Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 01.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на шести декември две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 8168 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 305754
от 04.01.2018 г., постановено по гр. дело № 62085/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, І-во ГО, 26-ти състав е отхвърлен изцяло предявеният от ищцата П.И.Б.
срещу ответника И.Д.Б. осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за
заплащане на сумата от 5000 лв. (частичен иск от
иск за общо 50 000 лв.), представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразили се в уронване на честта
и доброто име на ищцата чрез излагане на позорящи и накърняващи доброто име
твърдения в статия, публикувана в електронно издание на e-vestnik със заглавие „Невиждана измама в съда:
адвокат-фантом спести 9 млн. лева на банката на П. С.“, публикувана на
22.04.2015 г.
Срещу така
постановеното решение е постъпила въззивна жалба на ищцата в
първоинстанционното производство П.И.Б.. В жалбата са изложени доводи за неправилност
на първоинстанционния съдебен акт поради нарушения на материалния и
процесуалния закон и необоснованост. Според въззивницата процесните изрази са
обидни и клеветнически и са засегнали честта, достойнството и доброто й име. В
жалбата се сочи, че са събрани безспорни доказателства за претърпените
неимуществени вреди, причинени в резултат на статията с автор ответникът по
делото. Отправено е искане за отмяна на решението и за уважаване в цялост на
предявения иск.
В
законоустановения двуседмичен срок не е постъпил отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК
от въззиваемата страна-ответник в производството И.Д.Б..
Софийски градски съд, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт и след заплащане на дължимата държавна такса, поради което се явява редовна и процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като не се констатира нарушение на императивна
материалноправна норма. Относно релевираните в подадената жалба доводи за незаконосъобразност
на атакувания съдебен акт, въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Не се спори
между страните по делото, че на 22.04.2015 г. в електронното издание e-vestnik е публикувана статия със заглавие
„Невиждана измама в съда: адвокат-фантом спести 9 млн. лева на банката на П. С.“,
както и че автор на процесната статия е ответникът И.Д.Б..
От приложената
по делото разпечатка от електронното издание се установява, че статията съдържа
следните изявления, за които ищцата твърди да са клеветниески и обидни и от тях
да е претърпяла неимуществени вреди: 1. „Читателите
сигурно няма да повярват, че е възможно да се случи историята, описана в
следващите редове. Дори в страна със съдебна система като българската. В
български съд, в открито заседание, е извършена измама, пред която бледнеят
сценарии на филми като „Ужилване“ или „Гепи“…Така ищецът губи 9 млн. лв., а
ответникът ги печели. Възможно ли е такова нещо? Оказва се, че да. Така банката
на П. С. получи от Софийски апелативен съд подарък за близо 9 млн. лева, които
трябваше да плати на „Месокомбинат Варна“ АД.“; 2. „Фирмата е на бизнесмена Б.М., убит през март 2014 г. М. е водил няколко
години юридически битки с „Инвест банк“ на П. С. да си върне източени без
негово знание от сметките на фирмите му над 5 млн. долара през 2010 година“;
3. „Ама да не помисли някой, че П. С. или
банката й са виновни за нещо? Не. Те случайно получават подарък от съда и от
случайно влязъл на съдебното заседание адвокат с неистински документи.“.
След статията като материали, съдържащи информация още по темата, са посочени
заглавия на още няколко статии.
Ответникът е
представил разпечатки на статии от електронни издания, а именно статия със
заглавие „Мегаскандал: Менте адвокат измами майката на убития М. с 9 млн. лв.“
от 09.03.2016 г., достъпна на адрес www.****.info; статия със
заглавие „Скандално развитие по делото за 9 млн. лв. на убития Б. М.“ от
21.04.2015 г., достъпна на адрес www.*.bg; статия със
заглавие „Скандал беляза делото за 9 млн. лв. на убития Б. М.“ от 22.04.2015
г., публикувана в печатно издание „19 минути“, брой 1514, с електронен адрес www.19min.bg; и
статия със заглавие „Софийският апелативен съд опрости 9 млн. лв. на
Инвестбанк“ от 03.09.2016 г., достъпна на адрес www.***.bg.
От разпита на
св. М.Б., който е в приятелски отношения с ищцата, се установява, че почти
ежедневно се среща с нея, понеже имат сключен договор за консултантско
обслужване. Сочи, че на 26 април 2015 г. е посетил дома на ищцата по работа,
тъй като предишните дни тя му съобщила, че не се чувства добре. При срещата им
ищцата показала на свидетеля статия от 22 април в „Е вестник“ относно търговско
дело, за която му се оплакала, че съдържа неверни данни, от което тя много
страдала, както и че публикацията е провалила планове и бизнес отношения с
различни хора и вследствие на нея се нарушил сънят й. Свидетелят сочи, че
сигурно е чел и други публикации за ищцата в други медии, но предвид липсата на
конкретика за съдържанието им и времето на разпространението им, съдът не
кредитира показанията в тази част, доколкото не носят конкретна информация
относно правнорелевантните факти по делото.
При така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Софийски районен
съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от статия,
написана от ответника.
Основателността
на исковата претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,
причинени от статия, се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: противоправно деяние, изразяващо се конкретно в изнасяне на
клеветнически твърдения или обидни изрази, причиняване на вреди на лицето, посочено
в статията, причинно-следствена връзка
между деянието и вредата и вина, която се предполага като неполагане на
дължимата грижа. Установяване на тези обстоятелства е в тежест на ищеца, като
само вината се презюмира до доказване на противното на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД. В тежест на ответника е да докаже истинността на изложените в статиите
изявления.
За констатиране на
първия елемент от фактическия състав – противоправността
на деянието, извършено от ответника, е необходимо да се установи, че изявленията
в процесните статии са извършени в нарушение на правния ред и с тях се
накърняват правно защитими блага. В тази връзка настоящата инстанция намира, че
първоинстанционният съд правилно е съобразил, че свободата на словото не е
абсолютна. Границите ѝ се простират до накърняването на чужди права и
правно защитими блага, до засягане на други конституционни ценности като добро
име, чест и достойнство. Свободата на печата и на другите средства за масова
информация, прокламирана в чл. 40 КРБ, е свързана с правото на личността и на
социалната общност да бъдат информирани по въпроси, които представляват
интерес. В нейното съдържание обаче не се включва възможност за
разпространяване на неверни данни, засягащи лични и граждански права. Поради
това, когато съдържанието на статията съдържа фактически твърдения, които се
квалифицират като клевета, и публикацията е първа по ред, авторът носи
отговорност, защото е следвало да провери достоверността на информацията
съобразно правилата на добрата журналистическа практика. Ако става въпрос за
статия, в която авторът изрично се е позовал на публикувана по-рано статия от
друг автор/издател, вторият или следващ автор не може да носи отговорност за
това, че се е доверил на добросъвестността на първия. Липсва ли обаче такова позоваване,
следва да се прилагат общите правила, защото тогава авторът поднася
информацията от свое име и поради това носи отговорност, тъй като е следвало
сам да провери достоверността й съобразно правилата на добрата журналистическа
практика преди публикуването.
В процесната
статия, от която ищцата претендира да е понесла неимуществени вреди, липсва
позоваване на предходни журналистически материали, макар след публикацията да
са посочени препратки към други материали, съдържащи още информация по темата.
Ето защо при недоказване от страна на ответника истинността на изнесените
твърдения, както и при квалификация на съдържащи се изрази като обидни, би било налице основание за ангажиране
на отговорността на автора. В тази връзка, доколкото липсва изрично позоваване
от страна на автора на други предходни публикации, неоснователни се явяват
доводите на ответника, че поначало не следва да носи отговорност.
Въпреки това
обаче, в случая отговорността на ответника не следва да бъде ангажирана поради
съображението, че по делото не се установява първият елемент от фактическия
състав, пораждащ деликтната отговорност, а именно – противоправност на
деянието.
Както вече бе
посочено, деянието би било противоправно, ако публикацията съдържа
клеветнически твърдения. Предмет на клеветнически твърдения могат да бъдат
единствено факти, несъответстващи на обективната действителност и предизвикващи
отрицателната оценка на обществото или приписващи извършването на престъпление,
които са от естество да обосноват отрицателни изводи в обществото за
пострадалия и по този начин да доведат до засягане на неговото достойнство и
авторитет. Средството за извършване на клеветата може да е само факт, а не и
оценка, мнение или критика на даден факт, но последните също са годни да
ангажират деликтната отговорност на автора или на издателя, когато са обидни,
т. е. ако накърняват честта и самооценката за обществената ценност на
личността, разбирана като съвкупност от физически и духовни качества.
Конкретиката на
казуса сочи, че в нито един от използваните в статията изрази, от които се сочи
ищцата да е понесла вреди, не се съдържа твърдение относно позорящи или
престъпни обстоятелства, което да може да се свърже пряко с действия на ищцата.
В първия израз като факти се сочат извършване на измама в български съд,
загубване от страна на ищеца по коментираното в публикацията дело на сумата от
9 млн. лв. и спечелването им от ответника („Инвестбанк“), както и обстоятелството, че банката е собственост
на ищцата П. С.. Първите две твърдения не се свързват пряко с ищцата, тъй като
не се сочи именно тя да е извършила измама, в резултат на което банката да е
получила материална облага. Изявлението, че банката е получила подарък има
белезите не на факт, а на съждение за факт, израз на умозаключение, поради
което и поначало не би могло да ангажира отговорността на ответника.
Единственият
факт във втория израз, който се свързва пряко с ищцата, е отново посочването й
като собственик на „Инвестбанк“, но това не представлява позорящо твърдение,
нито ищцата оспорва истинността му. Твърденията, че „Месокомбинат Варна“ АД е
собственост на бизнесмена Б.М., че той е убит през март 2014 г., както и че
преди смъртта си е водил няколко години съдебни спорове с „Инвестбанк“ да си
върне източени без негово знание от сметките на фирмите му парични средства не
се отнасят до ищцата, поради което, дори същите да представляват неверни
изявления, не могат да служат като основание за ангажиране на отговорността на
ответника за понесени от нея вреди. Доводите на ищцата, че на нея се приписват сочените
деяния, не кореспондира с конкретното съдържание на статията. Публикацията
единствено би могла да наведе читателя към извод за връзка между ищцата с
посочените събития, но основание за ангажиране на отговорността на ответника
като автор на статията не могат да служат нито спекулации, нито насочване на
читателите към определени изводи.
Третият израз,
от който ищцата твърди да е претърпява вреди, а именно: „Ама да
не помисли някой, че П. С. или банката й са виновни за нещо? Не. Те случайно
получават подарък от съда и от случайно влязъл на съдебното заседание адвокат е
неистински документи.“, не съдържа изявление за факт, както правилно е
посочил първоинстанционният съд. Касае се за изразено мнение, оценка, съждение,
критика на факт, продукт на мисловна и умозаключителна дейност, в който случай
не се ангажира деликтната отговорност на автора, тъй като коментарите и
критиката не подлежат на проверка за истинност.
Отделно от
гореизложените аргументи, съдът намира за неоснователни твърденията, изложени
във въззивната жалба, че процесната публикация съдържа обидни квалификации. За
да е налице обида, следва използваните думи да са обективно годни да накърнят
достойнството на пострадалия. Тези думи следва да се ползват с негативна
обществена оценка и да се възприемат от преобладаващата част от обществото като
неприлични, вулгарни и цинични. Обидата е лично унизително отношение към
някого. В нито един от изразите в статията обаче не са обективирани думи или
изрази, които в българския език да се възприемат като обида. Ето защо
неоснователни се явяват доводите в тази насока.
Предвид липсата
на един от елементите от фактическия състав на деликта – противоправността, не
подлежат на изследване останалите предпоставки по чл. 45 ЗЗД. Поради това в
тази връзка неоснователен се явява доводът на въззивницата, че
първоинстанционният съд, извършвайки пропуск, неправилно не е изследвал всички
правопораждащи отговорността на ответника факти. Не се констатира и соченият
порок за непълно изследване на обстоятелствата по делото и липса на задълбочен,
обективен и всестранен анализ на събраните доказателства. Съдът се е позовал на
всички събрани по делото доказателства, имащи отношение към изследваната първа
предпоставка за уважаване на иска, като при констатация за отсъствието й, не е
бил длъжен да сочи доказателствата, от които евентуално се установяват другите
предпоставки. В тази връзка например не е имал задължение да коментира
изслушаните по делото свидетелски показания, доколкото те имат значение
единствено за доказване на вредите и техния интензитет, установяването на които
обаче е предпоставено на първо място от приемане за установено наличието на
противоправно деяние.
С оглед гореизложените
изводи въззивната жалба на ищцата се явява изцяло неоснователна, а
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
Съобразно изхода
на спора, разноски за тази инстанция се дължат единствено в полза на
въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Тя обаче не е претендирала
разноски, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Така
постановеното въззивно решение не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, ІI-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 305754 от 04.01.2018
г., постановено по гр. дело № 62085/2015 г. по описа на Софийски районен съд,
І-во ГО, 26-ти състав.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.