Р Е Ш Е Н И Е
№
15
гр.Русе, 03.01.2024
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на тринадесети
декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Членове: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
ДИАНА КАЛОЯНОВА
при секретаря Мария Станчева и с
участието на прокурора Емилиян Грънчаров, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 335 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е касационно по чл.63в
от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е
по касационна жалба на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ гр.Русе, чрез
процесуалния му представител, против решение № 596/17.08.2023 г., постановено
по а.н.д. № 875/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено
наказателно постановление № 18-2300014/12.04.2023 г., издадено от директора на
Дирекция „Инспекция по труда“ гр.Русе. С наказателното постановление, на
основание чл.415, ал.1 от КТ, на ответника по касационната жалба – „Диализен център Руриком“ ООД, със
седалище в гр.Русе, за неизпълнение на задължително предписание № 13 от
протокол за извършена проверка № ПР2240744/21.12.2022 г., а именно
работодателят да изплати начисленото във ведомостта за месец септември 2022 г.
трудово възнаграждение на С.И.Б., с ЕГН **********, на длъжност „технолог“, е
наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2000 лева.
Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната
инстанция съществени нарушения на процесуалните правила във връзка със
събирането и оценката на доказателствата, както и нарушение на материалния
закон. Касаторът поддържа, че съгласно чл.416, ал.1,
изр. второ от КТ съставеният акт за установеното административно нарушение се
ползва с презумптивна доказателствена сила, в
резултат на което в тежест на работодателя е да установи, че е изпълнил в срок дадените
му задължителни предписания. Заявява, че последният не е ангажирал
доказателства за това, че те са били изпълнени в срок, а евентуалният спор дали
са били налице основания за прилагане на принудителната административна мярка
по чл.404, ал.1, т.1 от КТ е следвало да бъде решен в производство по нейното
обжалване. Възразява, че е недопустимо тази мярка да бъде подлагана на
инцидентен контрол за законосъобразност в рамките на административнонаказателното
производство. Твърди, че въззивният съд, в нарушение
на процесуалните си задължения, е отхвърлил искането му работодателят да бъде
задължен да представи доказателства за плащането на 16.01.2023 г. на трудовото
възнаграждение за месец септември 2022 г. на посочения служител като не е
подложил на необходимия анализ събраните писмени и гласни доказателства. Моли
съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и реши делото
по същество като потвърди наказателното постановление. Претендира присъждането
на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба – „Диализен център Руриком“ ООД,
чрез процесуалния си представител, е представил писмен отговор, в който оспорва
жалбата. Самият отговор е представен след 14-девния срок за това по чл.213а,
ал.4 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, който тече от датата
на връчване от районния
съд на касационната жалба на ответника по нея, т.е. от 18.09.2023 г. (видно от
разписка към съобщение на л.6 от КАНД № 335/2023 г. по описа на Административен
съд – Русе), а не от датата на връчване на призовката за насроченото открито
съдебно заседание на касационната инстанция, както неправилно счита ответникът
по жалбата. В така депозирания след срока отговор се изразява становище за нейната
нередовност, респ. неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да
остави в сила обжалваното решение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава
заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото и
въз основа на тях е стигнал до обоснования извод, че даденото предписание е
било изпълнено в срок, поради което моли обжалваното решение да бъде оставено в
сила.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане.
Неоснователни са възраженията на ответника по жалбата за
нейната нередовност. Изискването на чл.212, ал.2 от АПК за приподписване
на касационната жалба от адвокат или юрисконсулт е неприложимо по административнонаказателните дела и това е ясно посочено в
цитираната разпоредба, според която едно от изключенията от същото са именно
делата по ЗАНН. Неоснователно е и възражението за нередовност на жалбата поради
несъответствието й с чл.212, ал.1, т.4 от АПК. Според тази норма касаторът е длъжен не просто да посочи касационните
основания, на които се позовава, а това, съгласно чл.63в от ЗАНН, са тези по НПК и по – конкретно чл.348 от същия кодекс, а да изложи точно и мотивирано
конкретните пороци на решението, които се субсумират
под съответните касационни основания. Видно от съдържанието на касационната
жалба, оплакванията на касатора са свързани с начина,
по който въззивният съд е процедирал във връзка със
събирането и оценката на доказателствата, както и с подвеждането им под
съответната материалноправна норма. Така, макар
касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК да не са изрично
посочени в жалбата, каквото задължение касационният жалбоподател всъщност няма,
последният, в съответствие с чл.212, ал.1, т.4 от АПК, е изложил конкретните
пороци на обжалвания съдебен акт, с което е изпълнил посоченото законово
изискване за нейната редовност. Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.
За да отмени наказателното постановление районният съд
е приел, че от събраните гласни доказателства – показанията на св.Симеон Б. се
установява, че на 13.01.2023 г. същият е получил изцяло дължащото му се трудово
възнаграждение за месец септември 2022 г., т.е. плащането на възнаграждението е
станало преди изтичане на определения срок за изпълнение на даденото задължително
предписание № 13 по протокол за извършена проверка № ПР2240744/21.12.2022 г. –
до 18.01.2023 г. С протоколно определение от съдебно заседание от 04.07.2023 г.
въззивният съд е отхвърлил доказателственото искане
на процесуалния представител на наказващия орган от насрещната страна - от
санкционираното дружество „Диализен център Руриком“ ООД, да бъдат изискани писмените доказателства,
установяващи плащането през месец януари 2023 г. на трудовото възнаграждение за
месец септември 2022 г. на посочения свидетел, заемал длъжността „технолог“. Районният
съд е мотивирал определението си с обстоятелството, че по делото били налице
достатъчно по обем писмени и гласни доказателства.
Решението е неправилно, тъй като при неговото
постановяване контролираната инстанция е допуснала съществени нарушения във
връзка със събирането и оценката на доказателствата, което, в крайна сметка, е
довело и до неправилно приложение на материалния закон.
Отговорността за осигуряване разкриването на
обективната истина в съдебната фаза на административнонаказателното
производство се носи от съда – чл.13 от НПК. По тази причина нормата на чл.107,
ал.2 от НПК, намираща субсидиарно приложение съгласно чл.84 от ЗАНН, предвижда,
че събирането на доказателствата става не само по инициатива на страните, но
задължава инстанцията по същество да събира доказателства и по свой почин,
когато това е необходимо за разкриване на обективната истина, а събраните
доказателства подлежат на внимателна проверка съгласно чл.107, ал.5 от НПК.
Установяване изпълнението от работодателя на задължението по
чл.128, т.2 от КТ принципно следва да стане чрез писмените доказателства,
визирани в чл.270, ал.3 от КТ, която норма, в приложимата редакция на текста,
изисква това да става срещу подпис във ведомост или срещу разписка, а при писмено
искане на работника за превеждане на възнаграждението на влог в посочена от
него банка - чрез съответните платежни нареждания, извлечения от банкови сметки
и др. банкови документи.
Разбира се, доколкото във въззивното производство пред
районния съд приложим, съгласно чл.84 от ЗАНН, се явява НПК, то липсва процесуална
пречка, подобна на тази в чл.164, ал.1, т.3, пр.първо от ГПК, заплащането на
трудовото възнаграждение да бъде установено и чрез свидетелски показания – арг. от чл.117 от НПК. При това следва да се държи сметка,
че за разлика от общия случай при паричните задължения – чл.68, б.“а“ от ЗЗД,
задължението за заплащане на трудовото възнаграждение не е носимо,
а е търсимо, тъй като според чл.270, ал.1 от КТ трудовото
възнаграждение се изплаща в предприятието, където се извършва работата. Това
означава, че не работодателят е длъжен да издирва работника или служителя, за
да му плати трудовото възнаграждение, ако липсва искане за превеждането му по
банкова сметка, ***е яви в предприятието, за да получи плащането.
От събраните във въззивното производство доказателства
се установява, че в разчетно – платежната ведомост за
месец септември 2022 г. (л.22 от въззивното дело) липсва подпис от служителя С.И.Б.,
на длъжност „технолог“, за получил сумата на иначе начисленото му трудово
възнаграждение от 124,43 лева. В жалбата пред районния съд работодателят е
възразил, че това се дължи на неявяване на служителя да получи тази сума, което
наложило той да бъде издирван в продължение на два месеца. Б. се явил, за да
получи възнаграждението си, едва на 22.10.2022 г., когато сумата от 400 лева,
включваща трудовите възнаграждения за месец август 2022 г. и месец септември
2022 г., му била заплатена срещу подпис в издадения разходен касов ордер. В
съдебната практика (вж. решение № 141 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. №
2715/2008 г., IV г. о., ГК и др.) се приема, че носещият личния подпис на работника
или служителя разходен касов ордер, установяващ получаване на суми от
работодателя, следва да се приравнява по правна стойност на разписка по смисъла
на чл.270, ал.3 от КТ. Този разходен касов ордер (представен с жалбата на л.5
от въззивното дело и пред контролните органи на Дирекция „Инспекция по труда“ –
Русе със заверка от 10.03.2023 г. – на л.21 от въззивното дело) носи дата
22.09.2022 г. като в него е удостоверено заплащането в брой на сумата от 400
лева на С.И.Б.. В ордера обаче не е отбелязано за кой месец/месеци е плащането,
а основанието за същото е описано като „услуги
по гр. договор“. В съдебно заседание от 04.07.2023 г. районният съд е
предявил посоченото писмено доказателство на св.Б., който категорично заявил,
че положеният в ордера подпис за „получил сумата“ не е негов и че на 22.10.2022
г. не е получавал плащане на трудово възнаграждение. При това положение, с
оглед отразяването в ордера, че той се отнася до заплащането на възнаграждение
за услуги по граждански договор, а не възнаграждение по трудов договор и
най-вече предвид категоричното изявление на свидетеля, че подписът, положен в
документа, не е негов и че на посочената в документа дата не е получавал
трудово възнаграждение, изцяло оборена се оказва тезата на ответника по
касация, че с посочения разходен касов ордер се установява заплащането на
трудовите възнаграждения на Б. за месец август 2022 г. в размер на 275,47 лева
и месец септември 2022 г. в размер на 124,43 лева, или общо сумата от 400 лева.
Всъщност, противно на приетото от районния съд, от
показанията на св.Б. не може категорично да се установи, че му е заплатено
начисленото за месец септември 2022 г. трудово възнаграждение в посочения
размер. В тази връзка не се споделят разсъжденията на контролираната инстанция,
според които ако св.Б. не беше получил трудовото си възнаграждение за месец
септември 2022 г., то той несъмнено би посочил това обстоятелство пред въззивния
съд в показанията си. След внимателен анализ на показанията на посочения
свидетел, депозирани в съдебно заседание от 04.07.2023 г., се установява, че свидетелят
не знае кога е прекратено трудовото му правоотношение, а подписът в заповед №
14/09.09.2022 г. за прекратяване на трудов договор №
24/01.07.2022 г. по взаимно съгласие (на л.16 от въззивното дело), считано от
09.09.2022 г., на основание чл.325, ал.1 от КТ, не е
положен от свидетеля. Самият свидетел изрично е заявил пред съда следното: „Трудов договор имам само за месец юли 2022
г.“. Като причина за подадения в Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе сигнал
св.Б. заявил: “Аз съм си изработил парите
за месец юли на 2022 г. и смятам, че беше честно да си ги взема и затова отидох
в Инспекцията по труда и подадох жалба в началото на месец ноември. По договор
сумата беше 355 лева, устно се бяхме разбрали за 400 лева“. Налага се
извод, че св.Б. не е очаквал да му бъде заплатено дължимото трудово
възнаграждение за месец септември 2022 г. като в показанията си свързва заплащането
на сумата от 400 лева през месец януари 2023 г. (по спомен на свидетеля в понеделник, т.е. на
16.01.2023 г., а не на 13.01.2023 г., както е приел районният съд), преди
изтичане на срока на задължителното предписание № 13 по протокол за извършена
проверка № ПР2240744/21.12.2022 г., т.е. преди 18.01.2023 г., със заплащането
на дължимото му трудово възнаграждение за месец юли 2022 г., а не с това за
месец септември 2022 г., както е приела въззивната
инстанция. Освен това от доказателствата може да се направи извод, че
разходният касов ордер от 22.10.2022 г. най-вероятно установява заплащането на дължимото
възнаграждение за периода на обучението на св.Б. през месец юни 2022 г., за
което време обаче същият е нямал сключен трудов договор и поради тази причина в
ордера е посочено, че възнаграждението от 400 лева, уговорено, според
показанията на св.Б., за срока на обучението през месец юни 2022 г., е
заплатено за „услуги по граждански
договор“. Другото плащане, за което е налице писмено доказателство по
въззивното дело (разходен касов ордер от 28.09.2022 г. за сумата от 500 лева с
основание за плащането „заместване на гл.технолог за м.юни 2022 г.“) касае
плащане, което може да бъде прието като такова по сключения трудов договор, но
същото касае различен период – възнаграждението е не са месец септември 2022
г., а за месец юни 2022 г. В показанията си обаче св.Б. твърди, че
възнаграждението за периода на обучението му през месец юни 2022 г. е следвало
да бъде 400 лева, а това за месец юли 2022 г., т.е. през първия месец от
трудовия му договор, е следвало да е в размер на 500 лева, но сумите били
разменени поради допусната от работодателя грешка като първо му била изплатена
сумата от 500 лева за месец юни 2022 г., поради което свидетелят очаквал да
получи 400 лева за месец юли 2022 г., т.е. за първия месец работа по трудовия
договор. Тази сума обаче, според свидетеля, му била заплатена, както беше
посочено по-горе, не на 22.10.2022 г., а едва на 16.01.2023 г. (понеделник). Поради
това следва да се приеме, че по делото липсват категорични писмени и гласни
доказателства, които да установяват дали трудовото възнаграждение за месец
септември 2022 г. е било заплатено на св.Б. и кога е станало това. Изясняването
на този основен по делото въпрос е задължение на въззивната
инстанция предвид забраната за фактически установявания в касационното
производство – чл.220 от АПК вр.чл.63в от ЗАНН.
Това налага въззивното решение да бъде отменено, а
делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Русе. При
новото му разглеждане инстанцията по същество следва да укаже на работодателя,
в лицето на „Диализен център Руриком“
ООД, да представи писмени доказателства, ако разполага с такива, които да
установяват плащането през месец януари 2023 г. и по-конкретно на 16.01.2023 г.
на трудовото възнаграждение за месец септември 2022 г. на св.Б.. Следва да бъде
разпитано в качеството на свидетел длъжностното лице/лица от предприятието,
изплатило суми на св.Б. за възнаграждения по граждански и трудови договори като
на свидетеля бъдат поставени въпроси относно датите на всяко конкретно плащане,
основанието за плащането и естеството на погасяваното с него задължение, както
и чии са подписите в представените РКО. При установени противоречия в
показанията на св.Б., депозирани при настоящото разглеждане на делото, и
показанията на длъжностното лице, изплатило сумите, между свидетелите следва да
бъде извършена очна ставка. На работодателя следва да бъде указано да представи
доказателства за извършените счетоводни записвания за разходите за труд за процесните
периоди като бъде изяснено осчетоводени ли са представените разходни касови
ордери, по какъв начин и за погасяване на кои задължения са отнесени плащанията
по тях. При необходимост следва да бъде назначена съдебна счетоводна експертиза
за изясняване на този въпрос като на страните бъде предоставена възможност да
формулират въпроси към вещото лице. След събиране на необходимите доказателства
съдът следва да ги подложи на внимателна проверка, както изисква чл.107, ал.5
от НПК вр.чл.84 от ЗАНН, като бъде даден отговор на
въпроса изпълнено ли е даденото на работодателя задължително предписание в
определения в индивидуалния административен акт срок – до 18.01.2023 г., отговорът
на който предопределя и извода дали е налице нарушение по чл.415, ал.1 от КТ.
При новото разглеждане на делото районният съд следва
да се произнесе, с оглед изхода на спора, и по отговорността за разноските при
предходното му разглеждане, включително по разноските в настоящото касационно
производство – чл.226, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1
от ЗАНН.
Така мотивиран и на
основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.2 и чл.222, ал.2, т.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 596/17.08.2023 г., постановено по АНД № 875
по описа за 2023 г. на Районен съд - Русе.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от
друг състав на Районен съд - Русе.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: