление по чл. 410 от ГПК от „***“ ЕАД, с което се поддържа искане за
издаване на заповед за изпълнение против М.Р.Ч., ЕГН ********** за парично
вземане в размер на 600.00 лв. – главница по Договор за паричен заем №160642,
сключен между „***“ ООД и М.Р.Ч. на 20.12.2017 г., вземането по който е
прехвърлено на заявителя с Договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 25.03.2019 г., договорна лихва в размер на 47.90 лв. за периода
27.12.2017 г. до 16.05.2018 г., обезщетение за забава в размер на 238.36 лв. за
периода от 27.12.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и
законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда – 12.02.2020 г. до
изплащане на вземането, както и сторените деловодни разноски – 25 лева внесена
държавна такса и възнаграждение за процесуално представителство на осн. чл.78,
ал.8 ГПК в размер на 100.00 лева.
Към заявлението са
представени: Договор за паричен заем №160642 към искане №0182475 от 20.12.2017
г.; Приложение №1 към процесният договор, съдържащо погасителен план; Молба за
сключване на договор за паричен заем №0182475, Общи условия по договор за заем
в сила от 01.05.2016 г.
В т.12 от Заявлението
е посочено, че на 25.03.2019 г. е подписано Приложение №1 към Договор за
покупко – продажда на вземания /цесия/ от дата 25.03.2019 г. между „***“ ООД и
„***“ ЕАД, по силата на което вземанията на „***“ ООД срещу длъжника М.Р.Ч.,
произтичащи от процесният договор за паричен заем, са прехвърлени изцяло с
всички обезпечения, привилегии и принадлежности, включително и всички лихви на
дружеството – кредитор. Заявителят излага твардения, че за станалата цесия
длъжника е уведомен с Уведомително писмо изх.№УПЦ – П- СТК/160642 от 03.04.2019
г.
Съдът с разпореждане
№ 751 от 17.02.2020 г., постановено по ч.гр.д.№359/2020 г. е отхвърлил искането
като неоснователно, констатирайки вероятна неравноправност на процесния договор
за потребителски кредит, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Заповедният съд е мотивирал
решението си, излагайки че кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, без да разпише ясно
методиката, по която формира годишното оскъпяване. Приел е, че надлежна
проверка в този смисъл може да бъде извършена в хода на състезателно
производство и при участието на двете страни. Доколкото обаче, законът е
възложил на съда да осъществява потребителска закрила и в хода на заповедното
производство, и при констатирана неравноправност на клаузи от приложения към
заявлението договор за потребителски кредит, е оставил искането за издаване на
заповед за изпълнение без уважение.
Заповедният съд също
така в обжалваното разпореждане е приел, че заявлението не отговаря на
изискванията на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК, към които препраща текстът на чл.410,
ал.2 ГПК. Изложил е, че съгласно ТР №4-7 от 11.11.1954 г. на ОСГ на ВС,
прехвърлянето на вземане /цесия/ има действие и спрямо длъжника от деня, когато
предишният кредитор му съобщи за станалото прехвърляне. Обобщил е, че доколкото
се касае до частно правоприемство, то за да е основателно искането за издаване
на заповед за изпълнение от частен правоприемник по договор за цесия, прехвърлянето
на вземането следва да е съобщено на длъжника, съгласно постановките, залегнали
в т.4 от ТР №4/18.06.2014 г. на ОСГКТ на ВКС. Акцентирал е, че в този смисъл в
заявлението обаче липсва информация, нито са наведени доводи в тази насока.
При така установеното
от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:
Частната жалба е
допустима, доколкото е подадена срещу
подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от
лице, имащо правен интерес от обжалване. По същество въззивният съд я приема за
основателна. Съображенията в тази насока са следните:
За да бъде
уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на
изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа
всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в
заповедното производство парично вземане, както и да се установява
изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, задължава
съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на
добрите нрави или дали не се основава на нервноправна клауза.
При анализа на изложеното в заявлението заемно
правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя- физическо
лице по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски
кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с
оглед качеството на кредитополучателя на "потребител" приложимите
норми са и тези на Закона за защита на потребителите - съгласно чл. 24 ЗПК, във
вр. чл. 143 - 148 ЗЗП, като чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните
клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи
потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
При посочените в заявлението обстоятелства, на които
заявителя основава вземането си за главница и договорна (възнаградителна) лихва
необосновано районният съд е приел, че претенцията за сумите, следва да се
отхвърли поради констатирана от КнРС вероятна неравноправност на договора,
поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Видно от депозираното заявление по чл. 410 от ГПК е,
че жалбоподателят е претендирал сума в размер
на 600 лв. - главница, договорна лихва в размер на 47, 90 лева за периода от 27.12.2017
г. до 16.05.2018 г., обезщетение за забава в размер на 238.36 лева за периода
от 27.12.2017 г. до датата на подаване на заявлението, произтичащи
от договор за паричен заем № 160642, сключен на 20.12.2017 г. между „***” ООД и
М.Р.Ч.
По отношение на породеното между страните облигаторно
правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение представлява такова по
смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. При недействителност на
договора на основание сочената разпоредба, съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
потребителят следва да върне чистата стойност по договора за кредит, но не
дължи лихва или други разходи по договора, т.е. следва да бъде издадена заповед
за незабавно изпълнение за дължимата главница по кредита.
От представените пред
заповедния съд доказателства и от обстоятелствената част – т.12 на депозираното
заявление се установява, че между „***“ ООД – праводател на заявителя и М.Р.Ч. е сключен договор за паричен заем на
20.12.2017 г., по силата на който заявителят е предоставил на длъжника сумата
от 600 лв. срещу насрещното задължение на ищцата – кредитополучател, да върне
сумата от общо 657, 26 лв. на 21 седмични вноски с размер на 2 по 4.68 лв. и 19 по 34.10 лв., с дата на първото седмично плащане на 27.12.2017
г. Установено е, че вноските са дължими на ден от седмицата – сряда. Установен
е фиксиран годишен лихвен процент от 40, 08 % и годишен процент на разходите от
49,96 %. Пред заповедния съд претенцията включва- неиздължена главница,
договорна лихва и лихва за забава в посочените в заявлението размери.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
11 от ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските между
различните неизплатени суми - само в случай че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай договорът съдържа
погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и
падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок
на договора и за всички вземания по него изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо. С оглед на изложеното,
настоящата инстанция приема, че не налице нарушение на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т.11 и т.12 от ЗПК.
Договорът за потребителски
кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този
договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение
към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане
на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от
кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Презюмира се, че всички разходи,
свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора
за потребителски кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва).
При формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези,
установени към момента на сключване на договора за потребителлски кредит, но и
всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл.
19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2.
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи
при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се
извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора
за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на
кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако
откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката,
са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
С клаузата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се
съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 49, 96 %, като последният се формира от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки, че в клаузите на
договора не е посочено какви компоненти кредитодателят е включил при формиране
размера на годишния процент на разходите при сключване на договора, последните
са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът установи съдържанието на
включените разходи посредством тълкуване на клаузите на договора за
потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на
пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния
разход по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
По така изложените правни съображения съдът намира, че при сключване на
кредита не е било допуснато соченото нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер
на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен
процент към момента на възникване на правоотношението по договора за кредит
(0,02), увеличен с 10 процентни пункта, намира че максималният процент на
годишния процент на разходите не следва да превиша 50, 1 %. Следователно и
определения размер на годишния процент на разходите от 49, 01 % е съобразен с
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
КнОС намира също така, че клаузата, установяваща
задължението за заплащане на възнаградителна лихва в посочените размери, при
фиксиран годишен лихвен процент от 40, 08 %, не е установена в противоречие с
добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията
на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на жалбоподателя
по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Настоящата
инстанция не възприема съдебна практика, съгласно която недействителна, поради
противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва по необезпечени кредити. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока
на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита,
поради което може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Преценен
от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и
търговски правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в
съответствие с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за
предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се
лишава за срока на действие на договора. Поради това, КнОС намира, че за тези
суми, ведно с претендираната лихва за забава следва да бъде издадена заповед за
изпълнение.
С оглед на всичко изложено, разпореждането, с което е
отхвърлено изцяло заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК следва да бъде отменено като
неправилно и да бъдат дадени указания за издаване на заповед за изпълнение за
претендираните суми.
Във връзка с изложения от заповедния съд
довод в обжалваното разпореждане за липса на доказателства за уведомяване на
длъжника за извършената цесия на процесното вземане, настоящият състав на
въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи следното.
Изискването за
съобщаване на сключения договор за цесия на длъжника цели да гарантира неговите
интереси, тъй като той не е страна по договора, но последиците на договора
засягат неговата правна сфера. Отчитайки тези особености, законодателят
обезпечава интересите на длъжника като предвижда изрично редица гаранции: чл.
99, ал. 3 от ЗЗД – предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за
прехвърлянето; чл. 99, ал. 4 от ЗЗД – прехвърлянето има действие спрямо длъжника
от деня, когато е било съобщено на последния от стария кредитор; по арг. от чл.
103, ал. 3 от ЗЗД – длъжникът може да направи на цесионера всички възражения,
които е могъл да направи на цедента и които произтичат от облигационното
правоотношение с него и възраженията, произтичащи от други правоотношения между
длъжник и цедент, които са възникнали до съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
Поради това длъжникът се освобождава от отговорност, ако до получаване на
съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД престира на стария кредитор, а след
получаване на съобщението – на новия кредитор. Следователно изпълнението на
изискването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не е факт относим към правопораждащите
факти и съдържанието на предявеното вземане, нито към принадлежността на вземането
в патримониума на цесионера /той придобива същото от момента на сключване на
договора за цесия/, а към противопоставимостта на цесията на длъжника и
съответно към възможността на цесионера да претендира изпълнение на придобитото
от него вземане. От момента на съобщаването от цедента, договорът за цесия
поражда действие и по отношение на длъжника и той не може да се освободи от
задължението, като престира на първоначалния кредитор. Именно поради това
съобщаването на цесията е факт от значение за спорното право, чието настъпване
следва да бъде съобразено от съда в хода на висящото производство. В практиката
на ВКС /Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т.
о. / се приема че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и
тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 от ГПК /Виж Определение № 559 от 5.12.2019 г. на
ВКС по т. д. № 884/2019 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Вероника Николова/.
В Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК,
докладчик съдията Емилия Василева, е прието също така, че не е възможно
уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено
от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй
като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от
цедента, нито от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в
рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник
съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано. Следователно
с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има
действие спрямо длъжника. Предпоставките за основателност на заявление по чл.
410 ГПК са същото да е редовно от външна страна /да отговаря на изискванията на
чл. 127 ГПК и чл. 128 ГПК/, и вземането да е индивидуализирано по основание и
размер. В конкретния случай сочените предпоставки са налице. Изложените доводи
водят до извод, че в хода на заповедното производство съобщаването на длъжника
за извършената цесия не е факт имащ отношение към съществуването и
изискуемостта на вземането и не следва да се изследва от заповедният съд.
Същият ще бъде обект на проверка в бъдещ исков процес, по евентуално предявен установителен
иск при направено възражение от длъжника, в който процес ще бъдат разгледани и
решени със сила на пресъдено нещо и въпросите относно изискуемостта на
вземането към датата на подаване на заявлението, необходимостта от свеждане до
знание на длъжника за станалата цесия/ респ. настъпилата/или обявена/
предсрочна изискуемост
Със
заявлението, заявителят е претендирал и сторените деловодни разноски - 25.00
лв. внесена държавна такса и възнаграждение процесуално представителство на
осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на 100.00 лв. по чл. 26 от НЗПП за защита
по заповедно производство. Тези разноски също следва да бъдат присъдени.
Предвид изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ
изцяло Разпореждане
№ 751 от 17.02.2020
г. по ч. гр. д. № 359/2020 г. по описа на КнРС, с което
е оставено без уважение заявление с вх. № 3755/14.02.2020 г. на
"***" ЕАД за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК срещу М.Р.Ч. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА
СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на „***” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. ***срещу М.Р.Ч.., ЕГН **********,
с адрес: *** за парично вземане в размер на 600 лв. - главница, договорна лихва в размер на 47, 90 лева за периода от 27.12.2017 г. до 16.05.2018 г., обезщетение за забава в размер на 238 36 лева за периода от 27.12.2017 г. до датата на подаване на заявлението-14.02.2020 г., произтичащи
от договор за паричен заем №160642/20.12.2017 г., сключен
между М.Р.Ч. и „***” ООД,
които вземания са прехвърлени на заявителя по силата на Договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 25.03.2019 г., както и законната лихва, считано
от постъпване на заявлението в съда - 14.02.2020 г. до изплащане на
вземането, както и сторените деловодни разноски- 25.00
лв. внесена държавна такса и възнаграждение процесуално представителство на
осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на 100.00 лв.
ВРЪЩА делото на КнРС за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените указания.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.