РЕШЕНИЕ
Номер 260111 07.12. Година 2020 Град
ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Апелативен съд І
търговски състав
На четвърти ноември през 2020 Година
В открито заседание
в следния състав:
Председател: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
Членове: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
Секретар:
Цветелина Диминова
като разгледа
докладваното от съдия Желязкова
търговско дело № 347 по описа за 2020 година,
за да се
произнесе, намери за установено следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е решение № 4 от 14.01.2020г., постановено по т.д. № 153 по описа за 2018г. на Окръжен съд Х., с което «М.П. ООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление ***, представлявано от законните представители и управители Б.Ю.и Й.А.чрез адв. И.Т.и «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление *** са осъдени солидарно да заплатят на «С.» ЕООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление *** *– предгаров площад», автогара С. * представлявано от управителя А.Й.С. сума в размер на 56 430.94 лв., представляваща главница, дължима на основание Анекс № 1 от 25.01.2017г. и съставляваща неплатен остатък от възнаграждение на провозвача по фактура № *** от 31.01.2017г., № *** от 28.02.2017г., № *** от 30.06.2017г., № ***от 31.07.2017г., № ***от 31.08.2017г., № ***от 30.09.2017г. и № ***от 31.10.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.10.2018г. до окончателното й заплащане, като е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 601 761.74 лв., в т.ч. и по фактури № ***от 31.03.2017г., № ***от 30.04.2017г., № ***от 31.05.2017г. и № ***от 30.11.2017г., както и «М.П. ООД ЕИК * и «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********са осъдени солидарно да заплатят на «М.П. ООД, ЕИК * сума в размер на 11 286.18 лв., представляваща неустойка по чл.6, ал.1 от Анекс № 1 от 25.01.2017г., ведно със законната лихва, считано от 02.10.2018г. до окончателното й заплащане, като е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 120 352.34 лв. и са присъдени разноски съразмерно с уважената, респ. с отхвърлената част от исковете.
Решението в отхвърлителните части е обжалвано от „С.“ ЕООД, ЕИК * представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала А.С., чрез адв. А.Т. с твърдения за неправилност на съдебния акт, нарушение на материалния закон при постановяването му и необоснованост и най – сетне като постановено при съществени процесуални нарушения, а искането е да бъде отменено решението в коментираните части и исковете уважени изцяло, като на ищеца бъдат присъдени и разноски, съразмерно с уважените искове. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Ответникът - «М.П. ООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление ***, чрез адв. П. счита жалбата за неоснователна; претендира разноски.
Ответникът - «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление *** не е ангажирал становище по жалбата.
Решението е обжалвано и от «М.П. ООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление ***, чрез адв. П. в осъдителната му част и конкретно в частта, с която «М.П. ООД, ЕИК * е осъдено солидарно с «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК * сума в размер на 11 286.18 лв., представляваща дължима неустойка по чл.6, ал.1 от Анекс № 1 от 25.01.2017г., ведно със законната лихва, считано от 02.10.2018г. до окончателното й заплащане с твърдения за неправилност и необоснованост, а искането, отправено до въззивния съд е решението да бъде отменено в обжалваната част и предявения иск отхвърлен изцяло. Заявено е искане за присъждане на разноски.
Ответникът – „С.“ ЕООД, ЕИК * представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала А.С., чрез адв. А.Т. е депозирал писмен отговор, с който е оспорил жалбата като неоснователна и е направил искане постановеното решение да бъде потвърдено като в полза на „С.“ ЕООД бъдат присъдени разноски.
Съдът, след преценка на данните по делото, намери за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по обективно и субективно пасивно съединени искове на „С.“ ЕООД ЕИК * против «М.П. ООД, ЕИК * и «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 367 ТЗ и чл. 92, ал.1 ЗЗД. Твърденията в исковата молба се свеждат до следното: на 25.01.2017г. между С.“ ЕООД ЕИК * и «М.П. ООД, ЕИК * е сключен Анекс № 1 към договор за транспортна услуга от 15.05.2017г. с нотариална заверка на подписите на управителите с рег. № 212/25.01.2017г. по описа на Нотариус с рег. № *** с район на действие РС С., с който „М.П.“ ООД е възложило на „С.2.“ ЕООД осъществяване на транспортна услуга за превоз на пътници по маршрут С.-Б.-С.и маршрут С.-И.-С.. Твърди, че разполага с лиценз за международен превоз на пътници, издаден под № ***** от ИА „Автомобилна администрация“, както и че е осъществявал възложения му превоз със собствени автобуси, персонал и стюардеси. Сочи, че за извършения превоз страните са се уговорили възложителя „М.П.“ ООД да заплаща на ищеца ежемесечно па банков път възнаграждение за осъществяваната транспортна услуга в размер на 75 % от реализираните приходи от продажба на билети за съответния месец. Твърди, че въз основа на уговореното в чл. 2 от Анекс № 1 „С.“ ЕООД е издавал фактури, част от които са останали неплатени и конкретно 11 броя фактури, издадени в периода 01.01.2017г. – 30.11.2017г., посочени в обстоятелствената част на исковата молба за осъществена транспортна услуга по линията С.-Б.-С.на обща стойност 601 761.74 лв., като въпреки уговореното в чл. 2, ал.2 от Анекс № 1 към договора „М.П.“ ООД не е възразил срещу размера на определените възнаграждения в 10 дневен срок от издаването им, нито след това. Ищецът сочи, че издадените фактури са надлежно осчетоводени в счетоводството на „С.“ ЕООД, както и при ответника „М.П.“ ООД и са включени в дневника за покупките за съответния месец. Твърди, че за неплатените вземания по издадените фактури „М.П.“ ООД дължи неустойка от 0.10% върху просрочената сума за всеки ден, но не повече от 20 %, съгласно уговореното в чл. 6, ал.1 от Анекс № 1, която е изчислена от датата на настъпване на изискуемостта на съответното задължение до 21.09.2018г. по всяка от фактурите и е в общ размер на 120 352.34 лв.. Ищецът сочи, че с договор за встъпване в дълг от 26.10.2017г. «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********е поел да отговаря солидарно с «М.П. ООД за изпълнение на всички задължения на последния по отношение на «С.» ЕООД. Въз основа на изложеното ищецът настоява съдът да постанови решение, с което да осъди ответниците солидарно да му заплатят сумата от 601 761.74 лв., представляваща вземане по 11 бр. данъчни фактури, издадени от доставчика – ищец на получателя на услугата „М.П.“ ООД за осъществени превозни услуги по Анекс № 1 от 25.01.2017г. към договор за транспортна услуга от 15.01.2015г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й заплащане, както и сумата в размер на 120 352.34 лв., представляваща договорна неустойка, съгласно чл.6, ал.1 от Анекс № 1 от 25.01.2017г. към договор за транспортна услуга за забава плащането на задължението по издадените 11 бр. фактури, считано от падежа на всяка от фактурите до 21.09.2018г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното им заплащане. Претендира разноски.
Ответникът – «М.П. ООД с ЕИК * със седалище и адрес на управление ***, представляван от адв. И.Т.на 14.12.2018г. е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователе Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен Анекс № 1 от 25.01.2017г., но твърди, че ищецът е бил в невъзможност да изпълни възложеното му, което е наложило уговарянето на допълнителни условия. Не оспорва твърдението, че въз основа на сключения Анекс ищеца е изпълнявал транспортна услуга по линията С. – Б. – С., но твърди, че никога не е изпълнил уговореното за предоставяне на същата услуга по линия С.-И.-С.. Сочи, че оспорва обстоятелството, че ищецът е изпълнил задължението си по Анекс № 1 от 25.01.2017г. като е поел всички необходими разходи за това, като твърди, че поради финансовата му невъзможност страните са се съгласили „М.П.“ ООД да му заплаща авансово суми за изпълнение на услугата по превоз на пътници по линията С. – Б. – С., които авансово платени суми страните са се уговорили да бъдат приспаднати от сумите, за които са издадени от превозвача фактури, а в случай на надвишаване разходите за определен превоз от реализираните от превозвача приходи страните са се съгласили да бъде приспадани предходни и/или текущи задължения на „М.П.“ ООД към „С.“ ЕООД, като приспаданията се оформят счетоводно в двете дружества. Конкретно сочи, че е авансирал /чрез превод на авансови суми по Анекса/ ежедневно дружеството ищец за изпълнение на неговото задължение, в която сума са включвани разходи за извършване на превоза средно около 2700 лв., която сума е била изплащана от служители на ответното дружество на служители на „С.“ ЕООД по съгласие на страните и в края на всеки месец между двете дружества е било извършвано изравняване на сумите въз основа на първични счетоводни документи. Конкретно сочи по всяка една от фактурите какви са извършените авансови плащания и твърди, че общия размер на предоставения аванс за фиксове по изпълнение на поетото от „С.“ ЕООД за процесния период е в размер на 545 330.80 лв., поради което и след приспадане на авансово дадените суми със сумите дължими от ищеца на „М.П.“ ООД за месеците, в които разходите са превишавали приходите, реализирани от превозвача дължимата разлика по процесните фактури е в размер на 36 902.31 лв.. Твърди, че финансовата невъзможност от страна на „С.“ ЕООД е причина последния да не е изпълнил поетото задължение за предоставяне на услугата превоз на пътници по линията С.-И.-С., поради което и навежда възражение на пълно неизпълнение на това задължение. Оспорва и иска с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД, като твърди, че същия е неоснователен, тъй като от вземанията на ищеца са били приспаднати авансово заплатените от ответника суми, поради което и с осчетоводяване на посочените приспадания, задълженията на „М.П.“ ООД към ищеца по съответната фактура се погасявали до размера на авансово платените от „М.П.“ ООД суми, поради което и ответникът не е изпаднал в забава по отношение на цялата сума, за която е издадена съответната фактура. Въз основа на изложеното и в случай, че съдът приеме, че направените от дружествата счетоводни прихващания не са произвели своите правни последици, моли съда да разгледа възражение за прихващане като приеме, че иска е основателен само за сумата над 545 330.80 лв. до предявения размер от 601 761.74 лв..
В срока за допълнителната искова молба ищецът е депозирал такава, с която е посочил, че отговора на исковата молба е постъпил след изтичане срока за това по чл. 367, ал.1 ГПК и приложение следва да намери разпоредбата на чл. 370 ГПК. Евентуално и в случай, че съдът приеме, че срока за отговор на исковата молба е спазен ищеца оспорва твърдението на ответника, че е бил в невъзможност да изпълни поетото задължение по Анекс № 1 от 25.01.2017г. към договора от 15.05.2015г., както и че между страните е постигната уговорка ответникът да авансира разноските по изпълнение на превоза по линията С.-Б.-С.и най – сетне, че последния действително е сторил това, както и че е налице уговорка между страните да прихващат „заплатените“ от ответника аванси с дължимите към ищеца суми, респ., че такива прихващания са извършени. Твърди, че е изпълнил задължението си за осигуряване на превоз по линията С.-И.-С., както и че са налице неудовлетворени вземания и във връзка това изпълнение, но те не са предмет на повдигнатия за разрешаване спор. Оспорва наличието на уговорки между страните за заплащане на аванси и твърди, че същите следва да са в писмена форма, в която е сключен и Анекс № 1. Оспорва твърдението за реално заплащани авансови суми, както и извършени прихващания на „авансово платени суми“ с вземанията на ищеца по процесния анекс. Твърди, че с извършените плащания от „М.П.“ ООД към „С.“ ЕООД са погасявани задължения на ответника, различни и предхождащи процесните, за които са издадени 11 бр. фактури, като оспорва представените справки и хронологични регистри, които твърди, че същите са неверни и като частни свидетелстващи документи не се ползват с никаква доказателствена стойност.
В допълнителния отговор ответникът подържа заявените в отговора на исковата молба възражения.
Няма спор между страните, че на 25.01.2017г. е подписан Анекс № 1 към договор за транспортна услуга от 15.05.2015г., с който „М.П.“ ООД е възложил, а „С.“ ЕООД като превозвач, се е задължил да осъществява транспортна услуга по линии за превоз на пътници и конкретно С. – Б. – С. и С.-И.-С., като поеме всички необходими разходи за осъществяване на превоза. Възложителят е поел насрещното задължение ежемесечно да заплаща възнаграждение на транспортната услуга на превозвача в размер на 75 % от всички реализирани приходи от продажба на билети по съответната линия, като възнаграждението се определя от превозвача в деня на изтичането на съответния месец и/или в срок до 5 дни след изтичането на съответния месец чрез издаване на фактура – чл.2, ал. 1. Съгласно уговореното в чл.2, ал.4 от анекс № 1 заплащане на възнаграждението е дължимо в срок до десет дни от неговото определяне от превозвача и издаването на съответната фактура. С предвиденото в чл.2, ал.5 от анекса страните са се съгласили, че търговецът възложител няма право да извършва прихващания с други вземания, които има по отношение на превозвача и които не произтичат от договора.
Не се спори, че ищеца е издал фактури № ***/31.01.2017
година, № ***/28.02.2017 година, № ***/31.03.2017 година, № ***/30.04.2017
година, № ***/31.05.2017 година, № ***/30.06.2017
година, № ***/31.07.2017 година, № ***/31.08.2017 година, № ***/30.09.2017 година,
№ ***/31.10.2017 година и № ***/30.11.2017 година, които фактури са счетоводно
отразени, както в счетоводството на ищеца, така и в това на дружеството
ответник „М.П.“ ООД.
Няма спор, а това се установява и от представения и неоспорен договор за встъпване в дълг от 26.01.2017г., че „Н.Н.С.“ ЕООД е поел при условията на солидарност да отговаря за всички задължения на „М.П.“ ООД по отношение на превозвача, които са с произход Анекс № 1 от 25.01.2017г. към договор за транспортна услуга от 15.05.2015г..
Спорът по делото е концентриран по наведените от
ответника „М.П.“ ООД в отговора възражения. Преди да се разгледат тези
възражения следва да се даде отговор на заявеното от ищеца твърдение в
депозираната от него допълнителна искова молба, подържано в хода на
първоинстанционното производство и наведено като процесуално нарушение,
допуснато от ХОС във въззивната жалба за това, че депозирания отговор от „М.П.“
ООД е извън срока по чл.367 ГПК, поради което и приложение следва да намери
разпоредбата на чл. 370 ГПК.
Съобщението до ответника „М.П.“ ООД, с което му е изпратен препис от исковата молба, ведно с приложенията е връчено на 16.10.2018г. на Т.Д.Д. с удостоверено от връчителя качество „мениджър“. Срокът за подаване на отговор е изтекъл на 31.10.2018г., а отговора на исковата молба от „М.П.“ ООД е изпратен с експресна доставка на 10.12.2018г. и постъпил в деловодството на ОС Х. с вх. № 10505 на 14.12.2020г. или далеч след изтичане срока за това. Въпреки констатираното, съдът на 14.12.2018г. е поставил резолюция „В срок!“ и в съответствие с чл.373 ГПК е разпоредил препис от постъпилия отговор да се изпрати на ищеца.
В постъпилият отговор от ответника, а и след това в производството пред първата инстанция последния по никакъв начин не е обосновал пропускът си да подаде отговор в срок да се дължи на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл. 370 ГПК. Пред въззивната инстанция и по искане на жалбоподателя ищец е разпитана в качеството й на свидетел Т.Д.Д.. Св. Д. потвърждава, че е получила съобщението на 16.10.2018г. за ответника, което съобщение е предала в офиса на автогарата, като уточнява, че работното й място към този момент е било на ул. „С.“ № **, на който адрес не се помещавало друго дружество. Свидетелката твърди, че отношенията й с ищеца се изчерпвали с работата, която свидетелката вършела по възлагане от „М.п.“ ООД, като заявява изрично, че не е имала пълномощно от „С.2.“ ЕООД. Изложеното до тук не позволява извод, различен от удостоверения от връчителя – съобщението е връчено на служител на ответника на неговия адрес на управление, който предал в офиса съобщението, което е приел. Налице е редовно връчване на търговец по смисъла на чл. 50 ГПК, а по отношение на депозирания след изтичане срока за това отговор на исковата молба и при липса на твърдения, а и доказателства пропускът да се дължи на особени непредвидени обстоятелства, следва да намери приложение чл. 370 ГПК. Следва да се посочи, че общо достъпният и установен факт от вписванията по партидата на „М.П.“ ООД, че едноличния собственик на капитала и управител на ищеца е бил управител и на дружеството ответник не може да обоснове наличието на „особени и непредвидими обстоятелства“, тъй като от една страна задължение за предаване на съобщението от получилия го на управляващ или представляващ дружеството липсва, като за редовното връчване по чл. 50 ГПК е достатъчно съобщението да бъде получено от работник или служител, който е съгласен да го приеме, а и от друга не се установява от разпита на св. Д. да го е предала на управляващ или представляващ дружеството и конкретно на А.С., при все, че последния не е бил единствен управляващ и представляващ ответника. Показанията на св. Д. са ясни и непротиворечиви – получавала е много съобщения за ответника, вкл. и това от 16.10.2018г., като е предавала същите в офиса на автогарата и от там се разпределяли към хората, които отговарят за кореспонденцията.
Следва да се има предвид, че действащият ГПК въвежда ранна преклузия за ответника да посочва, събира, оспорва доказателства и да противопоставя възражения, с което се цели да се съкратят сроковете за разглеждане на делата като се намали броя на откритите заседания. Едновременно с въвеждането на тези ограничения е засилено служебното начало в гражданския процес и общото задължение на съда да оказва съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна е детайлизирано в конкретни разпоредби. Съгласно чл. 131, ал. 1 ГПК, съответно чл.367 ГПК, приложим за търговски спорове, с изпращане на преписа от исковата молба и доказателствата към нея съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в определения срок като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му или неупражняването на права. С получаване изчерпателните указания ответникът е известен за процесуалните действия, които следва да извърши, поради което и чл. 133, ал. 1 ГПК, съответно чл. 370 ГПК, изразяващи концентрационното начало в гражданския процес, предвиждат, че ако страната бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК за гражданските спорове, тя губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Когато ответникът не е подал отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, респ. по чл. 367 ГПК в доклада по делото по чл. ***ГПК, респ. в определението по 374 ГПК съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства. Съдът не може да дава указания на страните относно защитната им позиция. На основание чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства само ако в отговора той е направил възражения и е посочил фактите, на които те се основават. При търговските спорове ответника има право да представя нови доказателства и в срока за допълнителен отговор – чл. 373, ал.2 ГПК, но тази възможност ще бъде налице само при постъпила допълнителна искова молба, т.е. при постъпил в срок отговор. Въз основа на всичко изложено до тук следва да се приеме, че с изтичане срока за отговор са преклудирани всички възражения на ответника относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право, но не и правните изводи, които последния прави въз основа на установените по делото факти, в който смисъл е и трайната съдебна практика – Решение № 48 от 25.04.2014г. на ВКС по гр.д. № 2410/2013г. на I гр. отд. и Решение № 281от 21.01.2019г. на ВКС по т.д. № 675/2018г., II т.отд..
Наведеното от ответника възражение в отговора на исковата молба, депозиран извън срока за това, че вземането на ищеца е погасено чрез извършено извънсъдебно прихващане, което възражение по същността си е правопогасяващо е преклудирано и не е подлежало на разглеждане от първоинстанционния съд.
Дори и в аванс за ответника да се приеме, че същото е своевременно заявено, то следва да се посочи, че не е установено. От приетата от съда и без възражения от страните ССчЕ на в.л. К.се установява, че в счетоводството на „М.П.“ ООД са извършвани счетоводни записвания по партидата на „С.“ ООД, отразяващи прихващане на авансови плащания, които обаче не може да се отнесат към вземанията по издадените от ищеца 11 бр. фактури. Експерта е категоричен, че процесните единадесет броя фактури са записани счетоводно при ответника като неразплатени. Друг извод не може да бъде направен и от прочита на събраните по делото гласни доказателствени средства. Следва да се има предвид, че всички разпитани свидетели са служители на ответника, поради което и показанията им следва да се ценят с приложението на чл. 172 ГПК. Въззивният съд от една страна счита, че същите не следва да се кредитират, тъй като не са подкрепени от останалите събраните доказателства – писмени и ССчЕ, а от друга и в частта им установяваща данни за предоставяне на „фиксове“ и съответно предаването на неизползваните средства по т.нар. фиксове, дадени от св. М.и св. С.са недопустими, предвид забраната на чл. 164, ал.1, т.3, т.5 и т.6 ГПК. Изрично между страните е уговорено, както в договора за транспортна услуга от 11.05.2015г., така и в анекс № 1 от 25.01.2017г. към този договор, че превозвачът извършва превоза със собствени автобуси и персонал, като поема всички необходими разходи по осъществяване на превоза. С твърденията на ответника за извършени авансови плащания и предоставени „фиксове“, всъщност се цели установяването на изменение в уговорките, предмет на сключения писмен договор и анекс към него, респ. опровергаване на съдържанието на същите частни писмени документи, които са подписани от ответника. За установяване обаче на тези твърдения гласни доказателствени средства са недопустими. Коментираните твърдения, съдът счита и за опровергани, предвид установения от ССчЕ факт, че издадените от ищеца 11 бр. фактури са намерили счетоводно отражение по кредита на сметка „Доставчици“ от ответника и съответно са включени в Дневника за покупките по ДДС за съответния месец, което съставлява признание за възникването и за размера на задълженията, за които са издадени фактурите, в който смисъл са и Решение № 47 от 08.04.2013г. по т.д. № 137/2012г. II т.о. и Решение № 172 от 13.01.2016г. по т.д. № 2535/2013г. I т.о.. Следва да се отчете и факта, че в анекса от 25.01.2017г. страните изрично са предвидили възможност за търговецът – възложител да възрази срещу размера на определеното възнаграждение в 10 дневен срок от издаване на фактурата – вж. чл.2, ал.2. Данни за подобно писмено възражение от възложителя липсват, дори напротив, каза се, налице е признаване на задължението по издадените фактури.
Следващото наведено и подържано от ответника възражение е такова за неизпълнен договор, поради финансова невъзможност за това на ищеца. Следва да се има предвид, че евентуалната основателност на коментираното възражение, потестативно по своя характер, ще има за последица възникване на насрещното право на възложителя – ответник да откаже изпълнение на своето задължение за заплащане на цената само ако се установи реално неизпълнение. Коментираното налага да се приеме, че същото възражение е погасено с изтичане срока за отговор на исковата молба.
Дори и в аванс за възразилия да се приеме, че това възражение не е преклудирано, за което според настоящия състав на съда липсват нормативно признати основания, то ще се посочи, че изпълнението е прието от възложителя с надлежното осчетоводяване на издадените от изпълнителя фактури, а установения от допълнителната ССчЕ, след съпоставка на приходите – реално платени и разходите на „С.“ ЕООД недостиг за покриване на всички осчетоводени разходи не може категорично да се приеме, че е покрит от ответника „М.П.“ ООД чрез твърдяните да са извършени авансови плащания, които обаче не са установени. Вярно е, че в допълнителната ССчЕ и най – вече при разпита на в.л. в проведеното съдебно заседание на 16.09.2019г. се установяват данни за налични осчетоводявания по партидата на дружеството ищец в „М.П.“ ООД на „фиксове“, които формират разходи, но осчетоводяването е без първични документи, поради което и според съда няма документално обоснована причина да се отнесат към процесните вземания.
Предвид изложеното и дори и да се приеме, че заявените от ответника възражения не са преклудирани, то същите са неоснователни, тъй като не се установява насрещно вземане на ответника, което да е ликвидно и изискуемо по смисъла на чл. 103 ЗЗД, с което да е погасено насрещното вземане на ищеца по издадените 11 броя фактури. Неоснователно и е възражението за неизпълнение задължението на ищеца по сключения договор за транспортна услуга от 11.05.2015г. и анекс № 1 от 25.01.2017г. към този договор, което да освободи ответника от отговорност за неизпълнение на поетото от същия задължения.
Възражението за съдебно прихващане, заявено при условията на евентуалност е преклудирано с изтичане срока за отговор и при съобразяване чл. 370 ГПК. В конкретният случай не е налице хипотезата на чл. 371 ГПК, тъй като установяване вземането на ответника налага събиране на доказателства и съществуването му не е установено нито с влязло в сила съдебно решение, нито със заповед за изпълнение.
Не до този извод е стигнал първоинстанционния съд, поради което и обжалвания негов съдебен акт в частта, с която е отхвърлен иска за сумата над 56 430.94 лв. до пълния предявен размер от 601 761.74 лв., представляващо дължимо възнаграждение за осъществен от ищеца превоз по анекс № 1 от 25.01.2017г. към договор за транспортна услуга от 11.05.2015г., за което са издадени фактури № ***/31.01.2017 година, № ***/28.02.2017 година, № ***/31.03.2017 година, № ***/30.04.2017 година, № ***/31.05.2017 година, № ***/30.06.2017 година, № ***/31.07.2017 година, № ***/31.08.2017 година, № ***/30.09.2017 година, № ***/31.10.2017 година и № ***/30.11.2017 година, ведно със законната лихва, считано от 02.10.2018г. до окончателното й заплащане следва да бъде отменено и постановено друго такова, с което иска бъде уважен изцяло.
По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД.
Страните
са предвидили, в чл. 6, ал.1 от Анекс № 1 от 25.01.2017г. към договор за
транспортна услуга от 15.05.2015г., при забава плащането на дължимото
възнаграждение, възложителят – търговец да дължи на превозвача неустойка за
забава в размер на 0.10% върху просрочената дължима сума за всеки ден забава,
но не повече от 20 % от забавеното плащане. За да се дължи коментираното
обезщетение, уговорено между страните по договора като мораторна неустойка,
следва да се установи, че възложителя е неизправна страна, тъй като
изпълнението му е неточно във времево отношение или закъсняло. Съгласно чл. 2,
ал.4 от Анекс № 1 от 25.01.2017г. възнаграждението е дължимо в срок до десет
дни от неговото определяне от превозвача и издаване на съответната фактура.
Възнаграждението е определено по реда на чл. 2, ал.1 от Анекса чрез издаването
на съответната фактура и от този момент започва да тече срокът за изпълнение на
задължението на възложителя за заплащане на същото. Предвид приетото пълно
неизпълнение на задължението на възложителя и данните относно размера на
неустойката за забава, от приетата ССчЕ, съдът счита предявения иск за изцяло основателе
Не до
този извод е достигнал първоинстанционния съд, поради което и обжалвания негов
съдебен акт в частта, с която искът по чл. 92 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 11 286.18
лв. до пълния предявен размер от 120 352.34 лв. ще се отмени и ще се
постанови решение, с което иска ще се уважи изцяло.
Решението
в частта, с която е ангажирана солидарната отговорност на ответниците за заплащане на ищеца на сумата от
11 286.18 лв., представляваща мораторна неустойка, съгласно чл. 6, ал.1 от
Анекс № 1, ведно със законната лихва, считано от 0210.2018г. до окончателното й
заплащане ще се потвърди.
При
този изход на спора решението следва да се отмени и в частта, с която в тежест
на ищеца са възложени за заплащане разноски на ответника, съразмерно на
отхвърлената част от исковете, а на ищеца следва да се присъдят разноски в пълния претендиран размер от
29 370.16 лв., съгласно приложения списък на разноските – л.499 или
допълнително още 26 618.18 лв., извън присъдените с първоинстанционното
решение 2751.98 лв.
На
жалбоподателя ищец се дължат разноски и за въззивната инстанция, които съдът
констатира да са в размер на 13 087.94 лв., представляваща платена
държавна такса, за които следва да бъде ангажирана отговорността на
ответниците.
Мотивиран
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4 от 14.01.2020г., постановено по т.д. № 153/2018г. по описа на
ОС Х. в следните части:
в
частта, с която е отхвърлен предявения от «С.» ЕООД, ЕИК * със седалище и
адрес на управление ***«К. *– предгаров площад», А. С. * да бъдат осъдени при условията на солидарност «М.П.
ООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление *** и «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********със
седалище и адрес на управление *** за сумата над 56 430.94 лв. до 601 761.74 лв., представляваща неплатено в
пълен размер възнаграждение на превозвача по Анекс № 1 от 25.01.2017г. към
договор за транспортна
услуга от 15.05.2015г. по
фактури №
***/31.01.2017 година, № ***/28.02.2017 година, № ***/31.03.2017 година, № ***/30.04.2017
година, № ***/31.05.2017 година, № ***/30.06.2017
година, № ***/31.07.2017 година, № ***/31.08.2017 година, № ***/30.09.2017
година, № ***/31.10.2017 година и № ***/30.11.2017г., ведно със законна лихва от 02.10.2018г.
до окончателното й заплащане;
в частта, с която е отхвърлен предявения от «С.» ЕООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление
***«К.*– предгаров площад» », А. С. * да бъдат осъдени при условията на
солидарност «М.П. ООД, ЕИК * със седалище и адрес
на управление *** и «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на
управление *** за сумата над 11 286.18 лв. до 120 352.34 лв., представляваща неустойка за
забава плащането по фактури № ***/31.01.2017 година, № ***/28.02.2017 година, № ***/31.03.2017
година, № ***/30.04.2017 година, № ***/31.05.2017 година, № ***/30.06.2017
година, № ***/31.07.2017 година, № ***/31.08.2017 година, № ***/30.09.2017
година, № ***/31.10.2017 година и № ***/30.11.2017г., съгласно чл. 6 от Анекс № 1 от 25.01.2017г. към договор за транспортна услуга от 15.05.2015г.
в частта, с която е осъдено «С.» ЕООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление ***«К. *– предгаров
площад» А. С. * да заплати на «М.П. ООД, ЕИК * със седалище и адрес на
управление *** сума в размер на 16 709.72 лв. , представляваща разноски,
съразмерно на отхвърлената част от исковете КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА «М.П. ООД, ЕИК * със
седалище и адрес на управление *** и «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********със седалище и
адрес на управление *** да заплатят солидарно на «С.» ЕООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление
***«К. *– предгаров площад» А. С. * сума в размер на 545 330.80
лв., представляваща неплатено
в пълен размер възнаграждение на превозвача по Анекс № 1 от 25.01.2017г. към
договор за транспортна
услуга от 15.05.2015г. по
фактури №
***/31.01.2017 година, № ***/28.02.2017 година, № ***/31.03.2017 година, № ***/30.04.2017
година, № ***/31.05.2017 година, № ***/30.06.2017
година, № ***/31.07.2017 година, № ***/31.08.2017 година, № ***/30.09.2017
година, № ***/31.10.2017 година и № ***/30.11.2017г., ведно със законна лихва от 02.10.2018г.
до окончателното й заплащане;
ОСЪЖДА «М.П. ООД, ЕИК * със
седалище и адрес на управление *** и «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********със седалище и
адрес на управление *** да заплатят солидарно на «С.» ЕООД, ЕИК * със седалище и адрес на управление
***«К. *– предгаров площад» А. С. * сума в размер на 109 066.16 лв.,
представляваща неустойка за
забава плащането по фактури № ***/31.01.2017 година, № ***/28.02.2017 година, №
114/31.03.2017 година, № ***/30.04.2017 година,
№ 12/31.05.2017 година, № ***/30.06.2017 година, № ***/31.07.2017
година, № ***/31.08.2017 година, № ***/30.09.2017 година, № ***/31.10.2017
година и № ***/30.11.2017г., съгласно чл. 6 от Анекс № 1 от 25.01.2017г. към договор за транспортна услуга от 15.05.2015г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4 от 14.01.2020г., постановено по т.д. №
153/2018г. по описа на ОС Х. в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА «М.П. ООД, ЕИК * със седалище и
адрес на управление *** и «Н.Н.С.» ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на
управление *** да заплатят
общо на «С.» ЕООД, ЕИК * със седалище и
адрес на управление ***«К. *– предгаров площад» А. С. * сума в размер на 26 618.18 лв., представляваща разноски за
първата инстанция и сума в размер на 13 087.94 лв., разноски за въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: