Р Е Ш
Е Н И Е
гр. Пазарджик, 22.02.2021г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на двадесет и първи януари, две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Димитър Чардаков
При секретаря Десислава Буюклиева, с участието на
прокурора Е.П., като разгледа докладваното от съдия Чардаков гр.д. №4937/2018г.
по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са субективно съединени искове с правно
основание чл.4, §3 ДЕС вр. чл.7 КРБ за осъждането на ответниците Министерство
на енергетиката, ЕИК *********, адрес: гр.С., ул. „Т.“ №8 и Окръжен съд – П., БУЛСТАТ
***, адрес: гр.П., бул. „***да заплатят солидарно на ищцата С.И.П. с ЕГН **********
*** обезщетение за имуществени вреди в размер на 16 231,86лв. /след
изменение на иска/ и обезщетение за неимуществени вреди в размер на
10 000лв., ведно със законна лихва за забава от подаването на исковата
молба в съда до плащането. Претендира се вредите да са настъпили от незаконни
актове на ответниците, постановени в нарушение на Съюзното право - чл.13 от
Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006г.
относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяването на
енергийни услуги (сега чл.9 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и
на Съвета от 25.10.2012г. относно енергийната ефективност, за изменение на
директиви 2009/125/ЕО и 2010/*/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и
2006/32/ЕО), както и в нарушение на чл.267, §3 вр. §1, б. „б“ ДФЕС.
По отношение на ответника Министерство на
енергетиката ищцата твърди, че нарушенията са допуснати при приемането на
т.6.1.3 от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в
сгради-етажна собственост по чл.61, ал.1 от Наредба №16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването (отм., ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.), тъй като тя не отговаря
на изискването на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО, съгласно което крайните
потребители на топлинна енергия (ТЕ) следва да заплащат само реално потребената
услуга. Според ищцата, възприетият с разпоредбата принцип, че количеството
топлинна енергия Qu, kWh, отдадена от сградната инсталация, се разпределя
пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект, поражда за нея
задължението да заплаща топлинна енергия, която не е потребила.
По отношение на ответникът Окръжен съд – П. ищцата
твърди, че е нарушил чл.267, §3 вр. §1, б. „б“ ДФЕС, като не е отправил запитване
до Съда на Европейския съюз за тълкуване на съюзното право при постановяването
като крайна инстанция на решения по три дела: в.гр.д. №2403/2013г., в.гр.д.
№2611/2016г. и в.гр.д. №41/2015г., с които ищцата е неправилно е осъдена да
заплати на доставчика „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД непотребена от нея ТЕ,
тъй като съдът не е отчел противоречието на националното законодателство с
имащото примат над него право на ЕС.
Поддържа, че поради тези нарушения на ответниците
в периода 01.10.2009г. – 31.10.2012г. е осъдена да заплати на доставчика „ЕВН
България Топлоснабдяване“ ЕАД недоставена топлинна енергия (ТЕ) на обща
стойност 2582.59лв., както следва: ТЕ за период 01.10.2009г. – *.04.2010г. на
стойност 555.79лв., върху която дължи обезщетение за забава в размер на
47.98лв., съгласно заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и решение №574 от
18.02.2016г. по гр.д. №8028/2011г. на ПРС, потвърдено с решение №288 от
15.03.2017г. по в.гр.д. №2611/2016г. на ПОС; ТЕ за период 01.10.2010г. – *.04.2011г.
на стойност 933.81лв., върху която дължи обезщетение за забава в размер на
80.22лв., съгласно заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и решение по гр.д.
№5326/2012г. на ПРС, потвърдено с решение №2025 от 10.12.2013г. по в.гр.д.
№2403/2013г. на ПОС; ТЕ за период 01.07.2011г. – 31.10.2012г. на стойност
1092.99лв., върху която дължи обезщетение за забава в размер на 128.45лв.,
съгласно заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и решение №4*3 от 17.01.2014г. по
гр.д. №13568/2013г. на ПРС, потвърдено с решение №1097 от 17.06.2015г. по
в.гр.д. №41/2015г. на ПОС. Твърди, че направените от нея и присъдените срещу
нея съдебни разноски по всички тези дела възлизат на 8787.50лв. Освен това
твърди, че за събирането на присъдените суми срещу нея са образувани три изпълнителни
производства, както следва: по изп. д. №7175/2017г., изп. д. №7943/2017г. и
изп. д. №518/2018г. всички по описа на ЧСИ
К.П., по които дължи допълнително лихви за забава в размер на
1517.59лв., както и такси за изпълнението в размер на 2038.28лв.
Ищцата поддържа, че не дължи
горните суми, тъй като жилището, за което се отнасят задълженията в гр.П., ул.
„П.“ №52, ет.8, ап.23 потребява съвсем
малко топлинна енергия. Състои се от баня, кухня, спалня, хол и детска, като
радиаторите в банята и в спалнята са пломбирани от доставчикът на ТЕ,
радиаторът в кухнята е дефектен и не отделя ТЕ, а вертикалните тръби на
сградната инсталация не се загряват и липсва подаване на ТЕ към тях.
Поддържа,
че всички тези неоснователно присъдени и начислени задължения са й причинили
имуществена вреда в размер на 16 231,86лв. Освен това е претърпяла неимуществени вреди,
изразяващи се в разочарование от действията на изпълнителната в лицето на
Министерство на енергетиката и на съдебната власт в лицето на ОС - П.. Разчитала
е държавата да създаде прозрачен механизъм, който да гарантира на потребителите,
че ще заплащат реално потребената ТЕ, а при липсата на такъв е опитала да
защити правата си в съда, но била несправедливо осъдена. Претендира обезщетение
за тези вреди в размер на 10 000 лв., както и съдебни разноски.
Ответникът Министерство на икономиката счита иска
срещу него за недопустим, тъй като подзаконовият нормативен акт, от чието
действие се твърди да са настъпили вредите, не е отменен /към момента на
подаване на писмения отговор/ по съответния за това ред – изискване на чл.1,
ал.2 ЗОДОВ вр. чл.128, ал.1, т.6 и чл.204, ал.1 АПК. Оспорва основателността на
иска при твърдение, че не са налице кумулативните предпоставки за възникване на
обективната отговорност на държавата за заплащане на обезщетени, а именно:
незаконосъобразно действие/бездействие или акт на административен орган и
вреда, която е настъпила в причинна връзка с него. Моли за отхвърляне на иска.
Ответникът Окръжен съд – П. оспорва иска при
твърдение, че установяването на релевираните от ищцата противоправни действия и
бездействия на съда в разрез с общностното право изискват преоценка на
правилността на влезли в сила съдебни решения, което счита за недопустимо.
Отрича в процесните съдебни производства да са били налице основания за
отправянето на запитване до Съда на Европейския съюз по преюдициални въпроси
относно транспонирането във вътрешното законодателство на европейските
директиви свързани с енергийната ефективност. Твърди, че съдът правилно е
приложил съответните норми от вътрешното законодателство, които са приети в
съответствие с директивите. Оспорва настъпването на вредите, чието обезщетяване
се претендира, като и наличието на причинна връзка между тях и действията на
съда. При условията на евентуалност оспорва размера на обезщетението за
неимуществени вреди като прекомерно завишен. Моли за отхвърляне на иска,
евентуално за присъждане на обезщетение в по-малък размер.
Представителят на Районна Прокуратура – Пазарджик
намира исковете за основателни.
Съдът като съобрази доводите на страните и
доказателствата по делото намира от фактическа и от правна страна следното:
Въведеният с чл.4, §3 от ДЕС принцип на „лоялното
сътрудничество“ задължава държавите-членки при пълно взаимно зачитане да си
съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от договорите и да вземат
всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на
задълженията, произтичащи от договорите или от актовете на институциите на Съюза.
Въз основа на този принцип Съдът на Европейския съюз в своята практика извежда предпоставките
за възникването на обективната отговорност на държавата за вреди, причинени на
гражданите от актове и действия на нейните органи, нарушаващи правото на Европейския
съюз, а именно: 1. да е извършено нарушение на норма от правото на общността,
която предоставя права на частноправните субекти; 2. нарушението да е
„достатъчно сериозно“; 3. да е настъпила вреда, стояща в пряка причинна връзка
с нарушението, която може да е причинена от всеки национален орган, в т.ч. и
съдебен орган, дори той да действа като последна инстанция.
Тежестта за доказване на кумулативното наличие на
тези предпоставки е на ищцата. Ето защо за основателността на иска ищцата
следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че в пряка
причинна връзка с извършено от ответниците достатъчно сериозно нарушение на
конкретно посочена от нея правна норма от общностното право, от която тя черпи
права, е претърпяла вреда, както и размера на вредата, когато тя е имуществена.
В повдигнатия по настоящото дело правен спор
ищцата се позовава на нормата на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 05.04.2006г. относно ефективността при крайно
потребление на енергия и осъществяването на енергийни услуги (в сила от
17.05.2006г. до 04.06.2014г.), както и на чл.9 от Директива 2012/27/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. относно енергийната
ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/*/ЕС и за отмяна на
директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО (в сила от 04.12.2012г.).
Директивата е акт от производното право на
Европейския съюз, който обвързва държавите-членки, до които е адресирана и ги
задължава да предприемат мерки на национално ниво, за да постигнат целените с
нея резултати. Тоест, за да се постигнат
целите на директивата, тя трябва да е транспонирана в националното
законодателство. Срокът за транспониране на Директива 2006/32/ЕО е
17.05.2008г., с изключение на разпоредбите на член 14, параграфи 1, 2 и 4, за
които датата на транспониране следва да бъде не по-късно от 17.05.2006 г.
Втората директива - Директива 2012/27/ЕС е със срокът за транспонирането до 5
юни 2014 г., съгласно чл.28 от нея. В периода 01.10.2009г. – 31.10.2012г., през който ищцата
твърди, че са настъпили вредите, чието обезщетяване претендира, все още не е
бил изтекъл срокът за транспонирането на втората директива. Този срок е
предоставен на държавите-членки да приведат своето национално законодателство в
съответствие с директивата и да приемат необходимите нормативни актове за
постигането на поставените в нея цели. До изтичането на срока за транспониране
държавите-членки не са в нарушение при непредприемането на мерки за постигане
на поставените в директивата цели и не следва да носят отговорност за вреди на
частноправните субекти от несъответствието между националното право и правото
на общността. Ето защо в настоящия спор приложение може да намери единствено
разпоредбата на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО, с който страната ни е била
длъжна да се съобразява в периода, през който ищцата твърди да е търпяла
вредите.
Цитираната разпоредба задължават държавите-членки
да гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано
и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните
потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или
охлаждане и гореща вода за битови нужди, ще осигуряват индивидуални
измервателни уреди на конкурентни цени, които точно отчитат реално консумираното
количество енергия от крайния потребител и осигуряват информация относно
действителното време на използване. Държавите-членки са длъжни да гарантират
още, че сметките се изготвят от енергоразпределителните предприятия,
операторите на разпределителната мрежа и дружества за търговия с енергия на
дребно въз основа на реалното енергийно потребление и информацията е
представена по ясен и разбираем начин.
По време на релевантния за делото период обществените
отношения, свързани с централизираното топлоснабдяване на сгради в режим на
етажна собственост и разпределението на разходите за ТЕ между собствениците на
самостоятелни обекти в тях са уредени в националното ни право посредством Закона енергетиката
и Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването (отм.).
Съгласно чл.139 ЗЕ, разпределението на топлинната
енергия в топлофицирани сгради - етажна собственост се извършва по системата за
дялово разпределение. Количество топлинна енергия, подадено към сградата, се
измерва със средство за измерване за търговско плащане (топломер), а налягането
и температурата на топлоносителя се измерват с манометри и термометри - чл. 49,
ал. 2 и ал.4 от Наредбата.
Потребената в сградата енергия се разпределя за
битово горещо водоснабдяване и за отопление. Енергията за отопление на сграда -
етажна собственост от своя страна се разделя на енергия, отдадена от сградната
инсталация, енергия за отопление на общите части и енергия за отопление на
имотите - чл. 142, ал. 2 от ЗЕ.
Относно определянето на количеството на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация, през релевантния период, следва да
се има предвид посоченото в чл. 143 ЗЕ (в редакцията от ДВ, бр. 74 от 2006 г.),
според който, ТЕ, отдадена от сградната инсталация при въведена система за
дялово разпределение чрез индивидуални разпределители, се определя от лицето,
извършващо дялово разпределение на топлинната енергия в сградата съгласно
методика по наредбата по чл.125, ал. 3 от същия закон и се разпределя между
всички потребители пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по
проект. Видно от текста на чл.63, ал.2, т.2, б. „е“ от Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването (в редакцията от ДВ, бр.39 от 2007 г.), количеството топлинна
енергия Qu, kWh, отдадена от сградната инсталация в сгради – етажна собственост
се определя по зависимост, която е
описана в т.6.1.1 от методиката към наредбата и която отчита топлофизичните
особености на сградата и на отоплителната инсталация, а според правилото на
т.6.1.3 от същата методика, тази топлинна енергия Qu, kWh, отдадена от
сградната инсталация, се разпределя пропорционално на отопляемия обем на
имотите по проект.
Спорният въпрос по делото е дали този принцип на
разпределяне на отдадената ТЕ от сградната отоплителна инсталация съответства
на нормата по чл.13 от Директива 2006/32/ЕО, изискваща всеки отделен потребител
да заплащат само своето реалното енергийно потребление.
Според настоящия състав на съда, ТЕ, отделена от
сградната инсталация представлява реално потребена енергия от обитателите на
сградите в режим на етажна собственост. Тя се отделя при движението на
топлоносителя по пътя му към и от отоплителните тела /радиаторите/, върху които
единствено е възможно поставянето на индивидуални средства за търговско
измерване, както и при движението на подгрятата вода по тръбопроводите до
отделните обекти. Поради това, тази ТЕ не може да бъде регистрирана от индивидуалните
измервателни средства и не може на база на техните показания да се отрази в персоналните
сметки на всеки от собствениците на самостоятелни обекти. Без съмнение обаче,
през отоплителния сезон ТЕ от сградната инсталация затопля както общите части,
така и отделните жилища и повишава комфорта на техните обитатели. От техническа
гледна точка, отделните апартаменти в сградите - етажна собственост не могат да
бъдат считани за термално независими от останалата част от сградата. В момента,
в който се получат температурни разлики между вътрешните стени или
хоризонталните прегради, топлината по естествен път ще се движи през тези
прегради, тъй като те рядко са термично изолирани в много голяма степен в
сравнение с външните стени на сградата. Индивидуалните помещения следователно
биват отоплявани не само от радиаторите вътре в помещението, но и частично също
така от топлината, предавана от останалите части на сградата.
През летния
сезон ефектът е обратен, тъй като ТЕ от сградната инсталация за битово горещо
водоснабдяване (БГВ) ненужно повишава температурата в помещенията и поражда
необходимост от допълнителни средства за охлаждането им, а освен това понижава
температурата на пренасяната топла вода. Независимо дали резултатът е
благоприятен или вреден за обитателите, тази енергия се отделя от инсталацията
на сградата, чиито главни линии представляват общи части, които поради
естеството си служат за общо ползване и принадлежат на собствениците на
самостоятелните обекти в сграда – чл.38, ал.1 ЗС. Затова отделената ТЕ от
сградната инсталация следва да се заплаща от последните. В противен случай би
се стигнало до тяхното неоснователно обогатяване за сметка на доставчика на ТЕ,
а недопускането на неоснователно обогатяване е основен принцип на гражданското
право. Казаното важи и в случаите, когато ТЕ от сградната инсталация за БГВ се
отделя под формата на загуби през летния сезон, понижава температурата на
водата и ненужно повишава температурата в помещенията. Тези загуби пряко
зависят от ефективността на инсталацията за БГВ в сградата, чието подобряване е
грижа на собствениците, а не на доставчика на ТЕ. Решението тази загуби да
останат за сметка на доставчика на ТЕ е лишено от логика, така както е лишено
от логика и решението загубите на напрежение в електрическата инсталация на
сградата след електромера да се покриват от доставчика на електроенергията.
С оглед на извода, че ТЕ от сградната инсталация
следва да се заплаща от потребителите, но обективно е невъзможно да бъде
отчетена от монтираните индивидуални средства за търговско измерване, то е
очевидна необходимостта от изработването на методика за разпределянето на тази
ТЕ между собствениците на самостоятелните обекти в сградата по ясен и
справедлив начин.
Веднага следва да се посочи, че нормата на чл.13
от Директива 2006/32/ЕО не поставя изискване за абсолютно точно отчитане на
реалното енергийно потребление от всеки потребител, а задължава
държавите-членки да прецизират отчитането доколкото това е технически
осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните
енергийни спестявания при потреблението на енергия. Следователно на
държавите-членки е предоставена възможност да разработят своя методика за отчитане
на енергията с оглед на конкретните особености на сградния фонд и възможните
технически решения, без да се достига до въвеждането на неоправдани от
финансова гледна точка изисквания за преустройство и оборудване на сградните
отоплителни инсталации.
Принципът, който е възприет с методиката по чл.61
от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването (отм.) е, че общото количество
топлинна енергия, което следва да се разпредели между потребителите в една
сграда ЕС, е измереното с топломера в абонатната станция количество, коригирано
с технологичните разходи според границата на собственост и с количеството
топлинна енергия за допълване на сградната инсталация, в случаите, когато се
използва топлоносител от топлопреносната мрежа – т.1 от методиката. Съгласно
т.2 от методиката, така измереното количество ТЕ включва енергията за
отопление, енергията за битово горещо водоснабдяване (БГВ) и технологичните
разходи на топлинна енергия в абонатната станция. Енергията за отопление от
своя страна се определя като от общото количество ТЕ по т.1 се извади
количеството топлинна енергия за БГВ – т.6 от методиката. Самата енергия за
отопление се разделя на ТЕ, отдадена от сградната инсталация, ТЕ, отдадена от
отоплителните тела в общите части, и ТЕ, отдадена от отоплителните тела в отделните
имоти – т.6.1 от методиката. Вторият и третият вид вида ТЕ подлежи на точно
измерване посредством индивидуални средства за търговско измерване, монтирани
върху радиаторите. Затруднение представлява само измерването на ТЕ, отдадена от
сградната инсталация, поради което тя се определя по формулата в т.6.1.1 от
методиката, която отчита топлофизичните особености на сградата и на
отоплителната инсталация. Определената по тази формула ТЕ се разпределя между
потребителите в сградата по правилото на т.6.1.3 от методиката - пропорционално
на отопляемия обем на имотите по проект.
Ищцата
поставя под въпрос справедливостта на това правило и неговото съответствие с
изискването на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО всеки потребител да заплаща само
своето реално енергийно потребление.
Въпросът е поставен за решаване пред Съда на
Европейския съюз по съединени дела С-708/17 и С-725/17, образувани по
преюдициални запитвания на Районен съд - гр. Асеновград и Софийски районен съд.
В заключението на Генералния адвокат по делото се казва следно:
„§83. …фактурирането въз
основа на действителното потребление, така както е предвидено в член 13,
параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от
Директива 2012/27, не е самоцел: този метод на фактуриране цели да стимулира обитателите
на сгради в режим на етажна собственост да възприемат енергийно ефективно
поведение, за да се реализират икономии на енергия при крайното потребление.
Подобна цел предполага част от сметката за топлинна енергия на
крайните клиенти да зависи от реалното им потребление — от потреблението,
което се дължи на начина, по който използват радиаторите в апартаментите си,
тоест на индивидуалното им поведение(66).“
„§84. За сметка на това, да се разпределя цялата
потребена в сградата топлинна енергия между отделните етажни собственици според
показанията на индивидуалните топломери или топлинни разпределители в
апартаментите им, би означавало да се отиде по-далеч, отколкото налага
търсената цел за икономия на енергия. Преди всичко, подобно правило за
разпределение би било несправедливо и би могло да застраши постигането на тази
цел в дългосрочен план.“
„§87. От друга страна, ако цялата сметка за
енергия зависи от индивидуалното потребление, би имало риск да се затрудни
предприемането на мерки, които водят до подобряване на общата енергийна
ефективност на сградата, каквато мярка е например основният ремонт, и съответно
до реализиране на значителни енергийни икономии в дългосрочен план. Всъщност по
правило подобни мерки изискват решение на общото събрание на етажните
собственици. Начинът за разпределяне на отоплителните разходи помежду им обаче
има пряко отражение върху стимула за всеки от тях да подкрепи такова решение и
да понесе разходите за ремонта. Ако разпределението се основава единствено или
в твърде голяма степен на индивидуалното потребление, обитателите в
благоприятна енергийна обстановка — например тези с идеално разположени
апартаменти в средата на сградата, които ползват топлината от съседните
апартаменти и търпят съвсем малки загуби към външната среда — биха имали стимул
да не се ангажират с такива действия, за разлика от собствениците на не толкова
ефективни в енергийно отношение апартаменти, които има опасност да се окажат
малцинство.“
„§88. Както подчертават Комисията, ЕВН и
Топлофикация С., в държавите членки е обичайно сметките за отопление в сградите
в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система или
обща инсталация, да съдържат променлива компонента, зависеща от измереното
действително потребление или от показанията на топлинните разпределители в
индивидуалните имоти, и фиксирана компонента, която се разпределя на всеки
етажен собственик по независещи от тези данни критерии. По този начин
фиксираната компонента отразява факта, че част от използваното в сградата
отопление не зависи от индивидуалното поведение на всеки от обитателите й. Това
важи не само за споменатите по-горе процеси на топлопреминаване, но и за
топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, а също и за топлоенергията,
използвана в общите части.“
„§91. …Следователно държавите членки разполагат с
широка свобода на преценка. Така Република България възприема разпределение,
основано на разграничение между потреблението в индивидуалните имоти, което се
измерва с топломери или топлинни разпределители, и фиксирана компонента, която
отчита отделно топлоенергията за общите части и топлоенергията, отдадена от
сградната инсталация, и се разпределя според отопляемия обем на всеки
апартамент. За сметка на това по-голямата част от държавите членки са избрали
метод, при който определен процент от общото потребление на сградата (например *%)
се разпределя между етажните собственици по критерий като обема или площта на
всеки апартамент (без да се прави разлика между топлоенергия за общите части и
топлоенергия, отдадена от сградната инсталация), а останалият процент зависи от
показанията на топломерите или топлинните разпределители. Считам, че тези
различни методи са съвместими с директиви 2006/32 и 2012/27.“
„§ 92. Накрая ……. фактурирането въз основа на
действителното потребление не означава, че избраните от държавите членки
критерии за разпределяне на фиксираната компонента на сметката за топлинна
енергия /в случая разходите за топлоенергията, отдадена от сградната
инсталация/ трябва да отразяват възможно най-точно действителното потребление.
Когато става дума за частта от сметката, която не зависи от показанията на
измервателните уреди в индивидуалните имоти, според мен държавите членки са
свободни да я разпределят съобразно критерия, който намерят за подходящ,
например според полезната площ (в квадратни метри) на всеки имот или според
отопляемия му обем (в кубични метри). С други думи, българският законодател не
е бил длъжен да избере критерий, който да отразява топлоенергията, реално
отдадена от сградната инсталация във всеки апартамент — ако се допусне, че това
е технически измеримо.“
Съдът на Европейския съюз е възприел тези доводи и
в своето решение по дела С-708/17 и С-725/17 е посочил, че съюзното право
допуска държавите – членки да приемат национална правна уредба, която
предвижда, че собствениците на апартаменти в сграда-етажна собственост, присъединена
към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за
топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки
че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в
своя апартамент, както и че допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за
сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата
пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
От изложеното може да се
направи извод, че регламентираният в българското законодателство начин за
определяне на количеството топлинна енергия в сгради ЕС с централно
топлоснабдяване и в частност отдадена ТЕ от сградната инсталация, е в съответствие
с европейското законодателство.
Този извод се подкрепя и от приетото по делото
заключение по допуснатата съдебна техническа експертиза, депозирано от ВЛ проф.
д-р. инж. Н.К. на 14.05.2020г., според което методиката за дялово разпределение
на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, приета на основание чл.61,
ал.1 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), позволява
точното отчитане на реално потребената топлинна енергия за отопление и БГВ от
собствениците или ползвателите на самостоятелни обекти и припадащите се за тези
обекти идеални части от общите части на сградата. Освен това, същата е била
приложена правилно при определянето на сметките за ТЕ на ищцата.
Според заключението на съдебна техническа
експертиза, депозирано от ВЛ инж.Е.К.Б. на 27.02.2020г., допълнено при
изслушването в съдебно заседание, както и с допълнително заключение от
12.11.2020г., методиката за дялово разпределение на ТЕ в сгради ЕС не позволява
точното отчитане на потреблението от отделните собственици и ползватели на
обекти в сградата, но не би могло да се каже дали неточностите и слабостите на
методиката ощетяват потребителите или доставчиците на ТЕ. Според ВЛ не може да
се определи в конкретния случай дали ищцата е била ощетена в съставените на
нейно име фактури за ТЕ и евентуално какъв е размерът на ощетяването.
С оглед на така установеното съответствие на
оспорените национални разпоредби с правото на Европейския съюз и липсата на
доказателства да са настъпили твърдените от ищцата имуществени вреди, то
исковете срещу двамата ответници да заплатят солидарно на ищцата обезщетение в
размер на 16 231,86лв. следва да се отхвърлят.
Доколкото ответникът Министерство на енергетиката
е разработил методика за разпределянето на ТЕ между потребителите с изискването
на Директива 2006/32/ЕО не би следвало
да носи отговорност и за причинени на ищцата неимуществени вреди поради нейното
разочарование от това, че държавата не е създала прозрачен механизъм, който да
гарантира на потребителите, че ще заплащат реално потребената от тях ТЕ.
Относно иска срещу ответника Окръжен съд – П. за
заплащане на обезщетение от 10000лв. за неимуществени вреди, причинени на
ищцата поради разочарованието й от отказа на ответния съд да направи запитване
до Съда на Европейския съюз по преюдициални въпроси, налагащи тълкуване на
разпоредби от правото на ЕС, при постановяването като крайна инстанция на
решения по три дела: в.гр.д. №2403/2013г., в.гр.д. №2611/2016г. и в.гр.д.
№41/2015г. и несправедливо е осъдил ищцата да заплати недължима цена за ТЕ:
Видно от материалите по горепосочените три дела,
които са приложени като писмени доказателства, ищцата, чрез своите упълномощени
представители, е направила искания за отправяне на преюдициални запитвания по
въпроса дали разпоредбата на чл. 13 от
Директива 2006/32/ЕО допуска възможност топлофикационно дружество да претендира
стойността на потребена топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в
сгради ЕС и възможността тази стойност да се разпределя пропорционално на
отопляемия обем на имотите по проект, без оглед на реално отдаденото количество
топлинна енергия в обекта? От съдържанието на въпроса може да се заключи, че
той е свързан пряко с възражението на ищцата по тези дела, че действащата към
оня момент методика за дялово разпределение на ТЕ в сгради ЕС противоречи на чл.13
от Директива 2006/32/ЕО и поради това не следва да се прилага, а исковете за
заплащане на ТЕ срещу нея следва да се отхвърлят.
Ответникът Окръжен съд – П. е отказал да отправи
поисканото запитване, въпреки че с оглед цената на исковете неговото решение е
било окончателно.
Съгласно чл.267, §1, б. „б“ от ДФЕС, Съдът на
Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно валидността
и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на
Съюза. Според чл. 267, §3 от ДФЕС, когато такъв въпрос е повдигнат по висящо
дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на
обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда
на Европейския съюз. Аналогична е и разпоредбата на чл.629, ал.3 ГПК, която
гласи, че съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя
запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и
недвусмислено от предишно решение на Съда на европейските общности или
значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят
никакво съмнение.
Независимо от това, че директивата няма пряко
действие по отношение на частноправните субекти, докато не бъде транспонирана в
националното право, ако държава-членка не предприеме действия за постигането на
поставените с нея цели, частноправните субекти биха могли да се позовават на
нея в техните отношения с държавата.
Съгласно практиката на Съда на ЕС, дадена
директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект,
и следователно позоваването на самата директива не е възможно срещу
частноправен субект. Въпреки това е необходимо, когато правните субекти имат
възможност да се позоват на дадена директива не срещу частноправен субект, а
срещу държавата, те да могат да направят това, независимо дали последната
действа в качеството на работодател или на орган на публична власт. Всъщност и
в двата случая следва да се предотврати възможността държавата да извлече
предимство, поради това че не спазва правото на Съюза (Решение от 26 февруари
1986 г. по дело Marshall, С-152/84, точка 49, Решение от 12 юли 1990 г. по дело
Foster и др., С-188/89, точка 17 и Решение от 14 септември 2000 г. по дело Соllinо
и Chiappero. С-343/98. точка 22).
В настоящия случай дори да не е съществувала
възможност за ищцата да се позовава пряко на разпоредбата на чл.13 от Директива
2006/32/ЕО, преюдициалното запитване е било наложително с оглед на поставения
въпрос дали тази разпоредба от правото на ЕС е била транспонирана правилно в
националното ни законодателство и по-конкретно чрез текстовете на 6.1.1 и 6.1.3
от методиката по чл.61, ал.1 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (отм.).
Вярно е, че ТЕ, чиято цена ищцата е била осъдена
да заплати по делата пред ОС - П., е определена въз основа на национална правна
уредба, съответстваща на правото на ЕС и следователно отговорът на въпросите от
преюдициалното запитване не би променил изводите на съда. В значителна степен
обаче, усещането на ищцата за несправедливост, породено от постановените от
ответника съдебни решения, се дължи на самия отказ да се направи запитването,
при очевидната необходимост от него за правилното решаване на спора и
задължението на ответника да го направи, тъй като действа като последна
инстанция.
Нормално е да се приеме, че ако бе отправил
запитването и след това бе осъдил ищцата да заплати претендираната цена за ТЕ,
съобразявайки отговора на поставения въпрос от страна на Съда на ЕС, ответникът
ОС - П. щеше да разсее всякакви съмнения в правотата на своите решения. Вместо
това, у ищцата е създадено усещането, че именно защото намесата на Съда на ЕС в
спора е преодоляна по неправилен начин се е стигнало до постановяването на решенията
в нейна вреда.
От показанията на свидетелите Б.П. и К.З. се
установява, че всички тези съдебни и изпълнителни дела с топлофикационното
дружество са се отразили неблагоприятно на ищцата – изпадала в депресия,
получавала припадъци, повишило се кръвното й налягане, имала болки в гърдите.
Така установените обстоятелства обосновават извод,
за причинени на ищеца неимуществени вреди, една част от които стоят в причинна
връзка с многократните откази на ответникът ОС – П. да уважи нейните
основателни искания за отправяне на запитване за тълкуване на правото на ЕС до
Съда на ЕС.
За уважаването на иска за заплащане на обезщетение
за неимуществени вреди е достатъчно да се докаже засягането на съответното
благо (засягането на увереността в правотата на органите на съдебната власт, на
чувството за сигурност, породено от спазването на закона и от възможността за
защита на засегнатите субективни права), и с това, ако са доказани останалите
елементи от фактическия състав на специалната деликтна отговорност, искът за
обезщетение е доказан в своето основание. Не е необходимо пострадалият да
докаже всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание,
неудобство, безпокойство, срам, както и подобни изживявания. Нормално е да се
приеме, че по време на целия съдебен и изпълнителен процес, който видно от
заключението на СИЕ е продължил до *.01.2019г., лицето, на което неправилно е
отказана възможността да се обърне, макар и индиректно към Съда на ЕС, изпитва
разочарование, чувства се угнетено, а също така притеснено и несигурно в
правилността на съдебните актове.
Съгласно чл.52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени
вреди следва да се определи от съда по справедливост. Справедливостта като
критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги
конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за
своя притежател. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
според законовия критерий за справедливост следва да се определи съобразно вида
и тежестта на причинените страдания - продължителността и интензитета на
претърпените душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до
разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно –
медицинската прогноза за неговото развитие.
Установи се, че неблагоприятното въздействие от
решението на ответника ОС-П. да отхвърли всичките искания на ищцата за
тълкуване на общностното право са продължили до месец декември на 2019г.,
когато Съдът на ЕС е дал отговор на повдигнатия от нея въпрос за съответствието
на т.6.1.3 от методиката с чл.13 от Директива 2006/32/СО с постановеното
решение по съединени дала С-708/17 и С-725/17. Нормално е да се приеме, че
предвид дадения в него положителен отговор, ищцата вече няма причина да смята,
че несправедливо е осъдена да заплати цената на ТЕ. Периодът през, който тя е
търпяла споменатите неблагоприятни последици от отказите на съда е продължителен.
От друга страна обаче, постановените решения са в синхрон с тълкуването на правото
на ЕС, направено от Съдът на ЕС. Не се установиха трайни неблагоприятни
изменения в здравословното състояние на ищцата, налагащи допълнително
обезщетяване.
Съобразявайки така установените факти относно вида
и продължителността страданията, на основание чл.52 ЗЗД съдът приема, че
справедливия размер за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени
вреди е 6500лв. Поради изложеното предявеният иск за обезщетяване на
неимуществени вреди срещу ответника Окръжен съд - П. следва да бъде уважен до
този размер и отхвърлен за разликата до пълния размер от 10000 лв.
Ищцата претендира и законна лихва
за забава върху обезщетението за неимуществени вреди от момента на подаване на
исковата молба в съда – 05.07.2018г., която следва да се присъди от този момент,
предвид формирания от съда извод за наличието на главен паричен дълг.
По разноските:
Ищцата е направила деловодни разноски в размер на 855лв.,
от които 10лв. държавна такса по исковата молба и 15лв. държавна такса по
частната жалба срещу определението относно подсъдността на делото и 8*лв.
заплатено възнаграждение за един адвокат. На основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ държавната
такса следва да се присъди в пълен размер в тежест на ответника ОС – П., по
отношение на когото искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е
уважен частично, а адвокатското възнаграждение следва да се присъди съразмерно
с уважената част от иска, което прави 205.67лв.
Тъй като исковете са отхвърлени изцяло по
отношение и на ответника Министерство на енергетиката, ищцата следва да заплати
на този ответник възнаграждение за защита
от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ –
чл.10, ал.2 ЗОДОВ. В случая ответникът Министерство на енергетиката е
представляван от юрисконсулт, на когото следва да се определи възнаграждение по
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. в размер на 1317лв.
По делото са направени разноски от бюджета на
РС-Пазарджик за възнаграждение на вещи лица в размер на 1016.73лв. Тъй като
спрямо ответника Министерство на енергетиката исковете са отхвърлени изцяло,
половината от тези разноски следва да се възложат в тежест на ищцата – чл.10,
ал.2 ЗОДОВ. Другата част следва да се възложи в тежест на ответника Окръжен съд
– П., по отношение на когото искът е уважен частично – чл.10, ал.3, изр.1 ЗОДОВ.
По изложените съображения съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Окръжен съд – П., БУЛСТАТ ***, адрес: гр.П.,
бул. „***да заплати на ищцата С.И.П. с ЕГН ********** *** сумата от 6500 /шест
хиляди и петстотин/ лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
допуснато нарушение на чл.267, §3 вр. §1, б. „б“ ДФЕС, което се изразява в
отказа на ответника да отправи запитване до Съда на Европейския съюз за
тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз при постановяването като
крайна инстанция на решения по в.гр.д. №2403/2013г., в.гр.д. №2611/2016г. и в.гр.д.
№41/2015г., ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба
в съда на 05.07.2018г. до плащането, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 6500лв.
до предявения размер от 10000лв.
ОТХВЪРЛЯ иска на С.И.П. с ЕГН ********** *** за
осъждане на ответника Министерство на енергетиката ЕИК *********, адрес: гр.С.,
ул. „Т.“ №8 да й заплати солидарно с Окръжен съд – П., БУЛСТАТ ***, адрес: гр.П.,
бул. „***сумата от 10000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
произтекли от незаконни актове на ответника, постановени в нарушение на
Съюзното право - чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 05.04.2006г. относно ефективността при крайно потребление на енергия
и осъществяването на енергийни услуги.
ОТХВЪРЛЯ иска на С.И.П. с ЕГН ********** *** за
осъждане на ответниците Министерство на енергетиката, ЕИК *********, адрес: гр.С.,
ул. „Т.“ №8 и Окръжен съд – П., БУЛСТАТ ***, адрес: гр.П., бул. „***да й
заплатят солидарно сумата от 16 231,86лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от незаконни актове на ответниците, постановени в
нарушение на Съюзното право - чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 05.04.2006г. относно ефективността при крайно
потребление на енергия и осъществяването на енергийни услуги и чл.267, §3 вр.
§1, б. „б“ ДФЕС.
ОСЪЖДА ответникът Окръжен съд – П. да заплати на
ищцата С.И.П. съдебни разноски в размер на 2*.67лв.
ОСЪЖДА
ответникът Окръжен съд – П. да заплати по сметка на Районен съд – Пазарджик
съдебни разноски за възнаграждение на вещи лица в размер на 508.37лв.
ОСЪЖДА ищцата С.И.П. да заплати на ответника
Министерство на енергетиката възнаграждение за защита от юрисконсулт в размер
на 1317лв.
ОСЪЖДА ищцата С.И.П. да заплати по сметка на
Районен съд – Пазарджик съдебни разноски за възнаграждение на вещи лица в
размер на 508.37лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен
съд в 2-седмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: