РЕШЕНИЕ
№ 282
гр. Плевен, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20224430104822 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по ИМ от П. Х. В., ЕГН **********, от гр.***, чрез
адв.Д. М. от АК ***, против ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
от Д.а ***. В молбата се твърди, че между страните е сключен Договор за кредит „***“ от
18,10,2021 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищцата кредит
в размер на 3000,00 лева, при посочени в договора клаузи. Твърди се, че клаузите по чл.4,
ал.1, т.2.2. и т.2.3., и по чл.20 от Договора за кредит са нищожни поради противоречие с
добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.11, чл.19, ал.4
от ЗПК вр.чл.22 и чл.23 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП. Изрично е посочено, че
компетентен да разгледа настоящия спор съгласно разпоредбата на чл.113 от ГПК е Районен
съд Плевен, тъй като отпуснатия кредит на ищцата, като физическо лице, представлява
финансова услуга по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП, и ищцата има качеството на
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК. В заключение моли съда да постанови решение,
с което да обяви за нищожни клаузите по чл.4, ал.1, т.2.2. и т.2.3., и по чл.20 от Договор за
кредит „***“ от 18,10,2021 г. Претендират се разноски. В писмено становище, депозирано
преди съдебно заседание, ищцата, чрез процесуалния си представител ангажира
съображения по същество на спора. Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на
2000,00 лева общо и сторени разноски за държавна такса в размер на 100,00 лева.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който сочи,
че договорът за кредит „***“ е сключен при индивидуални условия с всеки конкретен
кредитополучател. Твърди се, че клаузата за такса за фиксиран лихвен процент е включена
1
при формиране на ГПР. Посочва се, че таксата, предвидена в чл.20, ал.4 от Договора се
дължи за реално извършени разходи по събиране на вземанията. Моли се съда да отхвърли
иска и се претендират разноски. Иска се от съда да задължи ищцата да предостави банкова
сметка, по която евентуално да бъдат заплатени присъдени разноски. В писмено становище,
депозирано преди съдебно заседание, проц.представител на ответника моли съда да
отхвърли претенцията, като развива пространни съображения. Въпреки дадената
възможност, не депозира писмени бележки в предоставения от съда срок.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено следното
от фактическа страна:
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и ответното
дружество е сключен договор за кредит *** №*** от 18,10,2021 г., силата на който
ответникът е поел задължение да предостави на ищеца кредит в максимален размер на …..
лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява еднократно или
многократно на части, срещу насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да го
ползва и върне съгласно условията на договора. В чл.4 от Договора са посочени и условията
– срок на кредита – 1 година; фиксиран ГЛП - 15%; дневен лихвен процент върху усвоения
и непогасен размер на кредита – 0,042%; такса ангажимент в размер на 0,07% на ден върху
усвоената и непогасена главница срещу поето задължение от кредитодателя да не променя
лихвения процент по договора; ГПР – 49,32%; общата дължима сума е сбор от следните
суми – 1.усвоена и непогасена главница; 2.договорна лихва върху усвоената и непогасена
главница; 3.такса ангажимент за фиксиран лихвен процент. В чл.20, ал.4 от Договора е
предвидено при забава в плащането на текущо задължение, кредитополучателят да дължи и
разходи за действия по събиране на задълженията в размер, съгласно Тарифа – приложение
към договора за кредит. В чл.3, ал.3 от договора е посочено какво се включва в текущото
задължение, а ал.4 – в общото задължение.
При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:
Изхождайки от предмета на Договора за кредит *** от 18,10,2021 г. и страните по него –
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава III, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Ди5ректива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият съдия-докладчик счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава редица разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
2
На първо място, съдът счита за необходимо да отбележи, че в процесния договор за кредит
не е посочен максималния размер на кредитния лимит /въпреки че и двете страни посочват,
че това е сумата от 3000,00 лева/, което обстоятелство само по себе си е достатъчно
основание съдът да приеме, че на основание чл.20 от ЗПК процесният договор за кредит е
недействителен.
По отношение въведените от ищеца доводи за нищожност на клаузите на чл.4, ал.1, т.2.2. и
т.2.3., въвеждащи задължение за заплащане на „такса ангажимент“ от кредитополучателя
срещу задължение на кредитодателя да не променя лихвения процент – съдът счита тези две
клаузи са неравноправни и нищожни по следните съображения: съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. В чл.10а, ал.2 от ЗПК е въведена забрана кредиторът
да изисква заплащането на такси и комисионни, свързани с усвояването и управлението на
кредита. Въведената с чл.4, ал.1, т.2.2. и т.2.3. от процесния договор „такса ангажимент“
срещу задължение на кредитодателя да не променя лихвения процент е именно действие по
усвояване и управление на кредита и се явява в пряко противоречие с чл.10а от ЗПК. Тези
две клаузи са и неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвидената
такса от 0,07% на ден неоснователно обогатява кредитодателя за сметка на
кредитополучателя и на практика увеличава подлежащата на връщане сума с 25,2% за 1
година /съгласно уговорката в договора, че календарния месец е от 30 дни/. Тук следва да
бъде отбелязано изрично, че съдът не възприема доводите на ответната страна, че тези две
клаузи са договорени индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП, тъй като се касае до
еднотипни договори за кредит, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и
това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични
контракти между същия заемодател и различни потребители.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на клаузата, въвеждаща „такса
ангажимент“, съдът намира за необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване
за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 от ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че
недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане
на значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя /в този смисъл е
решение №165/02,12,2016 г. на ВКС по т.д. №1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази
несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в
несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В
конкретния случай, от начина, по който е уредено задължението на кредитополучателя за
заплащане на такса за фиксиран лихвен процент /на дневна база, по 0,07% върху усвоената
главница/, се обосновава извод и за нарушаване на добрите нрави, тъй като не е обичайна
практика лихвения процент да се увеличава в такива кратки периоди /срокът на договора е 1
година/, а и е малко вероятно кредитополучателят да притежава необходимите знания и
умения за изчисляване на тази такса, която води до увеличаване на подлежащата на връщане
сума с близо 25%. Ето защо съдът счита, че тези клаузи са й нищожни поради противоречие
3
с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД.
По отношение въведените от ищеца доводи за нищожност на клаузата на чл.20, ал.4 от
договора, въвеждаща задължение за заплащане на разходи за действия по събиране на
задълженията, при забава за плащане на текущо задължение – съгласно чл.33, ал.2 от ЗПК,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че така уговорената в договора
клауза за заплащане на разходи за действия по събиране на забавено текущо задължение се
явява в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. Тези разходи представляват по съществото си
неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущите задължения по
кредита, а не плащане за покриване на разходи по събиране на вземането. За това, че тези
разходи нямат за цел да покрият разходи по събиране на закъснелите вноски, може да се
съди от обстоятелството, че плащанията по тях са уговорени предварително, като абсолютни
суми и в предварително определени предели /в Тарифата/, а разноските, необходими за
събиране на всяко конкретно възникнало задължение, при настъпване на забава, не могат да
бъдат определени предварително. Поради това, начина по който са определени в клаузата,
сочи на това, че са установени с цел да се избегне ограничението на закона, свързано с
размера на дължимото при забава обезщетение. С предвиждането на тези разходи на
практика се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК и въвеждане на
допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
С оглед гореизложените съображения, предявените искове се явяват изцяло основателни и
доказани и следва да бъдат уважени.
Горните изводи не могат да се променят от възраженията на ответника, че кредиторът е бил
добросъвестна страна по сделката, тъй като предварително е информирал клиента за всички
условия по кредита, както и че потребителят е имал свободата да реши дали договорът го
устройва. Фактът, че ищцата е подписала договора не може да санира неговата
недействителност, като противоречащ на ЗПК.
При този изход на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените
разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева.
С оглед изхода на делото и доколкото съдът е събрал такса само за един иск, а са разгледани
два, следва на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът да бъде осъден да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на ПлРС сумата от 50,00 лева, представляваща
държавна такса по втория разгледан иск.
В производството по делото ищеца е бил защитаван на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.,
поради което и адв.Д. М. от АК ***, който е осъществил безплатна правна помощ на ищеца,
има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което следва да
бъде определено от съда в минималния размер съгласно Наредба №1/2004 г., което следва
да бъде заплатено от загубилата спора страна – в случая ответника ***. При определяне на
4
това възнаграждение, съдът съобрази, че предмет на делото са били два обективно
кумулативно съединени иска за прогласяване нищожността на две договорни клаузи, които
искове са неоценяеми по своя характер. В този случай, минималния размер на
адв.възнаграждение е определен в чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/2004 г., която в редакцията
й към датата на сключване на договора за поръчка между ищеца и адв.М. /05,09,2022 г./
предвижда възнаграждение в размер на 600,00 лева, или 1200,00 лева за един иск. Ето защо
на адв.Д.М. следва да се присъди адв.възнаграждение в размер на 1200,00 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
На основание чл.26, ал.1, предл.2 и 3 от ЗЗД ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на
клаузите на чл.4, ал.1, т.2.2. и т.2.3., и на чл.20, ал.4 от Договор за кредит „***“ от
18,10,2021 г., сключен между П. Х. В., ЕГН **********, от гр.Плевен, и ***, ПОРАДИ
ЗАОБИКАЛЯНЕ НА ЗАКОНА И ПРОТИВОРЕЧИЕ С ДОБРИТЕ НРАВИ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от Д.а ***, ДА ЗАПЛАТИ НА П. Х. В., ЕГН **********, от гр.*****,
сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК *****, със седалище и адрес на управление
***, представлявано от Д.а ***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ПлРС сумата от 50,00 лева,
представляваща държавна такса по втория разгледан иск.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. вр.чл.78, ал.1 от ГПК ***, със седалище
и адрес на управление ***, представлявано от Д.а ***, ДА ЗАПЛАТИ на адв.Д. В. М., от
АК ***, с адрес на кантората гр.***, ул.***, сумата от 1200,00 лева адв.възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
5