Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.03.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на десети февруари две хиляди двадесет и
първа година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 874 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединение отрицателни установителни
искове с правна квалификация чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ.
Ищецът - „Б.”
АД – в несъстоятелност, твърди, че по отношение на него е открито производство
по несъстоятелност с решение, постановено по т.д. № 4509/ 2013 г. по описа на
СГС, VI-2 състав. Посочва, че ответникът „Б.” ЕООД е предявил в производството
по несъстоятелност следните свои вземания към него: 1) вземане за получаване на сумата от 16 494, 16 лв., представляваща дължима такса по изп.д.
№ 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М.; 2) вземане за получаване на сумата
от 30 000 лв., представляваща заплатен от взискателя адвокатски хонорар по изп.д.
№ 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М.; 3) вземане за получаване на сумата
от 89 013, 39 лв., представляваща дължими
такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. №
366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М.. Ищецът заявява, че тези вземания са включени
в списъка на приети вземания на кредиторите на „Б.” АД – в несъстоятелност,
обявен в търговския регистър на 10.10.2017 г., с
определението на съда по несъстоятелността, постановено по реда на чл. 692, ал.
4 ТЗ. Твърди, че така приетите вземания не са възникнали в полза на кредитора „Б.”
ЕООД. Поради изложеното моли съдът да постанови решение, с което да признае за
установено, че „Б.” АД – в несъстоятелност не дължи на „Б.” ЕООД описаните
парични суми.
Ответникът по исковете - „Б.” ЕООД, ги оспорва. Твърди, че той е взискател по и.д. № 20157900400366 по описа на ЧСИ Р.М., което е образувано въз основа на годно изпълнително основание, а именно изпълнителен лист от 02.07.2014 г. и изпълнителен лист от 22.08.2014 г., издадени на основание заповеди за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК и разпореждания за незабавното им изпълнение, издадени по ч.гр.д. № 27210/ 2014 г. по описа на СРС, 70-ти състав, правата по които са прехвърлени в полза на ответника с договор за цесия, сключен на 09.04.2015 г., между „Банка Пиреос България“ АД и „Б.” ЕООД. Сочи, че процесните вземания представляват разноски, които са направени от взискателя в изпълнителното производство и на основание чл. 79, ал. 1 ГПК те се възлагат в тежест на длъжника по изпълнението, който е ищцовото дружество. Заявява, че размера на тези разноски е определен от съдебния изпълнител в хода на образуваното изпълнително производство с акт, който не е обжалван от длъжника по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, поради което се е стабилизирал. Поради изложеното моли предявените искове да се отхвърлят. Претендира разноски.
Синдикът на „Б.” АД – в несъстоятелност – П.Д.К., не заявява становище по предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
От изложените от ищеца твърдения, на които той основава претенцията си, както и от формулирания в исковата молба петитум, може да се направи извод, че предмет на разглеждане в настоящото производство са предявени по реда на чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ отрицателни установителни искове за признаване за установено, че в полза на кредитора на несъстоятелността - „Б.” ЕООД, не съществуват вземанията към длъжника „Б.” АД – в несъстоятелност, които са предявени в производството по несъстоятелност на последното дружество и са включени в списъка на приети вземания с определението на съда по несъстоятелността, постановено по чл. 692, ал. 4 ГПК въз основа на подадено от кредитора възражение срещу произнасянето на синдика по неприемане на тези вземания.
Абсолютни процесуални предпоставки за надлежно упражняване на правото на специалния отрицателен установителен иск, предвиден в чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ, който се предявява от длъжника, за наличието на които съдът следи служебно, са следните: 1) ответникът по предявения иск да е предявил вземането си пред синдика по реда и в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ /с изключение на случаите на подлежащите на служебно вписване вземания по чл. 687 ТЗ/, 2) синдикът да се е произнесъл по включване на това вземане в списъка на неприетите вземания, 3) кредиторът, който претендира, че е титуляр на предявените вземания към длъжника, да е депозирал в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ възражение срещу включването им от синдика в списъка на неприети вземания, 5) да е налице произнасяне от съда по несъстоятелността по направеното възражение с определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ, с което то да е прието за основателно и вземанията да са включени в списъка на приети вземания на кредиторите на несъстоятелния длъжник; 5) установителният иск да е предявен в преклузивния срок за това, предвиден в чл. 694, ал. 6 ТЗ.
От представените по делото доказателства и от извършената служебна справка за актовете, обявени в търговския регистър по партидата на „Б.” АД – в несъстоятелност, се установява, че по отношение на това дружество е открито производство по несъстоятелност с решение, постановено на 11.8.2017 г., по т.д. № 5837/ 2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. Доказва се и това, че в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ ответникът „Б.” ЕООД е предявил тези свои вземания, които са предмет на предявените отрицателни установителни искове, както и че те са включени в изготвения от синдика списък на неприети вземания на кредиторите на „Б.” АД – в несъстоятелност. Срещу списъка на неприети вземания в тази му част в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ е подадено възражение от кредитора „Б.” ЕООД, с което той е оспорил като неправилно произнасянето на синдика по неприемане на предявените от него вземания, които той претендира, че има към длъжника. Съдът по несъстоятелността е разгледал това възражение, счел го е за основателно и с определение, постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ, по т.д. № 4509/ 2013 г. по описа на СГС, VI-2 състав процесните вземания са включени в изменения от съда списък на приети вземания на кредиторите на „Б.” АД – в несъстоятелност. Отрицателните установителни искове, за разглеждане на които е образувано настоящото производство, са предявени пред съда на 08.05.2018 г., което е в рамките на преклузивния срок, предвиден в чл. 694, ал. 6 ТЗ, който започва да тече на 23.04.2018 г., на която дата в търговския регистър е обявено определението на съда по чл. 692, ал. 4 ТЗ, и изтича на 08.05.2018 г., при съобразяване, че 07.05.2018 г. е неработен ден.
Искът по чл. 694 ТЗ обслужва производството по несъстоятелност и има за цел да разреши със сила на пресъдено нещо спора относно предявено вземане спрямо всички участници в това производство, като това включва както въпроса за съществуване на вземането, неговото обезпечение, но така също и въпроса дали определен кредитор на несъстоятелния длъжник има право на принудително изпълнение за своето вземане към длъжника в откритото по отношение на последния производство по несъстоятелност. След като предмет на иска по чл. 694 ТЗ е и съществуването на правото на принудително изпълнение на кредитор на несъстоятелния длъжник, то това означава, че този иск е допустим винаги, когато този въпрос е спорен в отношенията между кредиторите на несъстоятелността и длъжника, включително и в хипотези, при които предявяването на установителен иск по общия исков ред не би бил допустим. Такъв е например случая, при който предявено от кредитора вземане е включено в списъка на приети вземания с определението на съда по чл. 692 ТЗ, но от длъжника или друг кредитор се оспорва съществуването на правото на принудително удовлетворяване за това вземане в производството по несъстоятелност с твърдения, че не е спазен предвиденият в закона преклузивен срок за предявяване на вземането. В тази хипотеза предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ от длъжника или от друг кредитор с прието вземане е допустим, тъй като това е единственият път за защита на тези правни субекти срещу приемане на това вземане и удовлетворяването му в производството по несъстоятелност. Това се приема в практиката на ВКС - Определение № 310 от 31.07.2020 г., постановено по ч.т.д. № 433/2020 г. по описа на ВКС, ІІ т.о.
В настоящия случай при съобразяване на твърденията на длъжника и заявения от тази страна петитум на предявените искове трябва да се приеме, че с тях се оспорва пред съда съществуването на правото на принудително изпълнение на кредитора „Б.” ЕООД да се удовлетвори в производството по несъстоятелност за своите вземания срещу длъжника за направени разноски в изпълнителното производство по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М.. По изложените в предходния абзац мотиви съществуването на правото на принудително изпълнение е допустим предмет на специалния установителен иск по чл. 694 ТЗ. Спорните вземания са включени в списъка на приети вземния с определението на съда по чл. 692, ал. 4 ТЗ, което означава, че единственият начин, по който длъжникът и останалите кредитори на несъстоятелността, които считат, че правото на принудително изпълнение на кредитора „Б.” ЕООД за вземанията за разноски не съществува, могат да защитят своите права и интереси е чрез предявяване на специалния отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ – тези лица не са имали възможност да изложат съображения за това, че кредиторът „Б.” ЕООД няма право на принудително изпълнение за предявените вземания пред съда по несъстоятелността по реда на чл. 692 ТЗ, защото са нямали право да подадат възражение, доколкото тези вземания са включени в списъка на приети вземания не от синдика, а едва от съда с акта по чл. 692, ал. 4 ТЗ. С оглед на това и предвид осъществяването на останалите специални предпоставки, предвидени в чл. 694 ТЗ, се налага извода, че предявените в процеса искове са допустими и съдът трябва да се произнесе по тяхната основателност като отговори на въпроса дали някое или всички предявени вземания за разноски са възникнали за „Б.” ЕООД и дали това дружество притежава правото да се удовлетвори за тях в производството по несъстоятелност, открито по отношение на длъжника „Б.” АД – в несъстоятелност.
Oтветникът „Б.” ЕООД твърди, че вземанията, които има към ищеца „Б.” АД – в несъстоятелност са такива за разноски за дължими такси и заплатено адвокатско възнаграждение, направени в хода на образувано индивидуално принудително изпълнение по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М.. Съгласно правилото на чл. 154 ГПК в тежест на ответника, който е лицето, което претендира, че в негова полза са възникнали спорните вземания срещу несъстоятелния длъжник, е да докаже в процеса при условията на пълно и главно доказване, че такива вземания са възникнали, както и че съществуват към момента.
От събраните по делото доказателства е видно, че изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М. е образувано по молба на взискателя „Банка Пиреос България“ АД срещу няколко солидарни длъжници, един от които е дружеството „Б.” АД за събиране на сумите, присъдени с изпълнителен лист от 02.07.2014 г., издаден по гр.д. № 27210/ 2014 г. по описа на Софийски градски съд и изпълнителен лист от 22.08.2014 г., издаден по гр.д. № 27210/ 2014 г. по описа на Софийски градски съд. В хода на изпълнителното дело като взискател, на мястото на първоначалния такъв, е конституиран ответникът „Б.” ЕООД, който е придобил вземанията, за събиране на които е образувано делото, с договор за цесия, сключен на 09.04.2015 г. и съобщен на длъжника „Б.” АД на 03.06.2015 г., от цедента „Банка Пиреос България“ АД.
Установява се и това, че в хода на изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М. съдебният изпълнител се е произнесъл по отговорността за направените в него разноски, като на основание чл. 79, ал. 1 ГПК е възложил в тежест на длъжника по изпълнението „Б.” АД разноски в общ размер на 121 282, 88 лв. Те са посочени като дължими от длъжника в поканата за доброволно изпълнение, в която е записано, че представляват разноски по изпълнението в размер на 46 494, 16 лв., без да е уточнено какви точно по вид разноски включва тази сума, и такси по ТТРЗЧСИ в размер на 74 788, 72 лв., като отново не е конкретизирано точно какви по вид такси са включени в тази обща сума. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 07.04.2015 г., с което трябва да се приеме, че актът на съдебния изпълнител по възлагане в тежест на длъжника на разноски по изпълнението е съобщен на последния.
В чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК е регламентирано процесуалното право на длъжника да обжалва пред съда акта на съдебния изпълнител за определяне на разноските по изпълнението, което трябва да бъде упражнено в преклузивен срок за това, който е този по чл. 436, ал. 1 ГПК и съгласно действалата към 2015 г. редакция на разпоредбата е едноседмичен, като тече от датата на съобщаването. Актът на съдебния изпълнител по разпределяне на отговорността за разноски по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М., който е обективиран в поканата за доброволно изпълнение, е връчен на длъжника „Б.” АД с връчване на самата покана, т.е. на 07.04.2015 г. По делото не се твърди и не се представят доказателства, от които да е видно, че длъжникът е упражнил правото си да обжалва пред съда този акт на съдебния изпълнител за определяне на разноските по изпълнението. Ето защо трябва да се приеме, че актът на съдебния изпълнител, обективиран в поканата за доброволно изпълнение, за възлагане в тежест на длъжника на разноски по изпълнението в общ размер на 121 282, 88 лв. се е стабилизирал и настоящият съдебен състав не може да разглежда въпроса дали са налице предпоставките, при които в закона е предвидено, че те се възлагат за сметка на длъжника по изпълнението. Единствено в производството по обжалване пред съда на акта на съдебния изпълнител по разноските може да се проверява законосъобразността на произнасянето му по тяхната дължимост, но това не може да стане в отделен исков процес, включително в съдебното производство по предявен иск по реда на чл. 694 ТЗ. Приемането на обратното би означавало, че на длъжника се предоставя възможност да оспори пред съда дъжимостта и размера на възложените в негова тежест разноски в изпълнителното производство след изтичане на предвидения в закона преклузивен срок за това и при заобикаляне на установения специален ред за това.
По делото не се твърди и не се представят доказателства след изтичане на срока за обжалване на акта на съдебния изпълнител по разноските да е настъпил факт, който да е основание за отпадане на установеното с него задължение за заплащане на разноските по изпълнението, който съдът да може да разгледа в настоящото исково производство, тъй като не е бил осъществен към момента на възникване на правото на длъжника по чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК.
С оглед на всичко изложено, трябва да се заключи, че „Б.” АД дължи да заплати в полза на взискателя направените от последния разноски в производството по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М., в размера, до който те са определени от съдебния изпълнител в поканата за доброволно изпълнение, който възлиза на сумата от общо 121 282, 88 лв.
Разноските, за които „Б.” ЕООД твърди, че в тежест на ищеца е възникнало задължение да ги заплати и които са включени в списъка на приети вземания с определението на съда по чл. 692 ТЗ, обаче са в размер по-голям от този, до който те са посочени като дължими в акта на съдебния изпълнител, обективиран в поканата за доброволно изпълнение, съставена по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М.. Те са в общ размер от 135 507, 55 лв.
По делото няма представени никакви доказателства, от които да се установява, че по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М., преди същото да бъде спряно по силата на закона с решението за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на длъжника „Б.” АД, е постановен акт, с който съдебният изпълнител е възложил в тежест на ищцовото дружество заплащането на разноски по изпълнението в размер над сумата от 121 282, 88 лв. до сумата от 135 507, 55 лв., нито пък такива, от които да е видно дали и кога този акт е връчен на длъжника и съответно да се направи извод, че по отношение на него е изтекъл предвиденият в закона преклузивен срок за неговото обжалване пред съда и той се е стабилизирал. Тези факти не се доказват от представеното от ответника с писмения отговор удостоверение, издадено от ЧСИ Р.М., който документ няма качеството на официален свидетелстващ документ в частта, в която в него е удостоверен размера на дълга на длъжника „Б.“ АД за направените от взискателя разноски, както твърди ответникът, защото съдебният изпълнител, няма предоставена му от закона компетентност да удостоверява тези обстоятелства. В това удостоверение не е посочено изобщо кога от съдебния изпълнител е постановен акт за възлагане в тежест на длъжника на допълнителни разноски по изпълнението, извън тези, посочени в поканата за доброволно изпълнение, поради което не може да се закючи, че това е станало преди спиране на изпълнителното производство, който факт е настъпил на 11.08.2017 г., като последицата от постановеното решение за откриване на производство по несъстоятелност, както и че до този момент за длъжника е изтекъл срокът да обжалва възложените в негова тежест разноски по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК. Самото удостоверение е издадено след като изпълнителното производство е било спряно, което означава, че то не обективира акт на съдебния изпълнител, с който възлага допълнителни разноски в тежест на длъжника, който да е постановен докато това производство е било висящо и индивидуалното изпълнение върху имущество на „Б.” АД е било допустимо. Освен това представеното по делото удостоверение изобщо не е адресирано до длъжника, поради което дори и да се приеме, че то обективира акт на съдебния изпълнител по разпределяне на отговорността за разноски, то този акт не е връчен на длъжника и за него не е започнал да тече срока за обжалването му пред съда с възражения за неговата законосъобразност. От изброените в удостоверението факти не може да се направи извод и за това дали посочените в него суми за допълнително начислени разноски се дължат на взискателя „Б.“ ЕООД, който ги е заплатил реално по сметка на съдебния изпълнител или се дължат на съдебния изпълнител, тъй като не са заплатени авансово от взискателя, което поставя съда в невъзможност да определи и кое лице е кредитор на вземането за тези разноски. Ето защо представеното удостоверение не доказва възникване на вземане на ответника към ищеца за получаване на разноски по изпълнението в размер над сумата от 121 282, 88 лв. до сумата от 135 507, 55 лв.
В производството не са представени и каквито и да е доказателства, от които да е видно, че взискателят е направил разходи за водене на изпълнителното дело в размер над сумата от 121 282, 88 лв. до сумата от 135 507, 55 лв. за заплащане на такси, които са начислени за изпълнителни действия, които са реално извършени, насочени са срещу имущество, което се притежава от длъжника и са били необходими за удовлетворяване на взискателя. Следователно не се установява, че за „Б.“ ЕООД е възникнало вземане към „Б.“ АД за получаване на тази сума, което е предявено в производството по несъстоятелност, открит по отношение на последното дружество.
Предвид всичко изложено, следва да се заключи, че по делото от ответника се представиха доказателства, от които се установява, че в тежест на „Б.“ АД е възникнало задължение по чл. 79 ГПК да заплати на „Б.” ЕООД направените от него в хода на изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М. разноски в общ размер на 121 282, 88 лв. Това означава, че в производството се доказа и че за ответника е възникнало правото да се удовлетвори принудително за тези вземания в откритото по отношение на ищеца производство по несъстоятелност, което прави предявеният по реда на чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ отрицателен установителен иск за установяване недължимостта на тези суми неоснователен. По делото обаче не се доказа, че в тежест на „Б.“ АД е възникнало задължение по чл. 79 ГПК да заплати на „Б.” ЕООД направените от него в хода на изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М. разноски в размер над сумата от 121 282, 88 лв. до сумата от 135 507, 55 лв. Ето защо съдът трябва да приеме, че за ответника не е възникнало правото да се удовлетвори принудително за тези вземания в откритото по отношение на ищеца производство по несъстоятелност, което прави предявеният по реда на чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ отрицателен установителен иск за установяване недължимостта на тази сума основателен.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на делото и
това, че от страна на ответника „Б.” ЕООД е заявено своевременно искане за
присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. Доказаха се
реално заплатени от тази страна разходи за водене на делото в размер на 4 320
лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени
доказателства, че е платено и което е в
по-нисък размер от минимално определения такъв, предвиден в Наредба № 1 от
09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет, който е 4 240, 15 лв. без
начислен ДДС съответно 5 088, 18 лв. с начислен ДДС, поради което не може да
бъде намалено по направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. При съобразяване на
размера на отхвърлената част от исковете в полза на ответника следва да се
присъдят разноски в размер на 3 866, 52 лв
На основание чл. 694, ал. 7 ТЗ ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметката на СГС сума в размер на 1 212, 83 лв., представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на предявените искове, която не се внася предварително, съразмерно на отхвърлената част от тях. Ответникът „Б.” ЕООД, който е кредиторът, предявил в производството по несъстоятелност вземанията, които се установява, че са несъществуващи и с това е дал повод за завеждане на настощото исково производство, следва да понесе отговорността за заплащане по сметката на СГС на сума в размер на 142, 25 лв., представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на тази част от предявените искове, които са уважени, която такса не се внася предварително.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Б.” АД - в несъстоятелност, с ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление ***, срещу „Б.” ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ, че „Б.” АД - в несъстоятелност НЕ ДЪЛЖИ на „Б.” ЕООД суми в размер над 121 282, 88 лв. до 135 507, 55 лв., представляващи разноски за заплатен от взискателя адвокатски хонорар и за дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М..
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.” АД - в несъстоятелност, с ЕИК:*******, със седалище и адрес на управление ***, срещу „Б.” ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ за признаване за установено, че „Б.” АД - в несъстоятелност НЕ ДЪЛЖИ на „Б.” ЕООД сума в размер на 121 282, 88 лв., представляваща разноски за заплатен от взискателя адвокатски хонорар и за дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р.М..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Б.” АД - в несъстоятелност да заплати на „Б.” ЕООД сума в размер на 3 866, 52 лв. /три хиляди осемстотин шестдесет и шест лева и петдесет и две стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ ГПК „Б.” АД - в несъстоятелност да заплати по сметка на Софийски градски
съд сума в размер на 1 212,
83 лв. /хиляда двеста и дванадесет лева и осемдесет и три стотинки/,
представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на предявените искове,
която не се внася предварително, съразмерно на отхвърлената част от тях, както
и „Б.” ЕООД да заплати по сметка на Софийски градски съд сума в размер
на 142, 25 лв. /сто четиридесет и два лева и двадесет и пет стотинки/,
представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на тази част от
предявените искове, които са уважени, която такса не се внася предварително.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: