№ 386
гр. Велико Търново , 31.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на шести
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Пламен Борисов
Членове:Станислав Стефански
Любка Милкова
при участието на секретаря Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20214100500265 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение 124/27.01.2021г., постановено по Гр. д.№2324/2020г. по описа на РС –
Велико Търново, ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Й. Д. Й., с ЕГН
**********, от с. К., общ.П. Тръмбеш, №305, че дължи на **** със седалище гр.С., с ЕИК
****, сумата от 815лв. – главница по Договор за потребителски кредит с №30035689987 от
14.03.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2020г. до
окончателното изплащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение
№607/17.07.2020г. по Ч.гр.д.№1592/2020г. по описа на ВТРС, като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен иска по чл.422 ал.1 вр. чл.415 от ГПК вр. чл.79 от ЗЗД в частта за разликата
от 815лв. до 900лв.,
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от **** срещу Й. Д. Й. искове по
чл.422 ал.1 вр. чл.415 от ГПК вр. чл.79 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД относно установяване
съществуването на вземанията от 118,55лв. за договорна лихва за периода от 15.04.2019г. до
29.07.2019г. и от 132,53лв. за обезщетение за забава за периода от 29.07.2019г. до
12.03.2020г. по Договор за потребителски кредит с №30035689987 от 14.03.2019г., за които е
издадена заповед за изпълнение №607/17.07.2020г. по Ч.гр.д.№1592/2020г. по описа на
ВТРС,
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от **** срещу Й. Д. Й. иск по чл.79 от
ЗЗД относно заплащане на сумата от 1072,24лв. за възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги по Договор за потребителски кредит с №30035689987 от 14.03.2019г.,
ОСЪЖДА Й. Д. Й. ДА ЗАПЛАТИ на **** сумата от 111,99лв., представляваща
направени по делото разноски, както и сумата от 53,10лв., представляваща направени
разноски по Ч.гр.д.№1592/2020г. по описа на ВТРС.
Против постановеното първоинстанционно съдебно решение е постъпила в рамките
на срока по чл.259 ал.1 от ГПК въззивна жалба от ищеца по делото ***** със седалище
гр.С., чрез пълномощника му ЮК Р.И., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен частично като
1
неоснователен иска по чл.422 ал.1 вр. чл.415 от ГПК вр.чл.79 от ЗЗД в частта за разликата от
815лв. до 900лв., както и, с която е отхвърлен изцяло като неоснователен предявения иск по
чл.422 ал.1 вр. чл.415 от ГПК вр. чл.79 ЗЗД от ЗЗД относно установяване съществуването на
вземането от 118,55лв. за договорна лихва за периода от 15.04.2019г. до 29.07.2019г. по ДПК
с №30035689987 от 14.03.2019г., за които е издадена заповед за изпълнение по Ч.гр.д.
№1592/2020г. по описа на ВТРС. Развити са оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение в обжалваните му части. Счита за неправилен извода на
първоинстанционният съд, че длъжникът по ДПК №30035689987 не дължи претендираното
от ищцовото дружество – въззивник договорно възнаграждение в размер на 118,55лв., т.к. в
уговорения между страните ГПР не е включено възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги. Счита, че неправилно е направено прихващане на всички платени суми по ДПК от
дължимата главница. Позовава се, че съгласно чл.26 ЗЗД, нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. Излага, че поради действителността на всички договорни клаузи
и на целия ДПК, следва да бъде установено съществуването на ищцовото вземане изцяло за
главница и договорно възнаграждение. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което
да отмени обжалваното такова в обжалваните му части, вместо което постанови друго, с
което установи съществуването на парично вземане в полза на **** срещу длъжника Й. Д.
Й. относно главница над присъдената сума в размер на 815лв. до претендираната в размер
на 900,00лв., ведно със законната лихва, и относно претендираното договорно
възнаграждение в размер на 118,55лв.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Й. Д. Й. – ответник по делото.
В СЗ въззивникът **** със седалище гр.С., редовно призован, не изпраща
представител. С писмена молба от 08.06.2021г., чрез ЮК Р. И., поддържа въззивната жалба и
моли да бъде уважена. Претендира направените по делото съдебни разноски за въззивното
производство, съгласно представен списък по чл.80 ГПК, в т.ч. ЮК възнаграждение.
В СЗ въззиваемата страна Й. Д. Й., редовно призован, не се явява, не се представлява
и не взема становище по въззивната жалба. Не е сезирал съда с претенция за съдебни
разноски.
Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите
от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд
констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо –
в обжалваната му част.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК, в предметните
предели, очертани с въззивната жалба, съдът счита, че подадената въззивна жалба,
разгледана по същество, е неоснователна, а постановеното съдебно решение в обжалваната
му част е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Фактическата обстановка по делото е правилно изяснена от първоинстанционният
съд, която въззивният съд възприема, поради което не намира за необходимо да я
възпроизвежда повторно, като препраща своята към установената такава от районният съд.
Във въззивното производство не са събирани доказателства, които да я променят.
Въз основа на правилно установената по делото фактическа обстановка,
първоинстанционният съд е достигнал до правилни и законосъобразни правни изводи за
2
процесуална допустимост и частична неоснователност на предявеният по реда на чл.422 ал.1
вр. чл.415 ал.4 ГПК иск по чл.9 ЗПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за главница по ДПК
№30035689987 в частта за разликата над присъденият размер от 815лв. до пълният предявен
размер от 900лв. и изцяло неоснователност и недоказаност на предявеният по реда на чл.422
ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК иск по чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за договорно възнаграждение в размер
на 118,55 за периода от 15.04.2019г. до 29.07.2019г. по ДПК№30035689987/14.03.2019г.,
които въззивният съд споделя изцяло и към които препраща на основание чл.272 от ГПК.
В допълнение и по оплакванията във въззивната жалба въззивният съд излага
следното:
Предмет на разглеждане пред РС – Велико Търново са били предявени от **** гр.С.
против Й. Д. Й. по реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК в условията на първоначално
обективно кумулативно съединяване иск по чл.9 ЗПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за главница
по ДПК №30035689987/14.03.2019г. в размер на 900лв., иск по чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за
договорно възнаграждение в размер на 118,55лв., дължимо по ДПК за периода от
15.04.2019г. до 29.07.2019г. – датата на предсрочната изискуемост и иск по чл.86 ал.1 от ЗЗД
за законна лихва в размер на 132,53лв. за периода от 29.07.2019г. – датата на предсрочна
изискуемост до 12.03.2020г., ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда –
15.07.2020г. до окончателното изплащане.
Първоинстанционното решение в необжалваните му части – уважителна част за
главница по ДПК в размер на 815лв. и частта, с която са отхвърлени изцяло
установителните искове за обезщетение за забава в размер на 132,53лв. и за сумата от
1072,24лв. за възнаграждение за пакет от допълнителни услуги по ДПК с
№30035689987/14.03.2019г., е влязло в законна сила.
Безспорно по делото е установено възникването на облигационно правоотношение
между страните от сключен между тях процесен ДПК Профи кредит Стандарт
№30035689987/14.03.2019г., спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Установено е и че ищецът е изправна по ДПК страна –
заемодател, изпълнила задължението си да предостави в заем на ответника –
заемополучател заемната сума в размер на 900лв., преведена му с преводно нареждане за
кредитен превод от 14.03.2019г.
Основателността на предявеният по реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК иск по
чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за договорно възнаграждение по ДПК в размер на 118,55лв. е
предпоставена от произнасяне по въпроса относно действителността на процесния ДПК.
В процесният случай клиентът – ответник в процеса е избрал и закупил пакет от
допълнителни услуги, като между страните е сключено Споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги по смисъла на чл.15 от ОУ към ДПК, за който от клиента е
дължимо възнаграждение от 1113,84лв. Действително, законът в разпоредбата на чл.10а ал.1
от ЗПК визира възможността кредиторът да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В процесният случай
обаче включените в избраният и закупен от ответника – потребител пакет допълнителни
услуги по своята същност представляват действия, обслужващи усвояването /приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит/ и управлението на кредита /отлагане
на вноски; намаляване на погасителни вноски; промяна на дата на падеж; улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства/, и не съставляват
допълнителни услуги по смисъла на чл.10а ал.1 от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които
нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по ДПК, т.е. по
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна
лихва на падежа. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
/ГПР/ изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1 т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по
3
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, и по – специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В процесният случай с пакета от допълнителни услуги, които по естеството си не
съставляват „допълнителни услуги“ по смисъла на чл.10а ал.1 ЗПК, се въвеждат
допълнителни разходи по кредита, пряко свързани с процесния ДПК, които са част от общия
разход по кредита за потребителя, съобразно §1 т.1 от ДР на ЗПК, и следва да се включат в
ГПР и в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно ГПР
реално надхвърля уговорения в ДПК от 45,07%. Доколкото по естеството си включените в
избрания пакет от допълнителни услуги не съставляват „допълнителни услуги“ по смисъла
на чл.10а ал.1 ЗПК, то в случая не се касае до „разходи за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит“, поради което е неоснователно възражението на въззивника, че
разходите за пакета от допълнителни услуги, доколкото изборът и закупуването на пакет от
допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на потребителски кредит
или за получаването му при предлаганите условия, не представляват част от общите разходи
по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР.
Съгласно новелата на чл.19 ал.4 ЗПК /нова – ДВ, бр.35 от 2014г., в сила от
23.07.2014г./, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на
РБългария. Процесният ДПК е сключен след влизане в сила на новелата на чл.19 ал.4 ЗПК,
която намира приложение спрямо същия. С въведените с пакета от допълнителни услуги
допълнителни разходи, пряко свързани с ДПК, като част от общия разход по кредита за
потребителя, съответно от ГПР, последният реално надхвърля уговорения в ДПК от 45,07%
и размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната
лихва – 50%, определен в чл.19 ал.4 от ЗПК, поради което и клаузата за ГПР в процесния
ДПК, надвишаваща максималния праг на ГПР, определен в чл.19 ал.4 ЗПК, се счита за
нищожна на основание чл.19 ал.5 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за
пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК, т.к. то не
съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл.19 ал.4 ЗПК. Задължителен реквизит и
условие за действителност на ДПК, съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, е ДПК да съдържа ГПР
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение №1 начин. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато
не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая, с оглед нищожността на
клаузата за ГПР от процесния ДПК на основание чл.19 ал.5 ЗПК, процесния договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради неспазване
изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, предвид което и на основание чл.23 от ЗПК
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
Доколкото процесният ДПК е обявен за недействителен, на основание чл.23 ЗПК,
потребителят не дължи лихва, предвид което предявеният по реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415
ал.4 ГПК иск по чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за договорно възнаграждение /договорна,
възнаградителна лихва/ в размер на 118,55лв., дължимо по ДПК за периода от 15.04.2019г.
до 29.07.2019г. – твърдяна дата на предсрочната изискуемост, се явява неоснователен и
недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло, а обжалваното първоинстанционно
решение в тази му част потвърдено, като правилно и законосъобразно. С оглед основанието
за отхвърляне на установителния иск за договорна лихва /чл.23 ЗПК/ е безпредметно
обсъждане действителността на клаузата от ДПК за уговорен фиксиран лихвен процент от
4
38,30%, в т.ч. съответства ли на добрите нрави, като само за пълнота съдът излага, че е
уговорен под максималния праг по чл.19 ал.4 от ЗПК.
Установи се, че ищецът – заемодател е изправна по ДПК страна. Процесният ДПК е
сключен на 14.03.2019г. за срок от 24 месеца, като крайният падеж по ДПК – 15.03.2021г. е
настъпил преди датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция,
поради което отпуснатата заемна сума от 900лв. подлежи на връщане от ответника –
заемополучател на ищеца – заемодател. Независимо, че крайният падеж по ДПК е настъпил,
само за пълнота, с оглед ищцовите твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда, считано от 29.07.2019г. съдът
излага, че волеизявлението на кредитора по чл.12.3.1 от ОУ, неразделна част от ДПК,
обективирано в уведомително писмо от 22.06.2020г. е непотърсено от длъжника, поради
което предсрочната изискуемост на кредита на наведеното основание по чл.12.3.1 от ОУ е
настъпила с връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост, ведно с
ИМ, по реда на чл.131 ал.1 ГПК на 23.10.2020г. и кредитът подлежи на връщане от
заемателя.
Налице е признание на неизгодния за ищеца факт, че платената сума от длъжника –
заемател по процесния ДПК възлиза на сума в размер на 85лв. Противно на възраженията на
въззивника, правилно първоинстанционният съд е прихванал доброволно платеното от
длъжника от дълга за главница от 900лв., предвид недължимостта от потребителя, съгласно
чл.23 ЗПК, на лихва или други разходи по кредита /в т.ч. и такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането, съгласно уговореното в чл.17.4 от ОУ към ДПК/, от които да бъде
прихванато, съобразно последователността за погасяване, предвидена в т.6.4. б.“б“ от ОУ,
неразделна част от ДПК. Предвид признатата от съда нищожност на клаузите от
споразумението за предоставяне на пакет за допълнителни услуги по необжалваното в тази
му част първоинстанционно решение относно иска по чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 1072,24лв. – възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, не е
налице действителен дълг за вноска по закупена допълнителна услуга/и от 41,60лв, който да
е погасен с платеното от длъжника, съгласно ищцовите твърдения.
Следователно, след отчитане на извършеното от длъжника плащане по ДПК на
сумата от 85лв., с която е намален дълга на ответника за главница по ДПК, предявеният по
реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК иск по чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за главница по ДПК се
явява основателен и доказан в размер на разликата между дължимо и платено /900лв. – 85лв.
= 815лв./, а именно в размер на сумата от 815лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда –
15.07.2020г. до окончателното изплащане, респ. е неоснователен и недоказан за разликата
над 815лв. до пълния предявен размер от 900лв., ведно със законната лихва върху
отхвърлената главница, и като такъв следва да бъде частично отхвърлен, предвид което
обжалваното решение в частта, с която е частично отхвърлен като неоснователен
установителния иск за главница по ДПК в частта за разликата от 815лв. до 900лв. следва да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Поради съвпадение във фактическите и правни изводи на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
Изходът по въззивната жалба обуславя неоснователност на претенцията на
въззивника за присъждане на направените във въззивното производство съдебни разноски,
която следва да бъде отхвърлена.
Въззиваемата страна не е претендирала съдебни разноски за въззивното
производство, поради което въззивният съд не дължи произнасяне.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, Великотърновският
окръжен съд,
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №124/27.01.2021г., постановено по Гр.д.№2324/2020г. по
описа на РС – Велико Търново, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която е отхвърлен частично
като неоснователен предявеният от **** със седалище гр.С., с ЕИК ****, против Й. Д. Й. от
с. К., с ЕГН **********, по реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК иск по чл.9 ЗПК вр.
чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за главница по ДПК №30035689987/14.03.2019г. в частта за разликата
над присъденият размер от 815лв. до пълният предявен размер от 900лв. и изцяло като
неоснователен предявеният по реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК иск по чл.79 ал.1 пр.1
от ЗЗД за договорна лихва в размер на 118,55лв. за периода от 15.04.2019г. до 29.07.2019г.
по ДПК№30035689987/14.03.2019г.
На основание чл.280 ал.3 т.1 пр.1 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6