№ 563
гр. Благоевград, 01.06.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи юни през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно частно гражданско
дело № 20221200500411 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „А.К.П.З.“ ООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление гр. С., 1527, ул. „П.В.“ № 29, ет. 3,
представлявано от Я.Я., против Разпореждане № 884/ 31.03.2022 г.,
постановено по ч. гр. д. № 777/ 2022 г. по описа на РС – Благоевград, в частта,
в която е отхвърлено подаденото заявление от „А.К.П.З.“ ООД, ЕИК *****, за
издаване на заповед за изпълнение за парично задължение против КР. Б. С.,
ЕГН **********, за сумата от 70.08 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 25.11.2020 г. до 06.02.2021 г., за сумата в размер на 160.00 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за периода от
06.12.2020 г. до 06.02.2021 г. и сумата в размер на 120.00 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране.
Жалбоподателят изразява несъгласие с обжалваното разпореждане и по-
конкретно срещу изводите на съда, че е извън правомощията на заповедния
съд да отхвърля заявление за издаване на заповед за изпълнение приемайки,
че сделката, от която заявителят черпи права, е невалидна. Поддържа се, че
неправилно районният съд е приел, че клаузите, с които са уговорени
претендираните вземания са нищожни поради неравноправния им характер.
Жалбоподателят счита, че тъй като липсват императивни норми,
1
регламентиращи максималния размер на възнаградителната лихва, поради
което не е налице накърняване на добрите нрави. Излага доводи, че вземането
за лихва за забава произтича от договорната уговорка, че длъжникът дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатената
главница по договора за кредит върху непогасения й остатък. В жалбата се
навеждат доводи, че нищожността на договорните клаузи поради
неравноправния им за потребителя характер, е особен вид недействителност,
който се откроява от общите хипотези на противоречие със закона или
добрите нрави. В жалбата се излагат твърдения, че уговорената неустойка е
предназначена да обезщети евентуални вреди от неизпълнението на договора
и с нея не се цели резултат, извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции.
В заключение се прави искане разпореждането на първостепенния съд
да бъде отменено и да бъде издадена заповед за изпълнение за процесната
сума.
Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане в
обжалваната част и да разпореди издаването на заповед за изпълнение.
Въззивната инстанция намира така подадената частна жалба за
процесуално допустима, доколкото е подадена от активно легитимиран
правен субект, срещу акт подлежащ на обжалване, в предвидения за това срок
и съдържа необходимите - форма, съдържание и приложения. Разгледана по
същество, съдът установи следното:
Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д.
№ 6/ 2017 г., ОСГТК, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно
въззивно. Съгласно разпоредбата на чл. 278, ал. 2 от ГПК, инстанцията,
осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на
обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да
установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма,
да вземе собствено становище по предмета на производството и да се
произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната
жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания
срещу обжалвания акт, те имат значение единствено да ориентират съда за
становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички
правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата
2
инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните
от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на
производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да
осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена
от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за
незаконосъобразност.
С обжалваното разпореждане районният съд е отказал издаване на
заповед за изпълнение за сумата от за сумата от 70.08 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 25.11.2020 г. до 06.02.2021 г., за сумата в
размер на 160.00 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение за периода от 06.12.2020 г. до 06.02.2021 г. и сумата в размер на
120.00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране, като е
приел, че в случая са налице основанията по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК за
отхвърляне на заявлението в тези части, поради противоречие с чл. 143, т. 3
ЗЗП, тъй като посочените услуги и лихви водят до неоснователно
обогатяване, като тези клаузи създават значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата.
Настоящият състав споделя аргументите на първата инстанция, като
намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно.
В съдебната практика – Решение № 231/06.03.2018 г. на ВКС по т. д. №
875/2017 г., I т. о., ТК, Решение № 51/4.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на
ВКС, II т. о., Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о.
и др. се приема, че на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП защитата при
неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за
индивидуално уговорените клаузи, но се прилага за останалата част от
договора - на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗП.
При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на
клаузи от същия или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор, доколкото
нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на
обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на
доставчика на услугата. Само обстоятелството, че договорът е подписан е
ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото
обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало
3
търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално
уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при
всички потребителски договори.
В заповедното производство, проверката за неравноправния характер на
клауза в потребителски договор се проверява служебно от съда, при
инициирано искане до съда за издаване на заповед за изпълнение, по силата
на императивната разпоредба на чл. 146 ЗЗП, както и по силата на чл. 411, ал.
2, т. 3 ГПК, където законодателя изрично овласти заповедния съд. В този
смисъл, възражението в частната въззивна жалба е неоснователно.
Като изцяло споделя изцяло горното разбиране и се присъединява към
него, настоящия състав споделя извода на първата инстанция, че част от
искането се основава на неравноправни клаузи.
Искането е основано на неравноправни клаузи, както правилно е приел
заповедния съд. Клаузата в договор е неравноправна, когато: 1/ не е
индивидуално уговорена; 2/ е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ създава значителна неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ е сключена във
вреда на потребителя.
При установяване в кумулативна даденост на посочените предпоставки,
една клауза се явява неравноправна, независимо, дали е сред изрично
посочените в чл. 143, ал. 1, т. 1 – т. 18 ЗЗП - поменатото посочване е
примерно и неизчерпателно.
В конкретния казус, според настоящия състав, са налице всички
горепосочени елементи от сложния фактически състав, сочещ на
неравноправност на обсъжданите клаузи от процесния договор, вкл. и
предвид че същите попадат в хипотезата на примерно посочените такива по
смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 ЗЗП. А че уговорената такава в процесните
текстове създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, е безсъмнено.
При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се
установява, че с оглед качеството на кредитополучателя – физическо лице и
липсата на противни твърдения по своята правна характеристика отговоря на
договор за потребителски кредит, при което освен нормите на ЗПК и ЗЗД и с
4
оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“ приложимите норми
са и тези на ЗЗП, съгласно чл. 24 ЗПК във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП, като чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП.
Със заявлението се претендира заплащане на за сумата от 70.08 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 25.11.2020 г. до 06.02.2021 г..
Изводът на първостепенният съд е правилен досежно претендираната
договорна лихва. В обстоятелствената част вземането за сумата от 70.08. лв.
не е индивидуализирано в достатъчна степен. Посочен е период, за които се
претендира, но не става ясно как е формирана – какъв е договореният между
страните лихвен процент. Ето защо, за да се гарантира правото на защита на
длъжника, в тази част заявлението е отхвърлено правилно.
Въззивният съд счита, че при тази аргументация на първостепенният
съд, жалбата е неоснователна.
Заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за
противоречието на искането със закона или с добрите нрави, изводимо от
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Самият законодател е вменил
такова задължение на заповедния съд, поради което и възражението на
жалбоподателя, с което се отрича компетентността на районния съд по тези
въпроси е неоснователно. В този смисъл е и Определение № 974 от 07.12.2011
г. по ч. т. д. № 797/2010 на II т. о. на ВКС.
Правилен е и изводът на съда за нищожност на неустойката за
неизпълнение на задължение. От обстоятелствената част на заявлението е
видно, че неустойката се дължи от заемателя по договора за заем при
непредоставяне на обезпечение чрез поръчителство от последния, в
тридневен срок от датата на падежа на задължението. Предоставянето на
обезпечение чрез поръчителство е поставено под условие, в случай, че
заемателят изпадне в забава. Поради неизпълнението на това задължение на
длъжника е начислена неустойка за неизпълнение в размер на 134, 70 лв. Този
размер на уговорената неустойка е определен в нарушение на чл. 143, ал. 5 от
ЗЗП.
Освен това, уговорката задължението за предоставяне на обезпечение
да е последващо спрямо момента на отпускане на кредита и да е обусловено
от забавата на длъжника обезсмисля извършването на оценка на
кредитоспосопобността на потребителя.
5
Изложеното налага извода, че заемодателят използва коментираната
клауза единствено като средство за увеличение размера на главния дълг, а не
за постигане на присъщите обезпечителна и обезщетителна цели. Ето защо,
изводът на заповедния съд за нищожност на неустойката поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26 от ЗЗД, е правилен.
Второто вземане за сумата от 79, 68 лева, дължима за такси и разходи
за извънсъдебно събиране на задължението, е уговорено в противоречие с
нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява от потребителя да се
изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Действията по извънсъдебно събиране на задължението са такива
по управление на кредита. Уведомяването на длъжника за допусната от него
забава и предупреждение за последиците от нея, посредством телефонни
обаждания, изпращане на писма, електронни съобщения, поддържането на
нарочен служител, ангажиран с дейността по събиране на вземането са
типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за
основния предмет на договора разход.
Този вид дейност на кредитора се компенсира и се взема предвид при
определяне размера на възнаградителната лихва, чийто ценообразуващ
елемент е. От тук следва, че уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран
размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса
за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и
предполага неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на
забраната на чл. 33 от ЗПК. Ето защо настоящият състав споделя изводите на
първостепенния съд за нищожност на коментираната клауза.
С представения Договор за кредит „Бяла карта“ на длъжника е
предоставена сума в размер на 800 лв., както и платежна карта, за
неопределен срок, като текущото задължение се заплаща на всяко второ
число на текущия месец, като е договорен фиксиран годишен лихвен процент
от 43.2 00% и ГПР 45.9 %, както и дневен лихвен процент в размер на 0,12 %.
Относно претенцията за възнаградителна лихва, настоящата инстанция
счита, че така уговорената възнаградителна лихва надвишава над 4 пъти
законната лихва по просрочени задължения. Трайно е прието в съдебната
практика, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, която е определена с
6
ПМС № 100 от 29.05.2012 г. (обн. ДВ, бр. 42 от 05.06.2012 г.) – приложимо
към датата на сключване на договора от 24.11.2020 г., се равнява на ОЛП на
БНБ плюс 10 процентни пункта. Максималният размер на договорната лихва
/била възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от чл. 9 от ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Прието е, че ако
договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, а по
обезпечен заем - двукратния размер на законната лихва, то е налице
неравноправие, тъй като в този случай така определеният размер на
възнаградителната лихва съществено превишава нейната обезщетителна
функция по повод предоставеното ползване на заемната сума.
Размерът на законната лихва е определен с ПМС № 100 от 29.05.2012
г. (обн. ДВ, бр. 42 от 05.06.2012 г.) и се равнява на ОЛП на БНБ плюс 10
процентни пункта. Към момента на сключване на договора основният лихвен
процент /ОЛП/ на БНБ е бил 0,00 %, като и към настоящия момент е 0.00 %.
Поради това най-високата стойност, която е имала законната лихва за периода
на действие на договора от момента на сключването му е 10, 00 %. С
клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща над 4
пъти законната лихва по просрочени задължения се нарушават изискванията
за еквивалентност на престациите, поради което тя не отговаря на
изискванията за добросъвестност и се явява неравноправна съгласно чл. 143,
ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, който закон е приложим и за договора за потребителски
кредит, съгласно по аргумент от чл. 24 ЗПК. А съгласно разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Съдът не
следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока -
Решение на Съда ( първи състав ) от 14.06.2012 г. по дело С - 618/10, а следва
да прилага само действителните клаузи на договора за банков кредит.
Заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за
противоречието на искането със закона или с добрите нрави, изводимо от
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Самият законодател е вменил
такова задължение на заповедния съд, поради което и възражението на
жалбоподателя, с което се отрича компетентността на районния съд по тези
въпроси е неоснователно.
Съдът намира, че е налице и нищожност на неустойката за
7
неизпълнение на задължение. От обстоятелствената част на заявлението е
видно, че неустойката се дължи от заемателя по договора за заем при
непредоставяне на обезпечение чрез поръчителство от последния, в
тридневен срок от датата на падежа на задължението. Предоставянето на
обезпечение чрез поръчителство е поставено под условие, в случай, че
заемателят изпадне в забава. Поради неизпълнението на това задължение на
длъжника е начислена неустойка за неизпълнение в размер на 160.00 лв. Този
размер на уговорената неустойка е определен в нарушение на чл. 143, ал. 5 от
ЗЗП.
Освен това, уговорката задължението за предоставяне на обезпечение
да е последващо спрямо момента на отпускане на кредита и да е обусловено
от забавата на длъжника обезсмисля извършването на оценка на
кредитоспосопобността на потребителя.
Изложеното налага извода, че заемодателят използва коментираната
клауза единствено като средство за увеличение размера на главния дълг, а не
за постигане на присъщите за неустойката обезпечителна и обезщетителна
функция. Ето защо, изводът на заповедния съд за нищожност на неустойката
поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26 от ЗЗД, е
правилен.
Следващото вземане за сумата от 120.00 лева, дължима за такси и
разходи за извънсъдебно събиране на задължението, е уговорено в
противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява от
потребителя да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Действията по извънсъдебно събиране на
задължението са такива по управление на кредита. Уведомяването на
длъжника за допусната от него забава и предупреждение за последиците от
нея, посредством телефонни обаждания, изпращане на писма, електронни
съобщения, поддържането на нарочен служител, ангажиран с дейността по
събиране на вземането са типични действия по управление на лош кредит и
съставляват присъщ за основния предмет на договора разход.
Този вид дейност на кредитора се компенсира и се взема предвид при
определяне размера на възнаградителната лихва, чийто ценообразуващ
елемент е. От тук следва, че уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран
размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса
8
за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и
предполага неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на
забраната на чл. 33 от ЗПК. Ето защо настоящият състав споделя изводите на
първостепенния съд за нищожност на коментираната клауза.
Предвид горното, жалбата се явява неоснователна, поради което и
атакуваното разпореждане следва да се потвърди в атакуваната част, а
частната жалба да се остави без уважение.
С оглед на изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 884/ 31.03.2022 г., постановено по
ч. гр. д. № 777/ 2022 г. по описа на РС – Благоевград, в частта, в която е
отхвърлено подаденото заявление от „А.К.П.З.“ ООД, ЕИК *****, за издаване
на заповед за изпълнение за парично задължение против КР. Б. С., ЕГН
**********, за сумата от 70.08 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 25.11.2020 г. до 06.02.2021 г., за сумата в размер на 160.00 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за периода от
06.12.2020 г. до 06.02.2021 г. и сумата в размер на 120.00 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9