Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……...06.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Е въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №1763 по описа
за 2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№20267344/03.12.2020г., постановено по гр.д. №8741/2020г. по описа на СРС, 66
състав, са отхвърлени предявените от Р.Д.Р. срещу „Т.С.“ ЕООД искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване на уволнението, извършено със
заповед №001/31.01.2020г. за незаконно и за отмяна на заповедта, иск с правно
основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ за заплащане на сумата от 8599 лева,
представляваща обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа –
за периода от 03.02.2020г. до 30.08.2020г., ведно със законната лихва върху
главниците от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане,
както и иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ за заплащане на сумата от
1426,50 лева – неплатено трудово възнаграждение за м. януари 2020г., ведно със
законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане. Осъден е Р.Д.Р. да заплати на „Т.С.“ ЕООД на основание
чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 830 лева – разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение в цялост. В жалбата
се излагат оплаквания, че решението е неправилно, постановено при нарушения на
материалния и процесуалния закон, както и, че същото е необосновано.
Въззивникът посочва, че не е спорно между страните, че на 31.01.2020г. е подал
молба за напускане по чл.325, ал.1, т.1 от КТ, като е поискал да бъде
освободен, считано от следващия работен ден – 03.02.2020г., а в случай, че
работодателят не приеме молбата за напускане по взаимно съгласие, то същата
следва да се счита за отправено предизвестие за прекратяване на трудовия
договор. Предложението на ищеца не било прието от работодателя, който изразил
изричното си несъгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на
чл.325, ал.1, т.1 от КТ и посочил, че следва да бъде спазено предизвестието от
един календарен месец. Със заповед №001/31.01.2020г. работодателят прекратил
трудовото правоотношение с ищеца, като в заповедта било вписано основание
чл.325, ал.1, т.1 от КТ, а словом като причина за прекратяване на договора било
посочено „прекратяване на договора от работника без предизвестие“, както и било
посочено, че служителят дължи на работодателя обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ
– едно брутно трудово възнаграждение за неспазено 30-дневно предизвестие при
напускане в размер на 1426,50 лева. Въззивникът оспорва извода на
първоинстанционния съд, че по делото е доказано осъществяване на състава на
прекратителното основание по чл.326 от КТ, защото работникът не бил спазил
предизвестието, което е отправил с молбата за напускане. Поддържа, че е
недопустимо събирането на гласни доказателствени средства за намерението на
ищеца да спази отправеното предизвестие, като отработи същото или няма
намерение да го спази. Посочва, че ищецът е изразил ясно и недвусмислено волята
си, обективирана в молбата до работодателя, поради което опровергаване на
нейното съдържание с гласни доказателствени средства е недопустимо. Липсвала
ясно изразена воля от работника в този смисъл в писмен вид, достигнала до
работодателя, която да е произвела действие. Въззивникът излага съображения,
че, като е приел, че ищецът е променил първоначалното си намерение да отработи
предизвествието без изрично писмено изявление от него до работодателя, че няма
да го спази, базирайки се на свидетелските показания, съдът е постановил
неправилно решение в нарушение на закона и процесуалните правила. Поддържа, че
е ирелевантно в случая дали работникът е имал готовност да отработи
предизвестието, доколкото трудовото правоотношение е прекратено, считано от
03.02.2020г. с издаване на атакуваната в настоящото производство заповед, която
е получена от работника на 31.01.2020г. Счита, че работодателят е изявил воля
за прекратяване на правоотношението, което има характера на изявление за
неспазване на предизвестието и следователно работодателят е този, който дължи
обезщетение на основание чл.220, ал.2 от КТ. Било установено също така, че
ищецът не е работил в периода от 03.02.2020г. до 03.08.2020г., поради което му
се дължало обезщетение за оставане без работа в посочения период. По отношение
на иска по чл.128 от КТ неоснователен бил извода на съда, че работникът дължи
обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, както
и незаконосъобразно съдът приел, че може да се извърши извънсъдебно прихващане
от работодателя с дължимо на работника трудово възнаграждение. Липсвало
съгласие от страна на работника да бъдат правени удръжки от трудовото му
възнаграждение. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено
изцяло и предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
В
законоустановения срок е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната
страна „Т.С.“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Р.Т.. Въззиваемата страна поддържа,
че жалбата е неоснователна, като излага съображения, че ищецът е целял да
прекрати трудовото правоотношение с работодателя без да спази предизвестието за
прекратяване. Твърди, че на 31.01.2020г. след обяд е възникнал конфликт между
ищеца и прекия му ръководител, който го заварил да спи в работно време върху
стоката в склада на предприятието. След тази случка управителят на ответното
дружество поискал от ищеца да даде обяснения за констатираното нарушаване на
трудовата дисциплина, но вместо това работникът представил заявление за
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Работодателят
уведомил работника, че не е съгласен трудовият договор да бъде прекратен
веднага, а работникът следва да отработи 30-дневния срок на предизвестие. След
като получил становището на работодателя, ищецът настоял пред служител в отдел
„Човешки ресурси“ веднага да му бъде върната трудовата книжка и заявил, че иска
незабавно да бъде прекратен трудовия му договор и е съгласен да не му бъде
изплатено последното трудово възнаграждение, както и, че повече няма да се яви
на работното си място. Поради така декларираното намерение на работника и
скандалното му поведение, му била връчена заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение и му била върната трудовата книжка. Въззиваемата страна излага
доводи, че работникът не твърди и не установява след 31.01.2020г. да е
посещавал работното си място и да е предприемал действия по отработване на
предизвестието. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният
съд е сезиран с искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване
на уволнението, извършено със заповед №001/31.01.2020г. за незаконно и за
отмяна на заповедта, иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ за
заплащане на сумата от 8599 лева, представляваща обезщетение за времето, през
което ищецът е останал без работа – за периода от 03.02.2020г. до 30.08.2020г.,
ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане, както и иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ за заплащане на сумата от 1426,50 лева – неплатено трудово възнаграждение за
м. януари 2020г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане
Не е спорно между
страните и се установява от събраните по делото доказателства, че между тях е
сключен трудов договор №019/16.04.2018г., по силата на който ответникът е
заемал при ответното дружество длъжността „водач, електрокар“.
Подадено е на
31.01.2020г. заявление от ищеца Р.Д.Р. до работодателя, с което същият е
поискал да бъде освободен от длъжността „водач мотокар“, считано от
03.02.2020г. и да бъде прекратено трудовото му правоотношение с „Т.С.“ ЕООД на
основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ – по взаимно съгласие, а в случай на
несъгласие, заявлението да се счита за отправено предизвестие за прекратяване
на трудовото правоотношение. Върху заявлението е отразено несъгласие на
работодателя прекратяването на трудовия договор да е от 03.02.2020г. и да се
спази предизвестие от един календарен месец.
Със заповед
№001/31.01.2020г. работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищеца по
договор №019/16.04.2018г. Като правно основание за прекратяване на трудовото
правоотношение е посочено чл.325, т.1 от КТ, а като причина за прекратяване на
трудовия договор „прекратяване на договора от работника без предизвестие“.
Заповедта е връчена на ищеца на 31.01.2020г.
С определение от
04.11.2020г. е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните
обстоятелството, че последното брутно трудово възнаграждение на ищеца е в
размер на 1426,50 лева, както и обстоятелството, че ищецът е работил при
ответника до 31.01.2020г.
За изясняване на
релевантни за спора факти по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит
на свидетелката И.Б.А.. Същата посочва, че на 31.01.2020г., петък, следобед
ищецът дошъл афектиран от скарване в складовата база и искал да попълни молба
за напускане от понеделник, като петъка му се зачете за последен работен ден.
След като попълнил молбата, същата била придвижена до управителя, но той не бил
съгласен прекратяването да е по взаимно съгласие и ищецът трябвало да спази
предизвестието от един месец. След като уведомила ищеца, че управителят не е
съгласен с прекратяването на трудовия договор без предизвестие, той попитал
какъв е начинът това да е последният му работен ден и казал, че не желае повече
да се връща на работа. Свидетелката му обяснила, че е възможно, но ще дължи
обезщетение в размер на една брутна месечна трудова заплата за неспазено
предизвестие. Той казал, че е съгласен да му удържат изработената нетна заплата
за месеца, а остатъка да си плати на каса, само и само да се приключи на
тридесет и първи януари, да си получи документите и повече да не се връща на
работа.
При съвкупната
преценка на така събраните по делото доказателства въззивният съд не споделя
направения от първоинстанционния съд извод, че е осъществен състава на
прекратяване на трудовото правоотношение по чл.326 от КТ. Съобразно разпоредбата
на чл.326, ал.1 от КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия
договор, като отправи писмено предизвестие до работодателя. Според чл.220, ал.
1 от КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с
предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието,
при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.
От анализа на цитираните разпоредби е видно, че волеизявлението за прекратяване
на трудовото правоотношение, респ. за неспазване на срока на предизвестието
следва да бъде отправено писмено и в тази връзка неоснователно
първоинстанционният съд е приел, че работникът е променил първоначално изразената
си воля въз основа на показанията на свидетелката И.А.. От събраните по делото
писмени доказателства се установява, че ищецът е отправил до работодателя
изявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, както и, че
първоначално работодателят не е приел това предложение, като е заявил
несъгласието си за прекратяване на договора на това основание. Съобразно
разпоредбата на чл.325, ал.1, т.1 от ГПК страната, към която е отправено
предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна
в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че
предложението не е прието. В случая в същия ден, в който е направено
предложението от работника за прекратяване на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие, работодателят е изготвил заповед за прекратяването му, в
която е посочено като правно основание чл.325, т.1 от КТ. Поради това следва да
се приеме, че с издадената заповед работодателят също е изявил воля за
прекратяване на трудовото правоотношение, като това е извършено в срока по
чл.325, ал.1, т.1 от КТ, т.е. налице са две съвпадащи волеизявления за
прекратяване на трудовото правоотношение, извършени в писмена форма, поради
което е налице взаимно съгласие за прекратяване на договора, т.е. осъществено е
основанието по ч.325, ал.1, т.1 от КТ.
Поради това искът
по чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване на уволнението, извършено със заповед
№001/31.01.2020г. за незаконно и за отмяна на заповедта, се явява неоснователен
и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.
Предвид извода за
неоснователност на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ неоснователен се явява
предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ за заплащане на
сумата от 8599 лева, представляваща обезщетение за времето, през което ищецът е
останал без работа – за периода от 03.02.2020г. до 30.08.2020г.
По иска с правна
квалификация чл.128, т.2 от КТ:
Съгласно
разпоредбите на чл.124, чл.128, т.2 и чл.242 от КТ, трудът на работника е
възмезден и работодателят дължи заплащане на уговореното трудово
възнаграждение, което се дължи за извършената работа и положен труд. В случая
се установява от събраните по делото доказателства и не е спорно между
страните, че ищецът е полагал труд при ответника до 31.01.2020г. Ответникът не
твърди и не установява по делото да е заплатил на ищеца трудово възнаграждение
за м. януари 2020г. С оглед възприетото от въззивния съд становище, че
трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие между страните,
работникът не дължи на работодателя обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ, поради
което неправилно е прието от първоинстанционния съд, че е извършено прихващане
от работодателя с това вземане.
Поради изложеното
предявеният иск по чл.128, т.2 от КТ се явява основателен и доказан и следва да
бъде уважен в пълния му предявен размер.
Поради изложеното
и предвид частично несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен предявеният иск по чл.128, т.2 от КТ, както и в частта, с която Р.Д.Р.
е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕООД разноски по делото за разликата над сумата
от 705,50 лева до пълния присъден размер от 830 лева.
По разноските:
При този изход на
спора на въззивника следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева, съобразно с уважената част от жалбата,
както и разноски за първоинстанционното производство в размер на 300 лева, като
съдът намира за основателно направеното от въззиваемата страна – ответник в
производството, възражение за прекомерност на заплатеното от въззивника
адвокатско възнаграждение и намаля същото до минималния размер, предвиден в
Наредба №1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на
извършените от пълномощника на въззивника процесуални действия. На въззиваемата
страна също следва да бъдат присъдени разноски, съразмерно с отхвърлената част
от жалбата, в размер на 300 лева.
При този изход на
спора на основание чл.78, ал.6 от ГПК въззиваемата страна – ответник в
производството следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Софийски районен
съд държавна такса в размер на 57,06 лева и по сметка на Софийски градски съд
държавна такса в размер на 28,53 лева.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение
№20267344/03.12.2020г., постановено по гр.д. №8741/2020г. по описа на СРС, 66
състав, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният от Р.Д.Р. срещу „Т.С.“ ЕООД иск с правно основание
чл.128, т.2 от КТ за заплащане на сумата от 1426,50 лева – неплатено трудово
възнаграждение за м. януари 2020г., както и в частта, с която Р.Д.Р. е осъден
да заплати на „Т.С.“ ЕООД разноски по делото за разликата над сумата от 705,50
лева до пълния присъден размер от 830 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕООД да заплати на Р.Д.Р. на основание чл.128, т.2 от КТ сумата от 1426,50 лева
– неплатено трудово възнаграждение за м. януари 2020г., ведно със законната
лихва, считано от 18.02.2020г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №20267344/03.12.2020г., постановено по гр.д. №8741/2020г. по описа на
СРС, 66 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕООД да заплати на Р.Д.Р. разноски по делото за първоинстанционното
производство в размер на 300 лева и за въззивното производство в размер на 300
лева.
ОСЪЖДА Р.Д.Р.
да заплати на „Т.С.“ ЕООД разноски за въззивното производство в размер на 300
лева.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕООД да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на
57,06 лева и по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 28,53
лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.