РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 24.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на осемнадесети март две
хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 5016/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 53210/21.04.2017 г., предявена от Г.Д.Ш., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
против ЗАД „А.“, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление:***.
Ищецът
Г.Д.Ш. твърди, че на 19.08.2016 г., около 15.15 ч., на АМ „Тракия“, в участък
26.300, в посока гр. Пловдив, лек автомобил „Хонда Сивик“, с рег. № *******,
управляван от Т.Т., нарушил правилата за движение по пътищата, като управлявал МПС с
несъобразена с атмосферните условия скорост, в резултат на което станал причина
и реализирал пътнотранспортно произшествие (ПТП), при което автомобилът
се завъртял на пътното платно и ударил ищецът, който заснемал щети по
съоръженията на АМ „Тракия“ при изпълнение на трудовите си задължения,.
По случая бил съставен Протокол за ПТП № 1499255,
а на водача на лекия автомобил бил съставен и АУАН № 743965. Било образувано
досъдебно производство № 226/2016 г. по описа на РУП – гр. Ихтиман, пр.пр. №
1019/2016 г. по описа на РП – гр. Ихтиман.
Ищецът
твърди, че в резултат на ПТП е получил следните увреждания: мозъчно сътресение
и контузно-разкъсна рана на главата; контузия на шията вляво; контузия на левия
крак с открита рана на предната повърхност на тибията, със силен оток, болки и
охлузни рани в областта на лява подбезреница и глезен, скъсани мускули и
сухожилия; оток и охлузни рани на глезена и ходилото; множество охлузни рани в
областта на главата и лявата половина на тялото.
След
ПТП, ищецът бил прегледан в УМБАЛ „Света Анна“, гр. София. Издаден му бил
болничен лист. През следващите дни главоболието му не стихвало, появил се силен
и постоянен световъртеж и повръщане. На 23.08.2016 г., ищецът бил приет по спешност в МБАЛ - гр. Пазарджик и
бил хоспилитализиран за периода от 23.08.2016 г. до 25.08.2016 г. Ищецът сочи,
че вследствие на катастрофата е бил неработоспособен повече от два месеца - за
периода от 19.08.216 г. до 24.10.2016 г. В резултат на процесното ПТП, на
ищеца били причинени неимуществени
вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на получените
увреждания.
Ищецът твърди, че към датата на увреждането,
по силата на застрахователна
полица № BG/11/116001774779, ответникът е
застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно,
включително и на водача Т.Т..
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати сумата от 26 000
лева, представляваща застрахователно обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди вследствие на настъпилото ПТП, ведно със законната лихва от
датата на настъпване на застрахователното събитие, считано от 19.08.2016 г. до
окончателното изплащане. Ищецът претендира и направените разноски по делото.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът ЗАД „А.“ е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът оспорва предявения иск с възражението, че е
неоснователен. Твърди, че във връзка с
процесното ПТП, е образувана ликвидационна преписка - щета № 10016100103955Н.
Посочено е, че ищецът не е предоставил изисканите от него документи, за да се
премине към установяване на основанието и размера на претенцията. Поради това
счита, че не е дал повод за завеждане на производство, тъй като не му е
предоставена възможност да определи и изплати застрахователно обезщетенние по
реда на чл. 499, ал. 1 от КЗ. Посочено е, че умишлено е бил възпрепятстван да
определи и заплати обезщетение и по този
кредиторът начин е изпаднал в забава.
Излага съображения, че следва да бъде освободен от забавата, доколкото
ищецът в качеството си на увредено лице не е предоставил банковата си сметка.
Ответникът
оспорва механизма на настъпване на ПТП. Твърди, че отговорен за настъпване на
вредоносния резултат е ищецът, тъй като същият е престоявал неправомерно на
пътното платно, с което сам е поставил в опасност живота и здравето си.
Ответникът сочи, че пострадалият е извършвал работа на пътното платно, като не
е взел мерки за сигнализиране и обезопасяване на пътния участък, като по този
начин е станал причина за настъпване на ПТП. Твърди, че ищецът изобщо не е имал
право да извършва възложената дейност, доколкото същият е работел на длъжност
„охранител“, която не е свързана с установяване на състоянието на пътя. Ответникът
оспорва и характера на претърпените телесни увреждания, както и твърдения
възстановителен период. Ответникът оспорва иска и с възражението, че е завишен
по размер и не отговаря на действително претърпените вреди. Твърди, че ищецът е
преминал краткотраен курс на лечение без усложнения и не е било необходимо
допълнително лечение на уврежданията. Сочи, че в случая са налице изключително
леки телесни увреждания и претендираната сума не кореспондира с тях, не е
съобразена с принципа на справедливостта, с обществената и икономическата
канюнктура. Ответникът оспорва и претенцията за лихви като неоснователна. Сочи,
че непредставянето на банкова сметка ***. 380, ал. 1 от КЗ на самостоятелно
основание освобождава застрахователя от забава и отговорност за лихви. Моли,
искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира направените
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В допълнителна искова молба ищецът поддържа
твърденията си и оспорва възраженията на ответника. Ищецът оспорва твърденията
на ответника, че са му били поискани допълнителни документи, които не е
представил, както и че не е представил
удостоверение за банкова сметка. ***, че с молба с вх. № 100-2774/09.09.2016
г., с която е предявена претенцията по доброволен ред, е било представено и
Удостоверение за банкова сметка. ***, че ответникът е поискал единствено да се
представи влязло в сила Наказателно постановление срещу виновния водач на лекия
автомобил, което обаче не е представено предвид факта, че към датата на
поискването му същото не е било налично, поради водено досъдебно производство.
Ищецът оспорва и твърдението за съпричиняване. Посочва, че извършвал работата
си, а съответният периметър от пътното платно е бил обозначен и сигнализиран,
като ищецът е носил и светлоотразителна жилетка. Оспорват се и твърденията на
ответника, че ищецът не е претърпял сочените в исковата молба увреждания,
вследствие на процесното ПТП. Ищецът оспорва и възражението, че застрахователят
не дължи лихва от датата на непозволеното увреждане. Посочва, че е налице
задължение от непозволено увреждане и в този случай длъжникът се смята в забава
и без покана.
В
допълнителния отговор ответникът поддържа становището си, че по заведената
преписка не е представено Удостоверение на банкова сметка. ***, че такова е
посочено в описа към молбата за определяне на обезщетение, но фактически не е
било представено. Поддържат се твърденията за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия, както и относно характера и степента на
уврежданията. Ответникът твърди, че не е изпаднал в забава, поради което счита,
че не се дължат лихви.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ (обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.)
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за
да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника -
застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред
с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице
и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 19.08.2016 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен във формата на застрахователна полица № BG/11/116001774779,
ЗАД „А.“ е застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно
управляващи лек автомобил “Хонда Сивик“, с рег. № *******, включително и на
водача Т.П.Т.. Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се в отношенията
между страните по делото (с определението от 04.12.2017 г.).
Установяват се и останалите правопораждащи
правото на ищеца юридически факти, представляващи елементи от фактическия
състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът
приема за установено по делото, че на 19.08.2016 г., около 15.15 часа, на Автомагистрала „Тракия“
(АМ „Тракия“), на км. 26+300, е реализирано пътно-транспортно
произшествие между лек автомобил „Хонда Сивик“, с рег. № *******, управляван от
Т.П.Т., и
пешеходеца Г.Д.Ш..
Настъпването
на процесното ПТП и участието на лицето, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника се установява от представениа по делото Протокол за
ПТП № 1499255 (л. 6, л. 211), съставен на 19.08.2016 г. от мл. инспектор при ОДП-София, който на 19.08.2016 г., в 20.20 часа, е посетил мястото на ПТП. Като обстоятелства и
причини за настъпване на ПТП, в Протокола за ПТП е посочено, че на 19.08.2016 г., около 15.15 часа, на Автомагистрала „Тракия“
(АМ „Тракия“), на км. 26+300, в посока гр. Пловдив, Т.П.Т., при управление на
лек автомобил „Хонда Сивик“, с рег. № *******, „поради несъобразена скорост с атмосферните условия се
завърта и реализира ПТП със спрелия да заснема щети пешеходец“, а именно –
участник № 2 - Г.Д.Ш.. Протоколът за ПТП съдържа и схема на
ПТП, както и отбелязване, че спрямо водача на лек автомобил „Хонда Сивик“ е
взето административно отношение за извършено нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП,
като му е съставен Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) №
743965. Протоколът е подписан от
актосъставителя, от водача и от пешеходеца, без възражения.
Настъпването
на процесното ПТП се установява и от представения по делото Протокол за оглед на пътно-транспортно
произшествие при условията на чл. 212, ал. 2 НПК, съставен на 19.08.2016 г. от разследващ полицай при РУ на МВР
– гр. Ихтиман. В протокола е посочено, че огледът на местопроизшествието,
намиращо се на Автомагистрала „Тракия“
(АМ „Тракия“), на км. 26, е извършен на 19.08.2016 г., започнал е в 16.40 ч. и е завършил
17.10 ч., при облачно и мокро време, при добра видимост. Протоколът за оглед има характер на официален
свидетелстващ документ, с обвързваща съда доказателствена сила, съгласно чл.
179 ГПК относно установените обстоятелства при огледа на произшествието.
По
случая е било образувано досъдебно производство № 226/2016 г. по описа на РУ –
Ихтиман, пр.пр. № 1019/2016 г. по описа на Районна прокуратура – Ихтиман, което
с постановление от 20.02.2017 г. на прокурор от РП-Ихтиман е прекратено, на
основание чл. 199 и чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – поради
липсата на осъществен състав на престъпление от общ характер.
По
делото е прието заключението по извършената автотехническа експертиза, което не
е оспорено от страните и което съдът кредитира, като обективно и компетентно.
Вещото лице, след като се е запознало с представените по делото доказателства,
е описало следният механизъм на ПТП: На 19.08.2016 г., в светлата част на денонощието, на
Автомагистрала „Тракия“, на км. 26+300, в платното
за движение в посока към гр. Пловдив, в лявата пътна лента се е движил лек
автомобил „Хонда Сивик“, с рег. № ******* управляван от Т.П.Т.. Водачът завил надясно, при което
поради мократа пътна настилка, автомобилът придобил ротация в посока на
часовниковите стрелки. Водачът не успял да овладее своевременно управлението на
автомобила и да контролира движението му и автомобилът въртейки се преминал
през дясната активна пътна лента и частично, с предната си част, навлязъл в лентата за аварийно спиране.
Водачът направил опит да стабилизира движението на автомобила, като завил с волана наляво, но само успял да
промени насочеността на траекторията на движение на автомобила от криволинейна
с завиване надясно в криволинейна със завиване наляво.
В същото време, в лента за аварийно спиране,
се е намирал пострадалият пешеходец, Г.Д.Ш., който извършвал служебно заснемане
на пътния участък и най-вероятно е бил с гръб към удрящия го автомобил. При
движението си в дясната пътна лента автомобилът, когато бил завъртян над 90° и
се плъзгал по асфалта, ударил с предния
си ляв калник пешеходеца, който бил ударен и от външното ляво огледала на
автомобила. От тези удари, пешеходецът
бил отхвърлен напред и надясно, спрямо посоката на движение на
автомобила, и паднал в затревения терен в дясно от пътя.
Според АТЕ, възможно е причината за първото
завиване на автомобила да е целенасочено завиване от водача му, ако е застигнал
по-бавни автомобили. Възможна причина за завиване е наличие на стичащи се
поточета от лявата пътна лента към десния банкет, при силен дъжд. Но и в двата
случая водачът не е реагирал своевременно адекватно и затова е загубил контрол
над управлението на автомобила.
Видно от АТЕ, независимо по каква причина
автомобилът се е отклонил надясно, водачът при постоянно наблюдение на пътя
пред себе си и поддържане на безопасна надлъжна дистанция спрямо движещ се
отпред автомобил, е имал възможност да види стичащ се от дъжда поток или локва,
за не допусне загуба на контрол над управлението на автомобила си чрез правилни
действия с волана. Поради тази обстоятелства, вещото е заключило, че причината
за настъпване на произшествието е в действията на водача с органите за
управление на лек
автомобил „Хонда Сивик“.
По делото е прието заключението по
съдебно-медицинската експертиза, според което, според медицинската
документация, непосредствено след процесното ПТП, при прегледите на ищеца е установено навяхване на левия глезен. Вещото лице е констатирало, че в
първоначалната медицинска документация от Бърза помощ – Костенец, не е отразена
травма на главата. Четири дни по-късно
(на 23.08.2015 г.), в болницата в гр. Пазарджик, е била описана разкъсна рана в
окосмената част на главата с ясно кървене, но предвид липсата на данни в
първоначалната медицинска документация, вещото лице е приело, че тази рана на
главата е получена след настъпване на процесното ПТП.
По делото е извършена повторна
съдебно-медицинската експертиза, вещото лице по която, след като се е запознало
с представената по делото медицинска документация, е приело, че в резултат на
процесното ПТП, ищецът е получил следните увреждания: Контузия на главата.
Мозъчно сътресение без открита вътречерепна травма. Контузно-разкъсна рана на
главата с ясно кървене. Дисторзио на лявата глезенна става. Вещото лице е
посочило, че тези увреждания кореспондират с механизма на настъпилото на ПТП.
Видно от СМЕ, в резултат на тези увреждания, ищецът е претърпял болки и
страдания в продължение на около 3 месеца, като за в бъдеще не се очакват
усложнения след травмите. Според ВЛ, най-вероятно ищецът се е възстановил, тъй
като няма данни по делото, а именно - медицински документ, от който да е видно, че
има усложнения от травмите. В открито съдебно заседание, вещото лице обяснява,
че по делото няма данни раната на главата да е настъпила след ПТП, както и че е
възможно да е пропуснато описването й при първичния преглед.
Заключенията по двете СМЕ са оспорени
съответно от ищеца (първоначалната) и от ответника (повторната СМЕ). Съдът
кредитира заключението по повторната СМЕ, тъй като същото е по-мотивирано и въз
основа на него приема за установено по делото, че в резултат на процесното ПТП,
ищецът е получил следните увреждания: Контузия на главата. Мозъчно сътресение
без открита вътречерепна травма. Контузно-разкъсна рана на главата с ясно
кървене. Дисторзио на лявата глезенна става.
По
делото са събрани (по делегация) гласни доказателства чрез разпита на свидетеля
А. С.Ш.. Свидетелят сочи, че с ищеца са приятели, познавали се от деца. През
лятото на 2016 г., двамата работели в една фирма. През месец август (2016 г.),
техен колега се обадил на свидетеля и му казал, че ищецът е претърпял
катастрофа. Свидетелят отишъл в Окръжна
болница – София и видял, че ищецът имал голяма рана на крака и отворена рана
отстрани на тила, на главата. Ищецът бил неадекватен. Докторите му казали, че
не е нужно да му превързват главата, че така щяло да зарасне по-бързо. Раната
на главата му била отзад, откъм лявата страна. Имало кръв по раната, била
надута. Кракът на ищеца бил
„огромен“. След два - три дни,
ищецът казал на свидетеля, че го боли главата, че му се вие свят и не се чувства добре. Раната на главата му
била хванала коричка, но раната на крака имала „нещо като гной“. Свидетелят
отишъл с ищеца в болницата, където ищецът бил приет и престоял три - четири
дни. Свидетелят сочи, че след като е излязъл от болницата, ищецът не можел да ходи. Свидетелят му помагал и в
продължение на 15-20 дни, го посещавал ежедневно. Ищецът не можел да се къпе и
свидетелят му увивал крака със стреч-фолио. След това започнал да ходи с
патерици, за около повече от 2 месеца. Според свидетеля, дори и към датата на
разпита (30.04.2018 г.), ищецът се оплаквал, че му „тръпне“ кракът и ищецът имал
нещо като тик да посяга към крака си. На левия крак, ищецът имал огромен грозен
белег около 10-15 см.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергана. Неоснователни са възраженията на ответника, че водачът на лек
автомобил „Хонда Сивик“, с рег. № ******* не е виновен за настъпване на
процесното ПТП. С оглед установеното от фактическа страна, водачът Т.П.Т. е действал противоправно, тъй като е нарушил разпоредбата на
чл. 20, ал. 2, изр. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, предвиждаща, че
водачите на пътни превозни средства са
длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните
условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното
средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с
конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко
предвидимо препятствие. Негативното въздействие на установените
по делото фактори (дъжд, мокра пътна настилка и стичаща се вода по нея) са
останали неоценени от водача при избора му на скорост, поради което допуснатото
от водача нарушение е на чл.
20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП. Тук следва да се посочи, че нарушението по чл. 20, ал.
1 ЗДвП е приложимо доколкото не е установено нарушение от страна на водача на
режима на скоростта на движение, в резултат на което водача губи контрола за
движение върху лекия автомобил. Нарушение на чл. 20, ал. 1 ще има тогава,
когато водачът губи контрол върху автомобила поради други причини, извън режима
на скорост. Такива биха могли да бъдат липсата на внимание при управление,
разсейване, заспиване и др. Всяко нарушение на режима на скоростта в резултат
на несъобразяване с пътните условия – мокър път в случая – е нарушение по чл.
20, ал. 2 ЗДвП (в този смисъл са: решение 353/04.12.1991 г. по н. д. № 366/91
г. на ВКС, решение 35/26.02.2016 г. по н.д. №
96/16 г. на ВКС, ІІ НО, решение 5/2012 г. по н.д. 2900/2011 г. на ВКС,
решение № 43/2015 г. по н.д. 1604/14 г. на ВКС,
І НО. В заключение, съдът приема, че събраните по делото писмени и
гласни доказателства и доказателствени средства установяват предпоставките от фактическия състав на чл.
45 от ЗЗД и на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, застрахователят по
застраховка „Гражданска отговорност“ ЗАД
„А.“ дължи да заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на
увреденото лице, каквото като пострадал се явява Г.Д.Ш. (чл.
478, ал. 2 и ал. 1 КЗ).
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за здравето и
претърпени от ищеца болки, в каквато насока е константната съдебна практика на
всички съдилища в Република България. В тази връзка съдът съобрази указанията,
дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на
Пленума на ВС, съдебната практика по сходни случаи и отчете вида и характера на доказаните по делото увреждания,
претърпените болки и страдания, продължителността и интензивността на болките и
страданията, както са описани по-горе при установяване на фактическата страна
на спора; общата продължителност на лечебния и възстановителен период, както и
социално-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП и към настоящия
момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане, съдът
намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди
възлиза общо на сумата от 8 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна
връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е
допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответникът твърди, че Г.Д.Ш. е допринесъл за настъпване на
ПТП, тъй като е престоявал неправомерно на пътното платно, извършвал е работа
на пътното платно, като не е взел мерки за сигнализиране и обезопасяване на
пътния участък, като по този начин е станал причина за настъпване на ПТП.
Ответникът твърди и че ищецът изобщо не е имал право да извършва възложената
дейност, доколкото същият е работел на длъжност „охранител“, която не е
свързана с установяване на състоянието на пътя.
Дали
в длъжностната характеристика на ищеца е било предвидено да изпълнява
дейността, която е извършвал при настъпване на процесното ПТП, вкл. и дали
ищецът е имал право да я изпълнява, е факт, който сам по себе си не се намира в
причинна-връзка са настъпилите вредоносни последици. Причинно-следствената връзка между едно
поведение и вредата е налице тогава,
когато поведението се явява това условие, без което вредата не би била
настъпила и при наличието на което при нормално стечение на обстоятелствата
биха настъпили същите последици. Изискването към причинната връзка е
поведението да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя
под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост. В
случая, тази обусловеност не е налице, а както беше посочено, дори безспорните
нарушения от страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му,
само ако се намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на
вредоносните последици. Ето защо, това възражение на ответника е неоснователно.
Видно
от заключението по АТЕ и от събраните по делото писмени доказателства, процесното ПТП е
реализирано на автомагистрала (АТ „Тракия“), като ударът на пешеходеца е
настъпил върху лентата за аварийно спиране в зоната на километър 26+300. Не се установява, пешеходецът да е
предприемал пресичане на пътното платно или
да е излязъл внезапно на него. От друга,
водачът на лекия автомобил, съгласно чл. 58, т . 3 ЗДвП изобщо е нямал
право да се движи (или да спира) в лентата за принудително спиране, освен в предвидените хипотези (чл.
57, чл. 58, т . 3, чл. 59 и др. ЗДвП), каквито в случая не са били налице. Не
се установява и че извършвайки обход на трасето за установяване на повреди по
съоръженията на магистралата (видно от протокола за разпит на ищеца в
досъдебното производство, който представлява и изходящ от страната документ,
съдържащ неизгодни за нея факти), ищецът е бил с необозначен автомобил на АПИ,
и не е сигнализирал и обезопасил пътния участък. Възражението за
съпричиняване следва да бъде доказано по нетърпящ съмнение начин, а по делото
не са ангажирани доказателства в тази връзка. Поради това, съдът приема, че не
се установява, че ищецът е допуснал нарушения на Закона за движение по
пътищата.
Следователно,
възражението за съпричиняване е неоснователно, поради което и определеното
по-горе обезщетение не следва да бъде намалявано. Искът е основателен и доказан
за сумата от 8 000 лева, а за
разликата до пълния предявен размер, искът следва да се отхвърли.
Съгласно
чл. 432, ал. 1 КЗ, отговорността
на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия причинител на
увреждането. При задължение от непозволено увреждане, деликвентът се смята в
забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
Разпоредбите на новия КЗ (в сила от
01.01.2016г.), обаче, предвиждат, че застрахователят дължи лихва за забава от един по- късен
момент. Съгласно чл. 497, ал. 1 , т. 1 и т. 2 КЗ, застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал.
3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.
1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ, когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по
застраховки „Гражданска отговорност“ или трето ползващо се лице по други
застраховки, застрахователят го уведомява за доказателствата, които той трябва
да представи за установяване на основанието и размера на претенцията му.
Допълнителни доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта
от тях не е можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и
най-късно в срок 45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани
при завеждането по изречение първо. Чл.
496, ал. 1 КЗ предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по
реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции. Съгласно
чл. 380, ал. 3 КЗ, непредставянето на данни за банковата сметка от страна на
лицето по ал. 1 има последиците на забава на кредитора по отношение на
плащането, като застрахователят не дължи лихва по чл. 409 КЗ.
В
случая, не се спори по делото, че претенцията на ищеца е била заведена при
ответника на 09.09.2016
г. (л. 35). С писмо от 29.09.2016 г., ответникът е посочил „Има ли издадено
наказателно постановление срещу виновния водач, респективно влязло ли е в
сила“. С писмо от 07.12.2016 г., ответникът е заявил, че не е представено
наказателно постановление, поради което и не е налице основание за изплащане на
застрахователно обезщетение.
С
оглед на така установените факти и цитирани разпоредби, обезщетението за
неимуществени вреди е дължимо от 09.12.2016
г., а за периода от 19.08.2016 г. до 08.12.2016 г., претенцията следва да се
отхвърли, като неоснователна.
Относно
разноските: При
този изход на спора, право на разноски имат и двете страни, които са направили
своевременно искане за присъждане на разноски и са представили доказателства за
извършени такива.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 244.90 лева от общо направените
разноски в размер на 790 лева (790 лв. х 0.31), в т.ч. платена ДТ (140 лв.), и
депозити за АТЕ и СМЕ (650 лв.).
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М.И.Д., сумата от 406.10 лева – адвокатско възнаграждение, съразмерно
на уважената част от иска (1310 х 0.31).
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 241.50 лева от общо направените
разноски в размер на 350 лева (350 лв. х 0.69) - депозит за АТЕ и СМЕ. На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП
вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се дължи
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 200 лева. Съразмерно на
отхвърлената част от иска, на ответника следва да се присъди сумата от 138 лева (200 х 0.69) - юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 276.60 лева – държавна
такса (8 000 лв. х 4% = 320 лв. – 43.40 лв.).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, с ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати
на Г.Д.Ш., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 493, ал. 1
КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, сумата от 8 000
лева – главница, представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от Г.Д.Ш. неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 19.08.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 09.12.2016 г. до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 244.90 лева – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска чл. 493, ал. 1 КЗ,
вр. чл. 432, ал.1 КЗ, за разликата над 8 000 лева до пълния предявен размер
от 26 000 лева, и искането за присъждане на законна лихва, за периода от 19.08.2016
г. до 08.12.2016 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, с ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на
адвокат М.И.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, офис 215, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 406.10
лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Г.Д.Ш., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на ЗАД „А.“, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 241.50
лева – разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 138 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗАД
„А.“,
с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 276.60 лева – държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: