Р Е Ш
Е Н И Е № 56
гр. Сливен, 09.05.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на десети април през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Пенка Спасова,
като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 141 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение № 41/15.01.2019 г. по гр.д.№ 849/2018 г. на Сливенски
районен съд, с което съдът е приел за установено, че Н.Д.С., следва да заплати
на БНП Париба Пърсънъл Файнанс С.А." клон България, ЕИК ******** *******,
сумата от 2992,59 лв., представляваща главница по договор за потребителски заем
с № PLUS-10115369, сключен на 02.04.2013 г. ведно със законната лихва върху нея
считано от 23.10.2017 г. до окончателното й изплащане.
Сумата от 255,52 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 03.01.2014 г. до 03.04.2015
г.
Сумата от 62,90 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода 05.02.2014 г. до 11.10.2017 г. и сумата
от 116,22 лв. представляваща разноски по делото. Осъдил го е също да заплати
66,22 лв. разноски и 50лв. юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, както и сумата от 253,48 лв. разноски за държавна такса, вещо
лице и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство.
Въззивната жалба е подадена
от особения представител на ответника в първоинстанционното производство в срок и с нея се обжалва решението изцяло.
В жалбата си процесуалният
представител на въззивника релевира оплаквания, че първоинстанционното решение
е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счита, че изводите на съда са
неправилни, тъй като не били изпълнени законовите предпоставки за предсрочна
изискуемост на вземането, което произтичало от потребителски кредит. Въвежда се
оплакване, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна, тъй като в
постоянната практика на ВКС било прието, че нищожна е възнаградителна лихва,
която надхвърля трикратно размера на законната лихва, а в настоящия случай тя
го надхвърляла петкратно. Аргументира се и неравноправност на клаузата за
възнаградителна лихва, тъй като не са представени нито методология за
определяне на годишния процент на разходите нито такава за годишния лихвен
процент. Навежда се довод за противоречието на размерът на лихвата с добрите
нрави, което правило договорът нищожен. Посочва, се че решението е порочно, тъй
като съдът не бил мотивирал дължимостта на мораторната лихва или лихвата за
забава. Моли за отмяна на решението.
В законоустановения срок от въззиваемата
страна е постъпил отговор на въззивната жалба, с който ищецът по
първоинстанционното производство, чрез пълномощника си, оспорва въззивната
жалба и изложените в нея съображения като неоснователни. Аргументира се
обоснованост на атакувания съдебен акт от гледна точка на събраните
доказателства. Претендират се разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
С въззивната жалба и с
отговора не са направени доказателствени искания.
В с.з., въззивникът Н.Д.С.,
редовно призован, не се явява лично, за него се явява адв. Ц.Б. назначена за
особен представител с определение пред първата инстанция, която поддържа
жалбата на изложените в нея основания, като подчертава, че липсва валидно
обявена предсрочна изискуемост, договорът съдържа нищожни клаузи, а именно тази
за възнаградителна лихва, тъй като същата надвишава размерът на законната лихва
5 пъти, което противоречало на добрите нрави.
Въззиваемата страна БНП „ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ
ФАЙНЕНС“ ЕАД редовно призована, не изпраща представител по закон или пълномощие, като в писмено становище
от процесуалния му представител моли да се отхвърли жалбата и да се потвърди
решението на първоинстанционния съд.
Пред настоящата инстанция не
се събраха допълнителни доказателства.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна проверка
на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно а с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично
законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал,
и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, настоящия състав на СлОС се солидаризира с част от направените
от първоинстанционния съд правни изводи, относно изхода на спора.
По отношение на предсрочната
изискуемост на кредита, то настоящият състав на съда се солидаризира с извода
на първата инстанция по отношение на това , че уведомяването за настъпването й
се явява ирелевантен факт, тъй като целият размер на кредита става дължим не
„предсрочно“, а поради падежирали неплатени вноски. Същите са били изискуеми в
цялост, тъй като падежът на всички е настъпил преди подаване на заявлението. В
тази част е без значение дали ще се нарече предсрочна изискуемост или не, тъй
като същите са изискуеми по силата на договора и настъпилия падеж. В такъв
случай става безпредметно търсенето на уведомление за предсрочна изискуемост и
предпоставките за настъпване на такава като цяло, тъй като същите са били
срочни задължения, срокът за тяхното изпълнение (падежът на всяка една от тях)
е настъпил доста преди подаване на заявлението и респ. същите са били изискуеми
към датата на подаване на заявлението в цялост.
Това обаче влече след себе
си неоснователност на претенцията за мораторна лихва на всички вноски като
предсрочно изискуеми, т.е. от датата на обявената предсрочна изискуемост до
датата на подаване на заявлението, тъй като липсват предпоставките за
възникването на акцесорното задължение за лихва за забава. Действително срокът
на задължението кани и не е нужна нарочна покана за поставянето на длъжника в
забава, но към дата 05.02.2014 г. не са изискуеми всички вноски, поради липсата
на надлежно обявена предсрочна изискуемост и поради това мораторна лихва може
да се търси за всяка вноска по отделно от момента следващ падежирането й, но
такова искане към съда не е отправяно.
По
отношението на недействителността на уговорките за възнаградителна лихва в
размер на 42,39% и ГПР 57,16%, поради противоречието им с добрите нрави, то
съдът намира следното:
Съдебната
практика за нищожност на договор поради накърняване па добрите нрави приема, че
"добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения,
понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай,
въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното
дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси
с цел извличане на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически
по-слабия субект заемодателят реализира свръх печалба.
Видно от приетите по делото доказателства се
установява, че в процесния Договор за потребителски кредит № PLUS-10115369 от 02.04.2013г. за сумата от 4000,00 лева, със срок
за издължаване две години, е договорена възнаградителна лихва в полза на кредитора в
размер на от 42,39 % от стойността на заема.
Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на
дадената парична сума. Към датата на сключване на порцесния договор обективен
критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът
на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на
ответника, не
са уредени. Няма законова или подзаконова рамка към момента на сключване на
договора, след отмяната на § 1 от ЗР на
ПМС № 72/8.IV.1994 г., следователно съдът ще съобрази обстоятелствата, при
които е сключен договорът, а именно: Заемодателят е небанкова финансова
институция, предоставяща парични средства по занятие, без каквито и да е
обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той е търговец, който следва да
реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави. Практиката на
съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и
ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени задължения е
преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която увеличава размера на
5 пъти, който се явява по-адекватен.
Аргумент за това се явява и обсъждането на законодателната промяна (СТЕНОГРАМА от обсъжданията на проекта на
Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8
от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновават нужда от предоставяне на
по-високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна
дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви
следва да покриват загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници,
формиращо 50 % от оборотната дейност. Именно по тези съображения в парламента
се е наложило поставяне на лимит, позволяващ договаряне на лихвени проценти от
50 пункта. Трябва да се споделят обаче и изводите на първата инстанция, че е
неприложимо стриктното ограничение от 5 пъти законната лихва, тъй като
новоприетата норма действа занапред. Тя следва да се ползва само като ориентир
за социално-икономическите условия при
които е сключен и се изпълнява договорът. Като съобрази, че кредитополучателят
е имал възможност да избере с каква институция да сключи договора за кредит и
същият е избрал именно въззиваемото дружество, което не е изисквало никакво
обезпечение на предоставената сума, в замяна на по- висок лихвен процент то не
следва да се счита, че същият е влязъл в съглашение, което е било дотолкова в
негов ущърб, че да противоречи на добрите нрави, напротив, предоставените
средства без каквото и да е обезпечение са в размер повече от два пъти от
реализираната горница на банката. Тъй като възнаградителната лихва не надвишава
5 кратния размер на законната лихва за просрочени плащания, а ГПР действително
го надвишава но с по-малко то 15 % то настоящия състав не счита, че уговорката
за заплащането на 5998,40 лв. при отпусната сума от 4000 лв. за една година е
недействителна към момента на сключване на договора.
По отношение на възражението,
че възнаградителната лихва представлява неравноправна клауза, то настоящия състав
на съда, счита че тъй като това е основната престация по двустранния договор,
то тя не е възможно да бъде неравноправна, тъй като същата е била известна на
потребителя, и е изиграла основна роля за формирането на волята за сключване на
договора. Видно от доказателствата, а именно подписания на всяка страница
договор за кредит и погасителния план, длъжникът е знаел параметрите на
договора, бил е наясно каква сума му се предоставя и каква сума дължи. По
отношение на основните престации по договора, а именно неговата кауза, не може
да се твърди неравноправност на клаузата, тъй като длъжникът е бил в позицията
да договаря този параметър като основен за договора наред с размера на
отпусната сума.
По отношение на аргумента, че
не са представени доказателства за формирането на ГПР и това повличало
недействителност на договора, следва да се отбележи следното: Същият се формира
от всички разходи по кредита, включително и за възнаградителна лихва. За
потребителя не са останали никакви скрити разходи или допълнителни такси,
никакви неблагоприятни последици за длъжника не са настъпили от факта на
незнанието на механизма на определяне на ГПР, тъй като всички искани суми са
били обективирани в първа страница на договора. В случай, че процентът на
разходите е бил изменян или са възникнали скрити такси или суми, твърдени да са
обявени със стойността на ГПР, тогава можеше да се разсъждава върху
недействителност на договора или уговорката, но при положение, че длъжникът е
наясно каква сума получава, кога, как и колко трябва да върне, методологията на
изчисление на ГПР, въпреки че не докрай изяснена и се оказва ирелевантна за
действителността на договора.
В този смисъл настоящият
състав на съда споделя изводите на първата инстанция по отношение на
дължимостта на сумите, обвързващи длъжника, по валиден и неизпълнен договор за
потребителски кредит № PLUS-10115369 от 02.04.2013 г., тъй като от страна на въззиваемото
дружество с представените и събрани доказателства, а именно цитирания писмен
договор и назначената и компетентно изготвена съдебно-икономическа експертиза
се доказват всички елементи на валидното облигационно отношение, а от страна на
въззивника не се доказа същите да са погасени в цялост. При зачетено признание
на неизгоден факт, а именно постъпили плащания, то дължимостта на сумите е установена
по издадената заповед за изпълнение № 3638/24.10.2017 г. и следва да останат
непроменени, с изключение на мораторната лихва от датата на предсрочната изискуемост
в размер на 62,90 лв., за която сума решението следва да се отмени.
По отношение на направените
разноски.
С оглед изхода на спора в
настоящата инстанция следва да се направи преизчисляване на разноските за
заповедното производство, първата инстанция и да се изчислят такива за втора
инстанция.
По отношение на разноските
направени в заповедното производство, които са в размер на 116,22лв. общо за
сумата от 3248,11 лв, която е предмет на заповедното производство, то в тежест
на ответника следва да се възложи сумата от 114 лв. съразмерно с уважената част
от претенцията.
По отношение на държавната
такса събрана в исковото производство, където са предявени три кумулативно
съединени иска, а именно такъв за установяване на дължимостта на главницата в
размер на 2992,59 лв., такъв за дължимостта на възнаградителната лихва в размер
на 255,52 лв. и такъв за дължимостта на мораторна лихва от 05.02.2014 г. до
11.10.2017 г. то са събрани следните държавни такси, а именно по първия иск –
119,70, по другите два по 50 лв., поради изцяло отхвърлянето на иска по чл. 86
от ЗЗД, то в тежест на ответника следва да се възложи сумата от 169,70 лв.
държавна такса по уважените искове.
По отношение на останалите
разноски, отговорността за тях следва да
бъда бъде намалена с една трета, поради отхвърлянето на един от предявените
искове, а именно този за мораторна лихва. Т.е. от направените разноски за
юрисконсултско възнаграждение, възнаграждение за вещо лице и особен
представител в размер на 600 лв., сумата от 400 лв. следва да е възложи на
ответника, а сумата от 200 лв. остава за сметка на ищеца така както е
направена, поради отхвърлянето на едната от трите претенции. Или общо разноски
за първа инстанция в размер на 569,70 лв.
Като е присъдил разноски в различни от тези
размери, районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение,
което следва да се отмени в тази му част и въззивният съд да присъди посочените
по-горе разноски.
По отношение на разноските
направени във въззивното производство от страна на въззиваемите, то в тежест на
въззивника следва да се възложи отново две трети от тях, тъй като по
претенцията за мораторна лихва (една от трите, които се обжалват) защитата е
била успешна и разноските по нея следва да останат за сметка на въззиваемото
дружество. Тъй като е направена претенция от страна на въззиваемото дружество
за разноски и за юрисконсултско възнаграждение в минималния размер от 100 лв.,
в какъвто и размер нстоящият съд го определя, то следва същите да се изчислят
общо на 400 лв. (300 лв. възнаграждение за особен представител и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждеине). Две трети от тях следва да се възложат в тежест
на въззивника, съразмерно с уважените и отхвърлени искове. Същият следва да
понесе отговорност за разноски на другата страна в размер на 266,72 лв. за
въззивното производство.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение № 41/15.01.2019 г. по
гр.д.№ 849/2018 г. на Сливенски районен съд в частта, с която е признато за
установено, че Н.Д.С., ЕГН ********** дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“
клон България ЕИК ******** със седалище и адрес на управление ********** сумата от 62,90 лв., представляваща мораторна лихва
за периода 05.02.2014 г. до 11.10.2017 г.,
по издадената в заповедното производство ч.гр.д. № 5481/2017 г. на СлРС, заповед за изпълнение №
3638/24.10.2017, както и в частта относно присъдените на двете страни разноски,
като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ клон
България ЕИК ******** със седалище и адрес на управление ************, иск с правно основание чл. 422, ал.1 вр. с чл. 415
ал.1 от ГПК, вр. с чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено по отношение на Н.Д.С.,
ЕГН ********** ***, че същият дължи на ищеца сумата от 62,90 лв.,
представляваща мораторна лихва върху
неиздължената част от главницата по договор за потребителски кредит №
PLUS-10115369 от 02.04.2013г., за периода 05.02.2014 г. до 11.10.2017 г., по
издадената в заповедното производство ч.гр.д. № 5481/2017 г. на СлРС, заповед за изпълнение №
3638/24.10.2017г.
ОСЪЖДА Н.Д.С., ЕГН ********** *** да заплати на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“ клон България ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление ************, сумата от 114 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената част
от претенциията,
ОСЪЖДА Н.Д.С., ЕГН ********** *** да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ клон
България ЕИК ******** със седалище и адрес на управление *************, сумата от 569,70 лв., представляваща сторените от
ищеца разноски в първата инстанция съразмерно с уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно № 41/15.01.2019 г. по гр.д.№
849/2018 г. на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Н.Д.С., ЕГН ********** *** да заплати на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“ клон България ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление ***********************, сумата от
266,72 лв. разноски за въззивната инстанция съразмерно с уважената част от
въззивната жалба.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.