№ 2207
гр. Варна, 19.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 49 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Димитър Димитров
при участието на секретаря М. Д. Узунова
като разгледа докладваното от Димитър Димитров Гражданско дело №
20213110116341 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба от „****“
ЕООД, с ЕИК **** и седалище и адрес на управление гр. София, район ****,
бул. „****“ № 81В срещу Р. В. С., с ЕГН ********** и адрес гр.Варна, бул.
„****“ № 75, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове
за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество следните вземания, за които е издадена Заповед за
изпълнение № 4053/10.08.2021г. по ч.гр.д. №11555/2021г. по описа на ВРС:
-сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, представляваща главница по
договор за кредит № **** от 23.08.2018 г., сключен между длъжника и „****“
ЕАД, обезпечен чрез договор за поръчителство от 23.08.2018 г., сключен
между „****“ ЕООД и длъжника, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 09.08.2021 г., до окончателното
изплащане на задължението;
-сумата от 1453.92 лв. /хиляда четиристотин петдесет и три лева и
деветдесет и две стотинки/, представляваща договорна възнаградителна лихва
по кредита, начислена за периода от 30.09.2018 г. до 31.08.2020 г.;
-сумата от 633.04 лв. /шестстотин тридесет и три лева и четири
стотинки/, представляваща законна лихва за забава по договора за кредит,
1
начислена за периода от 30.09.2018 г. до 23.02.2021 г., в който не е включен
периодът 13.03.2020 г. – 13.07.2020 г.
-и искове с правно основание чл.415, ал.1, т.3 ГПК за осъждане
ответникът да заплати на ищцовото дружество сумата от 3263.76 лв. /три
хиляди двеста шестдесет и три лева и седемдесет и шест стотинки/,
представляваща възнаграждение по договора за поръчителство от 23.08.2018
г.;
-както и сумата от 463.88 лв. /четиристотин шестдесет и три лева и
осемдесет и осем стотинки/, представляваща законна лихва за забава върху
възнаграждението за предоставяне на поръчителство, начислена за периода от
23.02.2021 г. до 02.03.2021 г.
В исковата молба се твърди, че на 23.08.2018г. между „**** и Р. В. С. е
сключен договор за кредит № ****, по силата на който ответникът получил
сума в размер на 3000 лева, която се съгласил да върне на 24 на брой вноски
по 185.58 лева всяка в срок до 31.08.2020г. Уговорен бил фиксиран лихвен
процент в размер на 41.24 %, както и годишен процент на разходите в размер
на 50 %. Договорът за потребителски кредит бил сключен при спазване на
изискванията на Закона за потребителския кредит, Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги, Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние и приложимото законодателство. На
23.08.2018г. ответникът получил по подаден от него при сключване на
договор за задължение с идентификатор **** електронен адрес следните
документи: общи условия 2 за предоставяне на кредити, договор за
потребителски кредит № ****, приложение 1 към договор за потребителски
кредит ****/23.08.2018г., ведно със стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити. Длъжникът не
изпълнил в срок задължението си по договора за кредит до изтичане на
крайния срок за погасяване на кредита.
Твърди се, че Договорът за кредит бил обезпечен с договор за
предоставяне на поръчителство, сключен на 23.08.2018г. между Р. В. С. и
„****“ ЕООД, по който ответникът дължал възнаграждение в размер на
3263.76 лева. С изпадането си в забава ответникът дължал и обезщетение в
размер на законната лихва върху всяка забавена погасителна вноска. „****“
ЕАД поканило „****“ ЕООД да плати всички изискуеми задължения на Р. В.
2
С. на 18.02.2021г, за което обстоятелство било изпратено уведомление до
длъжника на същата дата. На 23.02.2021г. „****“ ЕООД погасило дължимите
от ответника суми, както следва: 3000 лева главница, 1453.92 лева договорна
лихва за периода от 30.09.2018г. до 31.08.2020г. и 633.04 лева обезщетение за
забава в размер на законната лихва. На същата дата „****“ ЕООД уведомило
по електронна поща длъжника за извършеното плащане, както и за
задължението му да заплати уговореното възнаграждение по Договора за
предоставяне на поръчителство в размер на 3263.76 лева, ведно с обезщетение
за забава върху това възнаграждение в размер на 463.88 лева.
Твърди се, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 02.03.2021г. „**** и „****“ ЕООД, като цеденти прехвърлили своите
вземания към длъжника по процесния договор за кредит на ищцовото
дружество. Ответникът бил уведомен за цесията на посочената от него в
договора електронна поща с имейл от 30.03.2021г.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, който
оспорва исковите претенции като недопустими, а в условията на евентуалност
неоснователни. В исковата молба и в заповедното производство ищецът
твърдял, че към датата на договора за цесия – 02.03.2021г. всички вземания на
„**** от Р. В. С. са били вече погасени чрез плащане от „****“ ЕООД. След
като вземанията са били вече погасени, то ищцовото дружество не би могло
да придобие от „**** такива вземания с договор за цесия. Дори само на това
основание предявения иск за същите вземания бил недопустим, тъй като за
ищеца липсвал правен интерес да ги претендира в настоящето производство.
Ответникът оспорва договора за цесия от 02.03.2021г. като нищожен и не
проявяващ правно действие спрямо него по следните съображения: Към
момента на сключване на договора цедентът не е имал вземане, което да
цедира и 3 договорът за цесия на несъществуващо вземане бил с невъзможен
предмет; Договорите за кредит и за предоставяне на поръчителство от
23.08.2018г. били нищожни, „**** и „****“ ЕООД не можели да черпят права
по тези нищожни договори сключени с ответника и за тях не са възниквали
вземания, които да цедират на ищеца. Договорът за предоставяне на
поръчителство от 23.08.2018г. бил сключен в нарушение на императивните
норми на ЗПК и ЗЗП и недействителен по отношение на длъжника, който не
дължал плащане по него. След като този договор бил изначално нищожен и не
проявил правно действие, то към 02.03.2021г. „****“ ЕООД не е имало
3
изобщо вземане по този договор и няма как несъществуващо вземане да бъде
цедирано на ищеца с договор за цесия от 02.03.2021г. Видно от представения
по делото стандартен европейски формуляр към договора за кредит от
23.08.2018г., при предоставяне на преддоговорната информация на
кредитоискателя /ответник по настощото дело/ никъде не било посочено
задължението му да заплаща такса „гарант“, както и нейния размер. Такъв не
е посочен и в Договора за кредит, въпреки че както в стандартния европейски
формуляр, така и в договора, било посочено изискване за предоставяне на
обезпечение чрез договор за предоставяне на поръчителство подписан от
кредитоискателя или банкова гаранция. Месечният размер на такса „гарант“
била включена в „заявката“ на кредитополучателя за отпускане на кредит,
където била предвидена месечна вноска, отговаряща на сбора от лихва и
главница, съобразно погасителния план, плюс вноска гарант. С непосочването
на това плащане на „такса гарант“ като разход по кредита в стандартния
европейски формуляр, се заобикалял чл. 19 от ЗПК, тъй като съгласно пар.1.
т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони. такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.“ От своя
страна, „обща сума, дължима от потребителя“ била сборът от общия размер
на кредита и общите разходи по кредита за потребителя - пар.1, т.2 от ДР на
ЗПК. Видно е от Договора за кредит, че в него не била отразена
действителната „обща сума, дължима от потребителя“. Вярно било, че
Договорът инкорпорира в себе си „погасителен план“, но общата сума,
дължима от потребителя, следвало да бъде изрично посочена.
„Пропускането“ на „такса гарант“ се отразява на размера и на годишния
процент на разходите, защото той изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит - чл.19, ал.1 от ЗПК. 4 Несъмнено
4
заплащането от ответника на възнаграждение за поемане на поръчителство от
свързаното с кредитора дружество представлявало допълнителна услуга,
която произтича от договора за кредит, и която е задължително условие за
усвояване на кредита. При включването на таксата гарант като разход, ГПР
който бил определен в Приложение № 1 към Договора за кредит на 50%, щял
да надхвърли максимално допустимия петкратен размер на законната лихва и
това правело договора нищожен. От страна на търговеца била приложена
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т. 4 ЗЗП, като в
т. 9 от Приложение № 1 била посочена обща сума, дължима от потребителя
по кредита от 4 453,92 лв. без в нея да е включено възнаграждението, което
ответникът се задължава да плати на поръчителя и стойността му не е
прибавена при изчисляване на посочения ГПР. По този начин, макар
формално да са изпълнени изискванията на закона за съдържанието на
договора за потребителски кредит, кредиторът действал в противоречие с
принципа на добросъвестността, като не предоставил коректна информация
относно общия размер на кредита на получателя. Потребителят бил лишен от
възможността да разбере икономическите последици от сделката и да вземе
информирано решение дали да сключи договора при тези условия. Безспорно
се установявало от приложените от ищеца писмени доказателства, че на
кредитора е било известно задължението на ответника да заплаща услугата по
предоставеното поръчителство, тъй като това е определено като условие за
отпускане и усвояване на кредита. Доколкото в процесния случай в
уговорения ГПР не били включени всички действителни разходи, то било
налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
Договорът за потребителски кредит № 1**** от 23.08.2018г. бил
недействителен на осн. чл.22 ЗПК. Нищожна била и клаузата на сключения
договор за кредит, по силата на която кредитополучателят се е задължил да
заплаща възнаградителна лихва в размер на 41.24%. Съгласно чл. 9 от ЗЗД.
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. За
противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се
използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. По отношение размера на възнаградителната
лихва в съдебната практика се приемало, че максималният размер, до който
5
съглашението за плащане на такава е действително, не следва да бъде по-
голям от трикратния размер на законната лихва. (В този смисъл решение №
906/30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003г.. II г.о.. ВКС, решение № 378/
18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г.. II г. о.. ВКС. решение № 1270/
09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/ 2007г.. II г.о.. ВКС. определение № 901/
10.07.201 5 г. по гр. дело № 6295/ 2014 г.. IV г. о.. ВКС и др.). Към датата на
сключване на договора за кредит. ОЛП определен от БНБ бил в размер на
0.0% /публикувана на 27.09.2018 г. от БНБ Лихвена статистика за август 2018
г.. Съгласно Постановление № 426 на Министерския съвет от 18.12.2014 г. за
определяне 5 размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута /действащо към датата на сключване на Договора/ законната
лихва за просрочени задължения за задължения в левове се определя от
основният лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година, плюс 10 процентни пункта, т.е.
размерът на законната лихва към датата на сключване на Договора бил 10.00
%. Договорната лихва 41.24 % по сключения договор надхвърляла
трикратния размер на законната лихва - 30 % , с оглед на което, клаузите, с
които последната е уговорена били нищожни поради противоречие е добрите
нрави. Поради нищожността на съществени клаузи на Договора за кредит,
същият бил изцяло нищожен. Отправя доказателствени искания, а по
същество – отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените по
делото съдебно деловодни разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
В проведено о.с.з. ищецът не се представлява. Процесуалният му
представител депозира писмено становище, с което поддържа исковите
претенции.
Ответникът се представлява и оспорва исковите претенции.
Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства-по
отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и
нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за
установено от фактическа страна следното:
Като доказателства по делото бяха приети и приложени във вид на
заверени преписи: Договор за потребителски кредит №**** от 23.08.2018 г.,
ведно с приложимите Общи условия за предоставяне на кредити, Приложение
6
№ 1 към договора за потребителски кредит и Стандартен Европейски
Формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити
(СЕФ); Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 02.03.2021
г.,Извадка от Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия); изисканото ч.гр.д. № 11555/2021 г. по описа на ВРС, 41
състав, ведно с в.ч.гр.д. № 1023/22 г. по описа на ВОС и ч.гр.д.№ 387/22 г. по
описа на Апелативен съд гр.Варна.
Видно от приложените материали, ч. гр. д. №11555/2021 г. по описа на
ВРС, 41 състав на Районен съд Варна е било образувано по заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК със заявител "****"
ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: град София, бул.
"****" № 81В, ап. 3 и длъжник Р. В. С., за издаване на заповед за изпълнение
за следните суми: сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, представляваща
главница по договор за кредит № **** от 23.08.2018 г., сключен между
длъжника и „****“ ЕАД, обезпечен чрез договор за поръчителство от
23.08.2018 г., сключен между „****“ ЕООД и длъжника, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда– 09.08.2021 г., до
окончателното изплащане на задължението, сумата от 1453.92 лв. /хиляда
четиристотин петдесет и три лева и деветдесет и две стотинки/,
представляваща договорна възнаградителна лихва по кредита, начислена за
периода от 30.09.2018 г. до 31.08.2020 г., сумата от 633.04 лв. /шестстотин
тридесет и три лева и четири стотинки/, представляваща законна лихва за
забава по договора за кредит, начислена за периода от 30.09.2018 г. до
23.02.2021 г., в който не е включен периодът 13.03.2020 г. – 13.07.2020 г.,
както и сумата 130.59 лева разноски по делото съобразно уважената част от
заявлението, от които 101.74 лева заплатена държавна такса и 28.85 лева
юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението си, заявителят е посочил, че паричното вземане
представлява неплатени суми по Договор за потребителски кредит № **** от
23.08.2018 г., сключен между длъжника и „****“ ЕАД, обезпечен чрез
договор за поръчителство от 23.08.2018 г., сключен между „****“ ЕООД и
длъжника, вземанията по който са прехвърлени с договор за прехвърляне на
вземания (цесия) и Приложение 1 към Договора за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 02.03.2021 г. от "****" ЕООД в полза на "****" ЕООД.
Съдът е уважил заявленито частично, като е издал за претендираните суми по
7
договора за кредит с **** ЕАД Заповед № 4053/10.08.2021г. по ч.гр.д.
№11555/2021г. по описа на ВРС, вкл. и за разноските по делото в размер на
101.74 лева заплатена държавна такса и 28.85 лева юрисконсултско
възнаграждение. Отхвърлено е заявлението в частта относно претендираните
вземания по договора за поръчителство с **** ЕООД. Заповедта за
изпълнение е връчена надлежно на длъжника, който е депозирал възражение
против нея. В срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК ищецът е предявил против
ответника настоящия иск за установяване на вземанията, предмет на
заповедта.
В настоящото производство ищецът е представил договор за
потребителски кредит от разстояние № **** от 23.08.2018 г. и приложение №
1 към същия, сключен между "****" ЕАД и ответника, по който "****" АД се
е задължил да предостави на кредитополучателя потребителски кредит въз
основа на приложени към него Общия условия и заявлението от него,
представляващи цялостно и единно споразумение между страните. В
приложение № 1 към този договор от същата дата е видно, че кредитът е
потребителски, със срок на кредита - 24 месеца, брой погасителни вноски - 24.
Посочено е в договора, че падежната дата на първата погасителна вноска е
30.09.2018 г., а последната на 31.08.2020 г. Общият размер на предоставеният
кредит е 3000.00 лв., при лихвен процент по кредита - 41.24% и годишен
процент на разходите /ГПР/ - 50 %.
Към договора също така е представен стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити, съгласно чл. 5,
ал. 2 от ЗКП и Общи условия /ОУ/ за предоставяне на кредити.
Не е представено по делото заявление, изходящо от кредитоискателя,
съдържащо изявление, че желае да предостави обезпечение.
Представен е и договор за предоставяне на поръчителство от 23.08.2018
г., сключен между "****" ЕООД в качеството на поръчител и ответника в
качеството на потребител, по който поръчителят се задължава да сключи
договор за поръчителство с "****" АД, по силата на който да отговоря пред
"****"АД солидарно с потребителя за изпълнение на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и
за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по
същия договор. За поемане на тези задължения, потребителят дължи
8
възнаграждение на поръчителя, посочено в Приложение 1 към договора –
185.58 лв. на месец за периода на действие на договора за кредит. Този
договор за поръчителство е сключен от Р. В. С. с "****" ЕООД, съгласно
задължението му по договора за кредит /чл. 4, ал. 1 от договор за
потребителски кредит №**** да предостави обезпечение на кредита във вид
на банкова гаранция в срок от десет дни от подаване на заявлението или да
сключи договор за предоставяне на поръчителство с поръчител в срок до 48
часа от подаване на заявлението. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора за
предоставяне на поръчителство, поръчителят е длъжен при писмено
поискване от страна на "****" да плати всички изискуеми задължения на
потребителя, а според ал. 2 поръчителят е длъжен да уведоми потребителя по
електронната поща за постъпило от кредитора искане за плащане най – късно
в деня, следващ постъпването на искането, както и да му предостави
получената от "****" информация за общия размер на задълженията и
съответно за размера на задължението по пера. Поръчителят е длъжен да
уведоми потребителя и за извършеното от него плащане и да му представи
информация за същото.
Въз основа на този договор е сключен договор за поръчителство от
23.08.2018 г. и между "****" АД и "****" ЕООД, съгласно който поръчителят
се е задължил да отговоря пред "****" солидарно с потребителя за всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за потребителски
кредит. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство,
поръчителят е длъжен при писмено поискване от страна на "****" да плати
всички изискуеми задължения на потребителя по договора за потребителски
кредит.
Като писмени доказателства към исковата молба са представени
разпечатки от уведомления до Р. В. С. от "****" ЕООД, изпратени на
електронна поща на дата 23.02.2021 г., съгласно които "****" ЕООД
уведомява ответника, че на 23.02.2021 г. "****" е получило искане за
заплащане на "****" ЕАД на дължими просрочени суми, както и че на
23.02.2021 г. е заплатил просрочените му задължения към "****"ЕАД по
договор за потребителски кредит, а именно: главница: 3000 лева; договорна
лихва: 1453,92 лева и наказателна лихва за забава: 633,04 лева.
Съгласно договор за продажба и прехвърляния на вземания /цесия/ от
9
02.03.2021 г., сключен между "****" ЕАД, "****" ЕООД и ищеца и
приложение № 1 към него, идентифициращо вземанията, по силата на който
договор кредиторът "****" ЕООД е прехвърлило на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД вкл. и вземането, произтичащо от договор за предоставяне на
поръчителство от 23.08.2018 г., ведно с всички привилегии и обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви. Според извлечение от
Приложение № 1 към договора за цесия от същата дата процесните вземания
спрямо ответника са прехвърлени на ищеца.
С пълномощни "****" ЕООД и "****" ЕАД са упълномощили ищеца
"**** ****" ЕООД да уведомят от негово име всички длъжници по всички
вземания, които дружествата са цедирали (прехвърлили), съгласно Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 02.03.2021 г. и във
връзка с изпълнение на законовото задължение на упълномощителя по
смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
В хода на производството по искане на ищцовата страна бе допустана
съдебно-счетоводна експертиза. В заключението си вещото лице установява,
че Видно от платежно нареждане УРН 20180823029970022995/23.08.2018,
сумата 3000 лв. е преведена в полза на заемателя еднократно на 23.08.2018 г.
по банков път, по сметка на заемателя в ТБ Алианц. Платежният документ е
представен към експертизата. В платежния документ не са вписани други
основания, освен името на получателя.
По делото и на ССЕ не са представени данни за извършени от ответника
плащания за погасяване на дълга към „****", „****" ЕООД или „****".
От представените по делото документи е видно, че към датата на
договора за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „****“,
„****" и „****" на 02.03.2021 г., получени плащания по Договор за
потребителски кредит № ****/23.08.2018 г. не са отчетени при заемодателя
****.
Задълженията в погасителния план към договора са изчислени на база
анюитетни вноски - 24 броя с месечна стойност 185,58 лв, състоящи се от
главница и лихва при ГЛП 41,24 %.
Видно е, че съставеният от експертизата погасителен план с 24
анюитетни вноски план съответства на този, описан в Приложение 1 към ДПК
****/23.08.2018 г.
10
С оглед липсата на извършени от ответника плащания по договорите
потребителски кредит и за поръчителство, задълженията на С. към датата на
прехвърляне на вземанията по процесния договор - 02.03.2021 г., така както са
описани в Приложение 1 към договора (л.117 от делото) възлизат на 8 814,60
лв, формирани както следва: 3000 лв главница по Договор за потребителски
кредит № ****/23.08.2018 г., изцяло падежирала по погасителна план; 1453,92
лв договорна лихва Договор за потребителски кредит № ****/23.08.2018 г.,
изцяло падежирала по погасителна план; 633,04 лв наказателна лихва за
забава към 23.02.2021 г.; 3263,76 лв - вземане на поръчителя „****"; 463,88 -
лихва за забава към 23.02.2021 г. към поръчителя „****", ишли всичко в общ
размер от 8814,60 лв.
В представените счетоводни справки е отбелязано, че сумите са
прихванати по насрещни разчети между „****“ и „****“ като на ССЕ не са
представени първични документи и счетоводни регистри за това.
На експертизата е представено Удостоверение от 14.04.2021 г., с което
цедент 1 (****) и цедент 2 (****) удостоверяват, че са получили в цялост
уговорената покупна цена по параграф 3 от договора за цесия, сключен на
02.03,2021 г., както и че нямат претенции за получаване на суми от покупната
цена на продадените с договора за цесия вземания. Платежни документи не са
представени на ССЕ.
Възнаграждението по договора за поръчителство е в размер 3264 лв
(24х136лв.)* Сумата 1632 (3264/2) спрямо размера на отпуснатия заем 3000,
съставлява 54,4% (1632/3000х100) на годишна база. Ако към този процент се
добави и ГЛП по кредита - 41,24%, общият им сбор възлиза на 95,64 %
(54,4+41,24).
Вещото лице установява, че размера на законната лихва в периода на
предоставяне на заема е 10%, т.е. допустимият ГПР е 50 % (5х10%).
Следователно определеният процент на разходите по кредита - 95,64%, при
условията на поставения въпрос, надхвърля 1,91 пъти (95,64/50) размерът на
определения в чл.19, ал.4 ГПР.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т.1 и 3 ГПК,
11
вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 138, вр. чл. 99 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално
допустими, доколкото изхождат от заявител, по образувано заповедно
производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за
връчването на издадената заповед за изпълнение относно процесните
вземания при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Разгледани по същество, исковете са изцяло неоснователни поради
следните съображения:
По делото не се спори, че на 23.08.2018 г. между "****" АД
/кредитодател/ и ответника Р. В. С. /кредитополучател/ е сключен договор за
потребителски кредит №****, както и че на същата дата между "****" ЕООД
и ответника е сключен договор за предоставяне на поръчителство.
Съдържанието на договора за кредит е подробно регламентирано в
представените договор за потребителски кредит №****, погасителен план
към него, инкорпориран в Приложение № 1 към него и Общите условия за
предоставяне на кредити. Тук следва да се посочи, че претендираните от
ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен между "****" АД и
ответника договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР,
"средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането
на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца
твърдения за методите на сключване на процесния договор,
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне
на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е
12
изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията на потребителя,
както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал.
1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага
разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон. В настоящия случай, за
доказване на възникналото между страните правоотношение са представени
неподписани документи - договор за потребителски кредит №**** от
23.08.2018 г., и общи условия към него, за които по същество се твърди, че са
потвърдени от ответника. Ето защо, а и предвид липсата на оспорване, следва
да се приеме, че представеният договор за кредит представлява подписан
частен електронен документ, който се ползва с формална доказателствена
сила относно авторството на обективираните волеизявления съгласно чл.180
ГПК /в този смисъл Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о., ГК/.
Следователно по делото е доказано сключването на договор за
потребителски кредит между "****" АД и Р. С.. Така, процесният договор за
потребителски кредит е породил уговорените с него правни последици, а
именно дружеството е отпуснало на ответника кредит в размер на 3000 лв.,
който последният е трябвало да погаси чрез изплащането на определени
вноски в предвидените срокове и размери. Тук следва да се отбележи и че
същият отговаря на установените в закона изисквания за форма и съдържание
на този вид договор.
Във връзка с възражението на ответната страна следва да се даде
отговор на въпроса дали настоящият ищец се явява легитимиран спрямо
ответника кредитор, който може да търси изпълнение на вземането си.
Съгласно чл. 99 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане на
друго лице, за което е задължен да уведоми длъжника. Т. е. договорът за
цесия е договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на
трето лице. Със сключването на договора, който е консенсуален и
неформален, настъпва промяна в субектите на облигационното
правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е
прехвърлил вземането си. Така и чл. 99, ал. 2 от ЗЗД предвижда, че
прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите
лихви, ако не е уговорено противното. При това съдът намира, че цедентът
"****" ЕООД се явява надлежен носител на процесните вземания, които
13
валидно е прехвърлил на "****" ЕООД, което се установява по категоричен
начин от представения по делото договор за цесия и приложението към него.
Досежно уведомяването и предвид представено по делото пълномощно в тази
връзка и уведомително писмо, следва да се приеме, че длъжникът се явява и
надлежно уведомен за извършената цесия. Тук следва да се отбележи, че
съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, цесията има действие спрямо длъжника от деня,
когато му бъде съобщена от предишния кредитор. Така установеното
задължение на цедента има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането.
Няма пречка, обаче цедентът да упълномощи цесионера да изпрати
съобщението до длъжника, тъй като не се касае за лично и незаместимо
действие, а и съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД последиците от това действие
възникват направо за представлявания. Доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в хода на образуваното съдебно
производство по предявен иск за прехвърленото вземане, както е и в
настоящия случай, не може да бъде игнорирано, доколкото липсват
ангажирани доказателства, че длъжникът е уведомен за цесията на посочената
от него в договора електронна поща с имейл от 02.04.2021г., като
получаването на уведомлението в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде съобразено по
правилото на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В този смисъл е и Решение № 123 от
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о. и др., постановени по реда
на чл. 290 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че ответникът е надлежно
уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията.
Преценявайки на следващо място съществуването на претендираните от
ищеца вземания, съдът намира, че следва да се занимае и с валидността на
договорните клаузи. При претенцията за реалното им изпълнение, за да
прецени основателността й, съдът следва да извърши първо преценка относно
съществуването на задълженията. Тази преценка неминуемо включва
обсъждане действителността на клаузите, пораждащи задължението, чието
изпълнение се претендира (в този смисъл е и съдебната практика, изразена в
Решение № 229 от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о.).
Установено е по делото, че страните са регламентирали фиксиран годишен
лихвен размер на възнаградителната лихва от 41, 24%, при което за целия
14
срок на договора същата възлиза на 1453,92лв. Съобразявайки срока на
договора, размера на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо
размера на кредита и риска от сделката, който носи кредитора, както и
автономията на волята, съдът приема, че регламентиращата задължение за
възнаградителна лихва клауза не противоречи на добрите нрави. Установено е
още, че на датата на сключване на договора за кредит е бил подписан и
договор за предоставяне на поръчителство между длъжника и "****" ЕООД,
по силата на който последното е поело задължението да сключи договор за
поръчителство с "****", а длъжникът - да му заплати възнаграждение. При
това уговореното възнаграждение за поръчителя е следвало да се заплаща по
посочена сметка, която е на кредитодателя – "****" и е идентична с
посочената в договора за кредит, като такава за изпълнение на задълженията,
произтичащи от него.
Съдът намира, че чрез предвиждане на обезпечение под формата на
поръчителство, за което се дължи възнаграждение, се цели заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита, с оглед на което
ответните възражения в тази връзка се явяват изцяло основателни. При
справка в Търговски регистър се установява, че "****" ЕООД и "****" ЕАД
се явяват свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ, тъй като
едноличен собственик на капитала на "****" ЕООД е "****" ЕАД. Така чрез
формално незабранени от закона средства – обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя от свързано с кредитора лице, чийто капитал е 100 %
собствен на същия този кредитор, е нарушено изискването за
добросъвестност, тъй като е постигнато заобикаляне на нормата на чл. 19, ал.
1 ЗПК, установяваща формирането на ГПР. Същата норма - ал. 4 на чл. 19
ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством
договора за предоставяне на поръчителство ще се получи плащане, което като
финансов резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което
плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време е съизмеримо с
размера на кредитната сума – при предоставена в заем сума от 3000 лв. се
предвижда възнаграждение на поръчител в общ размер на 3263,76 лева. При
включването му в годишния процент на разходите, размерът му значително
надхвърля максимано регламентирания по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Видно от
заключението по ССЕ, изчисленият реален ГПР е в размер от 95,64%
15
В случая не може да се приеме, че е налице и индивидуално договаряне
по договора за кредит на клаузата за предоставяне на поръчителство, тъй като
според договора за кредит условие за възникването на задължението на
кредитодателя "****" да предостави искания от потребителя кредит, е или
при кандидатстване за кредит без обезпечение кредиторът да извърши
одобрение на заявлението в 14 дневен срок, или при кандидатстване на
кредит с обезпечение, длъжникът в кратък срок - до 48 часа, да сключи
договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от "****" юридическо
лице, или да предостави банкова гаранция. По този начин е нарушена
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, съгласно която доставчикът на финансовата
услуга има задължение да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя преди сключване на договора за потребителски кредит. В случая
предоставената възможност на потребителя за избор - дали да сключи договор
за кредит без обезпечение или с избрано от него обезпечение, е привидна и
представлява злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй като
потребителят очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства пред
доставчика на финансова услуга. Липсата при кандидатстването за отпускане
на кредит на достъпна за потребителя информация относно предварително
одобрените от "****" АД юридически лица, с които дружеството би
сключило договор за поръчителство и предвиждането на банкова гаранция
като единствен друг допустим метод на обезпечаване, е индиция за
осъществявана върху потребителя скрита икономическа принуда да се
сключи договор именно с посочен от кредитора поръчител, представляващ
свързано с него юридическо лице, чийто основен предмет на дейност е
сключване на гаранционни сделки.
Поради всичко изложено следва да се приеме, че клаузата за заплащане
на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство е
неравноправна, не е уговорена индивидуално, не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
потребителя и търговеца-поръчител.
Отделно от горното следва да се посочи, че Договора за предоставяне
на поръчителство от 23.08.2018 г. изначално е лишен от основание, тъй като
по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се
предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора
16
"****", за което цялото възнаграждение е поето от потребителя. Нещо повече
- в случай, че поръчителят изпълни и погаси вземането на длъжника, то има
право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното. Тоест, срещу
заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство,
потребителят не е получил каквато и да било услуга. Ето защо, съдът приема,
че като основано на нищожна клауза, възнаграждението за поръчител,
уговорено в договора за предоставяне на поръчителство не е било дължимо от
потребителя. Поради изложеното ответните възражения за нищожност на
договора за поръчителство следва да се приемат за изцяло основателни.
Относно действителността на задължението, за което "****" ЕООД е
сключило договор за поръчителство с "****" АД и договор за предоставяне на
поръчителство с ответника Р. С., съдът приема, че такава не е налице, тъй
като този договор е нищожен и е сключен в противоречие с добрите нрави, за
което и по аргумент на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следва да следи и служебно.
При това положение, съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е бил обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
същия. В този смисъл, ищецът като цесионер може да се легитимира като
носител на материалното право единствено за неизплатената главница по
цедираното му вземане.
От заключението на вещото лице по ССЕ безспорно бе установено, че
исковата сума от 3000лв. е преведена по банкова сметка на ответника.
Безспорно е установено, че в счетоводството на кредитора липсва отразяване
на постъпили от ответника суми по погасяване на кредита, като подобни
твърдения и доказателства не са направени и от самия ответник.
Тук следва да се посочи и с оглед обстоятелството, че в случая се
претендират вземания, цедирани на ищеца и с правно основание договор за
поръчителство, че съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 1 от ЗЗД, с договора
за поръчителство, поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице
да отговоря за изпълнение на неговото задължение, а според ал. 2
поръчителството може да съществува само за действително задължение,
включително за бъдещо и за условно задължение. В настоящия случай
претенцията на ищеца се основава на цедирано от страна на "****" ЕООД
вземане, основаващо се на сключен между дружеството и ответника договор
17
за предоставяне на поръчителство, по което дружеството е поело задължение
да сключи договор за поръчителство с "****" и да отговоря пред него
солидарно с потребителя за изпълнение на задълженията му. Съгласно
разпоредбата на чл. 143 от ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението
може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е
направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. Известни
данни за изплащането на задълженията от страна на поръчителя,
включително и техния размер са налични в уведомленията до ответника от
страна на "****"ЕООД и приложено Удостоверение, но категорични и
конкретни данни за изплащането на задълженията от страна на поръчителя на
кредитора, включително и техния размер, не се съдържат в останалите приети
по делото писмени доказателства, както и не са били предоставени на вещото
лице при изготвяне на ССЕ. Такива биха били единствено банковите
платежни документи или счетоводни документи, каквито по делото липсват,
поради което и искът следва да се отхвърли в неговата цялост.
С оглед всичко изложено дотук съдът счита, че претенцията на ищеца е
изцяло неоснователна и следва да бъде отхвърлена, тъй като същият не успя
да установи по несъмнен начин в настоящото производство, че поръчителят е
изплатил задълженията на ответника по договора за кредит към "****" АД,
респективно че именно това вземане му е било прехвърлено с договора за
цесия, тоест че му е прехвърлено съществуващо такова.
В заключение може да се обобщи, че по делото не се установява по
безспорен начин възникването, респ. съществуването на паричното вземане в
претендираните размери, за което вземане в полза на ищеца срещу ответника
е издадена заповед за изпълнение по развилото се заповедно производството
по ч. гр. д. № 11555 по описа на РС Варна за 2021 г. По така изложените
съображения предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло като
неоснователни и недоказани.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалния
установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, и то с осъдителен
диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
18
за изпълнение, ответникът не е дал повод за образуване на заповедното
производство, тъй като към този момент, вземането на ищеца не е било
изискуемо. Ето защо не следва да бъде ангажирана и отговорността му за
сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 11555 по описа на РС Варна за
2021 г.
С оглед изхода на настоящото производство и че ответникът претендира
разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, единствено на същия следва да се
присъдят такива в размер 1200, 00 лв. за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "****" ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление: град София, бул. "****" № 81В, ап. 3, против Р. В. С., с
ЕГН ********** и адрес гр.Варна, бул. „****“ № 75 обективно кумулативно
съединени искове за установяване в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищцовото дружество следните вземания, за които е
издадена Заповед за изпълнение № 4053/10.08.2021г. по ч.гр.д. №11555/2021г.
по описа на ВРС: - сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, представляваща
главница по договор за кредит № **** от 23.08.2018 г., сключен между
длъжника и „****“ ЕАД, обезпечен чрез договор за поръчителство от
23.08.2018 г., сключен между „****“ ЕООД и длъжника, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 09.08.2021 г., до
окончателното изплащане на задължението; - сумата от 1453.92 лв. /хиляда
четиристотин петдесет и три лева и деветдесет и две стотинки/,
представляваща договорна възнаградителна лихва по кредита, начислена за
периода от 30.09.2018 г. до 31.08.2020 г.; - сумата от 633.04 лв. /шестстотин
тридесет и три лева и четири стотинки/, представляваща законна лихва за
забава по договора за кредит, начислена за периода от 30.09.2018 г. до
23.02.2021 г., в който не е включен периодът 13.03.2020 г. – 13.07.2020 г.,
както и искове с правно основание чл.415, ал.1, т.3 ГПК за осъждане
ответникът да заплати на ищцовото дружество сумата от 3263.76 лв. /три
хиляди двеста шестдесет и три лева и седемдесет и шест стотинки/,
представляваща възнаграждение по договора за поръчителство от 23.08.2018
г.; -както и сумата от 463.88 лв. /четиристотин шестдесет и три лева и
19
осемдесет и осем стотинки/, представляваща законна лихва за забава върху
възнаграждението за предоставяне на поръчителство, начислена за периода от
23.02.2021 г. до 02.03.2021 г.
ОСЪЖДА "**** ****" ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. "****" № 81В, ап. 3, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, да заплати на Р. В. С., с ЕГН ********** и адрес гр.Варна, бул. „****“
№ 75, сумата в размер на 1200, 00 лева, представляваща направени разноски
по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
20