Р
Е Ш Е
Н И Е № ……
Гр. София, 15.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
декември през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ :
Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Мария Малоселска
При секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 15784 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 194607 от 16.08.2019 г. на
СРС, 57 с - в, по гр. д. № 3993/2018 г. е прието за установено, по предявените искови претенции с
правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК и във връзка с
чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Г.Д.Ж.
с ЕГН : ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********
сумата от 1 458,
63 лв. - стойност на доставена
топлинна енергия за обект - ет. 2 в гр. София, гр. София, общ. Подуяне, ул. „********,
абонатен № 125068 за периода
01.07.2014 г. -
30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 28.07.2017 г. (подаване на
заявлението) до окончателното изплащане, съобразно заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 15.08.2017 г. по ч. гр. д. № 51970/2017 г. на CPC, 57- ми състав.
С решението главният
иск е отхвърлен за разликата над 1 458, 63 лв. до пълния предявен размер от 1 977,
93 лв. и за периода 01.05.2013 г. - 30.06.2014 г., като погасен по давност и
изцяло са отхвърлени исковете за признаване на задължения по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за сумата от 433, 63 лв. - законна лихва за забава за
периода 15.08.2014 г. - 25.07.2017 г. върху главницата от 1 977, 93 лв., за сумата
от 43, 40 лв. - главница за дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2013
г. - 30.04.2016 г. и за сумата от 10, 18 лв. - обезщетение за забава на главницата от 43, 40 лв. за периода
15.08.2014 г. - 25.07.2017 г. Страните
са осъдени за разноски в производството,
съобразно изходи от спора.
Недоволен от
решението в отхвърлителната част е останал ищеца „Т. С.“ ЕАД, който го обжалва с доводи за неправилност,
необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните
правила при постановяването му. Поддържа, че неправилно СРС е приел, че част от
задълженията по главницата са погасени по давност, като се позовава на чл. 32,
ал. 1 от ОУ. Твърди, че задължението за заплащане на сумите по фактурите е
изискуемо най - късно до края на текущият месец, следващ месеца на доставката
на ТЕ. СРС не е съобразил, че сумите по общата фактура от 30.06.2014 г. стават
изискуеми на 15.08.2014 г., а заявлението е депозирано на 28.07.2017 г., с
което течението на давността е прекъснато. Неоснователно СРС е приел, че е
налице погасяване по давност на част от вземанията за главница и лихви. Поддържа
още, че ОУ на дружеството са публикувани по установения в закона ред и ответникът
е бил длъжен да заплаща месечните си задължения за ТЕ в 30 – дневен срок след
изтичане на периода, за които се отнасят. След изтичане на този срок ответникът
е изпаднал в забава и дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Позовава се на чл. 22,
ал. 2 от ОУ, съгласно който клиентите заплащат стойността на услугата дялово
разпределение, извършена от ФДР. Сумата е включена в общата фактура за периода
и в извлечението от сметки на длъжника. Върху тази сума е начислена и лихва за
забава, която се дължи от потребителя. Във връзка с договорните отношения между
ищеца и ФДР, сумата за дялово разпределение е фактурирана и е настъпила суброгация на ищеца в правата на ФДР по отношение на тази
сума. Моли да се отмени решението в оспорените отхвърлителни
части и да се уважат изцяло исковете. Претендира разноски за въззивната
инстанция, прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.
Въззиваемата
страна - ответникът Г.Д.Ж. не е подал писмен
отговор в срока по чл. 263 ГПК, но в съдебно заседание представителят му оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че съдът се
е произнесъл при правилна преценка на събраните доказателства и материалния
закон, като е съобразил, че радиаторите са демонтирани, а абонатната уредба, монтирана
в мазето на ответника, не отчита коректно ТЕ. Моли
жалбата да се остави без уважение, като се потвърди решението на СРС в
оспорените части. Претендира разноски съгласно списък.
Третото лице
помагач „Т.с.“ ЕООД, не взема становище по въззивната жалба и не ангажира
доказателства.
Като съобрази установените по делото факти и
становищата на страните, по реда на въззивната проверка, съдът намира следното
:
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата. Съдът намира, че
решението е постановено след обсъждане на събраните доказателства и при
излагане на установената по делото фактическа обстановка от страна на СРС,
която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към
нея, на основание чл. 272 ГПК.
Обжалваното
решение е валидно и процесуално допустимо - производството е образувано след
подадено в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.
Решението се
оспорва от ищеца само в частта, в
която исковете за главница и лихви са отхвърлени и е влязло в сила в неоспорената от ответника уважителна част.
По същество
на спора, въззивният съд приема, че в съответствие със събраните пред него
доказателства СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр.
е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите
условия за периода. Договорното отношение между тях е възникнало от качеството на ответника на собственик на топлоснабдения имот, ет. 2 в гр.
София, гр. София, общ. Подуяне, ул. „********, абонатен № 125068. Качеството на ответника на собственик на имота не е оспорвано в производството пред СРС и се установява
от нот. акт № 21, т. LLXXІV, дело № 24878/29914 г.
Законодателят
не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на
потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат специални
условия като внесат в топлопреносното предприятие
писмено заявление. Не са представени доказателства ответникът да е възразил
срещу прилаганите от ищеца ОУ, поради което основателно е прието, че главните
страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на
ТЕ за битови нужди в процесния период.
Установява се,
че в исковия период ищецът е подавал в сградата топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото
законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 -
334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдените имоти в сградата е
възложено на третото лице - „Т.с.“ ЕООД.
Реалното потребление на топлинна
енергия в процесния имот, както и стойността на
топлинната енергия се установява на база представените от ФДР и неоспорени от
ответника главни отчети за периода, които са подписани от потребителя, както и от
заключението на приетата пред СРС и неоспорена СТЕ, която съдът кредитира.
Вещото лице е констатирало, а и от доказателствата
представени от третото лице пред СРС се установява, че дяловото разпределение в
сградата е извършвано от ФДР „Т.с.“ ЕООД съгласно реален отчет в края на всеки
отоплителен сезон на уредите в имота. Топлоенергията е разпределяна и изчислена
съобразно методиката, заложена в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. Експертизата е
установила, че в исковия период топлоенергия за отопление
на имота не е отчита, тъй като 6 броя радиатори са демонтирани и затапени. Топлинната енергия за подгряване на топла вода
е правилно отчетена - на база показанията на един узаконени водомер. Вещото
лице е констатирало, че сума за отопление на общите части не е начислявана, а
технологичните разходи са за сметка на ищеца. Според експертизата отчетите са
редовно водени.
В
заключение експертизата определя дължимите суми за топлоенергия за процесния имот за периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2016 г.
са в размер на общо 1 977, 95 лв.
По основния довод на ищеца във
въззивната жалба - че претендираните в производството
вземания по главницата не са погасени с изтичане на 3 - годишна давност по чл.
111, б. „в“ ЗЗД към момента на подаване на заявлението
на 28.07.2017 г., понеже сумите за
периода м. 05.2013 г. - 04.2014 г. били обективирани
в обща фактура от м. 06.2014 г. и за тях давностният
срок не е изтекъл, въззивната инстанция намира следното :
В съответствие с трайно установената практика по
въпроса за погасителната давност (Тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно
дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС), СРС е приел, че процесните
главни и акцесорни задължения се погасяват с изтичане
на 3 - годишна давност. Според нормата на чл.
114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на падежа.
Като се съобрази периода на претенцията по главницата
следва, че за
част от задълженията за периода от м. 05.2013 г. до м. 02.2014 г. вкл.
приложение ще намерят ОУ на ищеца от 2008 г. Съгласно ОУ на ищеца от 2008 г.,
купувачът е длъжен да заплати месечните суми дължими към продавача в 30 -
дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят. Както е посочил и СРС, за тези задължения
потребителят изпада в забава на плащането с изтичане на срока за изпълнение и
без да е необходимо за бъде изрично канен.
По отношение дължимите суми за топлинна енергия след
м. 02.2014 г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Според чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са заплатени в срока по ал. 2. Анализът на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи, че
отделните периодични задължения стават изискуеми ежемесечно, но длъжникът
изпада в забава на плащането им само ако не изпълни задължението в 30 - дневен
срок от публикуване на общата фактура за потребеното
количество топлинна енергия за целия отчетен период на интернет страницата на
ищеца.
Във
връзка с възраженията на ищеца по въззивната жалба следва да се отбележи, че обективирането на задълженията м. 05.2013 г. - м. 04.2014
г. в една обща фактура, не променя падежа на общото задължение и същото не се
дължи от датата на издаване на общата фактура (м. 07.2015 г.), каквито
твърдения ищецът поддържа във въззивната жалба. Това е така, тъй като съгласно
чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г., общата фактура обективира
месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т. е. при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за връщане на потребителя.
От изложеното следва, че падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия остава същият, както е посочен в
нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ 2014 г. Обратното би означавало да се даде
възможност на ищеца да измества произволно периода на изискуемостта на
месечните задълженията с оглед течението
на срока на погасителната давност за тях, което е в противоречие с нормата на
материалния закон уреждащ давностните срокове.
С подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 28.07.2017
г. течението на давността е прекъснато, поради което тригодишната погасителна
давност е изтекла за главница за ТЕ за периода от м. 05.2013 г. до м. 06.2014
г. включително. Настоящият състав споделя крайните изводи на СРС, че тази частта от вземанията
на ищеца са погасени по давност, макар и по различни от изложените от този съд
съображения.
Следователно искът е основателен само за вземанията за ТЕ за периода м.
07.2014 г. - м. 04.2016 г., които СРС е определил в размер на 1 458,
63 лв. лв., на основание чл. 162 ГПК, до който размер решението не е оспорено и е
влязло в сила.
Настоящият
състав също приема, че до този размер искът за главницата за ТЕ е основателен,
а за разликата над него до пълния предявен размер от 1 977 93 лв. и за
периода от м. 05.2013 г. до м. 06.2014 г. искът е неоснователен, като погасен
по давност и законосъобразно е отхвърлен. Не са налице основания за промяна
изводите на СРС по атакуваното решение в тази част.
Във връзка със сумата за
дялово разпределение в размер на 43,
40 лв. за периода м. 05.2013 г. - м. 04.2016 г. и като
съобрази възраженията в жалбата, настоящият състав намира следното :
Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ (изм. ДВ, бр.
54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността
за извършването на дялово разпределение
на топлинна енергия се възлага
на топлопреносните предприятия, като те могат да
извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139 а ЗЕ. Начинът на определяне на
цената за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ е определен в ЗЕ - съгласно чл. 139 в, когато
топлопреносното предприятие
или доставчикът на топлинна енергия
не са регистрирани
по реда на
чл. 139 а, те
сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по
реда на чл.
139 б (при ОУ), в който се уреждат
цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия,
които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия.
В случая ищецът е сключил
договор при ОУ с ФДР „Т.с.“ ЕООД за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна
енергия по чл. 139 в, ал.
2 ЗЕ
за сградата, в която се намира процесния имот.
Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от ОУ
на договора за доставка на ТЕ от 2008 г., както и чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1
и 2 от ОУ от 2014 г., потребителите (клиентите) заплащат на доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и
сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях
търговец.
След преценка на
доказателствата по делото въззивният съд намира за установено
извършването на дялово разпределение на
ТЕ от ФДР.
От друга страна, доколкото не се установява, че цялата претендирана
сумата за дялово разпределение се дължи за период, за който претенцията не е
погасена по давност, доколкото ищецът твърди, че сумата
е включена в общата фактура на длъжника, съдът намира, че претенцията за заплащане на
дяловото разпределение не е пълно доказана по основание, поради което искът
законосъобразно е отхвърлен.
Относно частта от решението, в
която са отхвърлени исковете за установяване на задължения за лихви за забава
по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД, въззивният
състав приема следното :
Понеже вземанията за
лихва се погасяват със същата давност като тези по главницата - по чл. 111, б.
„в“ ЗЗД - 3 години, назад от подаване на заявлението на 28.07.2017 г., за
погасените по давност вземания по главницата, посочени по - горе, погасени са и
акцесорните вземания за лихви по смисъла на чл. 119 ЗЗД.
Според чл. 33, ал. 4 от тези ОУ от 2014 г., приложими
за непогасените по давност вземания за лихва, продавачът начислява обезщетение
за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2,
които не са изплатени в срок. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014
г., последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата
на публикуването на сметките за тях на интернет - сайта на дружеството.
Настоящият състав намира, че за периода от м. 06.2016
г. до 25.07.2017, за които вземанията за лихви не са погасени по давност,
ищецът не е ангажирал доказателства за датата, на която сметките на ответника
са публикувани на интернет - страницата му. Така по делото е останало
недоказано изпадане на ответника в забава за изпълнение на процесните
задължения за заплащане стойността на ползваната в имота ТЕ за непогасения по
давност период, поради което не се дължи мораторна
лихва върху тези задължения.
Следователно в частта, в която претенциите за
установяване на задължения за лихви са отхвърлени, решението следва да се
потвърди както е постановено, макар и по различни от изложените от СРС
съображения.
По
отношение на вземанията за обезщетение за забава в размер на 10, 18 лв. върху
главницата за дялово разпределение, доколкото претенцията е акцесорна,
след като не се дължи сума за главницата за дялово разпределение, такава не се
дължи и за лихви за забава. Настоящият състав не намира основание за промяна на
приетото от СРС относно тази лихва.
Доколкото изводите на СГС като цяло съвпадат
с тези на районния съд, макар и по различни съображения от изложените от този
съд, в оспорените части, в които исковете за главница са отхвърлени до пълните
размери и изцяло са отхвърлени за сумите за дялово разпределение и лихви за
забава върху главните претенции, решението следва да се потвърди, като
съобразено с разпоредбите на материалния закон.
Този извод се отнася и до присъдените
в решението разноски, които са разпределени от СРС съобразно изхода от спора и
доказателствата за реално направени от страните разноски в производството.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора -
жалбата няма да бъде уважена, право на разноски има въззиваемата страна -
ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Във връзка с направеното от
ищеца възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение
пред СГС и като съобрази фактическата е правна сложност на спора, обжалваемия интерес и извършените от представителя на
ответника процесуални действия, съдът намира, че разноските за адвокатско
възнаграждение на ответника за тази инстанция следва да се намалят от 500 лв.
на 300 лв., на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 194607 от 16.08.2019 г. на
СРС, 57 с - в, по гр. д. № 3993/2018 г. в частите, в които са
ОТХВЪРЛЕНИ исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 415, ал. 1 от ГПК , вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Топлофикация - София“ ЕАД, с ЕИК ******** срещу
Г.Д.Ж.
с ЕГН : ********** - за разликата над 1 458, 63 лв. до
пълния предявен размер от 1 977, 93 лв. и за периода 01.05.2013 г. - 30.06.2014
г., представляваща стойност на незаплатена доставена и използвана топлинна
енергия за топлоснабден обект - ет. 2 в гр. София,
гр. София, общ. Подуяне, ул. „********, абонатен №
125068, ведно със законната лихва, считано от 28.07.2017 г.
(подаване на заявлението) до окончателното изплащане, и изцяло са ОТХВЪРЛЕНИ исковете
за сумата от 433, 63 лв. - обезщетение в
размер на законната лихва за периода 15.08.2014 г. - 25.07.2017 г. върху
главницата от 1 977, 93 лв., за сумата от 43, 40 лв. - главница за
дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. - 30.04.2016 г. и за сумата от 10, 18 лв. - обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 43, 40 лв.
и за периода 15.08.2014 г. - 25.07.2017 г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 15.08.2017 г. по ч. гр.
д. № 51970/2017 г. на CPC, 57- ми състав, както и в частта
по разноските.
РЕШЕНИЕ е
влязло в сила в останалите уважителни части - като неоспорено от ответника.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК: ********, с адрес: *** да заплати на Г.Д.Ж.
с
ЕГН: **********, с адрес ***, пл. ********, чрез адв.
Н., на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 5 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение пред
СГС в размер на 300 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на трето лице помагач на ищеца „Техем сдървисис” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.