Р Е Ш Е Н И Е
№….........../03.07.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на осми юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 6699 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.и.б.“ АД, ЕИК***,
със седалище и адрес на управление:***, срещу
Б.Х.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове за приемане за
установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 5684,70 евро, представляваща непогасена главница по
договор за банков кредит № 014LD-R-001215/14.09.2011 г., сумата от 3878,34 евро, представляваща договорна лихва за периода от
15.03.2012 г. до 15.09.2018 г., както и сумата
от 4640,86 евро, представляваща наказателна лихва, начислена за периода от
15.06.2012 г. до 15.11.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.
17303/2018 г. по описа на Районен съд – Варна.
По твърдения в исковата молба и
уточнителната такава на л. 25 от делото, между „П.и.б.“ АД и Б.Х.Н. е сключен
договор за банков кредит № 014LD-R-001215/14.09.2011 г. при ОУ, по силата на
който банката е предоставила на ответника кредит в размер на 5720 евро при
договорена годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро
(7,99 % към датата на сключване на договора), увеличен с надбавка от 10,01
пункта, който лихвен процент не е променян през срока на договора. Кредитът е
усвоен изцяло на 15.09.2011 г., като погасяването му е уговорено на месечни
погасителни вноски съгласно погасителен план – приложение № 1 към договора,
платими по обслужваща кредитна банкова сметка, ***.09.2018 г. Съгласно раздел
II, т. 10 от договора при недостиг на авоар по сметката на кредитополучателя за
погасяване на дължимите плащания, същите се отнасят в просрочие и се олихвяват
с договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната
лихва, считано от деня, следващ падежа на съответната вноска. Ищецът поддържа,
че по кредита са извършени частични плащания, като непогасени останали следните
суми: главница от 5684,70 евро, формирана като разлика между дължимата такава
от 5720 евро и погасената сума от 35,30 евро; договорна лихва от 3878,34
евро за периода 15.03.2012 г. -
15.09.2018 г., формирана като разлика между дължимата лихва по погасителен план
от 4452,59 евро и погасената сума от общо 574,42 евро, както и лихва за
просрочие от 4640,86 евро, начислена за периода от 15.06.2012 г. до 15.11.2018
г. Счита, че изискуемостта на всички суми е настъпила с изтичане крайния срок
на договора, като за същите е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, връчена на длъжника по реда
на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По изложените съображения по същество ищецът моли да бъде установено в
отношенията между страните, че ответникът му дължи посочените суми, за които е
издадена заповед за незабавно изпълнение.
В открито съдебно заседание ищецът,
чрез процесуалния му представител юрк. Миряна
Кирилова, поддържа исковата молба и обективираното е нея искане и претендира
разноски за заповедното и исково производство, съобразно представен списък по
чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът, чрез назначения му особен представител, депозира отговор на
исковата молба, в който изразява становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен
процесният договор за банков кредит. Оспорва усвояването на кредита, респ.
възникването на задължението на ответника да върне уговорената сума. Оспорва
също връчването на ОУ на кредитополучателя. Релевира възражение за недействителност
на договора, на основание чл. 22 ЗПК, поради противоречие с чл. 11, т.
9,11,12,15,16 и 20 от ЗПК, доколкото не съдържа информация относно броя и
размера на погасителните вноски, ГПР и ГЛП са общо определени, липсва посочване
на включените в погасителната вноска части от главница и лихва, на лихвения
процент при просрочие и на предупреждение за последиците при просрочие и не
било налице отбелязване за наличие или липса на право на отказ на потребителя
от договора. Оспорва като неравноправна, респ. нищожна, клаузата в договора,
предвиждаща заплащането на възнаградителна лихва. Прави и възражение за изтекла
погасителна давност за задълженията по договора. Оспорва исковете и по размер.
В открито съдебно
заседание особеният представител на ответника адв. Д.Г.
поддържа депозирания отговор и моли за отхвърляне на предявените искове.
В представена писмена
защита поддържа, че на основание чл. 10, т. 3 от приложимите към процесния
договор ОУ кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем след изтичането на
150 календарни дни от последното плащане на длъжника по кредита, тоест на
15.11.2012 г., от когато е започнала да тече и погасителната давност за
вземанията по кредита. Счита, че същата е тригодишна, тъй като плащанията са
периодични, респ. че е изтекла на 15.11.2014 г. Поддържа, че до посочената дата
банката е бездействала, вкл. като не е упражнила правото си да събере
изискуемите вземания принудително, което нейно недобросъвестно поведение довело
до неоснователно натрупване на наказателни лихви. Поддържа направените в
отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора, като се
позовава на чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Излага, че възнаградителната лихва по кредита надвишава пет пъти законната
лихва, поради което клаузата, предвиждаща нейното заплащане, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и като неравноправна. Такава намира, че е и
уговорката за заплащане на наказателна лихва.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
От съдържанието на приложения договор за банков кредит №
014LD-R-001215/14.09.2011 г. (л. 7) се установява, че ищецът „П.и.б.“ АД се е
задължил да предостави на ответника Б.Х.Н. кредит в размер на 5720 евро по разплащателна
сметка с IBAN № BG79FINV91501014699020 за погасяване на просрочени задължения
по договор за кредита карта от 10.04.2008 г. със срок за усвояване на кредита
до 30.09.2011 г. и краен срок за погасяването му на 15.09.2018 г.
Според т. 4 и т. 5 от договора годишният
лихвен процент по кредита се равнява на базовия лихвен процент на банката за
евро, увеличен с надбавка от 10,01 процентни пункта, като към датата на сключване
на договора релевантният базов лихвен процент възлиза на 7,99 %, а годишният
процент на разходите – на 20,88 %. Съгласно т. 10 дължимите плащания,
неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на
кредитополучателя, се олихвяват с договорения в т. 4 лихвен процент плюс
наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ
падежа на погасителната вноска. В договора се съдържа отбелязване, че с
подписването му кредитополучателят декларира, че са му представени и е запознат
с Общите условия на банката за кредити на физически лица, както и че приема
прилагането им към договора.
Въпросните Общи условия са представени от ищеца и приети към
доказателствения материал (л. 10 и сл.). В чл. 5.1. от ОУ е предвидено, че
ползваният от кредитополучателя кредит се погасява чрез разплащателната сметка
на равни месечни погасителни вноски с падеж и размер, определени в погасителен
план – приложение към договора.
Такъв погасителен план, подписан от
представител на банката и от кредитополучателя, е приобщен по делото (л. 8).
Видно от съдържанието на същия, общо дължимата сума по кредита възлиза на
10307,45 евро, от които 7520 евро главница и 4452,59 евро лихва, платими на 84 месечни
анюитетни погасителни вноски в размер на 121,10 евро
всяка от тях, при падеж на първата вноска на 15.10.2011 г. и краен срок за
погасяване на кредита на 15.09.2018 г.
От приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза (л. 82) се установява, че кредитът е усвоен на
15.09.2011 г., когато уговорената сума от 5720 евро е предоставена по
посочената в договора разплащателна сметка. Изяснява се, че първата вноска от
121,10 евро е погасена изцяло със средствата по кредита на 15.10.2011 г.,
когато е настъпил падежът й, както и че са извършени последващи две плащания от
длъжника, както следва: 1.) на 15.06.2012 г. е заплатена сумата от 512,41 евро,
с която са погасени изцяло падежиралите възнаградителни лихви по вноски с падежи от 15.11.2011 г.
до 15.03.2012 г., вкл. и частично възнаградителната лихва по вноска с падеж
15.04.2012 г., както и начислената наказателна лихва от 23,79 евро, и 2.) на
01.01.2012 г. е заплатена сумата от 0,01 евро,
отнесена за погасяване на наказателна лихва по кредита в същия размер. Така
според заключението погасените суми по кредита са общо в размер на 633,52 евро, от които 574,42 евро
възнаградителна лихва, 35,30 евро главница и 23,80 евро наказателна лихва,
респ. неизплатените остатъци възлизат на следните суми: 5684,70 евро главница
по вноски с падежи от 15.11.2011 г. до 15.09.2018 г., 3878,17 евро
възнаградителна лихва за периода от 15.03.2012 г. до 15.09.2018 г. и 4640,86
евро наказателни лихви, начислени за периода от 15.06.2012 г. до 15.11.2018 г.
върху просрочената главница. Законната лихва върху главницата за същия период
експертизата определя в размер на 1655,22 евро. При изслушването на вещото лице
М.С. по реда на чл. 200 ГПК същата пояснява, че при сключване на договора годишният
лихвен процент по кредита е бил 18 % и същият не е променян, както и че
начисляваната наказателна лихва е в размер на 28 %.
От материалите по приобщеното ч. гр. д. № 17303/2018
г. по описа на Районен съд – Варна е видно, че въз основа на подадено на 16.11.2018
г. заявление от „П.и.б.“ АД срещу Б.Х.Н. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК за процесните суми,
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като установителните искове са
предявени в указания едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Обективно кумулативно
съединените положителни установителни искове, с които съдът е сезиран, са допустими,
доколкото са налице общите предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на правото
на иск, както и специалните такива, свързани с реда за търсената защита по чл.
422, ал. 1 ГПК (съгласно т. 10а от Тълкувателно решение по тълк.
дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС), установени
от приобщеното заповедно дело.
Предмет на исковете е
установяване със сила на присъдено нещо съществуването на вземанията, за които
е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което основателността
им е обусловена от следните кумулативни материалноправни
предпоставки, а именно: 1.) наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение между страните въз основа на процесния договор за банков кредит;
2.) точното изпълнение на поетите от ищеца задължения по договора; 3.) настъпила
изискуемост на задълженията по договора в претендирания размер и 4.)
неизпълнение на същите от страна на ответника. Съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и
главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените
вземания. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи
доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва, а
именно точно изпълнение.
От коментираните по-горе писмени доказателства се доказва, че на 14.09.2011
г. между страните е сключен договор за банков кредит № 014LD-R-001215 при ОУ. Същият
има характеристиките на договор за потребителски кредит, поради което възникналото
облигационно правоотношение се регулира от разпоредбите на Закона за
потребителския кредит (обн., ДВ, бр. 18
от 5.03.2010 г., в редакцията му, изм. ДВ., бр. 58 от
30 юли 2010 г., в сила от 31.08.2010 г.), действащ към момента на
сключване на сделката. Материалноправните норми на
посочения специален закон са императивни и за спазването им съдът следи
служебно.
От гореизложеното съдържание на договора се установява, че са спазени
изискванията на ЗПК и сделката е валидно сключена, а възраженията на особения
представител за нейната недействителност са неоснователни. Уговорените между страните клаузи са обективирани на
хартиен носител и са формулирани по ясен и разбираем начин. В договора се
съдържа необходимата за потребителя информация относно общия размер на кредита,
лихвения процент, годишния процент на разходите и условията за издължаването
му, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изрично уговорени
са и последиците за потребителя при просрочие на вноските (чл. 10 от договора),
както и правото му на отказ от договора и условията за неговото упражняване
(чл. 7.4. от ОУ). Налице е изрична
клауза, според която на кредитополучателя са предоставени приложимите ОУ и
същият е съгласен с тях, като изискването за подписването им на всяка страница
е въведено впоследствие с чл. 11, ал. 2 ЗПК (нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.),
респ. не намира приложение в случая. Договорът е подписан от
кредитополучателя и не е оспорена автентичността на документа, поради което
съдът намира, че между страните е налице валидно възникнало облигационно
правоотношение.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира
напълно като правилно и обосновано, е доказано също и точното изпълнение на
поетите от ищеца задължения по договора за кредит чрез предоставянето на
уговорената сума от 5720 евро по посочена в договора разплащателна сметка и в
уговорения срок на усвояване на кредита. Следователно за ответника е възникнало
насрещното задължение да върне предоставената му главница, ведно с
възнаградителната лихва, на уговорения падеж.
В отговора
на исковата молба са наведени възражения за нищожност на клаузата, с която е
уговорена дължимата възнаградителна лихва по кредита. Настоящият съдебен състав
счита същите за неоснователни, тъй като уговорената годишна лихва в размер на
18 % не е променяна по време на действие на договора и същата нито надвишава петкратния
размер на законната такава (каквито изводи се съдържат в отговора), нито е
налице изключително голямата разлика в престациите по
двустранния договор, която да обуслови противоречие на клаузата с добрите нрави
или неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. След като се съпостави
размерът на предоставената сума (5720 евро) с този на уговореното
възнаграждение на банката (4452,59 евро) и се вземе предвид периодът за
издължаване на кредитния ресурс (84 месеца), може да се направи обоснован
извод, според който съдържанието на обсъжданата клауза е установено в рамките
на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД.
Неизплатените остатъци на вземанията за главница и възнаградителна лихва са
станали изискуеми с изтичане крайния срок на договора на 15.09.2018 г., която
дата предхожда сезирането на заповедния съд с подаденото заявление по чл. 417 ГПК,
поради което предявените искове за тези вземания са доказани по основание.
При този извод съдът дължи произнасяне по релевираното от особения
представител на ответника възражение за
изтекла погасителна давност.
Съдът намира, че по отношение на
вземането за главница по договора за кредит е приложима общата петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД, тъй като връщането на предоставена сума на погасителни
вноски не прави плащанията „периодични“ по смисъла на Тълкувателно решение по тълк. д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, а представлява
уговорка за изпълнение на задължението на длъжника на части, за което
кредиторът е дал своето съгласие – чл. 66 ЗЗД. В случая липсва продължителност
на изпълнението и на двете насрещни престации по двустранния договор, с каквато
се отличават правоотношенията между доставчиците на определени услуги и техните
потребители за отделните отчетни периоди на ползване, обсъдени в мотивите на
тълкувателния акт. Задължението на
банката е за еднократно предоставяне на цялата главница по договора за кредит,
но същата се е съгласила да получи обратно предоставените средства разсрочено,
съобразно уговорения погасителен план. Това й съгласие обаче не се отразява на
същността на договора и не го превръща в такъв за периодични платежи, а
единствено обуславя правото й да получи възнаграждение (лихва) за уговорения срок
за връщане на заетите средства, през който е лишена от възможността да ги
ползва.
Частта от главницата,
включена във всяка отделна погасителна вноска, става изискуема на уговорения
падеж на вноската, поради което и на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД следва да се
приеме, че за тази част началото на петгодишния давностен
срок съвпада с падежа на съответната вноска, а не настъпва с изтичане крайния
срок на договора, от който започва да тече давността за главницата само по
последната погасителна вноска, но не и за предходните такива с настъпил вече
падеж (в този смисъл – решение № 45
от 17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на
ВКС, II ТО).
По изложените аргументи съдът не
споделя тезата на ищеца давността да е започнала да тече на 15.09.2018 г. Не
споделя и аргументите на особения представител, според които за начало на давностния срок следва да се вземе моментът, когато е
възникнало правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Според
задължителните указания, дадени в т. 18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, обусловено от наличието на две
кумулативни предпоставки: обективния факт на неплащането и упражненото от
банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, като правните последици
настъпват от момента, в който волеизявлението на кредитора достигне до
длъжника. Следователно става дума за потестативно
право на кредитора, чието упражняване зависи от неговата воля, която следва да
бъде изрично манифестирана и да достигне до знанието на насрещната страна, за
да доведе до търсената правна промяна. По силата на облигационната връзка длъжникът
е обвързан с уговореното до крайния срок на договора и не може да упражнява
правото да измени този срок вместо неговия титуляр. Той би могъл да предложи
изпълнение преди падежа, но не и сам да трансформира дълга си в предсрочно
изискуем, въпреки волята на кредитора да търси изпълнение по погасителния план.
В случая не са налице посочените кумулативни предпоставки за отнемане
преимуществото на уговорения в полза на длъжника срок и банката изобщо не се
позовава на предсрочна изискуемост, поради което възраженията за настъпила
автоматична такава са неоснователни.
С оглед на изложеното, съдът намира,
че вземането на ищеца за главница по
всяка отделна погасителна вноска се погасява с изтичането на петгодишната
давност по чл. 110 ГПК, считано от падежа на вноската.
При това положение и доколкото
давността е прекъсната и е спряла да тече с подаването на заявлението по чл.
417 ГПК на 16.11.2018 г. (агр. от чл. 422, ал. 1 ГПК), за погасени по давност следва да се считат всички задължения
за главница по погасителните вноски, чийто падеж е настъпил до 16.11.2013 г.
Съгласно приложение № 1 към заключението на вещото лице такива са вноските с
падежи от 15.11.2011 г. до 15.11.2013 г., вкл., и възлизат в общ размер на 1039,27
евро, поради което вземането за главница до посочения размер е погасено по
давност и ответникът не дължи плащането й към настоящия момент. За разликата до
пълния размер на неизплатена главница от 5684,70 евро, тоест за сумата от 4645,43 евро главният иск се
явява доказан по основание и размер и следва да бъде уважен.
По отношение на задълженията за връщане на договорната възнаградителна
лихва по погасителните вноски съдът намира, че са налице критериите по Тълкувателно решение по тълк.
д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС за квалифицирането им като периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като същите представляват повтарящи се парични задължения, дължими като
възнаграждение на банката за предоставения вече кредитен ресурс и ползването на
чуждите средства за съответния период, имат единен правопораждащ факт –
договора за кредит, и падежът им настъпва през предварително определени
(месечни) интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, съобразно
уговорения лихвен процент и възможността за неговото изменение по предварително
зададени критерии. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че при обявена
предсрочна изискуемост възнаградителната лихва се дължи само до датата на
изискуемостта, но не и за останалия първоначално уговорен срок на договора (така
- Тълкувателно решение по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК
на ВКС).
Следователно за вземането
на банката за възнаградителна лихва по уговорените погасителни вноски се
прилага тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, считано от
падежа на всяка вноска.
Съобразявайки така определения период и начален момент на давността, съдът
намира, че към датата на заявлението - 16.11.2018 г. са погасени лихвите, включени
във вноски с падежи от 15.04.2012 г. до 15.11.2015 г., вкл., в общ размер на
2956,74 евро, респ. непогасена е останала
лихвата от 921,43 евро за периода от 15.11.2015 г. до 15.09.2018 г. (по
вноски с падежи от 15.12.2015 г. до 15.09.2018 г.), формирана като разлика
между погасената по давност лихва и общо дължимата такава от 3878,17 евро.
От експертното заключение се доказва, че длъжникът е погасил в срок само
първата погасителна вноска, след което е изпаднал в забава и банката е
започнала да олихвява просрочените суми с уговорената в чл. 10 от договора наказателна
лихва от 28 %. Въпреки даденото наименование на вземането, по същество така
договорената лихва за забава представлява мораторна неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечаваща
изпълнението на паричните задължения на потребителя по договора и служеща за
обезщетение на банката за вредите от неизпълнението в срок, без да е нужно те
да се доказват. Размерът на неустойката надвишава почти три пъти този на
законната лихва за забава, служеща като нормативно установен праг на
отговорността на потребителя при допуснато просрочие съгласно чл. 33, ал. 2 вр. ал. 1 ЗПК, поради което обсъжданата клауза, която
предвижда заплащането на тази неустойка, е нищожна, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, а начислените въз основа на нея суми – недължими. При това положение искът за наказателна лихва (неустойка) се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
Отнесената за погасяване на нищожната неустойката сума, която според
експертното заключение възлиза на 23,80 евро, е заплатена от ответника без
основание и следва да бъде приспадана от задълженията
му, при спазване на поредността, предвидена в
разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като със същата бъде извършено частично погасяване
на дължимата договорна възнаградителна лихва (общо 921,43 евро), след което непогасеният
остатък от лихвата се равнява на 897,63 евро за периода от 15.11.2015 г. до 15.09.2018 г.,
до размера на която сума акцесорният иск е
доказан, освен по основание, и по размер, респ. следва да бъде уважен.
В заключение, настоящият съдебен състав намира за доказана дължимостта на
вземанията по потребителския договор за главница от 4645,43 евро и договорна възнаградителна
лихва от 897,63 евро за периода от 15.11.2015 г. до 15.09.2018 г., поради което
исковете за тях подлежат на уважаване. За разликите над тези суми до
претендираните такива и за периода на лихвата от 15.03.2012 г. до 15.11.2015 г.,
както и искът за наказателна лихва от 4640,86 евро следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното искане, в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство
разноски, съразмерно с уважената част от исковете, или общо сумата от 724,15 лв., при извършени
разноски от 1855,61 лв., от които 555,61 лв. за заплатена държавна такса (л. 26),
200 лв. за депозит за вещо лице (л. 64), 1000 лв. за депозит за особен
представител (л. 47), и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено по
реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Съгласно
задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г.,
ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. Такива са присъдени с издадената заповед за незабавно изпълнение
в размер на 605,61 лв. (555,61 лв. за заплатена държавна такса и 50 лв. за
юрисконсултско възнаграждение), като от тях, съразмерно с уважената част от
исковете, в тежест на ответника следва да бъде възложена сумата от 236,34 лв., на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответникът не претендира
разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че ответникът Б.Х.Н., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, дължи на
ищеца „П.и.б.“ АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление:***, сумата
от 4645,43 евро (четири хиляди шестстотин четиридесет и пет евро и
четиридесет и три евроцента), представляваща непогасена главница по договор за
банков кредит № 014LD-R-001215/14.09.2011 г., както и сумата от 897,63 евро (осемстотин деветдесет и седем евро и
шестдесет и три евроцента), представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 15.11.2015 г. до 15.09.2018 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. 17303/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, като ОТХВЪРЛЯ установителния иск за главница в частта за
разликата над сумата от 4645,43 евро (четири хиляди шестстотин
четиридесет и пет евро и четиридесет и три евроцента) до пълния предявен размер от 5684,70
евро (пет хиляди шестстотин осемдесет и четири евро и седемдесет
евроцента), установителния иск за договорна
възнаградителна лихва в частта за разликата над сумата от 897,63 евро (осемстотин деветдесет и
седем евро и шестдесет и три евроцента) до
пълния предявен размер от 3878,34 евро
(три хиляди осемстотин седемдесет и осем евро и тридесет и четири евроцента) и
за периода от 15.03.2012 г. до 15.11.2015 г., както и изцяло установителния иск за наказателна лихва (неустойка) по чл. 10 от договора в размер на 4640,86 евро (четири хиляди шестстотин
и четиридесет евро и осемдесет и шест евроцента), начислена за периода от
15.06.2012 г. до 15.11.2018 г.;
ОСЪЖДА Б.Х.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати на „П.и.б.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 724,15 лв.
(седемстотин двадесет и четири лева и
петнадесет стотинки), представляваща
сторени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно с
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ;
ОСЪЖДА Б.Х.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***,
да заплати на „П.и.б.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 236,34 лв. (двеста
тридесет и шест лева и тридесет и четири стотинки), представляваща сторени в заповедното производство
съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част от исковете, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във
вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната
помощ;
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на
страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: