Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 04.12.2019
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Мария Станчева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 510 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.268 от ДОПК.
Образувано е по жалба на К.Г.Й. *** против решение
№ 146/05.06.2019 г. на М. К. - директор на ТД на НАП – Варна, с което е
оставена без уважение жалбата му срещу разпореждане с изх. №
С190018-137-0003204/04.04.2019 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция
„Събиране“ при ТД на НАП Варна. С посоченото разпореждане е отхвърлено искането
на жалбоподателя за прекратяване на изпълнително дело № 18120011179/2012 г. по
описа на ТД на НАП - Варна поради погасяване по давност на публичните вземания,
за принудителното събиране на които било образувано то: разноски и държавни
такси по изпълнителен лист от 30.08.2012 г., издаден по НОХД № 1347/2012 г. по
описа на Районен съд – Русе в общ размер на 3261,68 лева и лихва върху тях в
общ размер на 2186,76 лева. Иска се отмяната на оспореното решение и потвърденото
с него разпореждане на публичния изпълнител.
Ответникът по
жалбата – директорът на ТД на НАП – Варна не изпраща представител и не взема
становище по нея.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат
от него, в преклузивния срок, след изчерпване на възможността за обжалване по
административен ред и при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.
Оспореното решение е
издадено от оправомощен за това орган - териториалният
директор на ТД на НАП - Варна, в пределите на неговата компетентност по
чл.267, ал.2, т.5 от ДОПК, в предвидената от закона писмена форма, със съдържание,
което отговаря на изискванията за излагане на фактическите и правни
основания за издаване на акта и при спазване на административнопроизводствените
правила. При неговото издаване материалният закон е приложен
правилно.
За да отхвърли
жалбата, директорът на ТД на НАП – Варна е приел, че давността била спряна, на
основание чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК, с налагането на запор върху собствения на
жалбоподателя лек автомобил „*****“ с рег. № ****, който запор бил наложен с
постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № 11179-000006/13.11.2012 г. на публичния изпълнител, а същевременно не
била изтекла абсолютната 10-годишна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК.
Следва да се
отбележи, че за да бъде спрян давностният срок на основание чл.172, ал.1, т.5
от ДОПК не е достатъчно само да бъде издадено постановление за налагане на
обезпечителни мерки съгласно чл.200 от ДОПК, а следва обезпечителните мерки да
са действително наложени като моментът на налагането на обезпечителната мярка зависи
от нейния вид (в този смисъл вж. решение № 3953 от 27.03.2018 г. на ВАС по адм.
д. № 10691/2017 г., I о.). Това изискване в случая е спазено.
Според чл.201,
ал.3 от ДОПК, когато запорът се налага върху моторно превозно средство,
съобщение за наложения запор се изпраща до органите на Министерството на
вътрешните работи. Не се допуска промяна на регистрацията преди вдигането на
запора. Това правило е доразвито в чл.143, ал.13 от ЗДвП, където е предвидено,
че промяна в регистрацията на превозни средства с наложен запор или друго
законово ограничение се извършва след отмяна или писмено разрешение на органа,
постановил обезпечението, или на друг компетентен орган.
От изисканите от
сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Русе писмени доказателства се установява,
че публичният изпълнител е изпратил запорно съобщение с изх. №
11179-000007/13.11.2012 г. като същото е получено и заведено в сектор Пътна
полиция“ при ОД на МВР-Русе с вх. № ПП-34197/ 22.11.2012 г. като на същата дата
посоченото ограничение е регистрирано в АИС „КАТ - регистрация на ППС и
собствениците им“. Следва да се приеме, че с това действие и съгласно чл.172,
ал.1, т.5 от ДОПК запорът върху собственото на жалбоподателя МПС е бил надлежно
наложен, като от тази дата – 22.11.2012 г. е спряло течението на погасителната
давност по отношение на публичните вземания, предмет на ИД № 18120011179/2012
г. по описа на ТД на НАП – Варна. По делото липсват данни така наложената
обезпечителна мярка да е била отменяна или да е била вдигната. По тази причина
съдът намира, че петгодишният давностен срок по чл.171, ал.1 от ДОПК, който
тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, т.е. от 01.01.2013 г. не е изтекъл, доколкото
същият е бил спрян още преди поставяне на неговото начало. Не е изтекла и абсолютната 10-годишна давност,
която започва да тече от същия момент.
Този извод не се
променя предвид допуснатите процесуални нарушения при връчването на самото
постановление за налагане на обезпечителни мерки, доколкото няма данни то да е
било обжалвано и да е било отменено по реда на чл.197 от ДОПК или пък
обезпечението да е било отменено впоследствие по реда на чл.208 от ДОПК. Видно
от материалите по преписката и изпратеното писмо с изх. №
С190018-178-0031584/10.10.2019 г. от публичния изпълнител, това постановление е
било изпратено на жалбоподателя на постоянния му адрес по пощата с писмо с
обратна разписка. На обратната разписка е отбелязано, че последният е търсен на
15.01.2013 г. и на 21.01.2013 г., но не е бил намерен като пратката е върната
като непотърсена.
Разпоредбите на
чл.28, ал.1, т.1 и чл.29, ал.3 вр.чл.33 от ДОПК допускат връчването на актовете
на публичния изпълнител на физически лица да става чрез изпращането им по
техния постоянен адрес чрез лицензиран пощенски оператор с писмо с обратна
разписка, в която се вписва извършеното действие. Законът обаче не урежда
фингираното връчване по пощата на съобщението, ако пратката не бъде потърсена
от получателя в срока по чл.5, ал.3 от Общите правила за условията за доставяне
на пощенските пратки и пощенските колети, приети от Комисията за регулиране на
съобщенията на основание чл.36, ал.2 от ЗПУ. Напротив, според чл.30, ал.3 от ДОПК съобщението, изпратено по пощата с обратна разписка, се смята за връчено
на датата, на която обратната разписка е подписана от някое от лицата по чл.29,
ал.6, 7 и 8, т.е. законът държи на реалното връчване на пощенската пратка, с което
съобщението е изпратено, било на адресата, било на негов представител или пълномощник,
пълнолетен член на домакинството му, както и на пълнолетно лице, което има
същия постоянен адрес, ако се съгласи да го приеме със задължението да го
предаде, или пък по месторабота – лично или чрез лицето, определено да приема
съобщенията на работодателя, ако се съгласи да го приеме със задължение да го
предаде.
От отговора на
публичния изпълнител се установява, че същият не е правил опити да установява
местоработата на длъжника и да му връчва постановлението за налагане на
обезпечителни мерки там. Нещо повече, ако беше проявил дължимата грижа и
съобразил данните в самия изпълнителен лист, по който е образувано
изпълнителното дело, в който е посочено, че дължимите по него суми съставляват
държавни такси и разноски по наказателно дело от общ характер, публичният
изпълнител би могъл обосновано да предположи, че жалбоподателят може евентуално
да е задържан или осъден на наказание „лишаване от свобода“, при което да
поиска справка от Районна прокуратура – Русе за това дали същият се намира в
следствените арести или местата за лишаване от свобода в страната, в какъвто
смисъл е и твърдението на жалбоподателя (същият постъпил в затвора за
изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ през 2011 г.). В последния
случай постановлението за налагане на обезпечителни мерки следваше да бъде
връчено по реда на чл.31, ал.1 вр.чл.33 от ДОПК, а именно чрез администрацията
на съответния арест или място за лишаване от свобода. Накрая, ако беше изчерпал
горните способи за неговото връчване и беше достигнал до извода, че
постановлението следва да бъде връчено чрез прилагането му по изпълнителното
дело, то публичният изпълнител следваше да приложи реда по чл.32 от ДОПК, за
което по делото също липсват данни да е сторено.
Както обаче беше
посочено по-горе, посочените нарушения при връчване на постановлението за налагане
на обезпечителни мерки биха имали значение в случай на осъществяван контрол по
реда на чл.197 от ДОПК или чл.208 от ДОПК. За целите на настоящото производство
е достатъчно, че наложеният запор върху собственото на жалбоподателя МПС е
надлежно съобщен на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, с което
действие петгодишната давност е спряна, на основание чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК.
Без значение за спирането на давността е обстоятелството къде понастоящем се
намира автомобилът и дали той евентуално е погинал.
Ответникът по
жалбата не е бил представляван от юрисконсулт в производството по делото и не е
поискал присъждането на деловодни разноски, поради което такива не му се
следват.
Така мотивиран и
на основание чл.172, ал.2 от АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на К.Г.Й., с ЕГН **********,***,
срещу решение № 146/05.06.2019 г. на М. К. - директор на ТД на НАП – Варна, с
което е оставена без уважение жалбата му срещу разпореждане с изх. №
С190018-137-0003204/04.04.2019 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция
„Събиране“ при ТД на НАП Варна.
Решението не подлежи
на обжалване.
СЪДИЯ: