№ 13407
гр. С, 01.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДТ
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20221110111418 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Ц. И. С срещу
„ИФ“ ЕООД.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за заем от
разстояние № 359180 от 25.10.2021 г., по силата на който ответникът като кредитодател е
предоставил на ищеца като кредитополучател сумата от 600 лв, която последният се
задължил да върне заедно с уговорена договорна лихва в размер на 89,12 лв., като била
начислена и такса за непредоставено обезпечение в размер на 207,90 лв., под формата на
неустойка. Сочи, че ищецът започнал да получава имейли за забавени плащания по
договора. Поддържа, че задължението за неустойка по процесния договор е недължимо,
доколкото същото водело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
правоотношението и до злепоставяне на интересите на кредитополучателя за сметка на тези
на кредитора, като по този начин клаузата накърнявала добрите нрави. Допълва, че освен
това претендираната сума за неустойка представлява над 1/3 част от стойността на
предоставения заем и с това се нарушавали принципите на справедливост и
добросъвестност. Счита, че сумата в размер от 207,90 лв. е недължима и тъй като клаузата,
въз основа на която задължението е въведено в договора, е неравноправна по смисъла на
ЗЗП. Твърди, че предвидената с договора такса, респ. неустойка представлява добавка към
възнаградителната лихва и е сигурна печалба за кредитора, увеличаваща стойността на
договора. Поддържа, че клаузата за неустойка е в противоречие и с чл. 10а ЗПК, доколкото
законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното моли на основание чл.
1
124 ГПК да се приеме за установено, че е недължима сумата в размер на 207, 90 лева,
претендирана ответника като такса/неустойка по договора за заем. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Твърди, че ищецът не е
посочил какво е конкретното проявление на твърдяната нищожност. Оспорва твърдението за
допуснато накърняване на добрите нрави с включване на процесната клауза за неустойка в
договора. Поддържа, че предвид присъщите на неустойката функции, уговарянето на
размера на същата като 1/3 част от главницата по договора за заем не накърнява добрите
нрави и не води до установяване на неравноправна клауза в отношенията между страните.
Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил насрещни осъдителни
искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 6
ЗПФУР за осъждане на ищеца по първоначалния иск да му заплати сумата от 150 лв.,
представляваща сбор от вноските за главница с падежни дати 23.04.2022 г. и 23.05.2022 г.,
дължими по сключения между страните Договор за заем от разстояние № 359180 от
25.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба – 14.07.2022 г., до окончателното плащане, както и сумата в размер от 7,43 лв.,
представляваща начислена възнаградителна лихва за периода от 24.03.2022 г. до 23.04.2022
г.
В насрещната искова молба се твърди, че на 25.10.2021 г. страните по делото сключили
Договор за заем от разстояние № 359180, съответстващ на разпоредбите на ЗПФУР,
съгласно който ищецът по насрещния иск предоставил на ответника по насрещния иск под
формата на кредит сума в размер от 600 лв., преведена по банкова сметка, посочена от
кредитополучателя. Сочи, че съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора кредитополучателят
следвало да върне посочената сума на осем ежемесечни вноски на стойност от 75 лв. всяка в
периода от 24.11.2021 г. до 22.06.2022 г. Посочва, че била уговорена и възнаградителна
лихва, която бил фиксирана в размер от 40.15 %. Твърди, че претендираните с насрещната
искова молба суми са с настъпил падеж, но плащане не било осъществено. Моли за
уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът по насрещната искова молба е подал отговор
на същата, с който оспорва насрещните искове като неоснователни и недоказани. Излага
твърдения за недействителност на процесния договор, доколкото в същия не били посочени
условията за прилагане на приложимия лихвен процент съгласно изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, не се установявало и какви точно разходи се включват в приложимия ГПР в
противоречие с правната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като по този начин на
потребителя била предоставена невярна информация, тъй като в договора бил посочен по-
нисък ГПР от действителния. Последното представлявало заблуждаваща търговска практика
по смисъла на ЗЗП. Поддържа, че в приложимия годишен лихвен процент следва да бъде
включена и претендираната по договора неустойка, което не било сторено. Счита, че
предвид неравноправния характер на посочените уговорки, респ. тяхната нищожност,
2
нищожен е целият процесен договор. Релевира възражение за нищожност поради
противоречие с добрите нрави на целия договор, както и самостоятелно на клаузата,
съдържаща уговорка за заплащане на възнаградителна лихва. Твърди, че предвид
нищожността на договора в тежест на кредитополучателя е да върне единствено сумата,
представляваща главница. Посочва, че е заплатила на ищеца по насрещния иск сума в общ
размер от 608 лв. при предоставена главница от 600 лв., поради което в случай че се приеме,
че договорът е нищожен, твърди, че е изпълнила задълженията за претендираните вноски,
тъй като заплатената сума следва да се отнесе за погасяване на вноски от 1 до 6 за главница
и лихва и вноска 7 за главница. Прави възражение за прихващане между евентуално
признати в производството за дължими вземания на ищеца по насрещния иск с вземания на
ответника за платените от него по нищожни клаузи суми. Моли за отхвърляне на исковете и
присъждане на сторените в хода на настоящото производство съдебно-деловодни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Съдът намира, че с оглед наведените от ищеца твърдения и формулираното в исковата
молба съгласно изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК искане предявеният иск е
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване
недължимост на сумата 207,90 лева, а не както погрешно е докладван и квалифициран с
доклада по делото по реда на чл. 146, ал. 1 ГПК като иск за прогласяване нищожността на
чл. 3, ал. 2 от сключения между страните Договор за заем от разстояние № 359180 от
25.10.2021 г., поради противоречие на закона, на добрите нрави или заобикаляне на закона.
В случая ищецът твърди, че е налице сочената нищожност на клаузата, но искането, което
отправя до съда е да се признае за установено, че не дължи сумата от 207, 90 лева, тъй като
задължение за заплащането й не е възникнало поради нищожност на клаузата, въз основа на
която се претендира. В случая неточността, допусната от съда при докладване на делото, не
се отразява върху правата на страните, тъй като фактите и обстоятелствата, подлежащи на
доказване и тежестта за установяването им остава непроменена, а възможността за
релевиране на възражения и доказателства е обезпечена.
Предявеният първоначален иск е допустим, като в случая е налице правен интерес от
предявяването му предвид обстоятелството, че ответникът претендира в негова полза да е
валидно възникнало вземане за посочената сума.
По предявения иск правно основание чл.124, ал.1 ГПК в тежест на ответника е да
установи, че в негова полза е възникнало оспореното вземане като установи че договорът за
заем, вкл. оспорените клаузи са действителни, включително са договорени индивидуално,
както и че договорът съдържа всички необходими реквизити според изискванията на ЗПК и
отговаря на императивните правни норми.
В случая се твърди, че страните са обвързани от облигационно правоотношение,
възникнало въз основа на сключен от разстояние договор за кредит. Съгласно чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
3
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние-едно или повече.
По смисъла на пар. 1 от ДР на ЗПФУР финансова услуга е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно
осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на
платежни услуги, а средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Процесният договор за кредит има характеристиките именно на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на
парични средства (кредитиране) и е сключен като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние (чрез интернет страницата на кредитодателя и електронни
писма). От събраните доказателства /разпечатки на хартиен носител на поредица от
електронни съобщения, обективирани в електронни писма/ и от взаимно съвпадащите се
твърдения на страните се установява, че между страните е сключен договор за предоставяне
на кредит от разстояние № 359180 от 25.10.2021 г. , по сила на който ответникът е поел
задължение да предостави в заем на ищцата сума в размер на 600 лева, а ищцата е поела
задължение да върне сумата за срок от 240 дни при годишен лихвен процент - 40,15 % или
общо главница ведно с уговорена възнаградителна лихва - 689, 12 лв. Договорът за заем е
реален договор и сключването му изисква предаване на заетата сума, което е категорично
установено в случая, тъй като не се спори между страните и се установява от представеното
по делото платежно нареждане от 26.10.2021 г. и от заключението на вещото лице по ССчЕ,
че ответникът е превел по банков път по сметка на ищцата сума в размер на 600 лева, а
ищцата признава , че е получила сумата.
С исковата молба, по която е образувано делото, ищцата претендира да не дължи
заплащането на сумата от 207,90 лева, начислена като неустойка/ такса за непредоставено
обезпечение въз основа на договорна клауза, която е нищожна поради противоречие с
добрите нрави и закона и поради неравноправност. Видно от съдържанието на представения
договор за заем съгласно чл2, ал.1, т.4 и т. 4.1. общата дължима сума е в размер на 689, 122
лева, а при непредоставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 е в размер на 897, 02 лева. С чл. 3,
ал. 1 е предвидено, че потребителят се задължава в срок до три дни от датата на сключване
на договора да предостави на кредитора едно от обезпеченията, посочени в т. 1 и т. 2, а
съгласно ал. 2 при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 207,
90 лева, дължима на вноски според погасителния план. Погасителните вноски при
непредоставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 са посочени по размер и падеж в чл. 4, ал. 3, т.
2 от договора и общи условия към същия с чл. 3, ал. 2.
Предвид съдържанието на процесния договор за заем и страните по него следва извод,
4
че същият има правната характеристика на договор за потребителски кредит, по отношение
на който приложение намират разпоредбите на ЗПК. Основното задължение на заемателя по
договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа
главницата и възнаграждението за предоставения заем. С клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора
е уговорена неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да
върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от сключване на
договора, да представи обезпечение за кредитора. При съблюдаване насоките относно
валидността на клаузите за неустойка, подробно развити в Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK и след преценка съдържанието и
смисъла на цитираната договорна разпоредба, съдът намира, че така уговорената неустойка
излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното. Начинът,
по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят всякога ще дължи парична
неустойка, ако в краткия тридневен срок, не осигури обезпечение съгласно посочените в
договора изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна
страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен
интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и
възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е
свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това,
в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума,
кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и
в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар
и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение.
По изложените съображения клаузата на чл. 3, ал. 2 от Договора за предоставяне на
кредит, сключен между страните, с която е уговорено заплащане на неустойка в размер на
207,90 лева за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 е
нищожна поради противоречие на добрите нрави – основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Останалите възражения на ищцата за неяснота къде е уговорена неустойката и за
противоречие със закона са неоснователни – конкретното съдържание на клаузата за
дължимост на неустойката е уговорено в горецитираните договорни клаузи, а сумата не е
претендирана като такса или комисионна, за да е в противоречие с чл. 10а ЗПК.
Преценката за нищожност на договорната клауза, с която е предвидено задължение за
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
води до извод за недължимост на търсената сума за погасяване на това задължение за
неустойка. Следователно и предявеният иск е основателен и следва да се уважи, като се
признае, че ищецът не дължи на ответника сумата от 207,90 лв – неустойка за
непредоставено обезпечение по договора за кредит.
5
По насрещните искове
Предявени от ответника са насрещни осъдителни искове с правна квалификация чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР за осъждане на ищеца по
първоначалния иск да му заплати сумата от 150 лв., представляваща сбор от вноските за
главница с падежни дати 23.04.2022 г. и 23.05.2022 г., дължими по сключения между
страните Договор за заем от разстояние № 359180 от 25.10.2021 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 14.07.2022 г., до
окончателното плащане, както и сумата в размер от 7,43 лв., представляваща начислена
възнаградителна лихва за периода от 24.03.2022 г. до 23.04.2022 г.
По вече изложените съображения съдът намира, че с предоставянето на сумата от 600
лева е завършен фактическия състав, породил между страните договорна правоотношение, в
рамките на което ответникът е предоставил на ищцата в заем сумата от 600 лева, а
последната се е задължила да я върне на погасителни вноски ведно с възнрадителна лихва.
Неоснователни са възраженията на ответницата по насрещния иск за нищожност на
договора на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1 , т. 9 и т. 10 ЗПК. Действително
приложими спрямо процесния договор са разпоредбите на Закона за потребителския кредит,
но същият не е сключен при нарушаване на посочените разпоредби, поради което не е
недействителен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора за кредит следва да е посочен лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти. В случая чл. 3 от договора изрично е посочен фиксиран годишен лихвен процент
40,15 %, а в чл. 4 общата дължима сума – 689, 12 лева, която съобразена с размера на
главницата от 600 лева ясно сочи размерът на дължимата възнаградителна лихва за срока на
договора – 89, 12 лева. Отделно от това в чл. 4, ал. 3, т. 1 изрично са посочени падежните
дати на всяка погасителна вноска и включените в нея размери на главницата и
възнаградителната лихва, поради това за потребителя е налице достатъчна, ясна и
разбираема информация за задълженията му. Предвид посоченото съдът намира, че
процесния договор има съдържание съгласно минималните изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК и дори съдържа информация в повече от посочените в разпоредбата изисквания.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 договорът за кредит съдържа и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В чл. 4.1 от договора ясно е посочен ГПР и взетите предвид допускания при
определянето му. Не може да бъде споделено възражението, че е налице грешно и
заблуждаващо посочване на ГПР без включване в изчисленията на неустойката. Вземане на
основание нищожната клауза изобщо не е възникнало, за да бъде коментирано
6
съобразяването му при изчисление на ГПР. Следва да се посочи обаче, че дори и валидна
клаузата не урежда разход по кредита, а последица от неизпълнение на договорно
задължение, поради което и не е от компонентите на ГПР и съответно не е нарушено
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, нито изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК / съответно
не е налице основание за прилагане нормата на чл. 22 ЗПК за недействителност на целия
договор/.
По отношение възражението на насрещния ответник, ищца по първоначалния иск,
срещу договорения размер на възнаградителната лихва следва да се има предвид, че се касае
за възнаграждението, което се дължи на кредитора за предоставянето за ползване за
договорения срок на заетата парична сума. Не е налице подзаконов акт, с който съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД да е определен размер, до който да се уговарят лихви.
Законната лихва не е такъв максимален размер и принципно не съществува пречка страните
да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва или в определено
съотношение с нея. Единственото законово ограничение по отношение възнаградителната
лихва по потребителски кредити произтича от нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която определя
максимален размер на ГПР до 5-кратния размер на законната лихва и от общото правило, че
договореното между страните не следва да накърнява добрите нрави /арг. от чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД/. По този начин и възнаградителната лихва, бидейки част от компонентите на
ГПР, следва да е в такъв размер, че да не води до размер на ГПР, по – висок от размера,
който законодателят с императивната правна норма е предвидил като размер на годишното
оскъпяване на кредита, което имплицитно е прието и за съответно на морала и добрите
нрави.
При отчитане на посоченото не може да се сподели като основателно възражението на
ответника по насрещния иск, че определеният размер на възнаградитената лихва
противоречи на добрите нрави, както и че договорната клауза е неравноправна. За този
извод съдът отчита както изложените съображения за отчитане нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
така и конкретния размер на предоставената сума – 600 лева, краткия срок, за който тя е
отпусната – 240 дни и обстоятелството, че определеният фиксирания годишен лихвен
процент възлиза на годишен лихвен процент от 40, 15 % и при прилагането му
възнаграждението на кредитора възлиза на сума в размер на 89,12 лева. Този размер не
противоречи на добрите нрави и с оглед необезпечеността на кредита, разходите, които
прави заемодателят и риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от
сделката печалба. Включен като основна компонента в ГПР този лихвен процент не води до
превишаване на законоустановения максимум на годишния процент на разходите и
следователно не противоречи и на закона.
Не може да се сподели възражението и за неравноправност на клаузите на договора за
заем, тъй като съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва съответствието между възнаграждението, от една страна и услугата,
която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми. В случая ясен е годишният лихвен процент, както
7
и до какво оскъпяване на заетата сума води същият с оглед срока на договора, тъй като е
заета сума 600 лева и ясно е посочено, че се връща сума в размер на 689,12 лева. Поради
това и клаузата за възнаградителна лихва не е неравноправна, съответно нищожна. По
изложените съображения за яснота на договорното съдържание в тази част както бе
посочено и не е налице соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което да води до
недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. За пълнота следва да се посочи, че
цитираната от насрещния ответник съдебна практика досежно съотнасянето на размера на
възнаградителната лихва с трикратния размер на законната лихва е каузална и не
кореспондира на конкретната фактическа обстановка и на актуалната нормативна уредба на
потребителските кредити - конкретно Решение №906/30.12.2004 г. по гр.д. №1106/2003 г.
на ВКС е поставено във връзка с обезпечен с ипотека заем с едногодишен срок на
погасяване и към постановяването му не е действал нито ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г . / с редакцията на чл. 19, ал. 4 - Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила
от 23.07.2014 г., нито предходния Закон за потребителския кредит (обн., ДВ, бр. 53 от 2006
г.; изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 110 от 2008 г. и бр. 82 от 2009 г.), а и самият договор видно от
решението няма потребителски характер; подобно и Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д.
№ 315/2005 г. е постановено с оглед различна от настоящата обективна действителност и
правна регламентация, а решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II
г. о., ГК е постановено по съвсем различен въпрос. Механичното възприемане и
изваждането от контекста на изводи по конкретни казуси, макар и генерализирано
оформени, не прави същите нито константна практика, нито е индикация за оформени
норми, установени в обществото и в практиката като мерило за размера на
възнаграждението. Да се възприеме налагане на абсолютно и фиксирано ограничение на
годишния лихвен процент на възнаградителната лихва до трикратния размер на законната
лихва, без да се отчита нито срока на договора, нито дали е обезпечен заемът, нито
останалото договорно съдържание, означава да се въведе въз основа на каузална съдебна
практика императивна забрана, каквато законът не предвижда. Този подход настоящият
състав не споделя и не приема нито за съответен на принципите на правоприлагане, нито на
приложимите правни норми.
Предвид изложеното клаузите на договора, предвиждащи възникване в тежест на
кредитополучателя на задължение за заплащане на възнаградителна лихва, са действителни
и въз основа на тях в полза на насрещния ищец е възникнало вземане за възнаградителна
лихва.
Следователно в полза на насрещния ответник въз основа на процесния договор са
възникнали вземания за главница в размер на 600 лева и за възнаградителна лихва в размер
на 89,12 лева, които е следвало да бъдат платени на общо 8 месечни погасителни вноски в
периода от 24.11.2021 г. до 22.06.2022 г. съгласно уговорения в договора погасителен план.
Следователно възникнали са конкретно процесните вземания за сумата 150 лв.,
представляваща сбор от вноските за главница с падежни дати 23.04.2022 г. и 23.05.2022 г. и
за сумата в размер от 7,43 лв., представляваща начислена възнаградителна лихва за периода
8
от 24.03.2022 г. до 23.04.2022 г.
Предвид посочените изводи на обсъждане подлежи възражението, че процесните
задължения са погасени чрез плащане. Установява се от заключението на ССчЕ, че по
процесния договор са извършени плащания в общ размер 608 лева, от които 130 лева на
30.11.2021 г., 130 лева на 04.01.2022 г., 200 лева на 30.03.2022 г. и 148 лева на 06.04.2022 г.
Освен посочените задължения за главница и за възнаградителна лихва в тежест на ответника
по насрещния иск не се установява да са възникнали други парични задължения по
процесния договор, включително и за заплащане на неустойка за непредоставяне на
обезпечение предвид гореизложените съображения, по които съдът намира уговорката за
дължимостта й за нищожна. Поради това и всички платени суми следва да бъдат отнесени за
погасяване единствено на валидно възникналите в полза на ищеца по насрещния иск
вземания.
От заключението на вещото лице се установява, че при отнасяне на постъпилите
плащания за погасяване на главницата и лихвата по договора със същите са изцяло погасени
първите 6 вноски и частично 7-мата вноска с падеж 23.05.2022 г., от която непогасена е
останала сума за главница в размер на 3, 64 лева.
Съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите,
разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после
главницата. В мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. №
3/2017 г., ОСГТК изрично във връзка с тълкуване на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е
прието, че по отношение на изпълнението на паричните задължения законът не прави
разграничение между различните видове лихви - възнаградителна или обезщетителна,
договорна или законна. Предвид посоченото и при погасяване на задълженията, падежирали
на 23.05.2022 г. следва да бъде съобразен реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД и остатъка от платената
сума бъде отнесена за пълно погасяване на вноската за лихва в размер на 4.95 лева и
частично за главница до сумата 71,36 лева. Поради това и съобразно заключението на
вещото лице към датата на предявяване на насрещните искове /14.07.2022 г./ претендираните
от ответника, ищец по насрещния иск, вземания за главница в размер на общо 150 лева с
падежни дати 23.04.2022г. /т.е 6-тата вноска/ и 23.05.2022 г. /т.е. с7-мата вноска/ са
частично погасени, а за възнаградителна лихва в размер на 7,43 лв. за периода от 24.03.2022
г. до 23.04.2022 г. /т.е. 6-та вноска за възнаградителна лихва/ - изцяло. Останало непогасено
е задължение за заплащане частично на задължение за главница в размер на 3,64 лева, чийто
падеж е настъпил на 23.05.2022 г. и единствено за тази сума претенцията на ответника по
насрещния иск се явява основателна.
В обобщение на изложеното по първоначално предявения иск е установено, че ищцата
не дължи на ответника сумата от 207,90 лева – неустойка за непредоставено обезпечение,
поради което този иск следва да бъде уважен изцяло. По насрещните искове се установява в
полза на ищеца по насрещните искове да е налице валидно възникнало и непогасено към
момента на приключване на съдебното дирене единствено вземане за сумата 3, 64 лева –
главница с падеж 23.05.2022 г., за която сума следва да бъде уважен иска, а за остатъка над
9
нея до пълния предявен размер от 150 лева за главница и за пълния размер 7,43 лева -
възнаградителна лихва за периода от 23.04.2022 г. до 23.05.2022 г. – отхвърлени.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца ответникът следва да
заплати сторените разноски в размер на 50 лева за държавна такса по първоначалната искова
молба.
По насрещните исковете насрещният ищец следва да заплати на насрещния ответник
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 146,53 лева /от общо сторени 150 лева –
възнаграждение за вещо лице по ССчЕ, допусната във връзка с насрещните искове/, а
насрещният ответник на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4,62 лева /от общо сторените
от дружеството разноски в размер на 200 лева / 50 лв за д.т. и 150 лева за възнаграждение на
в.л./
Доколкото предявените искове – първоначалния и насрещните, съответно
извършваните процесуални са във връзка и с оглед едно и също облигационно
правоотношение, съдът намира, че на ответното дружество следва да бъде определено на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК общо юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, от
което ищцата следва да заплати с оглед изхода на спора сумата от 1,50 лева.
На представлявалият първоначалната ищца адвокат следва на основание чл. 38, ал. 2
ГПК ответното дружество да заплати адвокатско възнаграждение в размер на сумата 356,41
лв с ДДС, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията, действаща към дата
на сключване на договорите за безплатна адвокатска защита/.
Не следва да бъдат уважени исканията и на двете страни за определяне на разноски за
представителство отделно по първоначалната и по насрещната искова молба, тъй като
действията в производството по исковете са взаимосвързани и обемът на извършената
работа не обуславя възнаграждения в двоен размер.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, че Ц. И. С с ЕГН ********** и адрес: село Ч, ул. У №22 не дължи на „ИФ“ ЕООД с
ЕИК *** и адрес на управление: гр. С, ул. Б 17, партер сума в размер на 207,90 лева –
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по Договор за
заем от разстояние № 359180 от 25.10.2021 г.
ОСЪЖДА Ц. И. С с ЕГН ********** и адрес: село Ч, ул. У №22 да заплати на „ИФ“
ЕООД с ЕИК *** и адрес на управление: гр. С, ул. Б 17, партер на основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР сумата от 3,64 лв/ три лева и шестдесет и четири
стотинки/, представляваща непогасена част от вноска за главница по Договор за заем от
10
разстояние № 359180 от 25.10.2021 г., падежирала на 23.05.2022 г. ведно със законната
лихва върху сумата от 14.07.2022 г., до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над сумата 3,64 лева до пълния предявен размер за сумата от 150 лв.,
представляваща сбор от вноските за главница с падежни дати 23.04.2022 г. и 23.05.2022 г.,
както и иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР за сумата в размер
от 7,43 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 24.03.2022 г. до 23.04.2022
г.
ОСЪЖДА „ИФ“ ЕООД с ЕИК *** и адрес на управление: гр. С, ул. Б 17, партер да
заплати на Ц. И. С с ЕГН ********** и адрес: село Ч, ул. У №22 сумата от 196,53 лева –
разноски за производството.
ОСЪЖДА Ц. И. С с ЕГН ********** и адрес: село Ч, ул. У №22 да заплати на „ИФ“
ЕООД с ЕИК *** и адрес на управление: гр. С, ул. Б 17, партер, сумата от 6,12 лева,
представляваща сторени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 Закон за адвокатурата „ИФ“ ЕООД с ЕИК *** и
адрес на управление: гр. С, ул. Б 17, партер да заплати на адв. Д. В. М. - АК П, с адрес на
кантората: гр. П, бул. „ПШ“ 81, ет. 3, ап. Б сумата от 356,41 лева с ДДС – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на Ц. И. С по гр.д.№
11418/2022 г. на СРС, 118 състав.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11