О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 30.03.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, II възз. състав, в закрито съдебно
заседание на тридесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ИВАН КОЕВ
2. СИМОНА
УГЛЯРОВА
като разгледа докладваното от съдия Коев ВНЧД № 3901 по
описа на за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава ХХІI от НПК.
Образувано е по постъпила частна жалба от частния
тъжител М.Д.Д. срещу постановено, на 29.09.2020 г., определение по НЧХД №
22013/2016 г. по описа на СРС, НО, 108 състав, с което, на основание чл. 250,
ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК е прекратено наказателното
производство по горепосоченото дело – същото, образувано по частна тъжба,
подадена от М.Д.Д. срещу И.М.С., и в тежест на частния тъжител са възложени
разноски в размер на 3 600 лв., представляващи платено от подсъдимия
Станков адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото,
както и 5 лв. за издаване на изпълнителен лист, в случай че не бъде изпълнено,
доброволно и в срок, задължението за плащане на горепосочената сума.
В
жалбата се твърди, че определението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
постановено изцяло в нарушение правата на М.Д.Д., в частта относно разноските,
като във връзка с тези твърдения са изложени подробни съображения.
Въззивният
съд, като взе предвид депозираната жалба и изтъкнатите в нея доводи, както и
материалите по делото, намира за установено от фактическа страна следното:
Искането,
с което е сезиран СГС, е процесуално допустимо, направено е от легитимирано
лице и в указания от съда срок, поради което следва да бъде разгледано по
същество. Производството следва да бъде проведено по реда на глава XXII от НПК, доколкото
първоинстанционното определение се атакува единствено в частта, касаеща
разноските.
Срещу подсъдимия е водено
наказателно производство от частен характер, във връзка с което е образувано
НЧХД № 22013/2016 г. по описа на СРС, НО, 108 състав. Частен тъжител по същото
е М.Д.Д.. В съдебно заседание, проведено на 29.09.2020 г.,
наказателното производство срещу подсъдимия Станков е прекратено, на основание чл. 250, ал. 1, т. във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, поради изтичане на предвидената в закона давност,
погасяваща наказателното преследване за конкретното деяние. С оглед изхода на
делото, в тежест на тъжителя, са възложени разноски, в размер на 3 600 лв., представляващи
платено от подсъдимия адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
по делото, както и 5 лв. за издаване на изпълнителен лист, в случай че не бъде
изпълнено доброволно и в срок задължението за плащане на горепосочената
сума.
При така приетото за установено
от фактическа страна, настоящият състав излага следните правни изводи:
Въпросът за
възлагането на разноските е процесуален и е уреден в глава
ХV, раздел ІІІ от НПК.
Присъждането на
разноските се осъществява в зависимост от изхода на делото. Съгласно
разпоредбите на чл.
189, ал. 3 и чл.
190, ал. 1 от НПК,
когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да ги заплати, а
когато бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено,
разноските по делата, образувани по тъжба на пострадалия, се възлагат на
частния тъжител. От редакцията на закона е видно, че визира всички случаи на
прекратяване, без значение какво е основанието и пред коя инстанция е
възникнало то.
Действително,
съдебната практика разкрива изключително многообразие от случаи, попадащи в
хипотезата на прекратяване на наказателно производство, образувано по тъжба на
пострадалия. Без съмнение, основанията по чл.
24, ал. 1, т. 1 от НПК би
следвало да пораждат последици, сходни с тези на оправдателната присъда. В
други случаи обаче, когато прекратяването не е резултат от поведението на
частния тъжител и е извън неговата воля, той не би следвало да понесе
неблагоприятни материални последици, поради това, че е упражнил
конституционното си право на съдебна защита.
За съжаление, недостатъците
на нормативното разрешение могат да бъдат преодолени единствено по
законодателен път. Действащата към момента процесуална разпоредба е императивна
и не предоставя възможност за преценка или различно тълкуване. В този смисъл, като
е възложил разноските, в тежест на частния тъжител съобразно предписанието на чл.
190, ал. 1 от НПК, първоинстанционният
съд е приложил точно закона.
Доводи
в горния смисъл са изложени в множество решения на ВКС, някои от които са Решение
№ 241/29.11.2018 г. по к.н.д. № 877/2018 г. по описа на I НО и Решение № 60/26.04.2018 г. по к.н.д. № 83/2018 г.
по описа на I НО.
Относно
обективираното в жалбата искане за прилагане „по аналогия” на чл. 78, ал. 5 от ГПК и намаляване размера на присъденото, в полза на подсъдимия, адвокатско
възнаграждение от 3 600 лв. на 600 лв., следва да бъде отбелязано, че
същото е неоснователно.
За да бъдат присъдени
разноски, в полза на подсъдимия, съобразно задължителните указания на
върховната съдебна инстанция, дадени в ТР № 6/2012 г. от 6 ноември 2013 г. по
т. д. № 6 от 2012 г., ОСГТК, ВКС, е необходимо да се установи, че исканите
разноски за адвокатско възнаграждение действително са били направени, което
следва да се докаже въз основа на документ, установяващ плащането на
разноските. В случаите, при които този документ е самият договор за правна
защита и съдействие, в него следва да бъде указан видът на плащането, освен когато
по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по
определен начин – например, по банков път. Когато е договорено заплащане по
банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. Когато пък възнаграждението е заплатено в
брой (какъвто е процесният случай), този факт следва да бъде отразен в договора
за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, тъй като в този
случай той има характер на разписка, с която се удостоверява не само, че
страната е договорила, но и че е заплатила адвокатското възнаграждение.
По делото е приложен писмен
договор за правна защита и съдействие № 3847/30.05.2017 г., сключен между И.М.С.,
от една страна, и Адвокатско дружество „Д., А. и С.”, от друга, за оказване на
защита по НЧХД № 22013/2016 г. при договорено възнаграждение в размер на 3 600
лв. с ДДС (лист 101 и 102). Представени са също фактура
(лист 103) и приходен касов ордер за извършеното от подсъдимия плащане на
горепосочената сума (лист 104).
Както бе
отбелязано по-горе, въпросът за разноските, направени от страните в
наказателния процес, е уреден изрично в глава XV, раздел III от НПК, където
законодателят не е предвидил възможност заплатеното възнаграждение за адвокат
да бъде намалявано при релевирано възражение за прекомерност.
Става въпрос за законодателна празнота в НПК, която на този етап не може
да бъде преодоляна посредством тълкуване на правните норми. Това е причината,
поради която актуалната практика на ВКС е в насока, че в наказателното
производство разноските не могат да се намаляват от съда поради прекомерност с
оглед фактическата и правна сложност на делото, а се присъждат такива, каквито
действително са били направени, тъй като съдът не разполага с правомощие да ги
намалява.
Разноските,
сторени в наказателното производство, следва да бъдат присъдени в пълния
размер, в който са уговорени, при условие, че се установи действителното им
заплащане, както е и в настоящия случай.
Чл. 78, ал. 5
от ГПК не може да намери приложение в наказателния процес и на основание
съответно препращане от приложимия в случая НПК, тъй като чл. 88, ал. 1 от НПК препраща за неуредените въпроси към
ГПК, но единствено досежно реда за разглеждане на предявения граждански иск, а
следва да се съобрази обстоятелството, че предмет на настоящото производство е
оплакване срещу присъдените разноски, сторени от подсъдимия, за защита по
повдигнато с тъжба обвинение. Ето защо настоящият състав не счита, че
разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК намира приложение в повдигнатия пред
въззивния съд спор. Цитираната разпоредба не може да се приложи и по аналогия
съгласно чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове, доколкото предпоставките за това са
нормативният акт да е непълен, прилаганата по аналогия разпоредба да има за
приложно поле за подобни случаи и, не на последно място, приложението по
аналогия е необходимо да отговаря на целта на акта. В случая предпоставките не
са налице, доколкото в НПК съществува уредба във връзка с разпределението за
разноските при приключване на делото, поради което не може да се направи извод,
че нормативният акт е непълен. Липсата на предвидена възможност наказателният
съд да изследва въпроса дали уговореното възнаграждение е прекомерно или не не
може да обуслови категоричната преценка, че уредбата на института в НПК е
непълна. На следващо място, не може да се приеме, че чл. 78 от ГПК има същото приложно поле и регулира
същите обществени отношения, свързани с разноските в наказателното
производство. До този извод съда достигна, като съобрази обстоятелството, че
обект на защита в наказателния процес са неоценими блага, свързани с ангажиране
на наказателната отговорност на лицето, съответно не може да се приеме, че
начинът и редът за разпределение на разноските по граждански и наказателни дела
е сходен. Ето защо в настоящия случай разпоредбата на чл. 78 от ГПК
не следва да се прилага по аналогия.
С оглед изричното позоваване в частната жалба на Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да
бъде отбелязано, че цитираната наредба урежда единствено минималните размери на
адвокатските възнаграждения, но не визира максималния размер на възнаграждението,
което страните могат да уговорят. В ГПК изрично е предвидена възможност при
искане на насрещната страна съдът да извърши преценка за наличието на
прекомерност в уговореното между страните възнаграждение. Такава възможност за
намеса в облигационното отношение между защитник и подсъдим НПК, както вече бе
отбелязано, не допуска, поради което проверката за прекомерност е недопустима,
доколкото не би се основавала на изрична разпоредба от приложимия в случая
процесуален закон.
С оглед изложеното, направеното възражение за прекомерност на
уговореното адвокатско възнаграждение е недопустимо в наказателния процес.
Поради това въззивният съд намира обжалваното определение за правилно и
законосъобразно, поради което същото следва да бъде изцяло потвърдено.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖАВА изцяло обжалвания в настоящото производство акт – постановено, на 29.09.2020 г.,
определение по НЧХД № 22013/2016 г. по описа на СРС, НО, 108 състав, в частта
относно възложените в тежест на частния тъжител М.Д.Д. разноски, в размер на 3 600 лв.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/