№ 15066
гр. София, 01.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Д.Б.А.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20231110165290 по
описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Г. Г. Г., с
която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.26 вр. с чл.240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД и чл.240, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.22, чл.11,
ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК срещу ***********.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен
заем № 939898/ 14.03.2023 г. за сумата от 1 500,00 лв., при ГПР 48,057%, месечен
лихвен процент 3,330%, със срок на кредита 17 месеца. Съгласно чл. 6 от договора за
заем същият е следвало да бъде обезпечен с гарант или банкова гаранция. В случай на
неизпълнение се дължала неустойка в общ размер на 2 091,39 лв. от стойността на
усвоения кредит, която се заплащала разсрочено заедно с всяка вноска по кредита.
Поддържа, че липсвала ясна методика за формиране на ГПР, а именно кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият, което било в противоречие с
императивните изисквания на ЗПК. Навежда твърдения, че неустойката за
неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на
банкова гаранция била загубила присъщата за неустойката обезщетителна функция.
Заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, като
неустойката водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.
Моли съда да признае за установено в отношенията между страните, че Договорът за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 939898/ 14.03.2023 г., е нищожен.
Претендира разноски.
В срока по 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
не оспорва допустимостта на предявените искове, но счита същите за неоснователни.
Навежда твърдения, че процесният договор е сключен от разстояние, като част от
системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
кредитора, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние. Поддържа,
че комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез
извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Счита, че
1
договореният размер на неустойката в размер на 0,9% освен обезщетителна функция
има и други функции, обезпечителна и санкционна, с цел да стимулира изпълнението
и превенира допускане на изпълнението. Поддържа, че основната цел на уговорената
неустойка е да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. Счита, че не е
налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок
поръчител, който да отговоря на посочените изисквания. Навежда твърдения, че
ищецът бил запознат с условията на договора, преди същият да бъде сключен, като
същият не е бил длъжен да сключва договора веднага, а разполагал с възможността
първо да открие лице, което да отговаря на определените в договора изисквания и
което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да се премине към
подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата
страна е действала недобросъвестно като по този начин е нарушила чл.12 от ЗЗД.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
По делото е обявено за безспорно обстоятелството, че на 14.03.2023 г. страните
са сключили договор за паричен заем в размер на 1 500,00 лв. Видно от приложения по
делото договор, на 14.03.2023 г. между ищеца Г. Г. Г., в качеството й на заемател, и
ответника **********, в качеството му на заемодател, е сключен Договор за паричен
заем № 939898/14.03.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
сума в размер на 1 500,00 лв., която ищецът се задължил да върне на 17 седмични
вноски, всяка от които в размер на 116,98 лв., заедно с възнаградителна лихва при
месечен лихвен процент в размер на 3,330% и годишен процент на разходите (ГПР) от
48,057%. Посочен е срок на договора - 17 седмици, обща сума за плащане – 1 988,61
лв. и дата на последно плащане – 13.08.2024 г.
В чл. 6 от процесния договор страните са уговорили договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на определени условия, както и с още едно от
посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя:
1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия;
2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите
условия;
3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия;
4. Ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Съгласно чл. 8 от договора, с подписването му, заемателят декларира, че му е
известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от
договора в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не
отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към
договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 2 091,39 лв.,
с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план към договора
за заем. По делото е представен и приет погасителен план към договора, в който са
посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора, както и
техният размер. Посочено е също, че сумата от 116,98 лв., представляваща общият
размер на една седмична вноска, е формирана като сбор от сумата за погасяване на
задължението без неустойка и разсрочената неустойка по чл. 8 от договора – 123,02
лв., както и общ размер на погасителната вноска с включена разсрочена неустойка по
чл. 8 от договора за заем в размер на 240, 00 лв.
По делото са представени писмени доказателства от ответното дружество,
относими към процесния договор за заем, а именно молба за заем № 939898 от
13.03.2023г., и разпечатка от счетоводната програма на ответника, както и три броя
разписки, представени от ищеца за заплатени суми на л. 11-13 по делото.
От приетите като писмени доказателства- договор за паричен заем №
939898/14.03.2023 г., представени разписки от ищеца и справка, издадена от ответното
дружество, се установява, че ищецът е извършил плащания към ответника, както
следва: на 18.04.2023 г. - сума в размер на 240,00 лв., на 18.05.2023 г. сумата от 240 лв.,
на 21.06.2023 г., сума в размер на 100,00 лв. на 27.06.2023 г. сума в размер на 140,00
лв., на 07.08.2023 г. сума в размер на 200,00 лв. на 11.08.2023 г. сума в размер на 40,62
2
лв., на 05.10.2023 г. сума в размер на 240, 49 лв., на 17.11.2023г. сума в размер на
150,00 лв. , на 08.12.2023 г. сумата от 100,00 лв. и на 22.12.2023 г. - сума в размер на
100,00 лв. Общата сума, заплатена от ищеца на ответника, е в размер на 1 551,11 лв.
В съдебно заседание по делото ищецът редовно призован, се представлява от
процесуален представител. Моли съда постанови решение, с което да уважи
предявения иск и да прогласи нищожността на сключения между страните договор.
Претендира разноски, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Ответникът редовно призован не изпраща представител.
За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на ищеца е да докаже: че договор
за паричен заем № 939898/ 14.03.2023 г. е нищожен, евентуално клаузата по чл. 8 от
договора е нищожна.
В тежест на ответника е да докаже че оспорената клауза е равноправна, тъй като
не противоречи на ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя цели, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за
цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по
делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата
на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от Закон за защита на
потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на
които съдът следи служебно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмената форма е условие
за действителност на договора.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 –
147б от ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи
за потребителя по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съдът е длъжен да
преценява служебно неравноправния характер на клаузи в потребителския договор,
който обосновава тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следва изводът, че за
да намери приложение разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и клаузата от договора да
е нищожна, същата следва не само да е неравноправна, но и да не е уговорена
индивидуално между страните по договора. Съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. В настоящия случай ответникът не е
ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че оспорената клауза от
договора е била индивидуално уговорена. С оглед на това, съдът намира, че
оспорената клауза на чл. 8 от договора не е индивидуално уговорена – изготвена е
предварително и заемателят не е имал възможност да влияе върху нейното
съдържание.
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от договора
следва да се извърши в съответствие както с общите правила на ЗЗД, така и с нормите
на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да
уговарят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки
3
– съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а също и на добрите нрави. Посоченото ограничение намира приложение както при
гражданските, така и при търговските сделки (чл. 288 от ТЗ) – виж и задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк.
дело № 1/2009 г., ОСТК.
Неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, като нейният размер е предварително
определен от страните. Функциите на процесната неустоечна клауза поначало са
обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като съдът съобрази задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9
от ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е още, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай и то към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като за целта могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството на
задълженията /парични или непарични/ и техния размер, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вида на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението –
съществено или за незначителна негова част; 4. съотношение между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В случая неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението на
заемателя да осигури обезпечение на отговорността си към заемодателя за заплащане
на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от договора
във вр. с чл. 10 от Общите условия. Следва изводът, че задължението за заплащане на
неустойка е уговорено като обезпечение на изпълнението на поетото в договора
задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на заемателя да
върне на заемодателя предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното
възнаграждение.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна
клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на
последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката
може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на
това задължение с фиксиран размер, представлява скрито под формата на неустойка
допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в
противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че в настоящия случай с клаузата за
неустойка всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, което
се подкрепя и от начина, по който е уговорено плащането на това задължение, тъй като
съгласно представените договор и погасителен план към него, неустойката се заплаща
на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
4
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор е
посочен ГПР от 48,057%, който формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1
от ЗПК, тъй като не надвишава максималния размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
но същият не отразява действителния ГПР, защото не включва част от разходите по
кредита, а именно – неустойката, уговорена в чл. 8 от договора, в размер на 2 091,39
лв., която е предвидено да се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.
1 от ДР на ЗПК.
Съдът намира, че неустойката, уговорена в чл. 8 от процесния договор,
представлява разход по кредита, който е следвало да бъде, но не е включен при
изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, с което са нарушени
разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният
процент на разходите не може да надвишава 5 пъти размера на законната лихва, която
към датата на сключване на договора за кредит е 10% /10 пункта + ОЛП, който е 0/,
следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50% от взетата сума. Следва
изводът, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата
сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая е безспорно, че получаването на кредита е било обусловено от
предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е
съгласил да заплати неустойка в размер на 2 091,39 лв., която в случай на
неизпълнение да заплаща разсрочено, съгласно включения в договора погасителен
план. Съдът приема, че в случая неустойката, уговорена в чл. 8 от договора, цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на
заемната сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място
следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение
на което е уговорена неустойката. Следва изводът, че кредиторът не е очаквал или
желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горното е и предвиденият начин на
заплащане на процесната неустойка, а именно заедно със съответната погасителна
вноска по кредита и съобразно уговорения в договора погасителен план, което също е
знак за съгласие от страна на кредитодателя, че задължението за предоставяне на
обезпечение няма да бъде изпълнено, съответно това за заплащане на неустойка ще
възникне. Следва да се обърне внимание, че посочената алтернатива за обезпечение -
банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски
кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата,
нужни за издаването на банковата гаранция.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426
от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да
5
надхвърля 50% от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата
неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-
висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само
размерът на неустойката 2 091,39 лв., което надвишава значително размерът на
предоставения паричен заем за сумата от 1 500, 00 лв. Ако към посочения ГПР от
48,057% се прибави и размерът на неустойката, то тогава годишният процент на
разходите ще е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 8 не е свързано с неизпълнението на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в
противоречие с правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не е включен нито в годишния
процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня
на сключването. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на процесната сума
по чл. 8 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат
възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с произтичащите
за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по
в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, съдът приема клаузата на чл. 8 от договора за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП
и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът.
Същият е сторил разходи в настоящото производство за държавна такса в размер на
50,00 лева, които следва да му бъдат присъдени. Видно от представения договор за
правна защита и съдействие, ищецът е бил представляван безплатно на основание
чл.38, ал.1, т.2 ЗА от адв. Д. Т., поради което и на основание чл.38, ал.2
ЗА вр. чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ, на адвоката следва да бъде присъдено
възнаграждение в размер на 400,00 лева. Размерът на последното съдът
определи като взе предвид следните обстоятелства, а именно – делото не се
отличава с никаква правна и фактическа сложност, разглеждането му е
приключило с проведено едно открито съдебно заседание, както и с
оглед вида на спора, интереса и направеното от ответната страна оспорване
на адвокатското възнаграждение, съдът намира за непрекомерно и пророционално
спрямо извършената работа.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Г. Г. Г., с ЕГН: **********, с адрес:
*************, срещу **********, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление: гр. ***********, ул. “*********” ******, представлявано от В.М.И., иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП, на
клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 939898 към молба за заем № 939898 от
13.03.2023 г.
ОСЪЖДА **********, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление:
гр. ***********, ул. “*********” ******, представлявано от В.М.И., да заплати на Г. Г.
Г., с ЕГН: **********, с адрес: *************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата от 50,00 лева - разноски по делото, представляващи внесена държавна такса.
6
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, **********, с ЕИК: **********,
със седалище и адрес на управление: гр. ***********, ул. “*********” ******,
представлявано от В.М.И., да заплати на Г. Г. Г., с ЕГН: **********, с адрес:
*************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 400,00 лева - адвокатско
възнаграждение за оказана адвокатска помощ на Г. Г. Г..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7