Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. дело № 3334 по описа
на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20003273/06.01.2021 г. по гр.
дело № 50154/2019 г. на СРС, 33 състав, са отхвърлени предявените от А.Н.Д.,
ЕГН **********, срещу К.Е.Д., ЕГН **********, искове за заплащане на сумата от
160 лв. - неплатен наем за 10 дни за м. 01.2019 г. съгласно договор за наем от 20.08.2018
г. за недвижим имот - апартамент № 39, находящ се в гр. София, ж. к. „*********,
сума в размер на 300 лв. - консумативи за електроенергия, топлоенергия и
студена вода, както и сума в общ размер на 1 650 лв., представляваща
обезщетение за вреди от ползването на наетия имот, ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба - 29.08.2019 г. до окончателното изплащане. Осъден
е А.Н.Д. да заплати на К.Е.Д. сумата от 400 лв. - разноски по делото.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена
въззивна жалба от ищеца А.Н.Д., чрез адвокат П.И., с оплаквания за неправилност
на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Твърди се, че ищецът е предал процесния недвижим имот на ответника, по
време на действие на договора за наем от 20.08.2018 г. са нанесени сериозни
повреди по обзавеждането в апартамента /което се установява от приложените към
исковата молба снимки, от свидетелските показания, както и от кореспонденция по
вайбър между страните/. Твърди се, че по делото не са събрани доказателства в
подкрепа на тезата на ответника, че е получил апартамента в лошо състояние
/протокол или друго писмено изявление, носещо подпис на наемодателя/.
Показанията на майката на ответника е следвало да бъдат преценени по реда на чл.
172 ГПК. При доказване на исковете по основание, съдът е следвало да определи и
размера на същите при прилагане на чл. 162 ГПК. Предвид изложеното се моли за
отмяна на решението и за постановяване на ново, с което предявените искове да
бъдат уважени. Претендират се разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от насрещната страна - К.Е.Д., чрез адвокат Г.М., с доводи за
неоснователност на въззивната жалба и искане същата да бъде оставена без
уважение. Излагат се доводи за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение, с молба да бъде потвърдено. Претендират се
разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените в жалбата доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е
в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна в процеса,
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество, възззивната жалба
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В случая обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.
Решението е и правилно в обжалваната част, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от
ищеца срещу ответника обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 232,
ал. 2 ЗЗД и чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за заплащане
на исковите претенции - неплатен наем,
консумативи за ползването на имота с вещите в него по време на договора за
наем, както и обезщетение за вреди от неизпълнението на задълженията на
наемателя да върне имота при прекратяването на договора в състоянието, в което
имотът му е бил предаден. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата
на чл.
146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се
добави и следното:
За основателността
на предявения иск с правно основание чл.
232, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да
установи, че страните са били обвързани от договор за наем на недвижим имот,
предаването на имота за ползване на ответника и размера на незаплатения наем,
съответно на незаплатените консумативни разходи, а за иска с правно
основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и че през време на ползването на вещта
ответникът е причинил сочените имуществени вреди, както и техния действителен
размер. В тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането или
че вредите се дължат на причина, която изключва договорната му отговорност.
На етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните по
делото е възникнало и съществувало валидно облигационно отношение по силата на
сключен между тях писмен договор за наем на недвижим имот от
20.08.2018 г., с уговорен срок на действие 01.09.2018 г. - 01.09.2021 г., както
и че същият е прекратен преди 01.09.2021 г. Не е спорно по делото
обстоятелството, че ищецът, като наемодател е предоставил на ответника, като
наемател, ползването на процесния недвижим имот - апартамент № 39, находящ се в
гр. София, ж. к. „*********, при уговорена съгласно чл. 2 от договора месечна
наемна цена 450 лв., заплащана авансово от първо до десето число на предходния
месец, в брой - чл. 3, ал. 1. Не е спорно и това, че в деня на подписване на
договора, наемодателят е предал на наемателя владението на процесния имот. В
договора е предвидено, че неразделна част от същия съставлява протоколът за
предаването на наетия имот, подписан между страните, но такъв протокол не е
представен по делото.
Спорно е обстоятелството дали ответникът по време на действие на наемния
договор и използването на апартамента е нанесъл твърдяните в исковата молба щети
- замърсена тапицерия на дивана и счупването му до степен на неизползваемост, счупена
интериорна врата, счупено до неизползваемост легло /табли и матрачна рамка/,
повредена брава на входната врата - чрез счупване на ключ в бравата, или щети
на обща стойност 1 650 лв., съответно дължи ли ответникът обезщетение за
вреди от ползването на наетия имот.
За установяване на тези обстоятелства в хода на първоинстанционното производство
са събрани гласни доказателствени средства, които въззивният съд кредитира като
логични и обосновани, отразяващи непосредствени възприятия на свидетелите.
Свидетелят Г. М.М., брокер на недвижими имоти, посредничил при
предоставянето на имота под наем, твърди, че е виждал имота и е получил
ключовете от апартамента от ответника при освобождаването на имота. В
апартамента имало повреди - свидетелят трудно отключил външната врата, една от
бравите била счупена, а другата - сериозно изкривена. В апартамента имало
зацапвания, петна, вратата на хола била откачена, във вратата на кухнята имало
дупка. Не е посещавал имота преди това посещение. Знае, че ответникът дължал
наем за 1 - 2 месеца и затова ищецът прекратил договора за наем. Преди това
ищецът не се е оплаквал на свидетеля за повреди в имота. Добавя, че в хола
нямало диван, в кухнята имало кухненски ъгъл, имало гардероб, маса с телевизор,
спалня с матрак, климатик в хола. Апартаментът е с две входни врати.
Свидетелката Д.В.Д., майка на ответника, твърди, че познава имота. Била
е при нанасянето на сина й и е виждала ищеца. Твърди, че ключалката на външната
входна врата била повредена. Видяла банята, хола, имало спалня, двукрилен
гардероб и маса. Свидетелката платила наема и гаранцията, договорът бил
предварително подготвен. Заявява, че на другия ден отишла да изчисти жилището и видяла, че таблата на кревата в
хола била счупена, както и че имало дупка от вътрешната страна на вратата в
кухнята. Душът в банята бил скъсан, а диванът в стаята бил продънен. Целият
апартамент бил мръсен, цял ден свидетелката го чистила, включително
дивана, гардеробите и диванът в кухнята
също били мръсни, креватът бил със стар матрак.
От показанията на свидетеля Й.М.З.се установява, че познава ответника от
4 - 5 години, тъй като са колеги и му е помогнал при пренасянето на багажа при
нанасянето в жилището в началото на м. 09.2018 г. Ответникът имал проблем с
отключването на входната врата. Таблата на леглото в стаята била счупена, дъската
на матрака също била счупена, вратата на кухнята била хлътнала, нарушена била
целостта ѝ. Ъгловият диван в кухнята бил зацапан, както и душът в банята
бил повреден. По това време в апартамента била и майката на ответника, която
разговаряла със свидетеля.
Въз основа на събраните
доказателства въззивният съд приема, че по делото не е доказано по безспорен
начин, че вредите, чието обезщетяване се търси от ищеца, са причинени именно от
ответника. Съгласно чл. 228 ЗЗД с договора
за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за
временно ползуване, а наемателят - да му плати определена цена. При липса на
друга уговорка между страните наемодателят е длъжен да предаде вещта в
състояние, което отговаря на ползуването, за което е наета /чл. 230, ал. 1 ЗЗД/,
а наемателят е длъжен да върне вещта, както и да заплати обезщетение за
вредите, причинени през време на ползването на вещта, освен ако докаже, че те
се дължат на причина, за която той не отговаря /чл. 233, ал. 1,
изр. 1 и 2 ЗЗД/. Наемателят
дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или
от неговите пренаематели /чл. 233, ал. 1,
изр. 3 ЗЗД/.
Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1,
изр. 4 /последно/ ЗЗД до
доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро
състояние. Посочената правна норма предвижда оборима презумпция по отношение
доказване на състоянието на вещта при предаването й от наемодателя на наемателя
по договора за наем. Ако страните по наемното правоотношение не са подписали
двустранно приемо - предавателен протокол, установяващ състоянието на отдадената
под наем вещ, приложение намира оборимата презумпция на чл. 233, ал. 1,
изр. 4 ЗЗД,
съгласно която се счита, че вещта е получена от наемателя в добро състояние.
Ако наемателят твърди, че вещта е предадена в лошо състояние, с недостатъци или
в състояние, което не отговаря на ползуването, за което е наета, т. е. в
ненадлежно състояние, доказателствената тежест за установяване на съответното
състояние е негова - така решение № 307/17.01.2019 г. по т. дело № 255/2018 г.
по описа на ВКС, II т. о.
В случая по делото не е приет приемо - предавателен протокол, нито друг документ, установяващ състоянието на имота към датата на
сключване на договора за наем или влизането му в сила, въз основа на който може
да се заключи, че наемодателят е изпълнил задължението си по чл.
230, ал. 1 ЗЗД да предаде вещта в
състояние, което отговаря на ползването, за което е наета. В тази връзка следва
да се посочи, че страните изрично са предвидили в договора за наем, че за
предаването на наетия имот се съставя протокол за предаването му, подписан
между страните, но ищецът не е представил същия като доказателство по делото.
Ответникът своевременно е оспорил, че в деня на подписване на договора ищецът е
предал имота съгласно изискването на чл. 5, ал. 1 от договора - във вид и
състояние, които да отговарят на ползването, за което е нает, като е изложил
твърдения, че жилището е било предадено с повреди и дефекти в обзавеждането.
Няма пречка за доказване на твърденията си страната да ангажира други
доказателства, при липса на съставен приемо - предавателен протокол или друг
писмен документ.
При събраните по
делото доказателства и съобразно цитираната по - горе съдебна практика,
настоящият съдебен състав приема, че ответникът - наемател успешно е оборил
презумпцията на чл. 233, ал. 1, изр. последно ЗЗД, че вещта е била предадена в добро състояние. От непротиворечивите показания на свидетелите Д.. и З.се
установява, че към момента на предаване на имота за ползване на наемателя, са
били налице повреди, свързани с нормалното поддържане и използване на вещта -
повредени врати и рамка на леглото, замърсена тапицерия на дивана, повредена
брава на входната врата. Въззивният съд кредитира изцяло
дадените показания, като не намира, че не следва да кредитира показанията на
свидетелката Д... Преценени по реда на чл. 172 ГПК, те се подкрепят изцяло от изнесеното
от свидетеля З., двамата свидетели излагат непосредствените си впечатления
относно състоянието на наетия имот към момента на отдаването му под наем
/съответно на предаването му от наемодателя на наемателя/, като доказателства, които
да опровергаят твърденията на свидетелите не са ангажирани по делото.
Свидетелят М. излага впечатленията си за състоянието на имота след връщането му
от ответника, но не и за състоянието на имота към момента на сключване на
наемния договор, съответно не доказва апартаментът да е бил предаден в добро и
съответстващо на предназначението му състояние. Поради това, въззивният съд
споделя изводите, до които е достигнал и районният съд, че повредите, описани в
исковата молба - замърсена
тапицерия на дивана и счупването му, счупена интериорна врата, счупена табла и
матрачна рамка на леглото, повредена брава на входната врата, са съществували още към момента
на сключване на договора за наем - 20.08.2018 г., а не са причинени от
ответника по време на действие на наемния договор, съответно не следва да се
ангажира отговорността на ответника за обезщетяването им.
Приложените
към исковата молба снимки също не доказват твърдението на ищеца, че щетите са били
причинени именно от ответника - на първо място не може да се изведе безспорен извод,
че снимките са именно на процесния апартамент, а на второ място - че са
направени след сключване на процесния договор за наем от 20.08.2018 г. Тук
следва да се посочи, че ищецът се е отказал от поисканата съдебно - оценителна
експертиза, която да отговори на въпроса дали сочените в исковата молба повреди
съответстват на тези по снимките и каква е възстановителната стойност на
повредите. Извлечението от кореспонденция по вайбър е ирелевантно за спора - от
същото не се установяват нито страните, нито договорът, по който се търси
плащане, а още по - малко, че ответникът е нанесъл повреди в отдадения под наем
имот.
Поради
изложеното, въззивният съд приема, че искът по чл.
233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е недоказан по
основание и е безпредметно обсъждането на допълнителните мотиви, изложени от
районния съд относно недоказаност размера на иска и за приложимостта на чл. 162 ГПК.
По
правилността на първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени
предявените искове за заплащане на сумата от 160 лв. - неплатен наем за 10 дни
за м. 01.2019 г. съгласно договор за наем от 20.08.2018 г. за недвижим имот -
апартамент № 39, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, и за сума в размер
на 300 лв. - консумативи за електроенергия, топлоенергия и студена вода, за
процесния период, във въззивната жалба не са изложени никакви конкретни
оплаквания, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК тези въпроси са
извън обхвата на въззивната проверка. Първоинстанционното
решение и в тези части е валидно и допустимо, не е допуснато нарушение на императивна
материалноправна норма, поради което настоящият състав споделя мотивите на СРС
за отхвърляне и на тези претенции.
Поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба
на ищеца следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, включително и в частта за разноските, като правилно
и законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло на основание чл. 271, ал. 1,
предл. първо ГПК.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора разноски се дължат
единствено на въззиваемата страна в размер на 300 лв. - адвокатско
възнаграждение, съгласно приложените доказателства за изплащането му на
адвоката.
С оглед цената на всеки от предявените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20003273/06.01.2021 г. по гр. дело № 50154/2019 г. на СРС, 33 състав.
ОСЪЖДА
А.Н.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, ж. к. „********“, ********да заплати на К.Е.Д.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***-90, чрез адвокат М., на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лв. /триста лева/ -
съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.