№ 194
гр. Велики Преслав, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Соня Анг. Стефанова
при участието на секретаря Марияна П. Василева
като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело №
20253610100430 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирани от Д. С. Ж. срещу
„И.А.М.“ АД и „Ф.Б.“ ЕООД субективно и обективно кумулативно съединени
установителни искови претенции за признаване за установено в отношенията между
страните, че сключеният между ищцата и първия ответник Договор за паричен заем №
5175062 от 18.07.2024 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, както и че сключеният между ищцата и втория ответник Договор за предоставяне на
гаранция №5175062 от 18.07.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД,
поради противоречието му с добрите нрави.
Ищцата излага, че на 18.07.2024 г. сключила с „И.А.М.“ АД Договор за паричен заем №
5175062, по силата на който й бил отпуснат кредит в размер на 800.00 лева, при ГПР 54,69
% и ГЛП 45 %, срокът за погасяване на кредита бил 34 седмици (падеж на последната
погасителна вноска – 16.03.2025 год.), като кредитът бил разсрочен на 17 бр. двуседмични
вноски. Допълва, че била постигната договорка за обезпечаване на кредита чрез осигуряване
на поръчителство, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки, а при неизпълнение на това задължение - за заплащане на
неустойка в размер на 497.76 лева, която се кумулира в падежните вноски по кредита.
Счита така сключения договор за потребителски кредит за недействителен на основание
чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11. ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Обръща внимание, че гарантът „Ф.Б.“ ЕООД е дружество, чийто капитал е собственост
на дружеството - заемодател, а именно „И.А.М." АД.
Навежда твърдение, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като
икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите парични
задължение по договора за потребителски кредит. Изтъква, че Заемодателят по договора за
потребителски кредит е овластен директно да получи плащане на възнаграждението.
Акцентира, че възнаграждението представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото
1
същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално
длъжниково неизпълнение или не. Настоява, че процесното възнаграждение води до
неравенство в правата на страните, договорено е изцяло в полза на заемодателя и на
практика се явява задължително условие за отпускане на заема.
Акцентира, че посоченият годишен процент на разходите не отговаря на действително
приложимия между страните ГПР, тъй като в него не е включена неустойката за
непредоставяне на обезпечение.
Ищцата акцентира, че обстоятелството, че процесният договор за кредит не съдържа
компонентите, от които се състои ГПР, я е поставило в неравностойно положение и я е
възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от нея задължение.
Счита, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Напротив, на мнение е, че целта на цитираната
разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя по ясен и разбираем начин да бъде
разяснено кои ще са всички разходи, които ще стори по кредита и които ще бъдат взети
предвид при изчисляване на ГПР.
Категорично заявява, че записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл. 68 г, ал. 4, вр. чл. 68 д, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕР, което от своя
страна води до извод, че договорът за паричен заем е нищожен. В тази връзка цитира и
възприетото в Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС.
Позовава се на обективираното в решение по дело С- 714/22 СЕС становище, че член 3,
буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите уговорени към
договор за потребителски кредит представляващи конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по
смисъла на посочения член 3, буква и). Ищцата счита, че настоящият случай е именно такъв
и горецитираната практика е напълно относима. Акцентира, че съгласно член 10, параграф 2,
буква ж) и член 23 от Директива 2008/48, когато в договор за потребителски кредит не е
посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
този договор следва да се счита за освободен от лихви и разноски, а потребителят следва да
върне единствено предоставената в заем главница.
Обръща внимание още, че в най-актуалната си практика по дело С-337/23 СЕС
възприема становището, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя" и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на
разходите".
Ищецът поддържа, че Договорът за предоставяне на гаранция, сключен с ответното
дружество е нищожен като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД, тъй като с него се нарушава принципа на добросъвестност, справедливост и
еквивалентност на престациите. Изтъква, че възнаграждението в общ размер от 497.76 лева
се дължи без насрещна престация. Освен това същото не се дължи на гаранта „Ф.Б.“ ЕООД,
а на първия ответник „И.А.М." АД, което на практика води единствено до увеличаване на
дължимата сума по заема.
Ищецът обръща внимание, че дружеството - заемодател е собственик на капитала на
дружеството – гарант, Договорите за заем и предоставяне на гаранция са сключени в един и
същи ден и са с един и същи номер - №5175062. Освен това Договорът за предоставяне на
гаранция е сключен от ответното дружество-гарант чрез „И.А.М.“ АД. Налице е еднакъв
2
период на дължимост на сумите по двата договора, с един и същи начален период и краен
срок на погасяване. Възнаграждението за гаранта е включено в погасителния план по
договора за заем и разсрочено на равни вноски, дължими заедно с вноските за главница и
договорна лихва.
Предвид изложеното по-горе, ищецът счита, че двата договора са взаимно свързани. Още
повече, че процесният договор за гаранция е сключен едновременно с договора за кредит, на
същата дата и то преди ищецът да е направил избор за предоставяне на описаните в
Договора за заем обезпечения.
Допълва, че уговорката, по силата на която за потребителя е възникнало задължение за
заплащане на възнаграждение на дружеството - гарант без да се отчита възможността
заемополучателят да изпълни добросъвестно задълженията си по договора за заем,
нарушава добрите нрави.
По изложените доводи ищецът моли исковите му претенции да бъдат уважени.
Претендира присъждане на сторените съдебно деловодни разноски. Моли да бъде присъден
адвокатски хонорар на процесуалния му представител (с включено ДДС) при условията на
чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е
писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба
и моли същата да бъде уважена.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Ф.Б.“
ЕООД, в който взима становище по процесуалната допустимост, но неоснователност на
претенциите на ищеца.
Поддържа, че атакуваният договор за поръчителство е действителен, тъй като отговаря
на приложимите изисквания на закона. Сочи, че „Ф.Б.” ЕООД е вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. За ЗКИ, с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в гова си
качество - на търговец. Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) -
обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение. Твърди, че
дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да
предоставят гаранционни сделки по занятие. Сочи, че сключва договори за поръчителство в
рамките на дейността, за която е регистрирано.
Подчертава, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен само и
единствено, поради възлагането от ищцовата страна. Настоява, че ищецът е можел да избере
дали да сключи договора за кредит при посочените в същия условия или не, като също така
е разполагал с възможността да избира между три вида обезпечения, които да представи,
като е избрал да сключи договор с „Ф.Б.'* ЕООД.
Настоява, че възнаграждението по договора за поръчителство, като насрещна престация
срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за
кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави. Обръща
внимание, че отговорността му в качеството му на поръчител може да бъде ангажирана в
размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение.
Обръща внимание, че задължението за заплащане на възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция възниква не непосредствено след възникване на задължението за
връщане на паричната сума, както се твърди в исковата молба, а след влизане в сила на
договора за предоставяне на гаранция. Сочи, че в договора за предоставяне на гаранция е
уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора за паричен
заем потребителят не представи друго обезпечение на кредитора. По изложените по-горе
съображения ответникът счита, че дружеството-кредитор не би могло, а и няма основание да
включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на
3
размера на ГПР по договора за кредит.
Ответникът категорично се противопоставя на твърденията на ищеца за заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Допълва, че клаузите в договора за поръчителство са формулирани достатъчно ясно и
разбираемо и всеки разумен потребител - относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени икономическите последици от
сключване на договора.
Оспорва твърдението на ищеца за нищожност на процесния Договор за поръчителство,
поради противоречие на същия с добрите нрави, като изтъква, че възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция е дължимо като насрещна престация срещу
задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит.
Допълва, че дължимото възнаграждение по атакувания Договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство е определено след извършена преценка на риска и счита, че ако
насрещната страна го е считала за несправедливо високо, то тя изобщо не би сключила
договора.
Предвид изложеното, настоява, че процесният Договор за поръчителство е изцяло
действителен и са спазени всички законови условия, поради което счита исковата претенция
за неоснователна и като такава подлежаща на отхвърляне. Претендира сторените съдебно-
деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество „И.А.М.“ АД, в
който не оспорва наличието на облигационно правоотношение, възникнало между него, в
качеството му на кредитор и ищеца, в качеството на кредитополучател при посочените в
исковата молба параметри.
Ответникът настоява, че изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и ал. 2 от ЗПК
са спазени. Сочи, че договорът съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като са посочени и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. Излага, че в договора се съдържа ясна информация за
размера на ГЛП и условията за прилагането му, за ГПР, като тези размери са съобразени със
законовите ограничения за този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Противопоставя се на
твърденията, че в договора не бил разписан действителния размер на годишния процент на
разходите.
Поддържа, че възнаграждението по договора за поръчителство не е включено при
изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с
оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1. т. 1 ДР ЗПК.
Сочи, че възможността за заплащане на възнаграждението по договора за поръчителство
чрез „И.А.М.” АД е предвидена с оглед удобството на потребителя. Настоява, че
възнаграждението, договорено между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД и дължимо по договора за
поръчителство, не влиза в патримониума на „И.А.М.“ АД, а в този на ,,Ф.Б.” ЕООД.
Навежда твърдение, че Договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно
правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за
паричен заем, а възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружеството-
гарант са уговорили, не е част от заемното правоотношение по Договора за заем и не
представлява пряк разход, свързан с кредита.
Акцентира, че договорът за поръчителство е подписан след сключване на договора за
паричен заем и получаване на заемната сума. В договора за поръчителство е уговорено, че
той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора за паричен заем
потребителят не представи друго обезпечение на кредитора. Това обстоятелство ответникът
сочи като допълнителен аргумент защо възнаграждението по договора за поръчителство не е
4
било включен и не е следвало да се включва в ГПР. Настоява, че заемодателят към момента
на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска хипотетични
разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР.
Оспорва твърдението на ищеца, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция е установено като услуга в полза на заемодателя.
Допълва, че кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които
да представи, като ищецът е бил уведомен предварително, както за изискуемите
обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение най-късно в
тридневен срок след подписване на договора. Настоява, че сключването на договора за
паричен заем при посочените условия и избора на обезпечение са зависели изцяло от волята
на ищеца, поради и което възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не е било безусловно
дължимо, а е зависило изцяло от действията на заемателя.
Поддържа, че предоставянето на обезпечение е типично за кредитните отношения.
Счита, че обезпеченията са нужни, защото без тях кредитът става необосновано рисков.
Стойността, цената, възнаграждението за предоставените обезпечения е стойност, цена,
възнаграждение, които заемателят плаща или предоставя, за да получи кредитно предимство.
Поддържа, че предоставянето на обезпечения по свободна воля на заемателя с цел
получаване на кредитно предимство не попада в понятието „общи разходи по кредита“ по
смисъла на буква „ж” на чл. З от Директива 2008/48/ЕО.
Навежда твърдение, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не
представлява и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като
сключването на договор с дружеството-гарант не е задължително условие за получаване на
кредита.
Освен това, ответното дружество обръща внимание, че релевантен за изчислението на
ГПР е момента на сключване на договора за паричен заем, като при изчисляването му се
вземат предвид съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем
ангажименти. Счита, че заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит,
няма задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при
изчисляването на ГПР, като в подкрепа на твърдението си цитира практика, обективирана
решения по дела С-714/22, С-453/10 и С-448/17. Подчертава, че при промяна на условията
по договора не се изчислява и посочва нов ГПР.
Изтъква, че в цитираното от ищеца решение по дело С-714/22 СЕС действително е
прието, че разходите по договор за поръчителство попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“, но само, когато сключването на договор за
поръчителство е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
какъвто настоящият случай не е, тъй като съгласно клаузите по договора потребителят е бил
напълно свободен да избере едно от няколко алтернативни обезпечения, а самото
непредоставяне на обезпечение не е обвързано със санкция.
Обръща внимание, че в т. 55 от горецитираното решение по дело С-714/22 на СЕС е
посочено, че санкцията договорът за потребителски кредит да бъде считан за освободен от
лихви и такси, когато в този договор не е посочен ГПР, който включва всички разходи, е
пропорционална в случаите, когато подобно посочване е лишило потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение. Настоява, че в процесния случай
заемополучателят не е бил лишен от възможността да определи обхвата на задълженията си.
Ответникът се противопоставя и на твърденията на ищеца за заблуждаваща търговска
практика, доколкото в атакуваните договори ясно и разбираемо са посочени задълженията и
на двете страни по съответния договор, като потребителят е бил в състояние да прецени
икономическите последици на взетите от него решения.
5
По изложените по-горе доводи моли исковите претенции като неоснователни да бъдат
отхвърлени. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание ответниците редовно призовани не изпращат представители.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, а и от представения Договор за паричен заем № 5175062/18.07.2024
г., сключен между ответното дружество „И.А.М.“ АД, от една страна в качеството му на
заемодател и ищеца, от друга страна в качеството му на заемополучател се установява, че
заемодателят е предоставил на ищеца заем в размер на 800 лева. Видно от ангажирания
погасителен план към договора падежът на последната вноска е 16.03.2025 год. (общо 17
броя анюитетни двуседмични погасителни вноски), в размер на по 84 лева с включено
възнаграждение за предоставяне на гаранция. ГПР възлиза на 54,69 %. Уговорено е, че
кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на сключване на
договора за кредит бил 45 % годишно.
В чл. 4 от договора е предвидено, че ищецът следва да представи обезпечение –
безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на кумулативно изброените условия в тридневен срок от датата на сключването на
договора или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни
сделки.
Няма спор, че между втория ответник „Ф.Б.“ ЕООД, от една страна в качеството на
гарант, и ищцата, от друга страна, в качеството на потребител, е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № 5175062/18.07.2024 г. Съгласно чл. 3 от Договора за поемане на
задължението за издаване на гаранция за плащане на заетата сума в полза на заемодателя
„И.А.М.“ АД, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в общ размер от 497,46 лева,
платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 29,28 лева, дължими на
падежните дати по договора за заем.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са субективно и обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
По допустимостта на предявените установителни претенции:
Исковите претенции за признаване за установено в отношенията между страните, че
сключеният между ищцата и първия ответник Договор за паричен заем № 5175062 от
18.07.2024 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и че
сключеният между ищцата и втория ответник Договор за предоставяне на гаранция
№5175062 от 18.07.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради
противоречието му с добрите нрави, са процесуално допустими. Нищожността е най-
тежкият порок на един договор. Тя е абсолютна (важи за всички и всеки може да се позове
на нея), изначална и несанируема. Правният интерес на ищцата произтича от качеството й на
страна по двата договора, която е навела доводи и възражения относно недействителността
на тези договори, респ. на отделни клаузи от договора за заем.
По основателността на предявените установителни претенции:
За да бъдат основателни предявените положителни установителни искови претенции
ищецът следва в условията на пълно и главно доказване да докаже, че посочените 2
договора, сключени с двамата ответници, са нищожни/ недействителни на заявените с
исковата молба основания.
В тежест на ответниците е да докажат всички факти, на които основават своите искания
или възражения, в това число, че уговорената между страните по Договора за потребителски
6
кредит клауза за предоставяне на обезпечение е валидна и като такава обвързва страните, че
ГПР отговаря на законоустановения размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че са спазени
изискванията на чл. 11. ал. 1, т. 10 от ЗПК, че посоченият в договора за заем ГПР е реално
приложимият в отношенията между страните.
С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните наличието на облигационно правоотношение между ищеца (кредитополучател) и
първия ответник (кредитор), по повод сключения между тях Договор за паричен заем №
5175062 от 18.07.2024 г.; наличието на облигационно правоотношение между ищеца
(потребител) и втория ответник (гарант), по повод сключения между тях Договор за
предоставяне на гаранция № 5175062 от 18.07.2024 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Спорът между страните е по отношение на действителността на договора за заем, на
Договора за предоставяне на гаранция, както и на клаузата, уреждаща обезпечеността на
кредита. Страните също така имат разногласие и по въпроса дали възнаграждението на
гаранта, което се дължи от заемателя, следва да се включи при изчисленията на ГПР или не,
като ответниците категорично заявяват, че възнаграждението не е включено и не следва да
бъде включвано в ГПР, а ищецът поддържа, че размерът му следва да се вземе предвид при
определяне на ГПР.
В чл. 4 от Договора за паричен заем е предвидено, че ищецът следва да представи
обезпечение – безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица,
които да отговарят на кумулативно изброените условия в тридневен срок от датата на
сключването на договора или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя
гаранционни сделки. В тази връзка в чл. 1 от Договора за предоставяне на гаранция е
посочено, че „Ф.Б.“ ЕООД, в качеството си на гарант, отговаря за всички последици от
неизпълнението на потребителя, като за целта съгласно чл. 3 от Договора за предоставяне на
гаранция потребителят дължи възнаграждение на гаранта в общ размер от 497,46 лева,
платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 29,28 лева, дължими на
падежните дати по договора за заем.
Във връзка с анализираните два договора – за паричен заем и за предоставяне на
гаранция, следва да се съобрази следното:
Въпреки че двата договора формално представляват самостоятелни договори, при
внимателния прочит на клаузите по тях, при наличието на изрична уговорка за приоритетно
изплащане на възнаграждението по договора за гаранция пред това по основното
задължение по кредита (чл. 3, ал. 3 от Договор за предоставяне на гаранция) и след отчитане
на обстоятелството, че кредиторът и гарантът са свързани лица по смисъла на §1 от ДР на
ТЗ (след служебно извършена справка в Търговския регистър, настоящият съдебен състав
установи, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик в капитала на гаранта „Ф.Б.“ ЕООД), се
достига до извод, че дългът по кредитното правоотношение и така уговорените акцесорни
плащания трябва да се разглеждат като едно цяло, тъй като е видно, че задължението към
поръчителя е неделимо от основното задължение по кредитното правоотношение и затова
следва да се включи в общия размер на разходите по кредита. В подкрепа на изложеното е и
обстоятелството, че и двата договора – за паричен заем и за предоставяне на гаранция са
сключени на една и съща дата и под един и същи номер - № 5175062/18.07.2024 год.
Поради изложеното по-горе съдът намира, че по отношение преценката относно
действителността на процесните договори за предоставяне на заем и гаранция следва да
намерят приложение общите правила на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищцата като физическо
лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
7
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Следва да бъдат посочени основните данни, които са послужили за изчисляване на ГПР.
Целта на уредбата е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита. В конкретния случай в процесния договор
за паричен заем е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като
абсолютна процентна стойност – 54,69 % (чл. 2, т. 8). Така определеният ГПР включва
единствено разходите по договора за паричен заем, но не и разходите по договора за
гаранция, които безспорно са част от разходите по кредита и би следвало да се включат и
отчитат при формиране на ГПР. Абсолютно несъстоятелно е твърдението на ответниците, че
възнаграждението на гаранта не следвало да се включва и отчита при формиране на ГПР.
Единственото, което заемодателят се е опитал да постигне с обособяване на отношенията по
обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор, е да заобиколи
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Впрочем, дори и без включване на възнаграждението на гаранта при
изчисляване на ГПР, ГПР по процесния договор за заем противоречи на нормата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Липсата на включени на предвидени от закона компонентни, какъвто е
настоящия случай, съдебната практика приравнява на липсващ ГПР. Съгласно възприетото в
решение на СЕС по дело С-714/2022, когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени разходи, този договор се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница, откъдето се извлича и
твърдяната от ищеца нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Нещо повече, очевидно е, че отразеният в договора ГПР е много по-нисък от
действително прилагания между страните (доколкото възнаграждението за гарант
неоснователно не е включена в ГПР), няма яснота относно методиката на формирането му, а
всичко това дава невярна информация на потребителя относно общите разходи по кредита,
което следва да се окачестви като нелоялна, в частност заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква
или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата, уреждаща формирането на ГПР в договора за
заем (чл. 2, т. 8) освен, че противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, е неравноправна и по смисъла
на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО.
Освен това, доколкото договорът за предоставяне на гаранция се явява функция на
договора за паричен заем, претенцията за заплащане на допълнително възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция не е нищо повече от възлагане на необосновани
допълнителни финансови тежести за потребителя.
На следващо място се установява, че клаузите относно обезпечеността на кредита не
сочат на доброволност при избора на обезпечение, дори напротив: от формулировката им
става ясно, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на
парична сума, от която се нуждае, следва да подпише т. н. "договор за предоставяне на
гаранция" с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Освен всичко изложено се
налага и извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел
да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга - да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
8
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Не без значение е и обстоятелството, че кредитополучателят не е имал реална
възможност за избор на "поръчител" по договора за паричен заем. Въведен е изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3дневен от сключване на договора, което
задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава
заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи
договора (чл. 4 от Договора за паричен заем).
Следва да се обърне внимание още и на обстоятелството, че уговореното
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция се дължи, независимо дали
отговорността на поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално длъжниково
неизпълнение или не (арг. чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция).
Не на последно място следва да се акцентира и върху стойността на уговореното
възнаграждение за гаранта – 497,46 лева. Съпоставено с размера на отпуснатия кредит от
800 лева, съдът намира, че възнаграждението за гаранта е несъразмерно високо и безспорно
поставя в неравноправно положение потребителя. Нарушен е и принципът на
добросъвестност и справедливост. Изложеното води до извод, че са накърнени добрите
нрави, което води до недействителност на договорите за паричен заем и за предоставяне на
гаранция и на още едно правно основание – чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Ирелевантно за предмета на доказване в настоящото производство е обстоятелството, че
договорът за поръчителство е подписан след сключването на договора за паричен заем и
след получаване на заемната сума, както и че кредитополучателят е можел да избира между
три вида обезпечения, които да представи, още повече, че на практика условията, на които
трябва да отговаря обезпечението (дали поръчители, дали банкова гаранция) са изначално
неизпълними, защото са твърде завишени (чл. 4 от Договора за паричен заем).
Обстоятелството, че ищецът бил уведомен предварително, както за изискуемите
обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение най-късно в
тридневен срок след подписване на договора, не прави двата договора действителни и не
променя изводите на съда досежно тяхната нищожност на посочените по-горе основания.
Предвид всичко изложено, кумулативно съединените искове с пр. осн. чл. 124, ал. 1
ГПК, чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за признаване за
установено, че Договорът за паричен заем и Договорът за предоставяне на гаранция са
нищожни, са основателни и доказани и като такива следва да бъдат уважени.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се полагат
сторените от него в настоящото производство разноски – заплатена държавна такса в размер
на 100 лева. Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на адв. Г. за
осъществената от него правна помощ и съдействие на ищцата, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр.
чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнагражденията за
адвокатска работа. Представен е списък на разноските, с който адв. Г. претендира адвокатско
възнаграждение в размер на общо 960 лева (480 лева за първия иск и 480 лева за втория иск).
Своевременно още в отговорите на исковата молба е релевирано възражение от страна на
двамата ответници за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което
съдът намира за основателно. На първо място, в случая кумулативно съединените искове не
налагат отделна защита, поради което се дължи едно възнаграждение. При определяне
размера на дължимото възнаграждение съдът следва да вземе предвид Решение на съда от
25.01.2024 год. по дело C‑438/22 год., образувано по преюдициално запитване на съдия от
Софийския районен съд, което е задължително за всички национални съдилища (арг. чл. 633
от ГПК). В цитираното решение е възприето, че бългapcĸитe cъдилищa не са длъжни
9
бeзycлoвнo дa ce cъoбpaзявaт c тapифaтa зa минимaлни aдвoĸaтcĸи възнaгpaждeния, пpиeтa
oт Bиcшия aдвoĸaтcĸи cъвeт. В решението е застъпено, че ако се ycтaнoви, чe Hapeдбa зa
минимaлнитe paзмepи нa aдвoĸaтcĸитe възнaгpaждeния пpoтивopeчи нa пpaвилaтa нa
ĸoнĸypeнциятa пo члeн 101, пapaгpaф 1 и 2 ДФEC, нaциoнaлният cъд e длъжeн дa oтĸaжe дa
пpилoжи тaзи нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пo oтнoшeниe нa cтpaнaтa, ocъдeнa дa зaплaти
cъдeбнитe paзнocĸи зa aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe, вĸлючитeлнo и ĸoгaтo тaзи cтpaнa нe e
пoдпиcaлa ниĸaĸъв дoгoвop зa aдвoĸaтcĸи ycлyги и aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe. Съдът на ЕС
категорично е посочил, че нaциoнaлнaтa пpaвнa ypeдбa, cпopeд ĸoятo aдвoĸaтът и нeгoвият
ĸлиeнт нe мoгaт дa дoгoвopят възнaгpaждeниe в paзмep пo-ниcъĸ oт минимaлния, oпpeдeлeн
c нapeдбa нa BAдC, a cъдът съответно нямa пpaвo дa пpиcъди paзнocĸи зa възнaгpaждeниe в
paзмep пo-ниcъĸ oт минимaлния тpябвa дa ce cчитa зa oгpaничeниe нa ĸoнĸypeнциятa „c
oглeд нa цeлтa“ пo cмиcълa нa тaзи paзпopeдбa. Застъпено е още, че „пpи нaличиeтo нa
тaĸoвa oгpaничeниe нe e възмoжнo пoзoвaвaнe нa лeгитимнитe цeли, ĸoитo ce твъpди, чe
пocoчeнaтa нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пpecлeдвa, зa дa нe ce пpилoжи зaбpaнaтa нa
oгpaничaвaщитe ĸoнĸypeнциятa cпopaзyмeния и пpaĸтиĸи“.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на
адвокатското възнаграждение, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от заявителя и процесуалния му представител
размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния размер на адвокатските
възнаграждения, предвиден в Наредбата. В разглеждания случай става въпрос за дело с
ниска фактическа и правна сложност, било е проведено само едно открито съдебно
заседание, по което процесуалният представител на ищеца не се е явил, не са били
назначавани експертизи, нито са се събирали допълнителни доказателства, освен
приложените към исковата молба. Действително, адвокатската работа изисква заплащане,
като размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде справедлив (арг. чл. 36
ЗАдв.). Този справедлив размер се определя от съда, като се вземе предвид фактическата и
правна сложност на производството, както и материалният интерес, а според настоящия
съдебен състав адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева удовлетворява положения
от адвоката труд. При определяне на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат, оказал
безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА, същото следва да бъде присъдено с
дължимия ДДС, ако пълномощникът е регистриран по ЗДДС (в този смисъл Решение от
23.10.2025 год. на Съда на Европейския по дело С-744/23 (Златков). По делото надлежно са
представени писмени доказателства, установяващи наличието на регистрация на адв. Г.
по ЗДДС, която към настоящия момент е валидна, съгласно служебно изготвена проверка в
регистъра за лицата, регистрирани по ЗДДС, поместен на следния интернет адрес
https://ec.europa.eu/taxation_customs/vies/#/vat-validation-result, поради което към
определеното му възнаграждение от 400 лева следва да се начисли и ДДС в размер на 80
лева.
Водим от горното, Районен съд – Велики Преслав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
на Договор за паричен заем № 5175062/18.07.2024 г., сключен между „И.А.М.“ АД, ЕИК:
........., със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), ж.к. „Л.“, бул.
„Д.Н.“ № 28, „С.Ц.“, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от законния си представител Г.Т. –
Изпълнителен директор, от една страна в качеството на заемодател, и Д. С. Ж., ЕГН:
**********, с пост. адрес: гр. С., общ. С., обл. Ш., ул. „Р.П.“ № 4, ет. 1, ап. 2, от друга страна
10
в качеството на заемател.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД Договор за
предоставяне на гаранция № 5175062/18.07.2024 г., сключен между „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК:
........, със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), ж.к. „Л.“, бул.
„Д.Н.“ № 28, „С.Ц.“, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от законния си представител А.В.М. –
Управител, от една страна в качеството на гарант, и Д. С. Ж., ЕГН: **********, с пост.
адрес: гр. С., общ. С., обл. Ш., ул. „Р.П.“ № 4, ет. 1, ап. 2, от друга страна в качеството на
потребител, поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК: ........., представлявано от законния си представител Г.Т. –
Изпълнителен директор и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК: ........, представлявано от законния си
представител А.М. – Управител ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на Д. С. Ж., ЕГН: **********
сумата от 100 лева, представляваща заплатена държавна такса в първоинстанционното
производство, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК: ........., представлявано от законния си представител Г.Т. –
Изпълнителен директор и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК: ........, представлявано от законния си
представител А.М. – Управител ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на адв. Д. Г., Адвокатска колегия
– Л. адвокатско възнаграждение за първа инстанция в размер на 480 лева с включено ДДС,
на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за
постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Ш.ски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на страните.
Съдия при Районен съд – Велики Преслав: _______________________
11