О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./........06.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
СЪСТАВ в
закрито съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
като разгледа докладваното от съдия Карагьозова
въззивно частно търговско дело № 742 по описа за 2020 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 от ГПК.
Производството е образувано
по частна жалба от „Лено” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Мария Луиза” № 2, ет.5, срещу Определение №6513/21.05.2019г., постановено по
гр.д. №3748/2020г. по описа на ВРС, с което е
прекратено производството в частта по иска на „Лено”
АД, ЕИК ********* срещу ЕТ „ Неделина- Н.Д.“ ЕИК ********* с правно основание
чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т. З ГПК за осъждане
ответника за заплати следните суми: 1366,34евро, представляваща дължима главница
по договор за заем Бизнес кредит с кл.№
6101/03.10.2018г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК - 08.05.2019г.; 102,47евро, представляваща падежирала договорна лихва по чл.2.3 /а/ и /b/ за периода
04.11.2018г. до 25.02.2019г.; 564,42евро, представляваща неустойка за забава по
чл.2.3 /c/ и /d/ за периода 04.12.2018г. до 03.05.2019г.; 10000евро,
представляваща отметнина по чл. 2.2 б. /е/вр. чл. 4.1 б. /t/; 500евро, представляваща такса за
нотариални покани по чл. 4.1 б. /b/, т. /i/; 698,49евро, представляваща такса
за предсрочно погасяване на заема по чл. 5.2 /а/ чл. 2.4 б. /е/, т. /ii/, на
основание чл. 130 ГПК.
В жалбата се поддържат доводи за неправилност на
обжалваното определение с твърдения, че разликите между вида на търсената
защита, правната квалификация и качеството на ответниците
обуславят извод за липса на идентичност между двата предявени иска, което прави
допустимо съвместното им разглеждане.
Жалбата е подадена в едноседмичния срок по чл.275
от ГПК, от надлежна страна и при спазване разпоредбите на чл.278, ал.4 от ГПК, вр. чл. 260 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е
неоснователна, като съображенията за това са следните:
Производството по гр.д.№ №3748/2020г. на ВРС е образувано след проведeно
заповедното производство по ч.гр.д. №6913/2019г. на ВРС, образувано по заявление по чл.417 от ГПК на „Лено” АД, ЕИК ********* срещу ЕТ „Неделина-Н.Д.“ ЕИК
********* – кредитополучател и Н.М. Добревас ЕГН **********
– солидарен длъжник, за солидарно заплащане на суми по Договор за заем Бизнес
кредит №6101/03.10.2018г. С разпореждане №24148/05.06.2019г. заявлението е уважено по
отношение на физическото лице и е отхвърлено срещу същото това физическо лице,
в качеството му на едноличния търговец. Разпореждането не е обжалвано и е
влязло в сила.
С
оглед постъпило от длъжника Н.М.Д., ЕГН ********** възражение по чл.414 от ГПК
на заявителя са дадени указания за предявяване на установителен
иск по чл.422,
ал.1, вр. чл.415, ал.1, т. 1 от ГПК. Указания за
предявяване на осъдителен иск по чл.422, ал.1, вр.
чл.415, ал.1, т. 3 от ГПК за отхвърлената част от заявлението не са давани.
Независимо от това в срока по чл.415 от ГПК заявителят е предявил кумулативно и
двата иска:
- с правно
основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т. 1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, чл.92 от ЗЗД, чл.308
от ТЗ и чл.79 от ЗЗД срещу Н.М.Д.,
ЕГН ********** за установяване дължимостта на сумите, за които е издадена Заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №6913/2019г на ВРС и
- с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т. 3 от ГПК, вр.
чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, чл.92 от ЗЗД, чл.308 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, срещу ЕТ „ Неделина- Н.Д.“ ЕИК ********* за
осъждане на ответника да заплати сумите, за които е отказано издаването на Заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №6913/2019г на ВРС.
След корекция в размера поради частично
оттегляне, двете групи искове са предявени за идентични суми, както следва:
1366,34евро, представляваща дължима главница по договор за заем Бизнес кредит с
кл.№ 6101/03.10.2018г., ведно със законната лихва
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 08.05.2019г.;
102,47евро, представляваща падежирала договорна лихва
по чл.2.3 /а/ и /b/ за периода 04.11.2018г. до 25.02.2019г.; 564,42евро,
представляваща неустойка за забава по чл.2.3 /c/ и /d/ за периода 04.12.2018г.
до 03.05.2019г.; 10000евро, представляваща отметнина
по чл. 2.2 б. /е/вр. чл. 4.1 б. /t/; 500евро,
представляваща такса за нотариални покани по чл. 4.1 б. /b/, т. /i/;
698,49евро, представляваща такса за предсрочно погасяване на заема по чл. 5.2
/а/ чл. 2.4 б. /е/, т. /ii/.
С обжалваното определение исковото
производство по осъдителния иск срещу едноличния търговец е прекратено, по
съображения за пълен идентитет между предмета,
основанието и страните на двата кумулативни иска.
Изложените в определението изводи се
споделят и от настоящата инстанция.
Предявените кумулативно субективно съединени
искове имат за предмет идентични по размер и период вземания, произтичащи от
едно и също основание. Еднаквото правно естество на претенциите обуславя една и
съща правна квалификация. Определящ за квалификацията на иска е приложимият материалноправен институт. При съобразяване, че правната
квалификация произтича от материалния, а не от процесуалния закон, отнасянето
на иска към някоя от хипотезите на чл.415 от ГПК има значение единствено за отграничаване на изискуемите процесуални предпоставки за
допустимост на производството, които обаче не обуславят различна правна природа
на спорното материално право. Следователно предявяването на двата иск по реда
на две различни хипотези на чл.415 от ГПК не обуславя различна правна
квалификация.
По отношение на идентичността на защитата, търсена с иска по чл.422 от ГПК за установяване
съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение и защитата
по осъдителен иск за същото вземане, е формирана последователна съдебна
практика. Целта на предявяването на осъдителен иск е не само установяване
съществуването на претендираното вземане, но и
осъждането на длъжника и съответно снабдяването му с изпълнителен лист за
присъдените суми. В заповедното производство обаче тази цел е постигната чрез
издаването на заповедта за изпълнение /а в хипотезата на чл. 418 ГПК - и изпълнителен лист
въз основа на нея/. Поради това, за заявителя в заповедното производство, в
полза на когото е издадена заповед за изпълнение, съществува правен интерес от
предявяване само на установителен иск за признаване
на вземането му, но не и правен интерес от предявяване на осъдителен иск за
това вземане. При влизане в сила на решението по иска по чл.422 от ГПК, автоматично влиза в
сила и заповедта за изпълнение, като същата придобива изпълнителна сила. Именно
в това се състои и разликата между установителния иск
по чл.422 от ГПК и всеки друг установителен иск. Уважаването на
иска по чл.422 от ГПК рефлектира директно върху изпълнителната сила на
заповедта, което го приравнява по последици на осъдителен иск.
С ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК е предвидена възможност за предявяване на осъдителен иск за
същото вземане в рамките на производството по чл.422 от ГПК, но само в
условията на евентуалност, в случай на отхвърляне на главния иск. В случая
исковете са предявени кумулативно по съображения за пасивна солидарност, поради
което предвидената в ТР възможност е неприложима.
Кумулативното съединяване
на искове в случая е недопустимо и защото са насочени срещу един и същ правен
субект, което е несъвместимо с твърденията за пасивна солидарност. Еднопосочно
в теорията и практиката се приема, че физическото лице и търговското му предприятие са едно
и също лице и не следва да бъдат разделяни като различни субекти. По
определение на закона – чл.56 ТЗ, едноличният търговец е физическо лице.
Регистрацията по реда на ТЗ е с оглед участието му като страна по търговски
правоотношения с произтичащи от това права и задължения, но тя няма за правна
последица възникването на нов правен субект. Няма разлика между правосубектността на едноличния търговец и физическото лице,
поради което както общите граждански закони, така и ТЗ предвиждат неограничена
и пълна отговорност с цялото му имущество по отношение на кредиторите.
Едноличният търговец е търговското качество на физическото лице, с което му се
дава възможност да участва в търговския оборот. С едно и също имущество той
отговаря по задълженията, възникнали в резултат на упражняване на търговската
си дейност и по всякакви други имуществени отношения. Както физическото лице
отговаря с цялото си имущество за задълженията на едноличния търговец, така и
за задълженията на физическото лице отговаря и предприятието му. Като се има
предвид, че ЕТ не са ЮЛ, нито различни правни субекти от физическото лице, за
задълженията възникнали от дейността на физическото лице, действащо като ЕТ,
отговорността се носи от съответното физическо лице и обратно. Този извод не се
променя от установения по делото факт, че физическото лице е поело солидарна
отговорност по процесния договор за кредит, сключен
от него в търговското му качество. Некоректно е посочването на ЕТ като
кредитополучател. Страна по търговските сделки е физическото лице, действащо
като едноличен търговец, и именно по този начин следва да бъде индивидуализран като страна както по материалното
правоотношение, така и в съдебното производство. Непрецизната индивидуализация на длъжника в
договора и в заявлението не може да обуслови извод за различна правоспособност
на едноличния търговец.
Налага се изводът
за идентичност в предмета и страните на кумулативно предявения осъдителен иск,
поради което производството по него подлежи на прекратяване поради липса на
правен интерес и на основание чл.126 от ГПК.
Поради съвпадение
в крайните извод на двете инстанции обжалваният съдебен акт следва да бъде
потвърден.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Определение №6513/21.05.2019г., постановено по гр.д. №3748/2020г. по описа на ВРС, с което е
прекратено производството в частта по иска на „Лено” АД, ЕИК ********* срещу ЕТ „
Неделина - Н.Д.“ ЕИК ********* с правно основание чл. 422 вр.
чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК за осъждане ответника за заплати следните суми:
1366,34евро, представляваща дължима главница по договор за заем Бизнес кредит с
кл.№ 6101/03.10.2018г., ведно със законната лихва
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 08.05.2019г.;
102,47евро, представляваща падежирала договорна лихва
по чл.2.3 /а/ и /b/ за периода 04.11.2018г. до 25.02.2019г.; 564,42евро,
представляваща неустойка за забава по чл.2.3 /c/ и /d/ за периода 04.12.2018г.
до 03.05.2019г.; 10000евро, представляваща отметнина
по чл. 2.2 б. /е/вр. чл. 4.1 б. /t/; 500евро,
представляваща такса за нотариални покани по чл. 4.1 б. /b/, т. /i/;
698,49евро, представляваща такса за предсрочно погасяване на заема по чл. 5.2
/а/ чл. 2.4 б. /е/, т. /ii/, на основание чл. 130 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване, на основание чл. 274,
ал. 4 във вр. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.