РЕШЕНИЕ
№ 9649
гр. София, 24.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20241110164517 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Д. С. К. против (ФИРМА), в която са изложени
твърдения, че на 10.01.2024 г. между страните по спора бил сключен Договор за
потребителски кредит № 270041, по силата на който ответникът предоставил на ищеца заем
в размер на 400 лева, като сумата следвало да бъде върната на 5 погасителни вноски.
Страната поддържа, че съгласно чл. 6 от договора заемът следвало да бъде обезпечен с
гарант, отговарящ на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия на ответното
дружество, и с още едно обезпечение – ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В
исковата молба са изложени твърдения, че при непредставяне на обезпечение или в случай,
че представеното обезпечение не отговаря на изискванията на заемодателя, заемателят
дължи неустойка в размер на 209,17 лева. Изложени са съображения, че договорът е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от неговото съдържание - не е посочен годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита, като в договора е посочен единствено фиксиран лихвен процент по заема.
Посочено е, че не са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване, а липсата на посочване на методика за формиране на ГПР по договора
противоречи на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4
ЗПК. Процесуалният представител на ищеца допълва, че съгласно Решение от 20.09.2018 г.
по дело С-448/2017 г. на СЕС, на непосочване на ГПР в договора за кредит трябва да се
приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
изчисляване на този ГПР, без обаче да се предоставят необходимите данни за това
изчисляване. В исковата молба са изложени твърдения, че посочения в договора размер на
ГПР не съответства на действителния такъв, който надвишава максимално установения
праг, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Процесуалният
представител на страната поддържа, че поради наличие на изначална невъзможност ищецът
да осигури в три дневен срок, считано от деня на сключване на договора обезпечение –
поръчителство на две физически лица, отговарящи на всички изисквания, посочени в
договора, процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 ЗЗД. В исковата
молба са изложени твърдения, че уговорката за неустойка накърнява добрите нрави и е
1
извън присъщите й функции, като не е свързана с претърпени от кредитора вреди.
По изложените твърдения е направено искане Договор за паричен заем №
270041/10.01.2024 г. да бъде прогласен за нищожен, а при условията на евентуалност, в
случай, че съдът приеме договорът за кредит за действителен, е направено искане клаузата,
предвиждаща задължение за заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, да
бъде прогласена за нищожна. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да
бъдат възложени в тежест на ответника.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител, оспорва
изцяло поддържаните в исковата молба доводи за недействителност на процесния договор. С
подадения отговор са оспорени твърденията на ищеца за нищожност на клаузата за
неустойка, тъй като същата представлявала обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, като предоставянето на обезпечение е допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Процесуалният представител на страната
допълва, че клаузата за неустойка е сключена в рамките на свободата на договаряне,
регламентирана в чл. 9 ЗЗД, при отнапред известни за ищеца размер на неустойката и
последици от непредставяне на предвиденото обезпечение по договора. Процесуалният
представител на страната допълва, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично
предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит под формата на неустойка. Представителят на страната
поддържа, че процесният договор отговаря на изискванията на чл. 10 ЗПК, тъй като същият
е изготвен на разбираем език, като в него по ясен и разбираем начин са посочени общият
размер на заема, условията за усвояването му, лихвения процент, ГПР, общата дължима
сума, изчислена към момента на сключване на договора, както и правото на потребителя при
погасяване на главницата. Допълва, че е изпълнено и задължението за представяне на
погасителен план, в който да се съдържа информация относно размера, броя и
периодичността, и датите на плащане на погасителните вноски, като самият заем се
погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора. Процесуалният
представител на ответното дружество поддържа, че не е налице и нарушение на
разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като в същата не се съдържа изискване нито за
посочване на математическия алгоритъм, по който се изчислява ГПР, нито за изброяване на
всички включващи се в него разходи, освен допусканията по т. 3 от приложение № 1 към чл.
19, ал. 2 ЗПК и чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити. По изложените съображения е направено искане
предявеният иск да бъде отхвърлен, като сторените от дружеството съдебни разноски в
производството да бъдат възложени в тежест на ищеца. При условията на евентуалност е
направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
потребителски кредит № 270041/10.01.2024 г. за нищожен поради противоречие на сделката
със закона, а в условията на евентуалност клаузата по чл. 8 от процесния договор за кредит,
предвиждаща задължение за неустойка за непредставяне на обезпечение, е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за
кредит с описано в исковата молба съдържание, както и че договора, респ. процесната клауза
е недействителна като противоречаща на закона, заобикаляща императивни правни норми и
противоречаща на добрите нрави.
При съобразяване на поддържаните от страните твърдения, на основание чл. 146, ал.
1, т. 4 ГПК, е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че на
10.01.2024 г. между Д. С. К. и (ФИРМА) е сключен Договор за потребителски кредит №
270041 с посочено в исковата молба съдържание, като на основание чл. 8 от съглашението в
тежест на потребителя е начислена неустойка в размер на 209,17 лева за непредставяне на
2
обезпечение, като вземането за неустойка не е включено в размера на ГПР.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Уговорката по чл. 8 от договора за потребителски кредит за заплащане на неустойка
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение ( ипотека, особен залог,
банкова гаранция, ценна книга) е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по
вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер
без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи
по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като
кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната
неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта
нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС. От
изложението следва, че с уговаряне на процесната неустоечна клауза кредиторът получава
допълнително възнаграждение по договора извън уговорената възнаградителна лихва.
С уговаряне на сочената неустойка по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е
включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. Липсата на разход в
договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение №
50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440
от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС
по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Следователно предявеният иск е основателен.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват съдебни
разноски за внесена държавна такса в размер на 50 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
3
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика,
депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил
в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в
размер общо на 150 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Д. С. К., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС) иск
против (ФИРМА) ЕИК ***** със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС), Договор за
паричен заем № 270041/10.01.2024 г. за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК
ОСЪЖДА (ФИРМА) ЕИК ***** със седалище и адрес на управление в гр.(АДРЕС),
да заплати на Д. С. К., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС) на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата в размер на 50 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
ОСЪЖДА (ФИРМА) ЕИК ***** със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС),
да заплати на адвокат Г. Ч. от САК, с адрес на кантората в гр.(АДРЕС) на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 150 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца Д. С. К..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5