Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
23.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13010 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 113963 от 09.05.2017г. по гр.д. № 5258/2016г. Софийски
районен съд, 47 състав признал за установено по предявените обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, че ответницата М.И.Д., ЕГН **********, дължи на ищеца
„Т.С.” ЕАД, ЕИК*********,. сумата 495.86 лв. - главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода м. 10.2012г. - м. 04.2014г., и
сумата 96.84 лв. - лихва за забава за
периода 30.11.2012г. - 31.08.2015г., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 10.09.2015г., до окончателното плащане, за които
суми е издадена заповед по чл. 410 ГПК по гр.д. № 54668/2015г. на СРС, 47 състав. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 450
лв. – разноски в исковото производство, и сумата 66.67 лв. – разноски в
заповедното производство. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД,
като трето лице помагач на страната на ищеца.
С определение от 19.09.2017г. по същото дело е оставено без уважение
искането на ищеца за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата М.И.Д., която го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Районният
съд не обсъдил възражението за плащане на сумата 22.44 лв. за дялово разпределение
за 2012г., за което били представени доказателства. Неправилно също първостепенният
съд приел, че за процесния период са платени 709.24 лв., след като били
представени писмени доказателства за плащане на 1 099..27 лв. Заключението
на ССЕ било оспорено от ответницата, а от него било видно, че ищецът
незаконосъобразно е извършвал прихващания с внесените за процесния период суми,
за които изрично в платежните нареждания било посочено основание за плащане с
размер на сумата и номер на фактурата. Представените доказателства за плащане
не били обсъдени от първоинстанционния съд. Недължима била и сумата за топлинна
енергия от сградна инсталация по съображения, подробно изложени в отговора на
исковата молба. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо
него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски. Съображения излага в молба от 29.05.2019г.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 29.05.2019г. неин процесуален представител
моли съда „да уважи предявените искове и да уважи въззивната жалба“. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивницата адвокатско
възнаграждение.
Третото лице помагач „Т.С.“ ЕООД не е депозирало отговор на въззивната
жалба.
От „Т.С.” ЕАД е подадена частна жалба срещу определението от 19.09.2017г.,
с което е оставено без уважение искането на ищеца по чл. 248 ГПК за изменение
на първоинстанционното решение в частта за разноските. В частната жалба се
навеждат несвързани с настоящото дело доводи – жалбоподателят не бил дал повод
за завеждане на делото и признал иска, поради което разноските следвало да останат
в тежест на ищеца. По тези съображения се иска отмяна на атакуваното
определение.
От въззивницата и ответник по частната жалба не е депозиран отговор на частната
жалба по реда на чл. 176 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
495.86 лв. - главница, представляваща 4/6 от цената на доставена топлинна
енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „******“, бл. *********, аб.
№ 127160, в периода м. 10.2012г. - м. 04.2014г., и иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата сумата 96.84 лв. - лихва за забава за периода 30.11.2012г. -
31.08.2015г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявление по чл. 410 ГПК - 10.09.2015г., до окончателното плащане. За
сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 54668/2015г. на СРС, 47 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
е оспорила предявените искове с възражения за извършвани своевременно частични
плащания с посочване на основанието в преводните нареждания, както и за
недължимост на суми за ТЕ от сградна инсталация по подробно изложени
съображения.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника М.Д. срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са
допустими.
Във връзка с доводите на въззивницата относно размера на дълга на другите
двама длъжници – В.Х. Д. и К.Х.Д., срещу които е издадена заповед за по 1/6 от
дълга следва да се посочи само, че възражения от тези длъжници не са депозирани
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и на основание чл. 416, пр. 1 ГПК заповедта по
отношение на тях е влязла в сила и подлежи на изпълнение. Поради това
вземанията на ищеца срещу тези длъжници не са предмет на настоящия правен спор.
Въззивният съд намира атакуваното решение за частично неправилно по
следните съображения:
Не е било спорно и по делото се установява, че ответницата е собственик на
4/6 идеални части от процесния имот, и като такава е клиент на топлинна енергия
за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. От приетото в
първоинстанционното производство заключение на СТЕ се установява, че имотът е
топлоснабден /имотът е такъв и при доставяне само на топлинна енергия за БГВ
и/или само на ТЕ от сградна инсталация – арг. чл. 153, ал. 6 ЗЕ/.
Неоснователни са доводите на въззивницата във връзка с
дължимостта на суми за ТЕ от сградна инсталация. Ирелевантно за дължимостта на тези
суми е дали апартаментите около апартамента на ответницата се отопляват, какво
е изложението му и колко външни стени има. Съгласно разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 2/25.05.2017г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, законодателят
регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна
собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар
последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят
я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на
услугата „доставка на централно отопление“. Законодателното решение е обяснимо
с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените
сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез
представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е
посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010г. по к.д. № 15/2009г.,
топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се
извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява
вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й
топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите
части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите
само на някои собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като
обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да
вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на
услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни
обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената
от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата – чл. 153, ал. 6
ЗЕ.
За основателни обаче съдът намира доводите във връзка с извършваните
плащания на суми за главница и лихви за процесния период. В нарушение на
съдопроизводствените правила СРС не е обсъдил приетите като доказателства и
неоспорени от ищеца платежни нареждания, в които е посочено основанието за
плащане с номер и дата на фактурата. От тях се установява, че за процесния
период м. 10.2012г. – м. 04.2014г. са своевременно заплатени общо суми в размер
на 1 019.01 лв. /без суми за дялово разпределение/. Суми за дялово
разпределение изобщо не са претендирани с исковата молба, поради което същите
не следва да бъдат включвани в размера на дълга. От заключението на ССЕ се
установява, че ищецът, в нарушение на приложимото в случая правило на чл. 76,
ал. 1 ЗЗД /доколкото са погасявани главница и лихви по всяка от фактурите/,
въпреки че в преводните нареждания е посочено ясно задължения по коя фактура се
погасяват, е погасявал с част от сумите други задължения за период извън
процесния. За част от задълженията е отразявал частични плащания в по-късен
момент, съответно незаконосъобразно е начислявал лихви за забава върху
главници, които са своевременно платени. Поради това неправилно районният съд е
основал извода си за основателност на исковете за главница и лихви на това
заключение.
От заключението на СТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно се
установява, че начислената по фактури главница за ТЕ за процесния период м.
10.2012г. – м. 04.2014г. е в размер на 1 436.31 лв., а резултатът от
изравнителните сметки е 45.18 лв. за получаване, т.е. дължимата за периода
главница е в размер на 1 391.13 лв., без да се вземат предвид извършваните
от ищеца прихващания с несъществуващи вземания и за период преди процесния.
След приспадане на сумите от своевременно извършените плащания, оставащата общо
дължима за имота главница възлиза на 372.12 лв., или дължимите 4/6 от
ответницата са в размер на 248.08 лв. До този размер искът за главницата е
основателен, а за разликата до пълния му предявен размер подлежи на отхвърляне.
Съобразно установения в приложимите към процесния период ОУ на договора срок за
плащане, частично основателен е и искът за лихви за забава, като съобразно
установените плащания, на основание чл. 162 ГПК съдът определя размера на
лихвата за забава на 20 лв.
Предвид частичното несъвпадение на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде отменено в частите, с които исковете за главница и лихви
са уважени за разликата над 248.08 лв., съответно над 20 лв.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК, от надлежна страна
и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Обжалваното определение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по
същество по молбата на ищеца по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта
за разноските, е недопустимо.
Съгласно чл. 248 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо
– в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да
допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Според
чл. 80 ГПК (ред. ДВ бр. 100/2010г.) страната, която е поискала присъждане на
разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното
заседание в съответната инстанция, в противен случай тя няма право да иска
изменение на решението в частта му за разноските. Разпоредбата се отнася и до
всички съдебни актове, с които по реда на чл. 81 ГПК съдът се е произнесъл по искане за разноски, вкл.
определение за прекратяване на производството, постановено в открито съдебно
заседание.
Съгласно разясненията, дадени с т. 9 на Тълкувателно решение №
6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, молбата за изменение на
съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е представила
списък по чл. 80 ГПК, е недопустима. Чл. 80, ал. 2 ГПК установява положителна процесуална
предпоставка от кръга на абсолютните, а именно - представяне на списък за
разноските. Липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска
изменение на решението, поради което това искане е недопустимо.
След постановяване на цитираното тълкувателно решение обаче в трайната си
практика ВКС приема, че разпоредбата на чл. 80, изр. 2 ГПК не следва да бъде прилагана буквално
във всички случаи на направено искане по чл. 248 ГПК. Предназначението на списъка по чл. 80 ГПК е да информира съда и насрещната страна за
вида и за размера на претендираните разноски, за да бъдат те съобразени при разпределяне
на отговорността по чл. 78 ГПК и насрещната страна да се защити срещу
искането за присъждането им, като оспори основанието за тяхната дължимост и/или
техния размер. Предвид предназначението на списъка, настъпването на
неблагоприятните последици по чл. 80, изр. 2 ГПК се свързва само с хипотезата, при
която страната, която не е представила списък на разноските, иска от съда
да изменени решението си по отношение на присъдените в нейна полза разноски
поради несъгласие с изчисляването на размера им или по съображения, че съдът е
пропуснал да вземе предвид извършени от нея разноски по делото. До посочената
хипотеза се отнасят задължителните указания в т. 9 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на
ОСГТК на ВКС за недопустимост на молбата по чл. 248 ГПК, изхождаща от страна, която не е
представила списък на разноските по чл. 80 ГПК. Когато страната не е претендирала разноски и/или
не оспорва произнасянето на съда относно дължимите в нейна полза разноски,
представянето на списък по чл. 80 ГПК е ирелевантно за упражняване на правото
по чл. 248 ГПК. Дори да не е представила списък на
разноските, страната има право да поиска от съда да измени решението си в
частта за разноските, които е осъдена да заплати на насрещната страна, ако
счита същите за неправилно определени. В тази хипотеза сезирането на съда с
молба по чл. 248 ГПК е единственият път за защита на недоволната
от решението за разноските страна, предвид отсъствието на предвидена в ГПК от 2007г. процесуална възможност за обжалване на
решението само в частта за разноските (така постановените от ВКС определение №
325/29.05.2014г. по т.д. № 1250/2014г., ІІ ТО, определение № 250/16.04.2014г.
по ч.т.д. № 710/2014г., ІІ ТО, определение № 518/28.09.2015г. по ч.т.д. №
2046/2015г., ІІ ТО, определение № 397/29.07.2016г. по ч.т.д. № 499/2016г., ІІ
ТО, определение № 17/13.01.2017г. по ч.т.д. № 1557/2016г., ІІ ТО и др.).
В случая частният жалбоподател – ищец в първоинстанционното производство,
не е представил списък по чл. 80 ГПК до приключване на последното открито
съдебно заседание в първата инстанция. С молбата по чл. 248 ГПК е искал от съда да изменени решението си по отношение на присъдените в полза
на ищеца разноски поради несъгласие с изчисляването на размера им, но с оглед
гореизложеното искането му за изменение на решението в частта за
разноските е недопустимо. Като се е произнесъл по същество по искането, без да
извърши служебно възложената му проверка за допустимост, районният съд е
постановил процесуално недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен
от въззивния съд, а искането по чл. 248 ГПК – оставено без разглеждане.
С оглед изхода на спора пред въззивния съд и съобразно правилото на чл. 78,
ал. 1 ГПК, атакуваното решение следва да бъде отменено и в частта, с която
ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски за исковото производство над
сумата от 203.54 лв., и разноски за заповедното производство – над сумата от 30.15
лв.
По разноските за въззивното производство: При този изход и изричната
претенция, на въззивницата следва да се присъдят разноски съразмерно с
уважената част от жалбата в размер на 13.69 лв.
На насрещната страна не се следват разноски във връзка с частната жалба.
Освен подаването на молбата от 29.05.2019г., с която са изложени съображения по
същество без връзка с настоящия спор, като е претендирано присъждане на
юрисконсултско възнаграждение и е релевирано възражение за прекомерност на
адвокатско възнаграждение, каквото не се претендира от въззивницата,
процесуалният представител на въззиваемия не е извършвал никакви процесуални
действия по делото – не е подал отговор на жалбата, не се е явил в проведеното
едно открито съдебно заседание, не е изложил съображения по съществото на
спора, поради което съдът намира, че юрисконсултско възнаграждение за
представителство във връзка с въззивната жалба не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА определение от 19.09.2017г. по гр.д. № 5258/2016г. на Софийски районен съд,
47 състав, с което е оставено без уважение искането на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********,
за изменение на основание чл. 248 ГПК на постановеното по същото дело решение № 113963 от
09.05.2017г. в частта за разноските, и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ молба вх. № 5085624/05.06.2017г. на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, за изменение
по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по гр.д. № 5258/2016г. на Софийски
районен съд, 47 състав решение № 113963 от 09.05.2017г. в частта за
разноските, като недопустима.
ОТМЕНЯ решение № 113963 от 09.05.2017г., постановено по гр.д. № 5258/2016г.
на Софийски районен съд, 47 състав в
частта, с която е признато за установено по предявените обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, че ответницата М.И.Д., ЕГН **********, дължи на ищеца
„Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, разликата над 248.08 лв. до 495.86 лв. - главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м. 10.2012г. - м. 04.2014г.,
ведно със законната лихва върху тази разлика от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 10.09.2015г., както и в частта, с която е признато за установено, че ответницата
дължи на ищеца разликата над 20 лв. до 96.84 лв. - лихви за забава за периода 30.11.2012г. -
31.08.2015г., както и в частта, с
която М.И.Д., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********,
разноски за исковото производство над сумата
от 203.54 лв., и разноски за заповедното производство над сумата от 30.15 лв., и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, срещу М.И.Д., ЕГН **********, иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над 248.08 лв. до 495.86 лв.
/възлизаща на 247.78 лв./ - главница, представляваща цена на доставена топлинна
енергия за периода м. 10.2012г. - м. 04.2014г. в топлоснабден имот на адрес: гр.
София, ж.к. „******“, бл. *********, аб. № 127160, и иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата
над 20 лв. до 96.84 лв. /възлизаща на 76.84 лв./ - лихви за забава за периода 30.11.2012г. -
31.08.2015г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 113963 от 09.05.2017г., постановено по гр.д. № 5258/2016г.
на Софийски районен съд, 47 състав в останалата част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.И.Д., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 13.69 лв. /тринадесет лева и 69 ст./,
представляваща разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.