№ 136
гр. Русе, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на тринадесети
октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Йордан Дамаскинов
Боян Войков
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно търговско дело №
20224501000238 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от "СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП"
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н
„Изгрев“, ул. „Васил Калчев“ № 58, ателие 6, чрез адв. Н. П. от АК – София,
със съдебен адрес гр. София, ул. „Патриарх Евтимий“ № 66А, надпартер, ап.
3, против Решение № 755/02.06.2022 г. по гр.д. № 245/2022 г. на РС – Русе, в
частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателя против М. А. А.,
ЕГН: **********, за заплащане на сумите – за размера над 131 лв. до 273,53
лв. главница, и сумата от 23,14 лв. – договорна лихва, дължими по Договор за
потребителски кредит от 30.10.2020 г.
Жалбоподателят счита обжалваното решение за неправилно поради
неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Решаващият състав направил неверни констатации въз основа на неправилно
тълкуване на закона и в частност чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК относно
предоставянето на информация. В този смисъл подробна разбивка на
погасителните вноски не е необходима, а инкорпорираният в самия договор
погасителен план бил достатъчен. Неправилен бил изводът на съда за
1
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно задължението на кредитодателя
да посочи ГПР и ГЛП, както и общата дължима от потребителя сума. Същите
били посочени, ГЛП бил 41,16%, а ГПР 49,89%. Общата сума за погасяване е
посочена като 865,68 лв. В §9 от договора било упоменато, че при просрочени
плащания се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, а в
случай че кредиторът обяви кредита за предсрочно изискуем – всички такси и
разноски за принудително събиране щели да бъдат за сметка на потребителя.
Така потребителят бил наясно с каква сума се оскъпявал предоставеният от
кредитора паричен ресурс, а единствен разход по договора била
възнаградителната лихва. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде в
размер повече от пет пъти законната лихва, което е скрепено със санкция
нищожност на клаузите, поради които ГПР е надвишен. Това изключва
възможност за позоваване на противоречие с добрите нрави като основание за
нищожност на клаузата за договорна лихва. Районният съд се е позовал на
практика на ВКС, според която клаузата за възнаградителна лихва, уговорена,
че такава се дължи над трикратния размер на законната лихва, е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, но тази трайна практика не била
съобразена с измененито на ЗПК от ДВ бр. 35/23.07.2014 г., които въвеждат
законов максимум на ГПР. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и
размерът подлежи на преценка от кредитора с оглед прогласената свобода
на договаряне в чл. 9 ЗЗД, като единственото условие е същата, наред с
другите общи разходи по кредита формиращи ГПР, да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва. От това следва изводът, че договорната клауза за
възнаградителна лихва и ГПР не са нищожни. Моли за отмяната на
обжалваното решение и за постановяване на друго, с което насрещните
искове за главница и лихва да бъдат уважени изцяло. Прави искане за
назначаване на икономическа експертиза, тъй като съдът пропуснал да се
произнесе по поисканата такава в първоинстанционното производство,
допускайки съществено процесуално нарушение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М. А. А., ЕГН: **********, с адрес ***** чрез адв.
Д. В. от АК – Пловдив, със съдебен адрес гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“
№ 81, ет. 3, ап. „Б“, в законоустановения двуседмичен срок е депозирала
отговор на въззивната жалба, с който счита същата за неоснователна.
Сключеният Договор за потребителски кредит от 30.10.2020 г. не отговарял
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото ГПР бил посочен като
2
абсолютна стойност и не било ясно какви компоненти се включвали в него,
защото липсвало ясно разписана методика за неговото формиране и
включените в него разходи. Съставните елементи на ГПР така оставали
неизвестни. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за
потребителя – настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост
и на неустойка. Не ставало ясно защо има разлика в процентите на ГЛП и
ГПР от 9%, доколкото жалбоподателят заявил, че в ГПР не е била включена
неустойката. Създавало се съмнение за наличие на други, прикрити разходи,
което водело до неяснота как се формират компонентите на ГПР.
Погасителният план не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, той е следвало да
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Инкорпорираният в договора
погасителен план не отговарял на тези изисквания, кредитодателят се е
задоволил само с посочване на общата дължима сума, без да става ясно какви
видове задължения влизат в нея. В Договора за потребителски кредит не се
съдържала предвидената в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК информация относно
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания, който погасителен план
трябвало да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването им и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща главницата и лихвата, изчислена на база на лихвения процент,
както и други допълнителни разходи. В Договора за потребителски кредит от
30.10.2020 г. била уговорена неустойка за неизпълнение на задължението,
въпреки че същата не се претендирала от ищеца, поради явната нищожност,
то по своя характер това не представлявало клауза за неустойка, а за
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба. Това следвало от
извода, че договорът предвиждал редица от кумулативно дадени условия,
които следвало да бъдат изпълнени в много кратък 3-дневен срок, поради
което било обективно невъзможно да бъдат покрити от кредитополучателя.
Зададените критерии за изпълнение освен това водели до извод, че всички
опции всъщност не давали възможност на длъжника да избегне плащането на
3
неустойката, тъй като били невъзможни за изпълнение. Вземането за
неустойка освен това било разсрочено едновременно с плащанията за лихвата
и главницата, което представлявало допълнителна печалба за кредитора. Тази
неустойка поради това е трябвало да се включи в лихвения процент, защото
по своя характер представлява възнаградителна лихва – разход по кредита.
Това от своя страна е следвало да се посочи и в ГПР, доколкото компонент от
формирането на ГПР представлява и ГЛП. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между
страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, като с преюдициално заключение по дело С-453/10
било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в договора за кредит действителния размер на
ГПР, представлявало един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл. 143 и сл. ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща
неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Възнаградителната
лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави, защото
надхвърляла трикратния размер на законната лихва, нарушавайки принципа
за еквивалентност на престациите. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на
отделни части не влечала нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните части,
но в случая не било налице нито една от тези хипотези, защото ГЛП не може
да бъде заместен от повелителни законови норми, доколкото той е изричен
елемент от съдържанието на договора по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Поради това
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД се явявала неприложима, поради което
целият договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22
ЗПК. Моли за потвърждаването на обжалваното решение, като му бъдат
присъдени разноски за цялото производство.
Фактическата обстановка по делото е била правилно установена от
районния съд. Налице е сключен между страните договор за потребителски
кредит на 30.10.2020 г. за главница в размер 700 лв. и срок на издължаване –
12 месеца. ГЛП е договорен в размер на 41,16%, като е посочено, че ГПР при
това положение е 49,89%. Така общата сума, която кредитополучателят
4
дължи на дружеството кредитодател се явявала 865,68 лв. (главница и лихви).
В § 6 от договора обаче била предвидена т.н. „неустойка“ в размер на 490,44
лв. Същата се дължала независимо дали потребителят преди отпускане на
кредита е давал съгласие за предоставяне на обезпечение, изразяващо се в
поръчителство на едно или две физически лица, с трудови доходи над 1 800
лв., при едно такова, а при две – над 950 лв. за всяко. Посочено е, че това
поръчителство следва да се предостави в 3-дневен срок от сключването на
договора за потребителски кредит, като в § 6 е посочено, че независимо дали
потребителят е дал съгласие или не за предоставяне на обезпечение, ако
първият не е предоставил обезпечение в 3-дневния срок и не е упражнил
правото си на отказ от договора, то той ще дължи неустойка в размер на
490,44 лв., платима на 12 равни части, разсрочена с падежа на главното
задължение.
Съдът намира крайния извод на първата инстанция за правилен.
Посоченият в процесния договор за кредит ГПР не е формиран правилно.
Това представлява нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до
недействителността на договора за потребителски кредит на основание чл. 22
ЗПК. Неравноправните клаузи, които са в нарушение на ограничението по
отношение на ГПР съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че същият не следва
да надвишава пет пъти размера на законната лихва, са нищожни на основание
чл. 19, ал. 5 ЗПК. Това правило е валидно обаче, когато ГПР е правилно
посочен. Липсата на правилното му посочване, тъй като търговецът е
пропуснал да включи определени разходи по кредита в неговата калкулация,
се приравнява на липса на ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая
така определената съобразно § 6 неустоечна клауза, разсрочена на вноски с
падеж, съответстващ на този по основното задължение по договора за заем, е
достатъчно показателно, че кредиторът изначало е смятал да наложи по-
висока цена на кредита (по-висока от уговорения лихвен процент) като
допълнително възнаграждение за ползване на паричната сума под формата на
предварително обезщетение за риска да не бъде върната същата в срок.
Поради тези съображения уговорката в § 6 от Договора за потребителски
кредит всъщност не представлява клауза за неустойка, а за възнаградителна
лихва, поради което същата е следвало да бъде отразена при калкулацията на
ГПР, защото не е било посочено допускането, че при непредоставяне на
обезпечение заемодателят ще увеличи цената на заема като за заетата сума от
5
700 лв. ще иска, освен посочената договорна лихва в размер на 41,16%, и
допълнително възнаграждение в общ размер на 490,44 лв., което е с повече от
50% от чистата стойност на заема. Видно е, че клаузата на §6 на практика
принуждава потребителя да предостави обезпечение в изключително кратък
срок и то такова, което покрива два пъти размера на чистата сума по кредита.
Задължението на заемодателя да включи този вид възнаграждение в
изчисляването на ГПР произтича и от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, която
дава дефиниция какво се включва в ГПР и според която в този показател
следва да бъдат отразени лихви и възнаграждения от всякакъв вид,
включително и бъдещи такива. От това следва изводът, че е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК води до
недействителност на договора за потребителски кредит. В този смисъл
районният съд правилно е преценил, че при недействителност по чл. 22 ЗПК
съобразно последиците на чл. 23 ЗПК се дължи само чистата сума по кредита,
а извършените от потребителя плащания по договора следва да бъдат
приспаднати от нея и потребителят да дължи остатъка от непогасената чиста
сума. Това е самостоятелно основание за обявяване на договора за
потребителски кредит за недействителен, поради което не е необходимо
въззивният съд да обсъжда останалите доводи, развити във въззивната жалба.
С оглед обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен
съобразно чл. 22 ЗПК районният съд правилно е приложил материалния
закон, като е отхвърлил частично вземанията за главница и договорна лихва,
претендирани по насрещния иск, съобразно правилото на чл. 23 ЗПК и
приспадайки вече направените от потребителя плащания.
При това положение първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част като правилно, а въззивната жалба – оставена
без уважение.
При този изход на спора ответникът по жалбата има право на разноски.
Същият се е представлявал от процесуален представител – адвокат,
безвъзмездно на основание чл. 38 ЗАдв, при което в полза на адв. Д. М.
следва да се присъди адвокатско възнаграждение съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ в размер на 300 лв.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
6
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 755/02.06.2022 г. по гр.д. № 245/2022 г.
на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от "СОФИЯ
КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, р-н „Изгрев“, ул. „Васил Калчев“ № 58, ателие 6,
искове ПРОТИВ М. А. А., ЕГН: **********, с адрес ***** за заплащане на
сумите – за размера над 131 лв. до 273,53 лв. главница, и сумата от 23,14 лв. –
договорна лихва, дължими по Договор за потребителски кредит от 30.10.2020
г.
ОСЪЖДА СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП" АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, р-н „Изгрев“, ул. „Васил
Калчев“ № 58, ателие 6, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. В. М., с лич. № *****, от
АК – Пловдив, с адрес *******, сумата от 300 лв. – адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
В останалата част РЕШЕНИЕТО не е обжалвано и е влязло в сила.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7