№ 3248
гр. София, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело №
20221110152993 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени установителни искове от .......... против Е. П. Н. с
правна квалификация чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422 ГПК вр.чл. 86 ЗЗД за признаване за установено между страните,
че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата 9728,98 лева – главница по договор за
потребителски кредит №PLUS-....... от 20.06.2016 г. сключен със ........ дължима за периода
20.10.2017 г. до 20.11.2020 г., сумата 5962,76 лева – договорна лихва за периода от
20.01.2018 г. до 20.01.2022 г., и сумата 8908,26 лева – обезщетение за забава за периода
21.10.2017 г. до 16.05.2022, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 17.05.2022 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№25683/2022 г. на Софийски
районен съд, 71 състав.
Ищецът излага твърдения, че на 20.06.2016 г. между ответника и ........ е сключен
договор за потребителски кредит №PLUS-......., по силата на който заемодателят е
предоставил на заемополучателя сума в размер на 25000,00 лева. Страните са постигнали
съгласие договорената лихва да бъде в размер на 10147,20 лева, при което общият размер на
дължимата от заемополучателя сума възлиза на 35147,20 лева, платима на 88 равни месечни
вноски всяка в размер на 399,40 лева при първа вноски на 20.07.2016 г. и последна
погасителна вноска 20.10.2023 г. Съгласно условията в договора при забава в плащанията на
една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху всяка забавена вноска. Липсата на плащане на
падежа от страна на длъжника е довело да начисляване на лихва за забава за периода от
21.10.2017 г. до 16.05.2022 г. в размер на 8908,26 лева. Посочва, че с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г. и подписано към него Приложение №1 от
23.05.2018 г. заемодателят е прехвърлил вземанията си по договора, сключен с Е. П. Н. на
ищеца заедно с всички привилегии и обезпечения. Излага, че с изрично пълномощно е
упълномощен от цедента да уведоми длъжника за извършената цесия, като изпратеното
писмо е връчено лично на 20.09.2018 г. на 18.01.2022 г. на длъжника е изпратено повторно
писмо ведно с уведомление за настъпилата предсрочна изискуемост, връчено лично на
ответника на 06.03.2022 г. . Алтернативно посочва, че с връчване на исковата молба на
ответника ведно с уведомлението за цесия, същият е уведомен за прехвърляне на вземанията
по договора. Претендира присъждането на разноски за двете производства.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, в който оспорва
предявените искове по основание и размер. Заявява възражения за липса на договорни
отношения по договора за кредит, доколкото същият не е подписан от ответника,
възражение за недействителност на договора за потребителски кредит, поради нарушение на
императивни разпоредби на ЗПК и ЗЗП и наличието на множество неравноправни клаузи, в
т.ч., непосочване на лихвения процент на ден, нищожност на такса ангажимент, липса на
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, недължимост на договорна лихва и такси,
нищожност на клаузата за договорна лихва на основание противоречие с добрите нрави, тъй
като надхвърля до три пъти размера на законната такава. Поддържа, че не са налице данни
отвтеникът да е бил уведомен за извърпената цесия като оспорва подписа върху
представената обратна разписка. Позовава се на изтекла в нейна полза погасителна давност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Основателността на предявените искове предпоставя установяването на следните
обстоятелства: възникването на валидно правоотношение по договор за кредит с твърдяното
съдържание, включително наличието на валидно постигната между страните договореност
за връщане на заема с лихва, а предвид възраженията за неравноправност следва да
установи, че клауза за лихва е индивидуално уговорена и отговаря на изискванията за
добросъвестност и равнопоставеност между страните, изпълнение на задълженията на
заемодателя по договора; настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по
кредита, цедиране на вземанията на ищеца и уведомяването на ответника за извършената
цесия, както и размера на претендираните суми /главница, лихви/. При установяване на
горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане
на вземанията.
По делото е представен договор за потребителски кредит №PLUS-....... от 20.06.2016 г.,
сключването на който е оспорено от ответника, твърдейки, че положеният в него подпис за
„заемател“ не изхожда от нея, поради което по делото е допуснато изготвянето на съдебно –
графическа експертиза, заключението на която е прието без възражения от страните и
според което подписът на страници 1-5 в договора за кредит №PLUS-....... от 20.06.2016 г. за
„заемател“ е положен от Е. П. Н.. Предвид това съдът приема, че между страните е било
налице облигационно отношение на основание сключения договор за кредит от 20.06.2016
г. Съгласно същия ищецът е поел задължението да предостави на кредитополучателя
потребителски кредит в размер на 25000,00 лева, а последният се задължава да върне
ползвания кредит ведно с договорна лихва посредством 88 равни месечни вноски в размер
на 399,40 лева като общият размер на дължимата сума възлиза на 35147,20 лева, включваща
главница и възнаградителна лихва. Страните са договорили ГПР в размер на 11,11 % и
лихвен процент 9,79%, който е фиксиран за срока на договора, за което заемателят заплаща
„Такса ангажимент“ при усвояване на кредита като кредиторът удържа таксата от общия
размер на кредита. Крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви
е 20.10.2023 г. При забава в плащанията на погасителните вноски е договорено да се дължи
лихва за времето на забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва.
Правоотношението между страните по спора се урежда от норми от императивен
порядък, които са установени в публичен (обществен) интерес, поради което съдът следва
служебно да следи валидността на включените в договора клаузи, независимо от наведените
от страна на ответника възражения. Представеният по делото договор за кредит по правната
си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закона за
потребителския кредит, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и
съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на закона. Предвид това е
необходимо съдът да извърши самостоятелна преценка за валидност на потребителския
договор в съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да
осигури точното прилагане на закона в хипотеза, каквато несъмнено е настоящата, когато
2
следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма.
Установената съдебна практика (решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.
о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.). приема, че
за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
на още по – силно основание служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
клаузите на договора са нищожни, в какъвто смисъл са и т. 1 и т. 3 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Общественият интерес от осигуряване на точното
прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно както за
противоречие с добрите нрави на договорните клаузи, така и за наличието на неравноправни
клаузи по смисъла на ЗЗП – (решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о.,
решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.).
В настоящия случай същественото съдържание на договора е индивидуално уговорено
в него, включително и клаузата за дължима възнаградителна лихва по договора. Същата е
опредЕ. във фиксиран за срока на договора размер, поради което заемополучателят отнапред
е знаел с колко се оскъпява дългът му. Размерът на договорената лихва 9,7% не надвишава
трикратния, нито петкратния размер на законната лихва, в който смисъл е заключението на
съдебно – счетоводната експертиза и същият не е част от общите условия към договора,
поради което и кредитополучателят е имал възможност да влияе върху съдържанието му при
неговото сключване, поради което съдът счита, че тази клауза не е неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗЗП. В договора е посочен и конкретен размер на годишния процент на
разходите, а именно 11,11 %, в който според заключението на вещото лице са включени и
разходите за „такса ангажимент“, поради което може да се приеме, че е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, респ. не се налага извод за неравноправност, респ.
нищожност на клаузата уреждаща размера на ГПР.
За установяване релевантни за делото обстоятелства по делото е допусната и приета
като обективна и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, от заключението
на която се установява, че ищецът е превел по банковата сметка на Е. Н. сумата 24375,00
лева, равняваща се на отпуснатия кредит (25000 лева) след удържана такса ангажимент (625
лева), както и че за погасяване задълженията си по договора Е. Н. е заплатила сума в общ
размер 7089,40 лева. Констатирано е, че последно преведената сума по кредита е на от
28.03.2018 г., след което плащанията са преустановени. Според вещото лице със заплатената
сума 7089,40 лева ищецът е погасил главница в размер на 3154,96 лева за периода 20.07.2016
г. до 20.10.2017 г. и 3934,44 лева договорна лихва за периода 20.07.2016 г. до 20.03.2018 г.
вкл. Според заключението сумата за такса ангажимент не е олихвявана, и освен тази такса
други такси не са удържани от страна на заемателя. Установено е, че сумата за главница за
периода 20.10.2017 г. – 20.11.2020 г. е 9728,98 лева, а за договорна лихва за периода
20.04.2018 г. – 20.01.2022 г. – 5504,25 лева. Изчислено е, че дължимото обезщетение за
забава върху претендираната от ищеца главница с падежи от 20.10.2017 г. до 20.11.2020 г. от
датата на изискуемостта до датата на депозиране на исковата молба е 2899,92 лева. Вещото
лице е изготвило погасителен план при предоставена заемна сума в размер на 24375 лева,
при 88 броя погасителни вноски и ГПЛ 9,79 %, в който случай със заплатената от ответника
сума 7089,40 лева като погасени следва да се считат вноските за главница и лихва за периода
от 20.07.2016 г. до 20.12.2017 г. вкл. Според изготвения погасителен план при реално
предоставена заемна сума от 24375 лева незаплатената главница с падежи от 20.01.2018 г. до
20.11.2020 г. е 8805,81 лева, незаплатената възнаградителна лихва за периода 20.01.2018 г. до
20.01.2022 г. – 5861,94 лева, а обезщетението за забава върху всяка от претендираните
незаплатени главници с падежи 20.01.2018 г. до 20.11.2020 г. за периода от датата на
изискуемост до 16.05.2022 г. е 2519,98 лева.
Вземанията по процесния договор са били прехвърлени на ищеца. Налице е активна
материална легитимация на ищеца, произтичаща от рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г. и Приложение №1 към него, подписано на
3
23.05.2018 г., по силата на който кредиторът е прехвърлил на ищеца вземанията си по
договор за потребителски кредит №PLUS-....... от 20.06.2016 г. Според разпоредбата на чл.
26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго
лице само при условие че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
В случая в чл. 17 на договора страните са се съгласили, че във всеки един момент от
действието на договора кредиторът има право едностранно да прехвърли вземанията си,
произтичащи от договора, на избрано от него трето лице. По делото е представено
уведомително писмо от .........., с което уведомява ответника за прехвърляне на вземането и
че от получаване на уведомлението е следва да изпълнява задължението си към новия
кредитор, както и за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, считано от
12.09.2018 г.. Въпреки липсата на доказателства уведомлението да е достигнало до длъжника
предвид установеното посредством заключението на съдебно – графическата експертиза, че
подписът положен в известието за доставяне не изхожда от Е. Н., съдът счита, че цесията е
проявила своето действие съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника/ответник с
получаването на приложеното към исковата молба уведомление. В установената съдебна
практика (Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение №78/09.07.2014 г., по т.д.
2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.) е възприето становището, че поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената
цесията, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане. В случая по делото са представени доказателства, че
цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. Допустимо
е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният
кредитор (цедентът) да упълномощи новия кредитор (цесионера) да извърши съобщението
до длъжника като негов пълномощник. Упълномощаването не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Ето защо като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар
и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при
решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Предвид
изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за цесията с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и уведомлението за цесията.
Ищецът претендира заплащане на главницата по вноски с настъпил падеж от
20.10.2017 г. (16-та вноска) до 20.11.2020 г. (53-та вноска) в общ размер 9728,98 лева, за
заплащането на която ответникът не представи доказателства до приключване на съдебното
дирене, поради което съдът намира, че същата като изискуема се дължи. Същевременно
обаче със заплатените от Е. Н. суми преди образуване на делото кредиторът е погасил
главницата по вноски с падеж от 20.07.2016 г. до 20.10.2017 г. в общ размер 3154,96 лева
включваща и сумата 625,00 лева такса ангажимент. Съобразявайки характера на сочената
такса, а именно покриваща ангажиментът на кредитора да не променя лихвения процент за
срока на заема същата, противоречи на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, тъй като кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. В практиката на кредитния пазар запазването на лихвения процент действително
може да е свързано с по – висок риск за кредитора, но този риск намира икономически
еквивалент в по - високия лихвен процент за връщане на заетата сума. Отпускането на заеми
при фиксирана или "плаваща" лихва, в зависимост от конкретния договор, е дейност, която е
пряко свързана с усвояването и управлението на кредита. Предвид това съдът приема, че
липсва основание кредиторът да начислява такса, наречена ангажимент, за това, че е
изпълнил задължението си да предостави заема и сам се е съгласил да не променя лихвения
процент по него за срока на договора. Уговорената такса ангажимент противоречи пряко на
чл. 10а ал. 2 от ЗПК, поради което същата е нищожна, а начислената и удържана по нея
сума - недължима. Ето защо със заплатената от Е. Н. сума 7089,40 лева и съобразявайки
представения от вещото лице погасителен план при реално предоставен кредит в размер на
24375 лева са погасени вноските с падеж от 20.07.2016 г. до 20.01.2018 г. (частично), от
4
които 3758,30 лева главница и 3331,10 лева – възнаградителна лихва. При това положение
на ищеца следва да се присъди сумата за главница, дължима за периода от 20.01.2018 г. до
20.11.2020 г. в размер на 8805,81 лева като за периода 20.10.2017 г. до 20.01.2018 г. и за
разликата до претендирания размер 9278,29 лева искът подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
Ответникът претендира заплащане на възнаградителна лихва за периода 20.01.2018 г.
до 20.01.2022 г., чиито размер според изготвения от вещото лице погасителен план при
предоставен размер на кредита 24375 лева възлиза на сумата 5861,94 лева, до който размер
исковата претенция съдът намира за основателна като за разликата до първоначалния размер
от 5962,76 лева следва да се отхвърли.
Наличието на главен дълг за незаплатени вноски и липсата на плащане от страна на
ответника на падежа обуславя извода, че същият е изпаднал в забава съгласно договореното
между страните, поради което ответникът дължи и обезщетение за забава върху всяка от
установените за дължими главници с падежи 20.01.2018 г. до 20.11.2020 г. за периода от
датата на изискуемост 21.01.2018 г. до 16.05.2022 г., чиито размер според заключението на
съдебно – счетоводната експертиза възлиза на 2519,88 лева. Исковата претенция за периода
21.10.2017 г. до 20.01.2018 г. и за разликата до предявения размер от 8908,26 лева съдът
намира за неоснователна.
Предвид основателността на исковите претенции следва да се разгледа направеното от
ответника възражение за погасяването им по давност.
Съгласно ТР №3/2023 г. от 21.11.2024 г. по т.д. 3/2023г. на ОСГТК на ВКС при
уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни
падежи, какъвто е настоящия случай, давностният срок за съответната част от главницата
и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на
изискуемостта като изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с
настъпването на падежа й. Падежът на всяка вноска е определен с подписания между
страните погасителен план към договора за потребителски кредит. По делото не се твърди,
нито се установяват обстоятелства довели до спиране или прекъсване на давността, поради
което съдът приема, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 17.05.2022 г., от която дата се счита да е подадена исковата
молба, най – старото неплатено вземане за главница с падеж 20.01.2018 г. не е погасено по
давност, тъй като не е изтекъл петгодишния давностен срок. Не са погасени по давност и
последващите задължения за главница за претендирания период, поради което възражението
на ответната страна в този смисъл се явява неоснователно.
По отношение на възражението за погасяване по давност на вземанията за
възнаградителна и мораторна лихва следва да се посочи, че доколкото същите се погасяват с
изтичане на кратката тригодишна давност и при съобразяване дадените в ТР №3/2023 г. от
21.11.2024 г. по т.д. 3/2023г. на ОСГТК на ВКС разяснения, то за погасени по давност следва
да се определят всички вземания за лихви, чиято изискуемост е настъпила преди повече от
три години назад, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 17.05.2022
г., от която дата се счита да е подадена исковата молба, а това са задълженията за периода от
20.01.2018 г. до 20.04.2019 г. вкл. Доколкото възражението на ответника за погасени по
давност задължения се явява частично основателно исковата претенция на ищеца за
заплащане на възнаградителна лихва по договора за кредит следва да бъде уважена само за
сумата 3384,31 лева и за периода 20.05.2019 г. до 20.01.2022 г. като за разликата до
установения за дължим размер 5861,94 лева подлежи на отхвърляне като погасена по
давност, а за сумата до предявения размер от 5962,76 лева като недоказана и неоснователна.
Предвид частичната основателност на възражението за погасяване по давност на
вземанията за мораторна лихва ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата 1155,07
лева обезщетение за забава за периода 16.05.2019 г. до 16.05.2022 г. като за разликата до
установения за дължим съгласно заключението на вещото лице размер от 2519,88 лева и за
периода 21.01.2018 г. до 16.05.2019 г. исковата претенция подлежи на отхвърляне като
погасена по давност.
5
По разноските
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни в производството.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на ТР №4/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за
разноски в заповедното и исковото производство. В полза на ищеца следва да бъдат
присъдени направените и претендирани за двете производства разноски съразмерно на
уважените претенции, от които 646,64 лева - за платена държавна такса, депозити за вещи
лица и за юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл.
37 ЗПП вр. чл. 25 НЗПП в настоящото производство и сумата 294,03 лева за платена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8
ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26 НЗПП за заповедното производство.
Ответникът претендира заплащане на адвокатско възнаграждение за заповедното
производство в размер на 1500,00 лева и в настоящото производство в размер на 2500,00
лева, по отношение на които ищецът е въвел възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност, което съдът приема за основателно по следните съображения:
За определяне на дължимото адвокатско възнаграждение за осъществената в полза на
длъжника по делото защита следва да се изходи не само от материалния интерес, но и от
вида и обема на предоставените защита и съдействие. Съдът приема, че извършените от
процесуалния представител на длъжника действия в хода на заповедното производство се
свеждат до такива от вида изготвяне на книжа и молби и при съобразяване актуалната
практика на СЕС – решение от 25.01.2024 г. по делото С-438/2022 г., според която ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба, счита че възнаграждението следва да бъде определено на
сумата 50,00 лева, от която съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции следва да
му се присъди сумата 22,88 лева.
По отношение искането на ответника да му се присъди адвокатско възнаграждение за
исковото производство, следва да се посочи, че съобразявайки цитираното по-горе решение
на СЕС от 25.01.2024 г. по делото С-438/2022 г., съдът има право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, съобразно предвидените в НМРАВ, вкл.
и когато тя отразява реалните пазарни размери на адвокатските услуги. Макар че цената на
услуга, която е опредЕ. в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара,
не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите
от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията
по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални
пазарни цени. Ето защо съдът изхождайки от правната и фактическа сложност на делото,
както и извършената от процесуалния представител дейност в защита интересите на
длъжника и размера на защитавания интерес, счита че възнаграждение в размер на 1000,00
лева отразява реалната цена на положения от процесуалния представител на ответника труд
без същата да бъде съобразявана с броя на предявените искове, тъй като не се установява по
делото да са били извършвани отделни или специфични действия в защита на всеки един от
предявените искове. Съразмерно с отхвърлената част от исковете на ответника следва да се
присъди сумата 457,51 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати в полза на
съда съразмерно с отхвърлената срещу него част от исковете възнаграждения за вещи лица в
размер на 205,88 лева.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Е. П. Н. ЕГН ********** с адрес: гр. ..........
дължи на .......... ЕИК ........ със седалище и адрес на управление : гр. ......... на основание чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД
сумата 8805,81 лева – главница по договор за потребителски кредит №PLUS-....... от
20.06.2016 г. сключен със ........ дължима за периода 20.01.2018 г. до 20.11.2020 г., сумата
3384,31 лева – договорна лихва за периода от 20.05.2019 г. до 20.01.2022 г., и сумата 1155,07
лева – обезщетение за забава за периода 16.05.2019 г. до 16.05.2022, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 17.05.2022 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№25683/2022 г. на Софийски районен съд, 71 състав като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за разликата
над 8805,81 лева лева до пълния претендиран размер от 9728,98 лева като неоснователен,
както и исковете по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за
възнаградителна лихва за разликата над 3384,31 лева до пълния претендиран размер 5962,76
лева и за периода 20.01.2018 г. до 20.05.2019 г. и за обезщетение за забава за разликата над
1155,07 лева до пълния предявен размер 8908,26 лева и за периода 21.10.2017 г. до
15.05.2019 г. за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№25683/2022 г. на Софийски районен съд, 71 състав като погасени по
давност и неоснователни.
ОСЪЖДА Е. П. Н. ЕГН ********** с адрес: гр. .......... да заплати на .......... ЕИК ........
със седалище и адрес на управление : гр. ......... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 646,64
лева – разноски в настоящото производство и сумата 294,03 лева - разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА .......... ЕИК ........ със седалище и адрес на управление : гр. ......... да заплати
на Е. П. Н. ЕГН ********** с адрес: гр. .......... на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 457,51
лева - разноски в настоящото производство и сумата 22,88 лева - разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА .......... ЕИК ........ със седалище и адрес на управление : гр. ......... да заплати
по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 205,88 лева – възнаграждение за
вещо лице.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7