Р Е Ш Е Н И Е
№115
гр. Пловдив, 20 януари 2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХІІІ-ти състав, в открито заседание на тринадесети
януари, две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКО
БЕКИРОВ,
ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР
ВЪЛЧЕВ,
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ,
при
секретаря Недялка Петкова и с участието на прокурора Росен Каменов, като разгледа
докладваното от съдия Н. Бекиров касационно административно дело №3241 по описа
на съда за 2021г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с 285,
ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Главна дирекция
“Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), представлявана от юрисконсулт Трифон
Чолаков- пълномощник, обжалва Решение №1735 от 23.09.2021г. по административно
дело №2431 по описа на Административен съд- Пловдив за 2020г., XXIX-ти състав, в частта му,
с която ГДИН е осъдена да заплати на Р.И.С., ЕГН **********, сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди в рамките на задържането му в Затвора
Пловдив за периода от 19.08.2020г. до 09.09.2020г. включително, в резултат от нарушение
по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се в давани оценки от служители на администрацията
на Затвора Пловдив на предявени от него искания за предоставяне на медицинска
помощ, че е симулант.
Претендира се постановяване на решение, с което да бъде отменена оспорената
част от Решение
№1735 от 23.09.2021г., поради неправилност и необоснованост.
Ответникът по делото- Р.И.С.-
не се явява, не се представлява и не изразява становище по жалбата. Чрез
адвокат А.К.- пълномощник, е представен отговор по касационната жалба с Вх.№22902
от 16.12.2021г., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата.
Окръжна
прокуратура- Пловдив, чрез прокурор Росен Каменов, изразява становище за основателност
на касационната жалба.
Касационният съд, като
извърши преглед на обжалваното съдебно решение, във връзка с касационните
основания по чл.209 от АПК, констатира следното:
Касационната жалба е
подадена в предвидения законен срок и от страна по първоинстанционното
производство, за която оспорената част на решението е неблагоприятна, поради
което се явява допустима.
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Производството по дело №3241/2020г.
е образувано по искова молба на Р.И.С., уточнена допълнително с молби от адвокат А.К.- процесуален представител на ищеца С.,
за осъждане на ГДИН да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, причинени
му по време на задържането за изпълнение на наказание “лишаване от свобода“ в
Затвора Пловдив, с посочени три отделни основания на трите отделни искови претенции
– нечовешки условия на изтърпяване на наказанието, свързани с лоши битови
условия в Затвора Пловдив; неоказване на медицинска помощ и обслужване; умишлен
психически тормоз, гавра със здравословните му проблеми, изразили се в словесни
изрази на служителите на ответника, целящи уронване на човешкото достойнство на
ищеца и унижаване на личността му.
С влязло в сила протоколно определение от 05.03.2020г.,
на основание чл.126, ал.1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с
чл.144 от АПК, производството е частично прекратено по отношение на предявените
от С. искове за неимуществени вреди против ГДИН, произтичащи от първите две
основания - лоши битови условия в Затвора Пловдив и неоказване на медицинска
помощ и обслужване, предвид наличието на по-рано образувано производство със
същия предмет и страни по административно дело №2292/2020г. на Административен
съд Пловдив. Съответно, предмет на производството по дело №2431/2020г. е единствено
исковата претенция на С. против ГДИН за заплащане на обезщетение от 6 000,00
(шест хиляди) лева за причинени неимуществени вреди, причинени му в периода от
19.08.2020г. до 09.09.2020г. при престоя му в Затвора Пловдив, съставляващи
умишлен психически тормоз, гавра и уронване на човешкото му достойнство, в
резултат на получавани отговори от служителите в Затвора Пловдив на предявявани
от него искания за предоставяне на медицинска помощ, дезинфектант, достъп до
топла вода, сапун, че е симулант и лигльо, че трябва да свикне и да спре с
претенциите и мрънканията си, както и в избягване на продължителни разговори с
ищеца, когато същият е изразявал оплаквания, болки и нужди, а така също и
безразлично отнасяне на служителите на Затвора Пловдив към нуждите му от медицинска
помощ, без да се вземе отношение по тях. Твърди се, че посочените действия и
отношение на служителите на Затвора Пловдив са довели до унижение на личността
и достойнството на ищеца, както и че се повтаряли всеки ден, поне по веднъж в
рамките на исковия период от 19.08.2020г. до 09.09.2020г.
Въз основа на обстоен и
задълбочен анализ на приетите по делото доказателства, първоинстанционният съд
приема за установено, че д-р Р.Г.Д.-К., работеща като лекар в Затвора Пловдив, в
периода 19.08.2020г. – 09.09.2020г., респективно служител на ГДИН, е заявила по
отношение на С., че е симулант. Прието е за установено, че д-р Д.-К. е изразявала отношение спрямо С., а именно, давала е
да се разбере, че определя някои негови оплаквания от здравословен характер
като несъществени или неистински, което е правено в негово присъствие.
На д-р Д.-К.
е добре известно обстоятелството, че Р.С. действително страда от хронични и
сериозни множество заболявания, както и че често има влошавания, свързани и с
констатирано от лекаря завишено кръвно налягане, поради което същата, независимо
от това какво е констатирала, по повод истинността на някои от оплакванията на С.,
е следвало да се въздържа от коментари, които биха били по характера си такива,
които могат да засегнат личността на пациента (С.).
Поведението
на лекаря в Затвора Пловдив, подробно анализирано от първоинстанционния съд,
свързано с излагане на оценки относно това, че пациентът С. е симулант, дори изложените
оценки да са били правилни от медицинска гледна точка, е неприемливо, особено
като се има предвид, че се касае до пациент, който е поставен в
по-неблагоприятни условия, предвид задържането му за изтърпяване на наказания
“лишаване от свобода“ в затвор, отколкото човек на свобода.
Прието
е за установено, че действията на лекаря в Затвора Пловдив, като част от
затворническата администрация, изразяващи се в определяне на Р.С. като симулант,
посредством изказвания с подобно съдържание и независимо от това дали оплакванията
му са били реални, или не, по естеството си са действия, които биха могли да
доведат до накърняване на човешкото достойнство на лишения от свобода С..
Според
направеното определяне на посочените от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в практиката му по редица дела, съществува
силна връзка между понятията за “унизително отнасяне“ и зачитане на “достойнството“
(Bouyid v. Belgium [GC], 2015, § 90). Така, когато третирането принизява или
унижава определено лице, показвайки липса на уважение, или отнема от
неговото/нейното човешко достойнство, или предизвиква чувство на страх,
терзание или малоценност, способни да разрушат моралната и физическата
съпротива на индивида, то може да се характеризира като унизително и попада в
обхвата на забраната по член 3 (Muršić v. Croatia [GC], 2016, § 98;
Ananyev and Others v. Russia, 2012, § 140; Varga and Others v. Hungary, 2015,
§70).
Съответно,
първоинстанционният съд приема за установено, предвид факта, че у ищеца С. са установени
множество заболявания, включително и хронични, които неминуемо водят до
физически и психически дискомфорт, и това е било добре известно на лекаря в затвора,
който лекар през процесния период, видно от медицинския журнал, и сам е
констатирал завишено кръвно налягане и е предоставял медикаменти на ищеца С.,
определянето му като лице, което прави фалшиви оплаквания от здравословен
характер, е действие, противно на изискването за толерантно отношение и
вежливост към пациента, и действително води до засягане на неговото
достойнство, тъй като показва липса на уважение. Подобно отношение, дори и
провокирано, по никакъв начин не способства за подобряване общуването между
лекар и пациент, лишен от свобода, а води до повишаване на психологическото
напрежение в общуването им.
От страна на
първоинстанционния съд е съобразено и разрешението на ЕСПЧ, обективирано в
решение по делото Öcalan v. Turkey [GC], 2005, §§ 192-196, където изрично се
посочва, че липсата на каквато и да е конструктивна връзка лекар – пациент,
когато последният е лишен от свобода, е едно от обстоятелствата, които заедно с
други такива, се преценя като водещо до нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните
свободи (КЗПЧОС, известна също и като Европейска конвенция за правата на човека
(ЕКПЧ)).
Пак според ЕСПЧ, медицинското
лечение, предоставяно в затворите, трябва да е подходящо, т.е. на ниво,
сравнимо с това, което държавните органи са се ангажирали да предоставят на
населението като цяло. Разбира се, това не означава, че на всеки задържан
трябва да се гарантира същото ниво на медицинско лечение, което се предлага в
най-добрите здравни заведения извън затворническите заведения.
Вярно е, че качеството
на медицинското обслужване, предоставено на С., в чисто медицинския му аспект,
не е предмет на делото (дело №2431/2020г.), но като част от същото, следва да
се има предвид установеното задължение от разпоредбата на чл.5, ал.1 от Наредба
№2 от 22.03.2010г. за условията и реда за медицинското
обслужване в местата за лишаване от свобода (Наредба №2/22.03.2010г.),
според която норма, при осъществяване на медицинското обслужване в местата за
лишаване от свобода се спазват правата на пациента и Кодексът на професионалната етика.
В
заключение, първоинстанционният съд приема за установено наличието на нарушение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, предвид установените
по делото обстоятелства, които са от характер да уронят човешкото достойнство и
да породят чувства на малоценност, страх или незащитеност, именно понеже са
свързани и със здравето на хронично болен лишен от свобода, поради което осъжда
ГДИН да заплати на Р.С. сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Първоинстанционният съд
правилно възприема фактическата обстановка по делото и на базата на верните
фактически констатации прилага закона правилно, като осъжда ГДИН да заплати на Р.С.
обезщетение в посочения вече размер от 150,00 лева.
Подробно изложените
съображения, мотивирали решението на първоинстанционния съд, се споделят напълно
от настоящия състав на съда, поради което повторното им излагане не е
необходимо. Още повече, че с нормата на чл.221, ал.2, пр.2 от АПК е предвидена
възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд.
Освен
това, настоящият състав на съда намира, че размерът на присъденото на Р.С. обезщетение
в размер от 150,00 лв., е справедливо определен, съгласно чл.52 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД), при правилно и законосъобразно отчитане на
степента и характера на причинените му вреди.
Предвид гореизложеното,
настоящият състав не констатира наличието на касационно основание, поради което
касационната
жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.
По
делото няма направени искания за присъждане на разноски, поради което такива не
следва да се присъждат на страните.
Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 от АПК,
съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1735
от 23.09.2021г. по административно дело №2431 по описа на Административен съд-
Пловдив за 2020г., ХХIХ-ти състав, в частта му, с която Главна дирекция
“Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на Р.И.С., ЕГН **********,
сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в рамките на
задържането му в Затвора Пловдив за периода от 19.08.2020г. до 09.09.2020г.
включително, в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се в давани
оценки от служители на администрацията на Затвора Пловдив на предявени от него
искания за предоставяне на медицинска помощ, че е симулант.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:…………….
ЧЛЕНОВЕ: 1………………
2………………